Решение № 20 от 26.1.2026 г. на Районен съд - Враца по дело № 1184/2025 г.

Производството е по реда на чл.59-63 ЗАНН. Образувано е по жалба на П. Й. Й. от гр.Враца против НП №503/20.11.25 г. на Директора на РДГ- Берковица, с което за извършено от жалбоподателя нарушение по чл.84, ал.1 и на същото основание му е наложена глоба в размер на 200.00 лв. /102.26 евро/, а на основание чл.94, ал.1 ЗЛОД е лишен от право на ловуване за срок от три години. В жалбата поддържана и в с.з., както и в допълнително писмено становище се релевират подробни оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното постановление, поради допуснати множество нарушения на материалния и процесуален закон, с искане за отмяната му на това основание. Ответната страна, чрез процесуалния си представител е депозирала писмено становище за неоснователност на жалбата и законосъобразност на постановлението, с молба за потвърждаването му. След преценка и анализ на събраните по делото доказателства, във връзка с доводите и възраженията на страните, съдът намира следното: Жалбата е процесуално допустима, като подадена от легитимирано лице, в законния срок, против подлежащ на обжалване акт. Разгледана по същество, жалбата е основателна, при следните съображения: Към 06.09.25 г., настоящият жалбоподател-П.Й. бил регистриран по реда на ЗЛОД ловец, притежаващ всички изискуеми се за това документи, в т.ч. членска карта, ловен билет и др. На 05.09.25 г. на жалбоподателя било издадено разрешително за индивидуален лов №236548 от същата дата, с което му се разрешавало да извърши ловуване на прелетен дивеч в периода от 06.09. до 30.09.25 г. в ловностопански район-Пудрия и ловище „II-върха“. Въз основа на въпросното разрешително, на 06.09.25 г. жалбоподателят и баща мусв.Й.Й.. излезли на лов със съответно законно притежавано ловно оръжие, с МПС-джип /с неустановени модел, марка и номер/. Взели със себе си и ловно куче на млада възраст, с цел обучаването му за лов. По време на ловуването, ловното куче се изгубило. Жалбоподателят и св.Й.Й. тръгнали да го търсят, като при това търсене навлезли неволно в съседния ловностопански район на Криводол, около м.“Павлова могила“. По същото време и в същия район, служителите на ДГС-Берковицасв.И.И. и Т.Т. извършвали проверка на ловната дружина на гр.Криводол, включваща и св.К.Г. По време на проверката тримата свидетели непосредствено възприели човешки гласове, викащи и търсещи куче на име „Мечо“, като същевременно самото куче се появило и физически при тях. При така създалата се ситуация, св.Т.Т. тръгнал в посока на чуваните гласове, за да извърши допълнителна проверка, а св.И.И. и св.К.Г.останали на място, задържайки и връзвайки изгубеното куче. Придвижвайки се в посока на чутите гласове и шумове, св.Т.Т. установил жалбоподателят и баща му-св.Й.Й. на разстояние от паркирания им джип. Вътре в самия джип, св.Т. установил разположено на задните седалки ловно оръжие, извадено от калъфа и заредено с боеприпаси. Свидетелят разпоредил изваждане на боеприпасите от оръжието, което е и било изпълнено. Св.Т. уведомил по телефон колегата си –св.И.И. за случващото се, при което последният разпоредил на св.К.Г.да го закара с неговия автомобил и с вързаното към този момент „изгубено“ куче до мястото, където се намирали св.Т. и жалбоподателя. При пристигане на въпросното място, служителите на ДГС-Берковица продължили с проверката, а св.К.Г.си тръгнал. Като краен резултат от извършената проверка, включваща и документална такава на жалбоподателя, при която не са констатирани други нарушения, св.Т.Т. съставил констативен протокол за проверка, а св.И.И. съставил АУАН№503/25 г., с бл.№0112908/06.09.25 г. срещу жалбоподателя за нарушение по чл.84, ал.1 ЗЛОД, за това, че на 06.09.25 г. в гр.Криводол, м.“Павлова могила“- имот с КД№39846.818.5 „ловува при индивидуален лов на дребен дивеч, като извършва движение с извадено от калъф оръжие…, без да притежава писмено разрешително за лов, без да е убил или уловил дивеч.“ Процесният АУАН е бил подписан от настоящия жалбоподател с възражение, че „е търсел загубено куче и е навлязъл в чужд район“. Въз основа на акта, е последвало издаването на обжалваното НП, с което при идентично спрямо АУАН словесно и цифрово описание на вмененото нарушение по чл.84, ал.1 ЗЛОД, АНО е наложил съответни административни санкции-глоба в размер на 200.00 лв.и лишаване от право на ловуване за срок от три години. Така изложените фактически обстоятелства, в случая се установяват еднопосочно от всички приобщени по съответния процесуален ред от съда доказателства, а именно-свидетелските показания на служителите на ДГС- И.И. /актосъставител/, на св.Т.Т. /свидетел при установяване на вмененото адм.нарушение/ и на останалите двама очевидци-св.К.Г.и Й.