Решение № 17 от 14.2.2024 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 266/2023 г.

Производството е по реда на чл.420, ал.2, вр. чл.422, ал.1, т.5 от НПК. Образувано е по искане на осъдения И. Х. И. чрез упълномощен защитник - адв. Д. М. - САК, за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД № 732/2023 г. по описа на Окръжен съд – Бургас с изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Депозирано е писмено допълнение от втори упълномощен защитник на осъдения – адв. Д. Г. – БАК, с което се поддържат основанията, наведени в първоначалното искане. Пред настоящия съд искането за възобновяване се поддържа от двамата защитници и осъдения. Излагат подробни съображения основно по оплакването за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила, респ. нарушение на материалния закон при преценка обективната и субективна съставомерност на деянието като престъпление по чл.143, ал.1 от НК. Поддържат и третото наведено основание за явна несправедливост на наложеното наказание. В личната си защита осъденото лице желае възобновяване на делото, за да се защити по обвинението в принуда. Не отрича първоначално си желание бременността на пострадалата да бъде прекратена. Примирил се с невъзможността това да се случи, след посещение при гинеколог. Отрича да е удрял и заплашвал пострадалата, като настоява това да са нейни измислици. Желае да възтържествува истината. Прокурорът от Апелативна прокуратура – Бургас изразява мотивирано становище за неоснователност на искането за възобновяване и предлага същото да бъде оставено без уважение. Справедливостта на процеса не е нарушена - осъденият е могъл да се защитава пред двете редовни инстанции срещу всички факти в обвинителния акт. Налице са както твърдения в обвинителния акт, така и доказателства по делото, за осъществена от осъдения спрямо пострадалата принуда чрез поредица от действия, изразяващи се във физическа и словесна агресия, целящи да сломят волята на С. и да я принудят да направи аборт, което тя не е желаела. Въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, упражнявайки правомощието си по чл.337, ал.1, т.2 от НПК. Материалният закон е приложен правилно, а наложеното наказание е справедливо. В последната си дума осъденото лице претендира възобновяване на делото, за да се установи истината. Апелативният съд, след като провери доказателствата по делото, съобрази становищата и доводите на страните, в пределите на правомощията си намери следното: Искането за възобновяване на наказателното производство е процесуално допустимо. Заявените оплаквания на осъденото лице разкриват всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК, към които препраща разпоредбата на чл.422, ал.1, т.5 от НПК. Искането, както и писменото допълнение към него, са направени в срока по чл.421, ал.3 от НПК. Разгледано по същество, на посочените основания и в контекста на очертаната аргументация, искането за възобновяване е неоснователно. Съображенията за това са следните: С присъда № 98 от 17.05.2023г., постановена по НОХД № 1871/2022 г. по описа на Районен съд - Бургас, И. Х. И. е признат за виновен в това, че на 15.01.2020 г. в гр. Бургас противозаконно лишил от свобода бременната жена А. П. С., като заключил вратите на автомобил марка „Ауди“ с рег. №• ••• ••, паркиран до площад „Жени Патева“ и я държал около половин час в автомобила - престъпление по чл. 142а, ал. 3, т.1, вр. с ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 54, ал.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години при първоначален "строг" режим. Със същата присъда, на основание чл.68, ал.1 от НК, е приведено в изпълнение наложеното по НОХД №1162/2017 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, общо най-тежко наказание лишаване от свобода в размер на три години при първоначален "строг" режим. До размера на 6000 лв. е уважен предявеният от пострадалата А. П. С. срещу И. Х. И. граждански иск - обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на деянието, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 15.01.2020 г. до окончателното погасяване, като искът е отхвърлен за сумата над 6000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв. Съдът се е произнесъл по разноските и веществените доказателства. По въззивна жалба на осъденото лице с решение № 261/18.10.2023 г., постановено по ВНОХД № 732/2023 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, на основание чл.334, т.3 вр. чл.337, ал.1, т.2 от НПК, първоинстанционната присъда е изменена чрез преквалифициране на дейността на подсъдимия по чл. 143, ал. 1 от НК, като И. е признат за виновен в това, че на 15.01.2020 г. в гр. Бургас, принудил А. П. С., да извърши нещо противно на волята й – да направи аборт, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 143, ал. 1 от НК вр. с чл.54, ал.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от осем месеца и същият е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 142а, ал. 3, т.1, вр. с ал. 1 от НК. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. По оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения: От съдържанието на искането и допълнението към него се извеждат следните твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения: липса на обстоен анализ на събраните доказателства, мотивиране на съдебния акт с общи и абстрактни изречения, игнориране на правилото обвиненото лице да бъде признато за виновно само след доказване на обвинението по несъмнен и категоричен начин; кредитиране на доказателства, които са недостатъчни и противоречиви; приети са за доказани факти, за които липсват доказателства; съдът не е обсъдил всички доводи и възражения на защитата. Едновременно с тези общо заявени недостатъци в процесуалната дейност на въззивния съд е подчертана приета от въззивния съд фактическа обстановка, съвпадаща изцяло с обстоятелствената част на обвинителния акт. Конкретен упрек е отправен към ценените с доверие показания на свид. С., без отчитане на тяхното „надграждане“ в хода на производството и без задоволителен отговор за последващите отношения между осъденото лице и пострадалата. Според защитата, случилото се е една поредна семейна драма – обикновен битов скандал, хиперболизиран от пострадалата и нейните родители, за решаването на който са ползвани органите на прокуратурата и наказателният съд, с което е нарушено правото на справедлив процес, в частност правото на защита, като е подкопано доверието в правосъдието. Съгласие е изразено с оправдаването на И. по обвинението за престъпление по чл.142а от НК, но