Решение № 529 от 28.4.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 734/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. Със съдебно решение № 697 от 28.12.2022 г., постановено по гр.д. № 1444/2020 г. по описа на ОС-Благоевград, съдът е осъдил на основание чл.49 от ЗЗД във вр. с чл.6, пар.1 от ЕКПЧ ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на К. К. М., ЕГН •••••••••• сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушено право на справедлив наказателен процес при разследване на убийството на баща му, довело до неразкриване на обективната истина, като е отхвърлил претенцията за разликата над сумата от 3 000 лв. до пълния предявен размер от 169 800 лв., както и тази за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди на същото основание в размер на 169 800 лв., съставляващи пропуснати ползи — издръжката, която К. К. М. би получил, ако неговият баща е бил жив, за периода от убийството на К. М. /08/09.10.1998г./ до навършване на пълнолетие на ищеца /01.05.1998г./. С оглед изхода на правния спор е разпределил разноски между страните като е осъдил ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на К. К. М. сумата от 44, 16 лв. адвокатско възнаграждение, а в полза на същата е присъдил сумата от 356.81 лв. - юрисконсултско възнаграждение. Недоволен от съдебното решение в неговата осъдителна част е останала ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, която в законоустановения срок е подала настоящата въззивна жалба. В същата твърди, че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск, тъй като въпросът за наличието на вреди от накърняване на правата на К. К. М., установени в чл.6 ЕКПЧ, вече е разрешен с влязло в сила решение, в рамките на което е уважен частично предявен от същия иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ. Евентуално поддържа, че решението, в неговата осъдителна част е неправилно, като изтъква доводи във връзка липсата на неразумно забавяне на производството и своевременно и обективно извършване на всички необходими процесуално-следствени и други действия, както и в посока на фактическата и правна сложност на делото. С оглед изложеното иска от настоящия съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Въззивна жалба срещу решението в неговата отхвърлителна част е предявил и ищецът К. К. М., който намира, че съдът неправилно е приложил правилото на чл. 52 ЗЗД в резултат от което е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. В тази насока изтъква, че съдът не е взел предвид всички емоционални терзания, които той е преживял през целия си съзнателен живот от неизвестността за това кой е убиецът на баща му, както и факта, че това е блокирало възможността му да предяви претенциите си обезвреда срещу лицата, отнели живота на баща му. С оглед горното иска от настоящия съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи предявените претенции за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди в пълен размер. В законоустановения срок ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ е подала отговор на въззивната жалба, подадена от К. К. М., с който е обосновала становище за нейната неоснователност. Въз основа на изложените доводи иска от съда да потвърди решението в неговата отхвърлителна част като правилно и законосъобразно. Софийският апелативен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи за приложението на императивни материалноправни норми. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Във връзка с последното съдът намира за неоснователно поддържаното от ПРОКУРАТУРАТА НА РУПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ възражение досежно допустимостта на решението в неговата осъдителна част, основаващо се на твърдението, че първоинстанционният съд се произнесъл повторно по това дали процесното наказателно производство е забавено извън разумния срок, съответно повторно е определил обезщетение за забавено производство въпреки, че в това отношение между страните има влязло в сила съдебно решение, с което е уважен частично предявения от К. К. М. иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ. От материалите по делото, в частност исковата молба е видно, че настоящето производство не е образувано по претенция за обезщетяване на вреди от забавено производство. Фактическите обстоятелства на които се основава иска са причинени имуществени и неимуществени вреди вследствие проявено противоправно поведение от страна на ПРОКУРАТУРАТА, изразяващо се в необезпечаване на разследването с доказателства, необходими за разкриване на извършителя на процесното престъпление. Видно от съдържанието на обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд се е произнесъл именно по така посочените фактически твърдения и в рамките на заявената претенция. При съобразяване на изложеното следва да се държи сметка, че на обезщетяване по реда на чл.2б ЗОДОВ подлежат единствено вредите, причинени пряко от продължителността на процесното производство т.