Решение № 230 от 6.12.2023 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 433/2023 г.

Производството е по реда на глава ХХХІІІ от НПК. Образувано е във връзка с постъпило искане от осъдения, депозирано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, за възобновяване на наказателното производство по делото, като в искането са били релевирани доводи за допуснати съществени нарушения по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Претендират се съществени нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и г. 3 НПК, а именно противоречие с процесуалния и материалния закон, както и явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се възобновяване на делото, приключило с влязъл в законна сила съдебен акт, отмяна на постановеното решение и оправдаване на осъдения по обвинението по чл. 325, ал. 2, предл. 1 вр. ал. 1 НК. Подробно се аргументира наличието на нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, свързано с начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите в съответствие с принципа по чл. 14 от НПК за решаване на делото въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Релевира се и въпросът за явна несправедливост на наложеното наказание, като се иска изменение на въззивния акт в посочения смисъл. В хода на съдебните прения осъденият и неговият защитник адв. И. Х. поддържат искането за възобновяване на делото и отмяна на решението на въззивния съд с доводи за неправилно прилагане на материалния закон с квалифицирането на деятелността като едро хулиганство по НК. Релевира се и допуснато съществено нарушение на процесуалните правила поради кредитиране на показанията на полицейските служители за сметка на тези на близките на осъдения. Прокурорът от Апелативна прокуратура–Пловдив застъпва становище за неоснователност на искането, като намира че молбата за възобновяване на производството по делото следва да бъде оставена без уважение, тъй като не са налице заявените основания. В последната си дума осъденият моли да бъдат уважени направените от защитата му искания. Настоящият съдебен състав счита, че молбата на осъдения за ревизия на цитирания по-горе съдебен акт - решение на Окръжен съд – Стара Загора, чрез отмяната му по реда на възобновяването, е процесуално допустимо, тъй като е подадено от процесуално легитимирана страна по смисъла на чл. 420, ал. 2 от НПК срещу съдебен акт, подлежащ на възобновяване, съгласно визираните в разпоредбата на чл. 419, ал. 1 от НПК, в шестмесечния срок по чл. 421, ал. 3 от НПК за искания на осъденото лице. Разгледано по същество, искането е неоснователно. С присъда № 9 от 19.09.2022 г. по НОХД № 68/2021 г. на Районен съд- Стара Загора, С. Г. И. е бил признат за виновен за това, че на 22.02.2020 г. в с. • община • е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото – отправял заплахи спрямо полицейските служители при РУ • – Г. Д. К. и А. Н. К., че „ще хвърчат пагони“, посегнал с дясната си ръка, за да избута полицейския служител Г. Д. К. и направил опити да ги удари с глава при задържането си, като деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на властта – полицейските служители, изпълняващи задължения по опазване на обществения ред, поради което и на основание чл. 325, ал. ал. 2, предл. 1 вр. ал. 1 и чл. 54 НК е бил осъден на осем месеца лишаване от свобода условно с изпитателен срок от три години, след влизане на присъдата в сила. Във връзка с жалба на осъдения е било образувано въззивно производство за проверка на постановения съдебен акт. С решение № 174 от 01.08.2023 г. по ВНОХД № 65/2023 г., състав, Старозагорският окръжен съд е потвърдил присъдата на първата инстанция. На първо място следва се вземе отношение по доводите в молбата за възобновяване за формиране на вътрешното убеждение на съдилищата по същество в нарушение на принципа за решаване на делото въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по смисъла на чл. 14 от НПК, както и след внимателна проверка на събраните доказателства съгласно чл. 107, ал. 5 от НПК. При все част от доводите на защитата да касаят обосноваността на въззивното решение, която не е касационно основание, могат да бъдат разгледани от съда по възобновяване като касационно основание по т. 2 на чл. 348, ал. 1 от НПК. Критиките към процесуалната дейност на съдилищата по същество и към начина, по който въззивният съд е формирал убеждението си по релевантните факти, не могат да бъдат споделени. В решението на въззивния съд, с което е била проверена правилността на първоинстанционния съдебен акт, не се открива претендираното игнориране на доказателства или