процесуално нарушение е съзряно в преквалифицирането на деянието по чл.143 от НК, тъй като с обвинителния акт е инкриминиран само фактът на заключване на пострадалата в автомобила и И. не се е защитавал по вмененото му обвинение заключването в автомобила да е част от цялостна дейност по оказана принуда спрямо пострадалата, за да склони С. да направи аборт. В искането се признава наличието на такива факти в обвинителния акт, но се отрича заключването в автомобила да е бил обвързано с намерението на И. за аборт на С., което обстоятелство останало недоказано. Процесуална неизрядност се твърди и относно мотивите на Окръжен съд Бургас за субективния елемент на престъплението принуда. В допълнението към искането за възобновяване също е оспорена преквалификацията на изпълнителното деяние, тъй като двете престъпления попадат в различни раздели от НК, а обвинителният акт не съдържа факти принудата да е съпроводена със сила и заплашване. Изразено е несъгласие и с цитираната от въззивния съд практика на Европейския съд по правата на човека, тъй като производствата пред върховна съдебна инстанция и тези по възобновяването не са идентични. Общо се настоява за липса на отговор във въззивното решение по възражения на защитата във въззивната жалба и в хода на съдебното следствие пред въззивната инстанция, както и липса на самостоятелен анализ на доказателствата, различен от този на първата инстанция, отъждествен с липса на мотиви. При осъществения извънреден контрол настоящият състав не установява допуснати съществени нарушения на процесуалните правила на разпоредбите на чл.13, чл.14 и чл. 107 от НПК от въззивния съд при формиране на вътрешното убеждение относно значимите за ангажиране на наказателната отговорност на искателя фактически положения за престъпление по чл.143, ал.1 от НК, за което е признат за виновен и му е наложено наказание при условията на чл.54 от НК. Неоснователни са доводите за твърдяна порочна доказателствена дейност в резултат на допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд. Непредубеденият прочит на мотивите на въззивния съд, в частта относно ценените доказателствени източници, опровергава твърдението на защитата въззивното решение да е основано на негоден и превратно оценен доказателствен материал. Въззивният съд е изпълнил в дължимия обем задължението си да обсъди всички доказателствени материали, в това число и в аспекта на наведените защитни доводи, а не се е задоволил със схематичен анализ, както се настоява в искането и допълнението към него. Спазено е процесуалното изискване на разпоредбата на чл.14, ал.1 от НПК и не са налице пороци при формирането на вътрешното убеждение на решаващия орган. Въззивният съд е обсъдил доказателствата касателно обвинението, очертано в обвинителния акт, и въз основа на собствена оценка на събрания доказателствен материал /стр.5-7 от въззивното решение/, е изложил фактически и правни изводи по изискуемия от закона начин. По-лаконичният стил на въззивния съд не разкрива недостатък в процесуалната дейност, тъй като фактите са възприети по сходен начин с тези, изложени в мотивите на първата съдебна инстанция, и които – както се сочи в искането за възобновяване, са описаните в обвинителния акт. Въззивният съд е посочил всеки доказателствен източник, ценен с доверие, а именно свидетелските показания, частично обясненията на подсъдимия, заключенията на назначените по делото съдебно-техническа експертиза и две съдебни психиатрично-психологични експертизи - съответно на И. и пострадалата, писмените доказателства, въз основа на които е изградил изводите си по фактите и правото. Обратно на твърдяното в искането, показанията на постр. С. са получили кредит на доверие след констатация за тяхната последователност в хода на производството и взаимовръзката между тях и останалите събрани по делото гласни и писмени източници на информация. Настоящият съд не установява редовните инстанции да са надценили съдържанието на показанията на пострадалата, отсъства и твърдяното „надграждане“. Данните в свидетелските показания на свид. Ал.С. относно очертаните в обвинителния акт факти са еднопосочни и коректно интерпретирани. Верен е и изводът за тяхното пълно съответствие с информацията, придобита от останалите гласни доказателствени средства и писмените доказателствени материали. В мотивите на въззивния съд са налице и съображения защо не е възприета тезата на И. за самозаключване на автомобила, чрез съпоставяне на обясненията в тази част със заключението на изготвената по делото съдебно-техническа експертиза, дала категоричен отговор, че заключването и отключването на автомобила е възможно само чрез ръчно натискане бутоните на дистанционното управление. Този въпрос е бил изяснен по несъмнен начин и чрез отговорите на въпроси на вещото лице в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд /л.220-221 от НОХД № 1871/2022 г. по описа на РС – Бургас, стр.9-11 от протокол от открито съдебно заседание от 17.05.2023 г./. Поради това е неоснователен упрекът за липса на мотиви, тъй като съдът е дал отговор на доводите във въззивната жалба и заявените от защитата в съдебно заседание пред въззивната инстанция, касателно оценката на доказателствата, въз основа на които е формирано вътрешното убеждение на съда по фактите и правото. Изтъкнатите в съдебно заседание извадки от свидетелски показания, които според предложената интепретация съдържат противоречия, не касаят основните факти, подлежащи на доказване. Същите са били подробно обсъдени от първоинстаинстационния съд, чийто анализ е съобразен от въззивния съд. Несподелимо е недоволството на защитата от твърде подробното обсъждане на доказателствените материали от първостепенния съд, заявено пред втората редовна инстанция, респ. несъгласието с по- конструктивния стил на въззивния съд при излагане на съдебните мотиви. Необсъждането в детайли от окръжния съд на всички доказателствени източници не води до опорочаване на съдебния акт, доколкото в него се сочи възприемане на подробния доказателствен анализ на предходната съдебна инстанция /стр.6-7 от въззивното решение/ и не са достигнати различни фактически изводи. Последните от своя страна покриват фактическите твърдения в обстоятелствената част на обвинителния акт, както констатира защитата в искането за възобновяване. Представените от искателя писмени доказателства пред въззивния съд са били приобщени, а наведените от защитата му доводи са получили съответен отговор. Съставът на втората инстанция е изложил точни и задълбочени мотиви, като внимателно е обследвал