е. отрицателните изменения, които се дължат на самата продължителност и са резултат от това, че пострадалият е бил подложен на стрес и несигурност в рамките на необосновано дълъг период от време. Предмет на разглеждане и съответно обезщетяване в рамките на това производство не са вредите, които са пряк резултат от неправилно проведено разследване, както и тези, свързани пряко с резултата от него, като следва да се посочи, че е напълно възможно да е налице основание за ангажиране на отговорността на държавата по реда на чл.2б ЗОДОВ, като същевременно разследването да не накърнява принципа на справедливостта и да доведе до резултат, който да отговаря на обективната истина. В тази връзка следва да се има предвид и че правото на справедлив съдебен процес и правото на решаване на спора в разумен срок, макар и установени в правилото на чл.6 ЕКПЧ, не се покриват и не са едно и също право, като нарушаването на всяко едно от тях има различен фактически състав и последици. Особеността идва от това, че при нарушаване на двете права едновременно е обективно невъзможно да се разграничат точните измерения на неимуществените вреди, които произлизат от едното и от другото, предвид което обезщетението следва да се определя глобално, а при невъзможност за разглеждане на претенциите в едно производство – да се съобразява общия достигнат размер с общия вид и характер на вредите. При съобразяване на изложеното, въззивният съд намира следното по доводите за неправилност на обжалвания съдебен акт: Пред въззивната инстанция страните не спорят за това, че по повод съобщение на дежурен полицай при РПУ-Кюстендил, на 30.07.1999г. било посетено местопроизшествие при езерото на открития рудник в с. Скриняно, обл. Кюстендил, където в близост до брега бил открит потопен лек автомобил марка „Опел Кадет“. При изваждането на автомобила било установено, че на предната дясна седалка има завързан труп на мъж в напреднал стадий на разложение, като главата му е покрита с черно кожено яке. Впоследствие е установено, че трупът е на лицето К. Г. М., безследно изчезнал в нощта на 08/09.10.1998 г., чийто син е въззивникът К. К. М.. Безспорно е също така, че във връзка с горното на 30.07.1999 г. е образувано следствено дело № 323/1999г. на ОСлС- Кюстендил срещу неизвестен извършител, за това, че през месец октомври 1998 г. в землището на с.Скриняно, обл.Кюстендил, умишлено е умъртвил К. Г. М., на 33 г., от с. •••, обл. ••• - престъпление по чл.115 от НК. В тази връзка няма спор и за това, че причина за смъртта на лицето са огнестрелни рани, засегнали жизненоважни органи на човешкото тяло - гръбначен мозък, бял дроб и сърце, несъвместими с живота т.е. че същият е умишлено умъртвен чрез употреба на огнестрелно оръжие и произведени няколко изстрела в областта на тялото и главата. Безспорно е и че между настоящите страни е налице влязло в сила решение (решение №3818/08.08.2018г. по гр.д.№62/2017г. на ОС-Благоевград, решение №1671/04.07.2019г. по в. гр.д.№ 5228/2018г. на САС, решение № 222/15.03.2021г. по гр.д.№120/2020г. на ВКС), с което е прието, че процесното наказателно производство е проведено в необосновано дълъг период от време, което нарушение е причинено от бездействието и непредприемането на съответните мерки от органите по разследването за откриване на истинските извършители на убийството, в това число, че в продължение на над 10 години досъдебното производство е спряно поради неразкриване на извършителя, но не са и предприемани никакви действия в тази посока. Предвид това и на основание чл.2б ЗОДОВ ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ е осъдена да заплати на К. К. М. обезщетение в размер на 5 000 лв., ведно с полагащата се законна лихва. Страните не спорят и за това, че на 21.08.2012г. е образувано НОХД №270/2012г. по описа на ОС- Кюстендил срещу двама подсъдими за извършено престъпление по чл.116, ал.1, т.7 и т.9 от НК във вр. с чл.115 от НК във вр. с чл.20, ал.2 от НК за това, че на 08/09.10.1998г. на язовир „Скриняно“ в землището на с.Скриняно, обл. Кюстендил, в съучастие с В. С. М. от с.•••, предумишлено са умъртвили, чрез произведени с пистолет три изстрела от А. С. К. в областта на главата, шията и гръдния кош, К. Г. М., което престъпление е извършено с користна цел /да придобият материална изгода, като вземат от убития наркотично вещество - хероин/, като В. Д. Ш. и В. С. М. са действали като помагачи. Между страните не е налице спор, а се установява и от събраните писмени доказателства, че с присъда №13/26.04.2013г. по НОХД №270/2012г. по описа на ОС-Кюстендил подсъдимите А. С. К. и В. Д. Ш. са признати за виновни по повдигнатото обвинени. С присъда №3/18.02.2015г. по ВНОХД №925/2013г. на Апелативен съд- София обаче присъдата е отменено изцяло и те са признати за невиновни. С решение № 311/28.12.2015г. по КНОХД №901/2015г. по описа на ВКС оправдателната присъда № 3/18.02.2015г. по ВНОХД №925/2013г. на Апелативен съд-София е оставена в сила. Спорен пред въззивната инстанция е въпросът дали органите на разследването, които са под прякото ръководство на ПРОКУРАТУРАТА на основание чл. 196 и чл. 197 НПК, в неизпълнение на вменените им от НПК правомощия, са допуснали необеспечаване на наказателното дело с доказателствата, необходими за разкриване на действителния убиец на бащата на К. К. М.. Страните спорят и за това какъв е видът, характерът и размерът на причинените вреди, включително за наличието на пряка причинно-следствена връзка между твърдените такива и евентуалното противоправно поведение. По така повдигнатия правен спор въззивната инстанция