Й., подкрепени и от останалите писмени доказателства- цитираното разрешително за индивидуален лов, констативен протокол за проверка, процесните АУАН и НП и всички останали материали по преписката. Изводимите данни от горепосочените доказателствени източници спрямо конкретния предмет на доказване по настоящето дело, не са спорни между страните, поради което и не се налага по –подробното им обсъждане. При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното: Съгласно чл.1 ЗЛОД, същият има за предмет на регулация и общ обект на защита преди всичко обществените отношения, свързани със собствеността, опазването и стопанисването на дивеча. Според чл.5, ал.1 и ал.2 ЗЛОД, дивеч по смисъла на закона са бозайници и птици, обект на лов, класифицирани съгласно приложение №1 към закона. Понятието „ловуване” на свой ред е дефинирано в чл.43, ал.2 и ал.3 ЗЛОД, като според ал.2 „ловуване е убиване, улавяне, преследване, нараняване…“ на дивеч, а според ал.3, т.1 ЗЛОД, „ловуване е и престой или движение на лица извън населените места с –„извадено от калъф и сглобено ловно оръжие, независимо дали е заредено или не…“. На свой ред, вменената за нарушена в процесните АУАН и НП разпоредба на чл.84, ал.1 ЗЛОД предвижда санкция за ловуване по смисъла на чл.43, ал.2 и 3 ЗЛОД, в три отделни и различни хипотези, а именно: -„без редовно заверен билет за лов или с билет за лов, но без писмено разрешително за лов, или ловуване извън определените в разрешителното места, и то без убиване или улавяне на дивеч“. В случая и съгласно изрично очертаните в АУАН и в НП факти на административното обвинение и спрямо които жалбоподателят се защитава, същият е подведен под отговорност за това, че „ловува при индивидуален лов на дребен дивеч, като извършва движение с извадено от калъф съответно ловно оръжие, без да притежава писмено разрешително за лов, без да е убил или уловил дивеч”. Същевременно, от фактическа страна по делото безспорно се установиха изцяло различни факти от тези, посочени в процесните АУАН и НП, а именно: на посочените в АУАН и в НП дата и място, настоящият жалбоподател, в качеството си на ловец действително е бил навлязъл в ловностопански район и място на ловуване, различно от посоченото в издаденото му надлежно разрешително за индивидуален лов, но въпросното навлизане не е било с цел преследване на дивеч, а с цел търсене на изгубеното му ловно куче. Установи се безспорно и че при въпросното му движение в търсене на изгубеното ловно куче, същият не е носел ловно оръжие. Последното макар и намерено в сглобено състояние, заредено с боеприпаси и извън калъф, реално е било открито от служителите на ДГС-Берковица не носено от самия жалбоподател, а на задната седалка на паркирания му автомобил. При това положение и съобразно горецитираните норми на ЗЛОД, конкретно установеното поведение на жалбоподателя в случая се явява изцяло несъставомерно от обективна страна, доколкото изобщо не представлява „ловуване“ по смисъла на чл.43, ал.3 ЗЛОД. Нещо повече, дори и противно на установеното да се приеме, че все пак е налице „ловуване“, то тогава същото би следвало да осъществява състава на административно нарушение в третата хипотеза на чл.84, ал.1 ЗЛОД – ловуване извън посоченото в наличното разрешително място, а не при изначална липса на разрешително за лов, каквото в случая е посочено в процесните АУАН и НП. При горните съображения обжалваното НП се явява напълно необосновано и следва да бъде отменено изцяло само на това основание, при което не се налага обсъждане и на останалите доводи и възражения на защитата, за налични и други негови пороци. По разноските: В случая жалбоподателят претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700.00 лв., за което по делото са представени пълномощно и договор за правна защита, списък за разноски и „разписка“. Ответната страна по жалбата, в представени по делото „писмени бележки“ с вх.№ от 14.01.25 г., на свой ред е противопоставила възражение за евентуална прекомерност на претендираното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение. Съдът отчитайки горепосочените документи, предоставени от жалбоподателя констатира, че в представеното пълномощно и договор за правна защита /л.4 от делото/, единствено е договорено заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 700.00 лв., но същите не съдържат данни, че такова е било реално изплатено. Нещо повече, изобщо не се съдържат договорки за начина на изплащане-по банков път или в брой. С това си съдържание и съобразно задължителните предписания на т.1 от ТР от 06.11.13 г. по т.д.№6/12 г. на ОСГТК на ВКС, процесният договор за правна помощ не е годен и не доказва сам по себе си, реално заплащане на договореното адвокатско възнаграждение. Същевременно и все според мотивите на горепосоченото тълкувателно решение /т.8 и т.9/, следващият представен от жалбоподателя документ- списък за разноски, също няма самостоятелна доказателствена стойност за изплатено адвокатско възнаграждение, а представянето му е свързано само и единствено със задължително законово изискване, относимо към правна преценка за процесуална допустимост/основателност на евентуални бъдещи, допълнителни процедури по чл.248 ГПК. Последният представен от защитата документ, наименован „разписка“ /на гърба на л.25 от делото/ отново е изготвен едностраннно от адв.К. и съдържа негово лично изявление за това, че „към 08.01.26 адвокатът е получил изцяло в брой от жалбоподателя договорения адвокатски хонорар от 700.00лв…“. С това си съдържание, въпросната саморъчно изготвена от адв.К. „разписка“, реално представлява частен свидетелстващ документ за ползващи само него обстоятелства, и доколкото не съдържа волеизявление на другата договорила се страна /жалбоподател/, потвърждаваща отразените в „разписката“ обстоятелства, то и същата отново не може да бъде самостоятелно третирана като годно доказателство за реално изплатено в съответен размер договорено адвокатско възнаграждение, особено на фона на констатираните дефицити в съдържанието на първоначалния договор за правна защита и съдействие. При така изложените съображения, то и претенцията за присъждане на разноски на жалбоподателя, бидейки недоказана и необоснована, следва да се отхвърли изцяло. Водим от всичко гореизложено и на основание чл.63, ал.1 ЗАНН, съдът