фактологията довела до инкриминираното заключване на пострадалата в лекия автомобил, анализирайки отделните действия на И. в тяхната взаимовръзка. Обратно на твърдяното в искането за възобновяване и в съдебно заседание, е налице логична последователност, обосноваваща направените изводи за целта на И. чрез интервенцията върху пострадалата, която е ясно проследена в мотивите на въззивното решение. Последващите отношения между И. и пострадалата са ирелевантни за характера на престъпната деятелност, която въззивният съд правилно е оценил към момента на осъществяването й. По делото са събрани доказателства, насочени към всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. В този процес активно участие е взела и защитата. Осъденият е упражнил правата си да ангажира доказателства по обвинителните факти, както и такива установяващи претенцията му за положителен социален облик, както в досъдебната, така и в съдебната фаза на процеса пред двете редовни съдебни инстанции. Всички значими за предмета на делото обстоятелства са били изследвани, което определя като неоснователно оплакването за обратното. Обобщено, фактическите изводи по отношение на съставомерните обстоятелства са направени въз основа на доказателствените факти, съдържащи се еднозначно в приобщените доказателства. Фактите са установени по несъмнен начин, т.е. несъстоятелно е оплакването за допуснато нарушение на процесуалните правила при формиране на вътрешното убеждение на съда относно извършване на деянието, за което искателят е признат за виновен и неговото авторство. От изложеното дотук, въззивният съд не е допуснал заявените съществени процесуални нарушения. След като съдът не е допуснал порок при формиране на убеждението си и то е основано на коректен прочит на съдържанието на свидетелствата и останалите доказателства, то е лишено от основание недоволството на защитата доказателствената оценка да се третира като съществено процесуално нарушение. Тук е мястото да се даде отговор и на доводите за твърдяно отклонение на въззивния съд от пределите, очертани с обвинителния акт, доколкото те са свързани и с предходното възражение. Според искателя, въззивният съд недопустимо е променил рамките на обвинението и незаконосъобразно е попълнил обема му с конкретни действия на подсъдимия, финализирани с процесното заключване на пострадалата в автомобила, които е дефинирал като принуда оказана от подсъдимия на пострадалата за склоняването й да направи аборт, което не се съдържало в повдигнатото му обвинение. Несъмнено, с оглед стандартите по чл. 6 § 3 "а" и б. "b" от ЕКПЧ за осигуряване на справедлив съдебен процес, осъждането по непредявени надлежно факти и обстоятелства от значение за определяне на фактическия състав на престъплението се приема като съществено процесуално нарушение. В разглеждания случай съпоставката между въведените обвинителния акт твърдения за престъпното поведение на подсъдимия спрямо пострадалата не се отличават от приетите от въззивния съд факти, с които е обосновано осъждането му по чл. 143, ал. 1 от НК. В обстоятелствената част на обвинителния акт последователно са изложени факти за отношенията между И. И. и А. С., забременяването на пострадалата, нежеланието на И. пострадалата да задържи детето, отказът на последната да направи аборт поради напредналата бременност и риска за здравето й, което довело до проблеми между двамата, в резултат на което С. се върнала да живее при родителите си. След като И. заявил и пред родителите на пострадалата необхоД.стта С. да направи аборт, на 15.01.2020 г. четиримата посетили гинеколог. След прегледа И. започнал да убеждава пострадалата за промяна в мнението си, че вече желае детето и иска С. да се върне да живее при него. Пострадалата се съгласила, родителите й си тръгнали, а тя се качила в автомобила на И. – марка Ауди, модел S8 с рег. № А 5835 НН. След потегляне на автомобила искателят рязко променил поведението си, започнал да скубе косата на пострадалата и да я удря с юмруци в корема, за да може последната да направи аборт. Издърпал телефона от ръцете на пострадалата, за да не може да търси помощ. С. успяла да отвори вратата на автомобила в движение, изкочила от колата, побягнала, а И. я последвал, настигнал и набутал обратно в автомобила, като продължили движението си в посока с.Черни връх. И. се сетил, че следва да се яви в Пробационна служба гр. Бургас за среща с пробационен служител, обърнал посоката на движение към града, а пострадалата през цялото време мълчала и обмисляла да избяга, когато стигнат до мястото. Когато И. паркирал автомобила до площад „Жени Патева“ отказал да върне телефона на пострадалата въпреки молбата й, заявил, че повече няма да може да вижда родителите си, заключил пострадалата в автомобила без да я предупреди с дистанционното управление, съзнавайки че пострадалата не може да отвори прозорците и вратите отвътре. Уплашена С. започнала да блъска по прозорците, включила се алармената инсталация на автомобила. Това предизвикало вниманието на случайни минувачи, които я възприели плачеща и крещяща и се обадили за помощ на баща й на телефонен номер съобщен от последната и на тел.112. Пристигналите на място полицейски служители също възприели състоянието на пострадалата, но не могли да отворят автомобила, докато не се появил И., който отключил с дистанционното управление. Нищо по-различно не е прието във фактологичен план от първата и въззивната инстанции. Затова е неоснователно възражението, че въззивният съд е запълнил по свое усмотрение обвинителната теза, след като с диспозитива на обвинителния акт е инкриминирано финалното поведение на подсъдимия – заключването на пострадалата в автомобила. Несподелим е доводът за осъждане на подсъдимия по непредявено обвинение, поради това, че за първи път с въззивното решение заключването на пострадалата в автомобила е обвързано с желанието и настояването на искателя С. да направи аборт. Този факт е описан в обвинителния акт, възприет е и от първата съдебна инстанция и срещу него И. ефективно се е защитавал в хода на цялото производство. Не е ограничено правото на защита на подсъдимия и с достигнатите от въззивния съд изводи за изкуствено разделяне действията на И. без отчитане на цялостната им субективна насоченост. Още в мотивите на първата съдебна инстанция е отчетена продължителната връзка между пострадалата и И., проблемните взаимотношения по повод повторното забременяване на пострадалата /първата бременността прекратена по искане на И./, нежеланието на И. да се задържи детето заявено последователно пред самата