некоректно интерпретиране на тяхното съдържание, без да се отчете действително им смислово съдържание и информацията, която носят. Оплакванията за съществено нарушение на процесуалните правила при проверка и обсъждане на събраните доказателства не намират подкрепа в данните по делото, тъй като съдилищата по същество са изпълнили задълженията си по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Присъдата и решението на въззивния съд са били основани на обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелства по делото и кореспондират напълно със закона. Първата инстанция е направила анализ на всички относими по делото доказателства, като ги е разгледала подробно. Действително са били налице противоречия в доказателствената маса, но отказът на съдилищата по същество да кредитират заявеното от свидетелите, целящи оневиняването на осъдения, както и обясненията на самия осъден, е бил аргументиран убедително /л. 224 – л. 227 от мотивите към присъдата на първия съд, респективно л. 7-11 от номерацията на самия акт, както и л. 35 гръб - л. 38 гръб от решението на въззивния съд, респективно л. 6 – л. 11 от номерация на самия съдебен акт/. Втората инстанция е изпълнила задълженията си да извърши собствен анализ на доказателствената маса. Инстанциите са преценили, че приетата фактическа обстановка за хулигански действия на осъдения е била напълно доказателствено обезпечена от показанията на разпитаните полицейски служители Г. Д. К. и А. Н. К. и подкрепящите ги материали. След задълбочен, логичен и подробен анализ на доказателствената маса, е бил направен извод, че показанията на част от свидетелите и обясненията на самия осъден не са в позиция да преодолеят останалата кредитирана доказателствена съвкупност. Не може да бъде споделено твърдението, че първата инстанция и въззивният съд са използвали грешен подход в съдебните си актове – решение и присъда, като не са обсъдили и събрали всички доказателствени материали. Видно от данните по делото съдилищата са изпълнили своите задължения, произтичащи от разпоредбите на чл. 305 от НПК. Пловдивският районен съд е взел отношение по всички въпроси съобразно чл. 301 от НПК, като дейността му е била изцяло възприета в решението на окръжния съд. Неоснователна е критиката към начина, по който въззивният и първият съд са формирали убеждението си по релевантните факти. При извършената проверка на правилността на първоинстанционния акт втората инстанция е констатирала, че доказателствата са били проучени задълбочено, без да е налице некоректно интерпретиране на съдържанието им, извън техния действителен смисъл и значение. Налице е комплексен и обективен анализ и преценка на доказателствата, съобразени с изискванията на закона. Окръжният съд е възприел доказателствената дейност, извършена от първостепенния съд и установените факти за инкриминираните хулигански действия. Преценил е, че първата инстанция е имала основание да се довери изцяло на посоченото от свидетелите А. Н. К. и Г. Д. К., като показанията им са били обект на внимателна и прецизна проверка и съпоставка със съдържанието на останалите доказателствени източници. Въззивният съд е направил мотивиран извод за достоверността и обективността на показанията на визираните свидетели. Не са били констатирани съществени противоречия в заявеното от тези свидетели-очевидци, като е било посочено, че изнесената от тях обективна информация кореспондира с посоченото от И. К. П. и Е. Б. Б., както и със заключението на СМЕ с подекспертен А. Н. К. и причинените му травматични увреждания. Обстоятелството възможно ли е било свидетелите А. Д. А. и Т. С. Г. да са получили констатираните и по тях травми при включването им в блъскането и дърпането на служителите на реда в опитите си да осуетят задържането на своя съпруг и баща, е било релевирано и пред инстанциите по същество, като е било категорично отхвърлено с логични доводи за хронологията на събитията, свързана с извикване на полицейско подкрепление в лицето на свидетелите П. и Б., които заварили на мястото на инцидента множество лица, наобиколили полицейските служители – единият от които със скъсано яке, като част от тези лица имали вербално-конфликтно поведение и многократно не се подчинявали на разпорежданията да се разпръснат. Претенциите на осъдения за необсъдени противоречия в показанията на свидетелите не намират опора в материалите по делото. В мотивите на първия съд е налице задълбочено и аналитично изследване на показанията на всички свидетели, извършено в съответствие с всички правила на формалната и аргументативната логика. Пред съда по възобновяване, осъденият е навел доводи, че първият и въззивният съд не са обсъдили подробно показанията на свид. М. С. Х., които се цитират дословно в искането на възобновяване. Подобен подход не е съобразен с извънредността на възобновяването като способ за контрол върху съдебните актове, а упреците не намират опора в материалите по делото. На показанията на свидетеля Х. е било отделено необходимото внимание в цитираните страници от съдебните актове, като съдът по възобновяване няма правомощия да извършва анализ на доказателствената маса и да приема собствени фактически положения. В случая не се откриват основания за критика към подхода и аналитичната дейност на съдилищата по същество спрямо втората група доказателствени източници, които защитата намира за такива с оневиняващ характер. Първият съд /в мотивите към присъдата/, както и въззивната инстанция /в решението си/ са анализирали непоследователността в показанията на А. Д. А., Д. М. Д. и А. М. Д. и техните твърдения за съществени факти, противоположни на това, което са заявили А. К. и Г. К.. За преодоляване на противоречията съдът е положил възможните процесуални усилия за достигане до обективната истина. Информацията в показанията на свидетелите, ангажирани от осъдения е била преценена, анализирана и съпоставена с показанията на останалите свидетели и с обясненията на осъдения. Ясна е тезата на въззивния съд, че обясненията на И. не се кредитират, тъй като са изолирани от доказателствената маса, приета за достоверна. Посочено е било, че показанията на втората част от първата група свидетели – М. С. Х., М. Д. С. и М. А. С. се отнасят за времето след извършване на деянието, тъй като те реално са пристигнали на мястото на инцидента след като полицейските служители вече са задържали осъдения и установяват възприятията си към последващ момент. При налази на свидетелските показания на групата очевидци, подкрепящи тезата на осъдения, е било отбелязано от въззивната инстанция, че са неправдоподобни в претенциите си, полицейските служители да спрат за проверка лек автомобил и без причина да издърпат пътуващия на задната седалка непознат за тях човек и да започват да го бият с ритници, след което да искат да го арестуват, като показанията им са преценени като декларативни, непоследователни и лишени от обективност /л. 35 гръб – л. 36 от делото на ОС, респективно л. 6-7 съгласно номерацията на самия акт/. Интерпретацията на окръжния съд е включила преценка и на обстоятелството, че в крайна сметка на местопроизшествието, което е и място на което са осъществявали задълженията си полицейските служители, са налице охранителни камери, записите от които са представени и изследвани по делото, което прави още по-невероятна застъпената от обсъжданата теза за иницииращо и водещо при инцидента желание на полицейските служители да упражняват насилие. Следва да се припомни, че инстанциите са свободни, по вътрешно убеждение, да определят качеството и процесуалната стойност на доказателствата, като преценката им в случая, не е била произволна, а резултат от прецизна проверка на всички доказателствени източници. Видно от съдебните актове на съдилищата по същество, преценката е била извършена в съответствие с процесуалните правила, а доказателствените източници са били преценени по отделно и в съвкупност, съобразена е била тяхната обективност, последователност, вътрешна логичност и съответствие с останалите доказателства. Инстанциите не търпят укор и при преценката си да не допуснат до разпит определени свидетели, визирани в искането за възобновяване, като за същите изобщо не се твърди да са били очевидци на инцидента. Настоящият съд намира, че производството по реда на глава ХХІІІ от НПК представлява способ за извънреден контрол и проверка на наказателни дела, което намира пълно проявление при спецификата на производство, в което претендираните нарушения на касационните основания следва да се съдържат в самото дело, чието възобновяване се търси. В тази връзка доводите на осъдения пред съда по възобновяване, че разпитаните полицейски служители всъщност били разследвани за полицейско насилие по инициатива на част от свидетелите, не могат да бъдат коментирани, тъй като най-малкото подобни данни не се съдържат в кориците на делото, а и става въпрос за съвсем различно касационно основание – евентуално по т. 3 на чл. 422, ал. 1 от НПК, което би могло да се базира само на проведено допълнително разследване. Не намират опора в закона и в съдебната практика и оплакванията пред съда по възобновяване на порочност на постановения от въззивната инстанция съдебен акт във връзка известното времево различие при електронното му подписване от отделните членове на състава. В случая защитата не съобразява обстоятелството, че фокусираният от нея период от време касае процесът на изготвяне на съответния акт в електронна форма, но липсват данни съдебният да е бил обявен преди неговото изготвяне. Във връзка с всичко изложено по-горе, не се откриват доказателствени материали, които неправилно са били оценени като процесуално допустими и са били използвани от първия и въззивния съд при решаване на делото. В случая първият съд е изпълнил задълженията си да посочи всички гласни доказателствени средства /показанията на свидетелите/; писмени доказателства и доказателствени средства. Не е налице и пропуск от страна на първия и въззивния съд да обсъдят част от гласните доказателствени средства – обясненията на осъдения чрез които отричал съпричастността си към инкриминираното деяния и ангажираните от него свидетели. Във връзка с всичко гореизложено не може да се обоснове претендираното от осъдения противоречие с разпоредбата на чл. 107, ал. 5 НПК. Не могат да бъдат уважени доводите на защитата за материално-правна незаконосъобразност на решението на въззивния съд, с което е била потвърдена присъдата на първата инстанция. Настоящият съд приема, че описаните по-горе факти очертават едро хулиганство в приетия от инстанциите смисъл. В конкретния случай, при посочените по-горе факти, извършеното от осъдения разкрива признаците на престъпление по чл. 325, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, а не на обикновена укорима простъпка, за която следва да се носи административна санкция по УБДХ. В случая естеството, съдържанието, времето, мястото и начина на извършване на хулиганските действия, не обосновават изводи за по-ниска степен на обществена опасност, като в случая е налице и престъпния резултат – грубо нарушение на обществения ред и явно неуважение към обществото. С това не се приема, претендираното нарушение на материалния закон, което следвало да бъде отстранено по реда на възобновяването. Що се касае до претендираната явна несправедливост на наказанието, са били взети предвид всички обстоятелства от значение за неговото определяне при условията на предвидена законови санкции за съответното престъпление, за което е бил осъден И.. При санкцията за квалифициран състав хулиганство е било наложено наказание, ориентирано към минимума от три месеца, т. е. при пълен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Наказание от осем месеца, при минимум от три месеца и при среден размер на санкцията от две години и седем месеца и половина при максимум от пет години, се явява определено при пълен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Установените индивидуализиращи обстоятелства за личността на осъдения и за извършените деяния, не са нито многобройни, нито изключителни, поради което определянето на наказанието за при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК, чрез замяната му с пробация, е могло да стане евентуално единствено при условията на чл. 381, ал. 4 от НПК – при споразумение, тъй като не са налице нито изключителни, нито многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. При индивидуализация на наказанието районният съд е отчел всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства без да надценява тежестта и значението на някое от тях за сметка на останалите. Всички данни по делото явно са получили своята адекватна оценка, тъй като нито някое конкретно обстоятелство, нито смекчаващите отговорността обстоятелства покриват изискването на чл. 55 от НК за изключителност, извънредност или многобройност, доколкото не надхвърлят типичните смекчаващи отговорността обстоятелства. Същевременно незащитима остава и претенцията за многобройност на смекчаващите отговорността обстоятелства, доколкото по делото не са събрани доказателства за наличието на многобройни такива извън чистото съдебно минало и добрите характеристични данни. Не са налице установени по делото обстоятелства, които да не са взети предвид с оглед тяхната действителна тежест и значение за обществената опасност на деянието и дееца, като никое от тях не е ценено във вреда на подсъдимия. Няма и очевидно несъответствие между стореното с целите по чл. 36 от НК, поради което не се налага да се проявява по-голяма снизходителност. Във връзка с посочените съображения искането на осъдения е НЕОСНОВАТЕЛНО и следва да се остави без уважение, тъй като липсват нарушения от поддържаните в искането за отмяна на решението и потвърдената с него присъда, по реда на възобновяването, поради което Апелативен съд – Пловдив