намира следното: При съобразяване на посочената горе фактическа обстановка съдът намира, че от доказателствата по делото се установява, че разследващите органи не са проявили изискуемото от тях активно поведение да обезпечат наказателното производство с необходимите доказателства за установяване на извършителя на процесното престъпление. В тази връзка безспорно е между страните, че следственото дело е образувано на 30.07.1999 г. срещу неизвестен извършител като до 21.02.2000 г. са извършени някой процесуално-следствени действия като назначаване на експертиза и разпит на свидетел, но на тази дата производството е спряно поради неразкриване на извършителя и за период от 10 години, 10 месеца и 24 дни по него не са извършвани никакви съществени процесуално-следствени действия, насочени към преодоляване на пречката пред движението т.е. за установяване на дееца. Съответно през по голямата част от общата продължителност на досъдебното производство, която е 12 години, 10 месеца и 20 дни, разследващите органи не са изпълнявали задълженията си вменени им от чл. 13 НПК и не са предприели действия, с които да обезпечат наказателното производство с доказателствата, необходими за установяване и привличане към отговорност на действителния извършител на деянието. Съответно това поведение неминуемо се е отразило на възможността да се установи дееца, доколкото с отдалечаването във времето следите от деянието неминуемо се заличават в обективната действителност. Посоченото противоправно поведение, съставлява накърняване на правото на справедлив наказателен процес по отношение на К. К. М., доколкото съобразно практиката на ЕСПЧ обезпечаването на процеса с необходимите за разкриването на обективната истина доказателства се включва в съдържанието на субективното право на справедлив процес, защитимо в чл. 6 КЗПЧОС (в този см. решенията по делото А. срещу Сърбия и по делото К. срещу Русия). Съответно на основание чл. 196 и чл. 197 НПК ПРОКУРАТУРАТА следва да понесе отговорността за вредите от това противоправно поведение, както правилно е приел и първоинстанционния съд. (така и решение № 41 от 22.07.2022 г. по гр. д. № 1961/2021 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС). Във връзка с горното съдът намира, че възраженията на ПРОКУРАТУРАТА, сочещи на липса на основание за приложение на чл. 6 ЕКПЧ доколкото в настоящето производство не се защитават граждански права, предвид което К. К. М. няма качеството на пострадал по смисъла на чл.6 ЕКП са неоснователни. Съдът съобрази, че при преценката дали едно наказателно производство поражда спор за граждански права по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС, легалният термин "при определяне на неговите граждански права и задължения" следва да обхване всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, тоест и лицето, пострадало от престъплението. В практиката си ЕСПЧ определя като "пряк пострадал" ("пряка жертва") лицата, пряко засегнати от нарушението ( в случай такова се явява убитият баща на ищеца), а "непряк пострадал" ("непряка жертва") са лица, лично засегнати от нарушение срещу друго лице, имащи валиден личен интерес от преустановяване на нарушението. Или в настоящата хипотеза непряк пострадал се явява синът на починалия, който търпи емоционални терзания пряко свързани както с факта на неустановяването на виновния извършител на престъплението от отговорния за това държавен орган. С оглед приетото по отношение на претенцията за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, въззивният съд намира следното: Съобразно приетото с ППВС № 4 при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно правилото на чл. 52 ЗЗД от значение са редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към засегнатите неимуществени блага на пострадалия и тяхното справедливо парично овъзмездяване. През годините съдебната практика е утвърдила като такива релевантни обстоятелства данните за личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му и съответно в конкретния случай как процесните неправилни съдебни актове са се отразили върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения. От изслушаните по делото свидетелски показания на Ц. Д., не се установяват конкретни факти около преживяванията на К. К. М. във връзка с процесното наказателно производство в това число и специално такива, свързани пряко с факта, че извършителят на престъплението е останал неразкрит и ненаказан. Единствено става ясно, че когато същият е бил на около 15 години е бил ентусиазиран и разстроен при една от случайните срещи между него и свидетеля във връзка с водено дело по повод убийството на баща му. Установява се също така, че като малък този въззивник е изпитвал финансови затруднения след смъртта на баща си, тъй като майка му била сама и трудно се справяла, поради което свидетелят и други хора от селото събирали пари. Други доказателства, относими към релевантните вътрешните изживявания на К. К. М. не са събрани по делото. При съобразяване на горното, въззивният съд намира, че обективно установените по делото факти са, че бащата на К. К. М. е бил убит, когато той е бил на около 3 години и че към настоящия момент поради противоправното поведение на компетентните държавни органи не е установен извършителя на деянието. Житейски