пострадала, родителите й, свид. д-р Мануелян, след посещението при която се е стигнало до „кулминацията“ на силното и непоколебимо желание на И. свид. С. да направи аборт, незачитайки нейното желание да задържи детето. /стр.22 от мотивите към присъдата на РС – Бургас/. Пак там принудата е определена като централен момент в поведението на И. с цел да въздейства чрез силова и психическа доминация върху волята на пострадалата, като преместването й в пространството и заключването й в автомобила до площад „Жени Патева“ е символна демонстрация на желанието му да я подчини на своята воля, незачитайки нейната. Районният съд е обсъдил цялостното поведение на И., съставляващо принуда спрямо пострадалата, финализирано със заключването в автомобила, като средство за постигане на целения от И. резултат, а именно да склони пострадалата да предприеме действия по прекъсване на бременността /стр.23 от мотивите на първата инстанция/. Тези доводи на първостепенния съд са били известни на защитата и тя е имала възможност да се защити по тях пред въззивната съдебна инстанция. В съдебния акт на окръжния съд не присъства нищо ново, цитирани са тези съображения на първата съдебна инстанция и без да се отрича формалното наличие на обективните признаци на престъплението противозаконно лишаване от свобода на бременна жена, инкриминирано с обвинителния акт като деяние с правна квалификация по чл.142а, ал.3, т.1 вр. ал.1 от НК, е дадена обща оценка на престъпната деятелност на И. като престъпление по по-леко наказуем състав – принуда по чл.143, ал.1 от НК. Проследената хронология на събитията и на съдебните мотиви на втората съдебна инстанция показва, че подсъдимият и неговата защита не са били изправени нито пред нови факти, нито пред различна интепретация спрямо дадената от първостепенния съд, като въззивният съд единствено е облекчил правния статус на осъдения с приложение на правомощията си по чл.337, ал.1, т.2 от НПК, преквалифицирайки деятелността по по-леко наказуем състав, което е довело до определяне на по-ниско по размер наказание – осем месеца вместо три години лишаване от свобода. Съдът е изложил мотиви за взетото решение, които позволяват да бъде установена действителната му воля и вътрешно убеждение. Все в същия смисъл подвеждайки правно деянието по по-леко наказуем състав, въззивният съд е действал съобразно правомощията си, предвидени в процесуалния закон и изпълнявайки стриктно задълженията си по чл.301 от НПК да оцени правно извършеното деяние, след положителен извод, че същото съставлява престъпление. Поради това е неоснователно оплакването с правна оценка на деянието по чл.143, ал.1 от НК съдът да е осъдил искателя по факти, различни от предявените му с обвинителния акт. Не може да се приеме допуснато от окръжния съд процесуално нарушение на правото на защита в светлината на правото на информация по чл.6, § 3 б.“а“ и б. „b“ от ЕКПЧ и чл.6, § 4 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г. относно правото на информация в наказателното производство (наричана за краткост по-долу Директива 2012/13/ЕС), с доводи извлечени от решение от 09 ноември 2023 г. по дело № С-175/22 на СЕС /четвърти състав/. Това решение следва по време решение № 261/18.10.2023 г. по ВНОХД № 732/2023 г. на Окръжен съд – Бургас, чието възобновяване се иска. Несъмнено решенията на СЕС по преюдициални запитвания се ползват със силата на тълкувано нещо по отношение на всяка национална юрисдикция, пред която се поставя въпрос, подобен на този, на който Съдът на ЕС вече е дал отговор. Решенията на СЕС имат ретроактивно действие, освен когато по изключение то е ограничено от Съда, от което следва, че даденото тълкуване се счита такова назад във времето от момента на създаване на тълкуваната правна норма. Същевременно силата на пресъдено нещо и стабилността на влезлия в сила съдебен акт са водещи принципи, както във вътрешното право, така и в правото на ЕС. Съгласно установената практика на СЕС, правото на Съюза не задължава националния съд да не прилага вътрешноправните процесуални норми, от които произтича силата на пресъдено нещо на дадено решение, дори ако това би позволило да се отстранят последиците от вътрешно правоотношение, което е несъвместимо с това право. Въпреки това, ако приложимите вътрешноправни процесуални норми предоставят на националния съд възможност при определени условия да преразгледа решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо, за да приведе положението в съответствие с националното право, съгласно принципите на равностойност и ефективност, на тази възможност трябва да се даде приоритет, ако са налице съответните условия, така че да бъде възстановено съответствието на въпросното положение по делото с правото на Съюза. По аргумент от съображение 42 към Директива 2012/13/ЕС, ръководеща в тази връзка е практиката на ЕСПЧ, според която само при допуснато нарушение на човешки права, неговото отстраняване следва да получи приоритет в сравнение с принципа на правната сигурност, произтичащ от силата на пресъдено нещо. Според цитираното от защитата на искателя решение от 09 ноември 2023 г. на СЕС по дело С-175/22г. условието за преквалифициране на инкриминираното деяние като престъпление по състав, различен от посочения в обвинителния акт, дори и по-леко наказуем, е осигуряване възможност за защита на обвиненото лице срещу новата правната квалификация преди осъждането. Изрично уведомяване на искателя за новата правна оценка преди постановяване на въззивното решение в настоящия случай не е направено, въпреки това справедливостта на производството не е засегната по начин, който да е в ущърб на човешките права на И., в т.ч. правото му на защита, което да налага преодоляване силата на пресъдено нещо на въззивното решение. Директива 2012/13/ЕС се основава на правата, предвидени в чл.6, 47 и 48 от Хартата на основните права на ЕС /ХОПЕС/, респ. чл.5 и 6 от ЕКПЧ, според тълкуването им от ЕСПЧ. Терминът обвинение е идентичен със същото понятие, използвано в чл.6, § 1 от ЕКПЧ (съображение 14 към Директива 2012/13/ЕС). Тоест понятието „обвинение“ трябва да се разбира по смисъла на Конвенцията. В своята практика ЕСПЧ приема, че обвинението трябва да информира обвиняемия така, че да може да подготви и представи своята защита по съответния начин и да представи доказателства. При преценка справедливостта на производството ЕСПЧ разглежда същото в цялост, освен с оглед на отделни аспекти на правото на защита. Изискванията на чл.6, § 3 от ЕКПЧ се разглеждат като специфични аспекти на правото на справедлив процес, гарантирано от чл.6, § 1 от Конвенцията. Конкретните гаранции дефинират понятието за справедлив процес с оглед типични процесуални ситуации по наказателни дела, но тяхната присъща цел е да осигурят или да допринесат за осигуряване на справедливостта на наказателното производство като цяло. Следователно гаранциите по чл.6, § 3 от ЕКПЧ не са самоцел и трябва да се тълкуват в светлината на функцията, която имат в общия контекст на производството (Ibrahim and Others v. the United Kingdom, § 251; Mayzit v. Russia, § 77; Can v. Austria, доклад на Комисията, § 48). Въпросът, поставен в това отношение, е дали начинът, по който е проведено в настоящия случай въззивното производство срещу жалбоподателя, чрез преквалификацията на престъпната деятелност, е направил това производство несправедливо по смисъла на чл.6, § 3 от Конвенцията. Обхватът на чл.6, § 3 от ЕКПЧ трябва да бъде оценен в светлината на по-общото право на справедлив съдебен процес, гарантирано от чл. 6, § 1 от Конвенцията. Следва да се съобрази и разпоредбата на чл.8, § 2 от Директива 2012/13/ЕС, гарантираща на обвинените лица и техните адвокати правото да оспорят, в съответствие с процедурите на националното право, евентуален пропуск или отказ на компетентните власти да им предоставят информацията в съответствие с директивата. В тази връзка несъмнено трябва да се държи сметка и за инициираното понастоящем, макар и извънредно производство по разглеждане на искане за възобновяване, в което на апелативния съд са възложени правомощия в рамките на заявените от искателя основания да извърши проверка на въззивното производство и окончателния съдебен акт за процесуална и материална законосъобразност и справедливост на наложеното наказание. С производство по възобновяване на идентични основания, в коректно цитираното от въззивния съд Решение от 1 март 2001 г. на ЕСПЧ по делото DALLOS v. HUNGARY, жалба № 29082/95, §§ 47-53, ЕСПЧ е приел отсъствие на нарушение на чл. 6, § 3 от ЕКПЧ. Жалбоподателят е имал възможност да се защити пред Върховния съд на Унгария по преквалифицираното за пръв път от въззивния съд обвинение. ЕСПЧ не установява нарушение на чл.6, § 3 от ЕКПЧ, след като по искане на жалбоподателя съдът в извънредна процедура по възобновяване е проверил изцяло законосъобразността на производството от процесуална и от материалноправна гледна точка, изслушал е в публично заседание защитника на осъденото лице и прокурора; а решаващият орган е имал правомощия да замени осъдителната присъда с решение за оправдаване. След като жалбоподателят е имал възможността да представи защитата си пред следваща съдебна инстанция по отношение на преформулираното обвинение и оценявайки справедливостта на производството като цяло – и с оглед на естеството на разглеждането на делото пред последната съдебна инстанция – ЕСПЧ заключава, че всички недостатъци в производството пред окръжния съд са били отстранени пред Върховния съд, т.е. правото на жалбоподателя да бъде подробно информиран за естеството и причината за обвинението срещу него и да разполага с достатъчно време и условия за подготовка на защитата си, не е нарушено. В аспекта на същата съдебна практика на ЕСПЧ (ръководна предвид съображение 42 към Директива 2012/13/ЕС) и след постановяване на решение на ЕСПЧ от 7 януари 2010 г. по делото Пенев срещу България, жалба № 20494/04, §§ 30-45, със ЗИДНПК, ДВ бр.93/2011 г., разпоредбата на чл.422, ал.1, т.5 от НПК е изменена и е предвидена възможност за възобновяване в хипотези на допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК по съдебни актове по чл. 354, ал. 2, т. 2 и ал. 5 от НПК. В мотивите към законопроекта №154-01-95/02.09.2011 г. е съобразено становището на ЕСПЧ в посоченото решение – запазено е правомощието на касационната инстанция по чл.354, ал.2, т.2 от НПК с окончателен съдебен акт да измени присъдата като приложи закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление, като се предвижда постановеният съдебен акт да подлежи на проверка в производство по възобновяване от петчленен състав. По този начин се гарантира в пълен обем правото на защита на осъдения и в случаите на изменение на обвинението за първи път от касационната инстанция чрез проверка на съдебния акт от още една, макар извънредна инстанция. При съпоставка между производството по възобновяване и касационното производство са отчетени две разлики - срокът, в който може да се направи искането за възобновяване - шестмесечен, и привеждане в изпълнение на влезлия в сила съдебен акт, без да се изчака резултатът от произнасянето на съда по възобновяване. Обобщено, както вярно е заключил окръжният съд, защитата по преформулираното с окончателния съдебен акт обвинение, за което подсъдимият е признат за виновен /в настоящия случай с приложение правомощието на въззивния съд по чл.337, ал.1, т.2 от НПК/, е осигурена в националното законодателство чрез иницииране на производство по възобновяване пред съответния компетентен съд. НПК осигурява възможност за проверка правилното приложение на материалния закон за правната квалификация от поне две съдебни инстанции, защото дори когато се касае за актове постановени по реда на чл.337, ал.1, т.2 от НПК, за които не е предвидено касационно обжалване, те подлежат на проверка по реда на възобновяването на същите /касационни/ основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК, които представляват и касационни основания. При това положение следва да се приеме, че с предявеното в настоящото производство искане за възобновяване е осигурено правото на защита в светлината на правото на информираност за обвинението по чл.6, § 3, б. „а“ и „b“ от ЕКПЧ и чл.6, § 4, вр. чл.8, § 2 от Директива 2012/13/ЕС, тъй като с искането за възобновяване осъденото лице може да се защити по дадената от въззивния съд правна квалификация на деянието. Ето защо и като се съобрази практиката на Съда в Страсбург с настоящото производство е осигурено правото на защита на искателя в пълен обем, когато съдебните инстанции по същество са извършили преквалификация на деянието различна от предложената в обвинителния акт. Спазени са стандартите на ЕКПЧ, съобразно тълкуването дадено от ЕСПЧ. Неоснователно оплакването на защитата за възлагане правомощия за преценка основанията за възобновяване в хипотезата на чл.422, ал.1, т.5 вр. чл.348, ал.1 т.1-3 от НПК на апелативен съд /чл.424, ал.1 от НПК/, вместо на Върховен съд, както в посочения по-горе казус. Нито ЕКПЧ, нито ХОПЕС или Директива 2012/13/ЕС не обвързват държавите с конкретни разпоредби или процедури, но същите са длъжни да осигурят в националните правни системи разпоредби, установяващи условия за спазване на предвидените общи минимални стандарти в светлината на правото на информация относно обвинението, в т.ч. правната квалификация, като гаранция за справедливост на процеса. Националното законодателство на Р България предвижда защитата на осъдено лице по преквалифицирано деяние с окончателен въззивен съдебен акт по по-леко наказуем състав от НК да се осъществи чрез искане за възобновяване пред съответния апелативен съд, каквито съображения е изложил окръжният съд и която процесуална възможност е упражнена от осъденото лице. Проверката за материална законосъобразност ще бъде извършена по-долу, поради което не е нарушено правото на защита на искателя по новата правна квалификация, дадена на престъпната деятелност за първи път с въззивния съдебен акт по фактите описани в обвинителния акт - осъденият ще получи произнасяне по новата правна оценка от две съдебни инстанции. Следва да се има предвид, че възприетата от окръжния съд правна квалификация по друг материален закон, различен от този по обвинителния акт, не променя кръга от релевантни факти – описаните в обвинителния акт, тоест всички факти са предявени своевременно на подсъдимия и той е могъл да организира защитата си. По тези факти в конкретния случай осъденият се е защитавал, дал е обяснения, ангажирал е доказателства пред две съдебни инстанции /районен и окръжен съд/. Освен обвинителните факти за осъществена спрямо пострадалата принуда, последното действие от които е заключването й в автомобила, съдържащи се в обвинителния акт, съждения за подлагането на пострадалата на „физически и психически тормоз“ са изложени от прокурора в пренията пред първоинстанционния съд /стр.50 от протокол от с.з. от 17.05.2023 г. по НОХД № 1871/2022 г. на РС – Бургас, л. 240 - гръб от същото дело/, принудата е обсъдена детайлно в мотивите на първата съдебна инстанция, цитирани по- горе, а адв. С.Дучев – защитник на осъденото лице, пред въззивния съд е отричал да е осъществено деяние по чл.143 от НК /стр.5 от съдебния протокол от с.з. от 06.10.2023 г. по ВНОХД № 732/2023 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, л. 49 от същото дело/. И. е могъл да се защитава пред въззивния съд и срещу субективния елемент, приет в мотивите на първата инстанция. Тоест заключенията на въззивния съд по същество не са били нови за искателя, тъй като са присъствали последователно в хода на производството чрез въведените факти от обвинението и в съдебните мотиви на първата инстанция, преди да бъдат подведени правно като престъпление по чл.143, ал.1 от НК от въззивния съд. Ето защо задължителното тълкуване на разпоредба от правото на ЕС, дадено с решение от 09 ноември 2023 г. по дело С-175/22г. на СЕС, не разкрива основание за възобновяване на производството, поради допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, налагащо необхоД.ст от отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Това разрешение е в съответствие и с практиката на СЕС, според която правото на ЕС не изисква по принцип от съдебен орган да преразгледа решение, което е постановил със сила на пресъдено нещо, за да вземе предвид впоследствие прието от съда тълкуване на релевантна разпоредба от правото на Съюза /в т.см. решение от 10 юли 2014 г. по дело С-213/13, т.60; решение от 29 юли 2019 г. по дело С-620/17, т.56, решение от 6 октомври 2015 г. по дело С-69/14 г., т.29/. Проверката на процесуалната дейност на въззивния съд не сочи да са допуснати твърдените от защитата нарушения. Въззивният съдебен акт е мотивиран ясно и достъпно. Отсъстват заявените без конкретика в искането общи и абстрактни изречения. Контролът за достоверност на доказателствените материали е извършен обективно и не се наблюдават нарушения на процесуални норми, които да поставят под съмнение вътрешното убеждение на въззивния съд. Направен е собствен анализ на доказателствата, с коректна интерпретация на показанията на пострадалата и останалите доказателствени източници. При констатация за противоречия са изложени аргументи кои доказателства са ценени, кои не и защо, а в резултат са достигнати логични фактически и правни изводи. Последните обхващат обективната и субективна страна на деянието, което е прието за извършено, както и неговото авторство. Налице са съображения по доводите и възраженията на защитата, а преквалифицирането на деянието по по-леко наказуем състав, въз основа на установените в хода на съдебното следствие факти – идентични с тези в обвинителния акт, е в унисон със законовия регламент на чл.337, ал.1, т.2 от НПК. Защитата по новата правна оценка е с искане за възобновяване, която осъденото лице е упражнило в настоящото производство. Констатацията за липса на допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените по смисъла на чл.348, ал.3 от НПК обуславя извод за неоснователност на искания от защитата процесуален резултат – отмяна на въззивния съдебен акт по реда на възобновяването и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В обхвата на претенцията за нарушение на материалния закон в искането за възобновяване се настоява осъждането на И. за престъпление с правна квалификация по чл.143, ал.1 от НК да не е доказано по безспорен начин от обективна и субективна страна. Цитират се частично думи на пострадалата: „казах му, че ще изчакам в колата, като не знам дали се е досетил какви намерения съм имала...“, от което се заключава недвусмислено намерение на С. да остане в колата, за да чака искателя. Поради това дори и да е заключил автомобила при отдалечаването си, И. не съзнавал да прави нещо против волята на С.. Твърди се отсъствие на умисъл както за противозаконно лишаване от свобода, но и въобще лишаването от свобода да е свързано с преследването на специфична цел – да направи аборт. По идентичен начин в съдебно заседание с частичен прочит на обвинителния акт защитата настоява сезиращият процесуален документ да съдържа противоречиви факти относно отношението на И. към бременността на пострадалата – първо не искал, но в последствие искал детето и поради това пострадалата се качила с него в автомобила. От това се извежда извод за липса на яснота дали подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 143, ал.1 от НК. В допълнението към искането за възобновяване е очертано систематичното място на съставите по чл.142а, ал.3, т.1 вр. ал.1 от НК /съгласно обвинителния акт/ и чл.143, ал.1 от НК /съгласно квалификацията, дадена от въззивния съд/ и бланкетно се заявяват разлики в елементите от техните състави. Като недостатъчни са преценени описаните в обвинителния акт действия на подсъдимия - скубане на коса и удари в корема на пострадалата, за обосноваване на извършено престъпление принуда със сила и заплашване. В отговор на тези доводи следва да се уточни, че оплакването за материална незаконосъобразност на въззивния съдебен акт по същество изисква проверка дали в рамките на приетите за установени от редовните инстанции факти материалният закон е приложен погрешно – фактите не са подведени правилно под съответстващата им правна квалификация. Във връзка с наведените оплаквания за процесуални нарушения в дейността на въззивния съд по повод извършената преквалификацията на деянието с оглед описаните в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, по-горе беше подробно изяснена хронологията на събитията, предложена от прокурора в обвинителния акт, като е несъмнен изводът за отсъствие на противоречия. Тези факти са възприети и от двете редовни съдебни инстанции като безспорно установени от доказателствената наличност – И. не е желаел бременността на пострадалата, искал е последната да направи аборт, а поведението му след прегледа при гинеколога, заявявайки че е променил мнението си и вече желае детето, е мотивирало пострадалата да се качи с него в автомобила, след което е последвала физическата и словесна агресия от И. към С., за да направи аборт, включително заключването в автомобила. На следващо място следва да се подчертае позицията на въззивния съд, за да отстъпи от първоначално предявеното на искателя обвинение, въпреки отчетеното формално наличие на обективните признаци на престъплението противозаконно лишаване от свобода на бременна жена по чл.142а, ал.3, т.1, вр. ал.1 от НК, осъществено със заключването на С. в автомобила за около 30 минути. Съдът е изходил от субективната насоченост на всички действия на И., описани от прокурора в обвинителния акт и установени от инстанциите по фактите – те са свързани с бременността на пострадалата и желанието й да задържи детето, респ. настояването на И. С. да направи аборт, на което тя се е противопоставяла. Искането на искателя бременността да бъде прекратена е последователно изразено гласно (пред пострадалата, нейните родители, лекар-гинеколог свидетел по делото), с физическа сила – удари в корема и скубане на косата, дърпането и принудителното й качване в автомобила, след като е слязла от него в движение, заплахите, че няма да вижда родителите си, че ще я изведе извън града и ще види какво ще й се случи, включително инкриминираното заключване на пострадалата в автомобила. Всички тези действия, както вярно е заключил окръжният съд, И. е извършил, за да принуди С. противно на волята й да прекъсне бременността. Принудата в случая присъства и в двете й форми – сила и заплашване, като не е налице отклонение от фактите в обвинителния акт, а обратно – съдът е съобразил рамката на описаните твърдения, по които И. се е защитавал. Тези факти са налице последователно в обвинителния акт, в мотивите на първоинстанционния съд и във въззивното решение. Настоящият състав споделя напълно съображенията, изложени в проверяваното въззивно решение, относно правомощието на въззивния съд да прилага закон за по-леко наказуемо престъпление, когато не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. В конкретния случай и двете положителни предпоставки са били налице – първо, от двете съпоставени престъпления, по-лекото е това по чл. 143, ал.1 от НК, тъй като за него не е предвиден специален минимум за наказанието, за разлика от това по чл. 142а, ал.3 т.1 вр. ал.1 от НК, където е предвиден такъв, както и това, че за първото е предвиден по-нисък максимален размер на наказанието. На второ място, в обвинителния акт са описани достатъчно факти, очертаващи диспозицията на престъпния състав по чл. 143, ал. 1 от НК, установени и в съдебната фаза на процеса. Всички тези обстоятелства са били известни на подсъдимия и той се е защитавал по тях пред двете предходни инстанции. Ето защо, правилно съставът на окръжния съд е приел, че не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението и законосъобразно е преквалифицирал деянието на подсъдимия в по-леко наказуемо. Съдът е съобразил конкретните факти по делото, в която връзка са ирелевантни доводите, че съставите на чл.142а от НК и чл.143 от НК попадат в различни раздели от Глава II от НК „Престъпления против личността“. И инкриминираното с обвинителния акт престъпление по чл.142а ал.3 т.1 вр. ал.1 от НК, и преквалифицираното по чл.143, ал.1 от НК, предвид описаните фактически параметри, съдържат принуда спрямо пострадалата. Цитираните от защитата думи на С. са извадени от контекста и са некоректно интепретирани като изразено желание от нейна страна да остане в автомобила и да изчака И.. Точно обратно, еднозначно е установено от инстанциите по фактите желанието и опитите на С. да напусне автомобила на И., включително чрез слизане от него в движение в по-ранен момент, а след принудителното й връщане в колата от И. и отнемането на телефона й, е обмисляла как да избяга след като искателят влезе в пробационната служба. В горния смисъл, изложените от въззивната инстанция мотиви обосновават извършено от подсъдимия престъпление по чл.143, ал.1 от НК, както от обективна, така и от субективна страна. Обобщено, с извършената преквалификация не е допуснато нарушение нито на НК, нито на НПК, а материалният закон е приложен правилно. Изводът, че деянието на И. съставлява престъпление, макар и по друг текст от НК, правилно е довел до признаването му за виновен в извършването на това престъпление. Горното осмисля неоснователност на искането същият да бъде признат за невиновен и оправдан от настоящата инстанция. В пределите на оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание, настоящата инстанция не констатира незаконосъобразна дейност на решаващия съд при индивидуализацията на наказанието. Въззивният съд е извършил преценка на обстоятелствата по делото от значение за индивидуализацията на наказанието. На внимателен анализ са подложени наличните смекчаващи отговорността обстоятелства, степента на обществена опасност на деянието и дееца, мотива и подбудите да осъществи деянието, като наказанието е определено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства в размер на осем месеца лишаване от свобода. Макар формално да са описани отегчаващи отговорността обстоятелства – обременена съД.ст, упоритостта в действията на И., осъществяване на престъплението срещу бременна жена, поставянето в опасност на нейния живот и този на плода, осъществяването на принудата чрез физическо насилие, закани и лишаване от свобода, с цел да бъде принудена да извърши аборт, същите не са довели до завишаване размера на наложеното наказание. Същото е значително под средния размер /три години лишаване от свобода/, предвиден за престъплението, за което И. е признат за виновен и гравитира към законоустановения в разпоредбата на чл.39, ал.1 от НК минимум от три месеца лишаване от свобода. Съдът при индивидуализацията на наказанието е заключил наличието на смекчаващи отговорността обстоятелства, но не и за многобройни или изключителни по своя характер. Настоящата инстанция споделя горния извод, като счита наложеното понастоящем наказание в размер на осем месеца лишаване от свобода в достатъчна степен за снизходително. Наличните по делото смекчаващи отговорността обстоятелства не са нито многобройни, нито изключителни по своя характер, а и най-лекото предвидено в закона наказание не е несъразмерно тежко, поради което правилна е преценката на въззивния съд, че не са налице условията за приложение на чл.55 от НК. Такъв аргумент не е и доводът в искането за възобновяване да се избегне приложението на чл.68, ал.1 от НК по отношение на по-ранно условно осъждане. Обратно, обременената съД.ст на искателя съдържа осъждане за престъпления по чл.151, ал.1 вр. чл.26, ал.1, чл.149, ал.1, чл.149 ал.5 т.1 вр чл.26, ал.1, чл.149, ал.2 т.1 вр. ал.1 вр. чл.26, ал.1, чл.150, ал.1 от НК и осъждане за престъпление по чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК. Касае се все до престъпления срещу личността на различни лица, като по първото осъждане е засегната половата неприкосновеност на три лица, ненавършили 14-годишна възраст и едно лице, ненавършило 18-годишна възраст. И по двете дела е приложена разпоредбата на чл.55 от НК, като с първото осъждане на искателя е наложено едно общо наказание три години „лишаване от свобода“, отложено с изпитателен срок от пет години, а по второто осъждане е наложено наказание „пробация“. Именно докато е изтърпявал последното наказание, и в рамките на изпитателния срок по първото осъждане, е извършено престъплението, за което И. е осъден понастоящем. В горния смисъл е несъмнено, че наложените дотук наказания не са изпълнили целите на индивидуалната превенция по чл.36 от НК, поради което отсъства аргумент настоящото наказание да бъде намалено допълнително. Извършената преквалификация на деянието от това по чл.142а, ал.3, т.1 вр. ал.1 от НК в деяние по чл.143, ал.1 от НК, в достатъчна степен е дала възможност наказанието за осъщественото спрямо пострадалата престъпление да бъде определено в по-нисък размер от предвиденото и наложено от първата съдебна инстанция по квалификацията по чл.142а, ал.3 т.1 вр. ал.1 от НК. Тоест извършеното от въззивния съд преформулиране на правната оценка е довело до облекчаване на приложената санкция с определянето й в размер на осем месеца лишаване от свобода. Налагането на наказание в по-нисък от този размер е несъответно и на генералната превенция. Тук следва да се отбележи ръстът на престъпления от типа на процесното в семейна среда, отчетен и от законодателя с въвеждане на квалифициран състав за престъпление по чл.143, ал.1 от НК, когато е извършено в условията на домашно насилие – чл.143, ал.3, т.1 от НК /нова, ДВ бр.67/2023 г./. Съобразявайки принципа по чл.6 от НПК за осъществяване на правораздаването по наказателни дела само от съдилищата, е несподелима позицията в искането за възобновяване, че в настоящия случай органите на прокуратурата и наказателният съд са ангажирани с решаването на една поредна семейна драма – обикновен битов скандал, хиперболизиран от пострадалата и близките й, с което се нарушава правото на справедлив процес и е подкопано доверието в правосъдието. Точно обратното е важимо. Наложено е наказание за извършено престъпление при спазване на законовия регламент, след извод за виновност на съответното лице в извършване на престъпление и при съобразяване на всички относими обстоятелства. Конкретните измерения на поведението на И. спрямо пострадалата не обосновават извод за занижена обществена опасност на извършеното. Не на последно място, начинът на извършване на деянието – през деня, на публично място, по време на изтърпяване на наказание, наложено по предишно осъждане, в близост до сградата на институция по изпълнение на наказанията, сочи за поведение на искателя без съобразяване с общоприети норми на поведение в обществото, с чувство за безнаказаност и недосегаемост, които по никакъв начин не са от категорията обстоятелства, снижаващи отговорността му. Завишеният ръст на престъпления от този тип в актуален план, обществената нетърпимост към подобни прояви, полаганите от държавата чрез нейните органи усилия за ограничаване на сходни правонарушения и охраняване живота и здравето на личността в семейна среда, не допускат подценяване степента на опасност на деяние от типа на процесното. Отделно от това конкретните обстоятелства на извършеното от осъдения деяние сочат на значителна обществена опасност на обсъжданото деяние и деец. Ето защо, конкретиката на настоящия случай, не обуславя приложението на чл.55 от НК, тъй като не е налице смекчаващо отговорността обстоятелство от изключителен характер, нито такова, което наред с останалите установени занижаващи отговорността обстоятелства, да налага замяна на наказанието лишаване от свобода с пробация. Поради това, определеното наказание се явява адекватно на степента на обществена опасност на деянието и личността на И., които са завишени, предвид изброените по-горе обстоятелства. Съдът е съобразил целите на наказанието и е проявил снизходителност в достатъчна степен, поради което искането за намаляване размера на наказанието лишаване от свобода или замяната му с пробация, е несъстоятелно. Ето защо, определяне на наказание в по-нисък размер или определяне на по-леко наказание не ще допринесе за постигане целите на наказанието и най-вече на индивидуалната превенция, а същото ще бъде и обществено неоправдано. С оглед гореизложеното, Апелативният съд намира, че не са налице твърдените основания за възобновяване на наказателното дело – допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и явна несправедливост при индивидуализацията на наложеното наказание по смисъла на чл.348, ал.1, т.1, 2 и 3 от НПК. Мотивиран от изложените съображения, апелативният съд прие, че искането за възобновяване на наказателното производство по делото е неоснователно, поради което на основание чл.426, ал.1, вр. чл.354, ал.1, т.1 от НПК