и логически оправдано е да се приеме, че тези факти са предизвикали у К. К. М. чувства на разочарование, тъй като обоснованото му очакване на получи справедливост е останало неудовлетворено. Неоснователно обаче е твърдението, че вследствие на противоправните действия на държавните органи, той е бил принуден през целия си живот да търпи това усещане за безнаказаност на виновния. Действително К. К. М. е загубил по един недопустим начин баща си още в ранна детска възраст на 3 години и през целия си живот е бил лишен от бащина ласка, морална и финансова подкрепа, което неминуемо е довело до значителни терзания и отрицателни последици за личността и душевността му, особено от момента, в който същият е бил достатъчно голям, за да разбира какво всъщност се е случило с баща му. Тези чувства обаче са свързани пряко със самото убийство на последния и начина по който то е извършено, а не директно с факта, че не е установен извършителят. В тази връзка следва да се съобрази, че през значителна част от процесния период се е водило наказателно производство, в рамките на което целта е била именно наказване на виновния, предвид което разочарованието и терзанията за неговата в крайна сметка ненаказаност са възникнали едва с влизането в сила на оправдателната присъда на 18.02.2015 г. по отношение на лицата, спрямо които е било повдигнато обвинение. Именно по тази линия в пълна степен се разкрива посочената горе разлика между претенциите по чл. 2б ЗОДОВ и тези за накърняване на правото на справедлив процес. С оглед изложеното съдът, опирайки се на житейската логика, подкрепена от изслушаните свидетелски показания, намира, че оправданият размер на обезщетението конкретно от отрицателните емоции на К. К. М. от неразкриването на убиеца на баща му, следва да се определи в размер на 3 000 лв. като отново посочва, че вредите, които са резултат от установеното вече със сила на пресъдено нещо забавено производство и тези, предизвикани конкретно от изхода на спора, предизвикан от противоправното поведение на ПРОКУРАТУРАТА, изразяващо се в необезпечаване на процеса с нужните доказателства, обективно трудно могат да бъдат разграничени. Съответно при определяне на обезпечението по настоящата претенция съдът следва да вземе предвид и вече присъденото обезщетение в рамките на производството по чл. 2б ЗОДОВ и съответно общият размер на двете обезщетения следва да съответства на едно справедливо глобално обезщетение, което да обхваща всички причинени терзания за личността на въззивника. Във връзка с така определения размер на обезщетението съдът отчита и това, че по делото не са събрани доказателства, които да разкриват пред съда, че конкретно изхода на процесното наказателно производство е дал отражение върху други сфери от живота на пострадалия като неговата социална и професионална интеграция и развитие, семейните му отношения, учението му и други. При съобразяване на фактическите основания, на които се основава претенцията за неимуществени вреди правилни се явяват и изводите на първоинстанционния съд досежно липсата на изтекла погасителна давност за тази претенция в полза на ПРОКУРАТУРАТА, доколкото оправдателната присъда е влязла в сила на 18.02.2015 г., а исковата молба е подадена на 23.12.2020 г. По предявената претенция за имуществени вреди, въззивната инстанция намира следното: Посочената претенция се основава на фактическото твърдение, че поради убийството на баща си, К. К. М. е бил лишен от издръжката, която той е можел да му предостави. Съответно на тези твърдения претенцията е предявена като пропусната полза от издръжка. При така формулираната претенция първоинстанционният съд правилно е приел, че посочените вреди не са пряк резултат от противоправното поведение на ПРОКУРАТУРАТА, а следват директно от факта на самото убийство, поради което не стоят в отговорността на конституирания по делото ответник. При преценка на твърденията и претенциите, отправени от К. К. М. в рамките на първоинстанционното производство, въззивният съд намира горепосочените мотиви за правилни и законосъобразни. Претенцията за издръжка и претенцията за обезщетение за пропусната издръжка, са две различни по своята правна природа притезателни права като това, че неполучаването на първото може да обуславя претенция за второто, при наличието на определени предпоставки, не заличава тази разлика. Доводи за невъзможност да се претендира обезщетение за това, че не е получавана издръжка от бащата на пострадалия в резултат от противоправните действия на ПРОКУРАТУРАТА са наведени едва с въззивната жалба, а не с исковата молба и в рамките на уточненията й до и в първото по делото открито съдебно заседание, поради което не могат да бъдат разглеждане в рамките на въззивното производство. Приетото обосновава липса на необходимост да се обсъжда направеното от ПРОКУРАТУРАТА възражение за погасяване по давност на тази претенция. С оглед изложеното въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, съответно същото трябва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход на правния спор и при така заявените претенции по чл. 78 от ГПК не следва да се присъждат разноски на страните за въззивното производство. Мотивиран от гореизложеното, СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД,