Решение № 244 от 6.8.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 1344/2025 г.

Производството е по реда на глава двадесет и първа от НПК вр. чл. 289, ал. 5 от НПК. Образувано е по жалба с вх. № 26635/07.11.2025 г. на В. Д. Х., ЕГН ••••••••••, подадена чрез адв. П. В. срещу протоколно определение, постановено в о.с.з., проведено на 27.10.2025 г. по н.ч.х.д. № 1443/2024 г. по описа на Районен съд Благоевград, в частите му, с които: 1/ е прекратено производството по разглеждане на граждански иск, с правно основание чл. 45 ЗЗД, предявен от В. Д. Х. срещу И. С. Д., ЕГН ••••••••••, за сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от деянието, описано в частната тъжба, квалифицирано като престъпление по чл. 130, ал. 2 НК, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането 14.02.2023 г. до окончателното изплащане на сумата; 2/ е прекратено производството по разглеждане на граждански иск, с правно основание чл. 45 ЗЗД, предявен от В. Д. Х. срещу И. С. Д. за сумата от 630 лв., представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди от деянието, описано в частната тъжба, квалифицирано като престъпление по престъпление по чл. 130, ал. 2 НК, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането 14.02.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. В жалбата се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на определението. Жалбоподателят се позовава на чл. 307 НПК. Поддържа становище, че съдът е длъжен да се произнесе по гражданския иск и след като наказателното производство е било прекратено на осн. чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК. Счита, че прекратяването на наказателното преследване не препятства разглеждането на деликтната отговорност по гражданския иск. Поддържа, че в чл. 307 НПК и в Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013 г. по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК на ВКС се застъпва принципът, че основанието на гражданската отговорност, реализирана в наказателния процес, е деянието, осъществения деликт, а не престъплението. Счита, че в случая районният съд е следвало да се произнесе по гражданските искове, които са били приети за съвместно разглеждане. Поддържа, че според Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013 г. по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК на ВКС развитието на производство по гражданския иск не е обвързано с процесуалните действия на съда по прекратяване на производството по наказателното обвинение в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 2-4 от НПК. Сочи, че сред основанията за погасяване на наказателното преследване в чл. 79, ал. 1 от НК не е посочено основанието на чл. 24, ал. 1, т. 5 от НПК. Жалбоподателят обаче поддържа, че когато невменяемостта има необратим характер е налице правопогасяващ наказателната отговорност факт, сходен по характеристики с този по чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК. Счита, че според посоченото тълкувателно решение ако веднъж е приет за съвместно разглеждане в наказателния процес гражданският иск, той следва да получи произнасяне, освен ако съдебното производство не бъде прекратено. Моли обжалваното определение да се отмени в обжалваните части и делото да се върне на районния съд за продължаването на съдопроизводствените действия. Преписи от жалбата са връчени на подсъдимия И. С. Д. и на неговия защитник адв. А. Р.. В срока по чл. 342, ал. 2 НПК е постъпило възражение, подадено от защитника адв. А. Р., в което се изразява становище за правилност на определението в обжалваните му части. Позовава се на решение № 425 от 06.12.2012 г. по н. д. № 1522/2012 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС, решение № 31 от 02.04.2012 г. по н. д. № 2981/2011 г., Н. К., І н. о. на ВКС, Постановление № 1 от 11.11.1981 г. по н. д. № 3/1981 г., Пленум на ВС, както и на чл. 88, ал. 3 НПК. Навежда, че в случая не се прилага Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013 г. по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК на ВКС, понеже хипотезите на чл. 79, ал. 1 НК, а в случая производството е прекратено на осн. чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК. Моли частната жалба да се остави без уважение и определението да се потвърди в обжалваната му част. В хода на съдебните прения пред окръжния съд жалбоподателят поддържа изложеното в жалбата. Иска отмяна на обжалваната част от определението и произнасяне по гражданските искове. Сочи, че деянието е било извършено в период, който предхожда настъпването на състоянието на подсъдимия, което е описано в експертното заключение. Защитникът моли да се отхвърли жалбата и да се потвърди обжалвания съдебен акт. Навежда, че според експертното заключение подсъдимият не може да участва в съдебното производство. Счита, че това се отнася и за производството по гражданските искове. Посочва, че районният съд е прекратил производството, понеже подсъдимият е изпаднал в състоянието, описано от експертизата, след като е извършил инкриминираното деяние. Окръжен съд Благоевград, след като се запозна с жалбата и възражението, с доказателствата по делото и с доводите на страните, прие следното: В хода на производството районният съд е констатирал, че е налице основание по чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК за прекратяване на наказателното производство. Затова с протоколно определение, постановено в о.с.з., проведено на 27.10.2025 г., е прекратено наказателното производство по н.ч.х.д. № 1443/2024 г. на РС Благоевград, водено срещу подсъдимия И. С. Д., за престъпление по чл. 130, ал. 2 НК. Районният съд е изложил съображения, че в случая не се прилагат указанията на Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013 г. по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК на ВКС, тъй като производството не се прекратява на някое от основанията по чл. 79, ал. 1 НК. Затова е счел, че следва да се прекрати и производството по разглежданите граждански искове за имуществени и неимуществени вреди. Определенията, с оглед на възможността и реда за обжалването им, уреден в чл. 341 НПК, се делят на три групи: определения, които се обжалват по реда, по който се обжалват присъдите – те са изрично изброени в чл. 341, ал. 1 НПК; определения, които се обжалват по реда на глава двадесет и втора на НПК (чл. 341, ал. 2 НПК) – те са изрично и изчерпателно посочени в НПК; определения, които не подлежат на самостоятелно обжалване от присъдата, в този смисъл Ч., М., М., Г., „Кратък лекционен курс по Наказателнопроцесуално право“, Сиела, София, 2021, стр. 528. Съгласно чл. 341, ал. 1 и ал. 2 НПК, определенията, подлежащи на отделна от присъдата въззивна проверка са изрично посочени (решение № 504 от 15.12.2008 г. по н. д. № 459/2008 г., ІІІ н. о. на ВКС). Останалите определения, извън очертаните в ал. 1 и 2, законодателят е оставил без самостоятелен въззивен контрол (определение № 884 от 28.11.2014 г. по ч. н. д. № 988/2014 г. на Окръжен съд - Плевен). По принцип проверката на тяхната законосъобразност се осъществява чрез обжалването на крайния съдебен акт, който в общия случай е присъдата на първоинстанционния съд, която се обжалва по реда на глава двадесет и първа на НПК. С обжалваните части на процесното протоколно определение не се прекратява наказателно преследване. То не представлява определение по чл. 306, ал. 1, т. 1 - 3, чл. 431,436, чл. 452, ал. 1 и чл. 457, ал. 2 НПК, поради което то не подлежи на обжалване на осн. чл. 341, ал. 1 НПК. Следователно за да подлежи на обжалване по принцип НПК трябва да предвижда изрична разпоредба. По арг. от чл. 289, ал. 5 НПК определението за прекратяването на осн. чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК на наказателното производство в съдебното заседание подлежи на обжалване по реда на глава двадесет и първа. В настоящия случай обаче определението не се обжалва в частта му, с която е прекратено наказателното производство, а то се обжалва само в частта му, с която е прекратено разглеждането на гражданските искове, които са били приети за съвместно разглеждане по делото. Това поставя въпроса дали определението, с което на осн. чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК се прекратява производството по гражданския иск, изобщо подлежи на обжалване. От това зависи дали жалба с вх. № 26635/07.11.2025 г. е подадена срещу съдебен акт, който е годен предмет на обжалване, респ. дали жалбата е допустима и дали тя следва да се разгледа по същество. С обжалваната част на определението не се прекратява наказателното преследване и тя няма характера на определенията по чл. 306, ал. 1, т. 1 - 3, чл. 431, чл. 436, чл. 452, ал. 1 и чл. 457, ал. 2 НПК. Затова не може да се приеме, че на осн. чл. 341, ал. 1 НПК тя подлежи на обжалване по реда на глава двадесет и първа от НПК. За да подлежи определението на обжалване по реда на глава двадесет и втора е необходимо да е налице изрична правна норма, която да го предвижда (в този смисъл определение № 28 от 09.03.2021 г. по ч. н. д. № 112/2021 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС, определение № 2435 от 18.08.2014 г. по ч. н. д. № 3521/2014 г. на СГС). В процесуалния закон не е налице изрична разпоредба, която да предвижда, че частта от определението, срещу която е подадена жалбата, подлежи на обжалване по реда на глава двадесет и първа от НПК. Затова се поставя и въпроса по кой процесуален ред следва да се разгледа жалба с вх. № 26635/07.11.2025 г. По своето правно естество прекратяването на производството по разглеждане на граждански иск в наказателния процес е акт, който е обратен по съдържание и цел на акта, с който се конституира граждански ищец по делото и предявения от него граждански иск се приема за съвместно разглеждане. Такова естество имат и актовете, с които се отказва конституирането на граждански ищец, както и тези, с които се прекратява производството по разглеждане на гражданския иск на осн. чл. 88, ал. 2 НПК. Съдебната практика е константна, че този вид съдебни актове не подлежат на самостоятелно обжалване. Отказът да се допусне до участие в процеса граждански ищец не подлежи на обжалване (в този смисъл мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 05.02.2004 г. по н. д. № 2/2003 г., ОСНК на ВКС). Гражданският ищец не може да обжалва определението на първоинстанционния съд за прекратяване на наказателното производство по чл. 247 НПК (отм.) или това, с което е прекратено наказателното производство се прекрати на осн. чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК (отм.) (в този смисъл т. 1 от мотивите към Постановление № 1 от 11.11.1981 г. по н. д. № 3/1981 г., Пленум на ВС, определение № 252 от 23.05.1977 г. по н. д. № 234/1977 г., II н. о. на ВС). Поставя се обаче въпроса дали тази съдебна практика е актуална и дали тя е относима и за настоящия случай. Съдебната практика всъщност намира за допустими частните жалби като настоящата. В част от съдебните актове се приема, че определението, срещу което е подадена жалбата, подлежи на обжалване на осн. чл. 289, ал. 5 от НПК /предишна ал. 4/ макар, че често по тези дела предмет на обжалване е било освен прекратяването на разглеждането на гражданския иск и самото прекратяване на наказателното производство. Жалбата обаче не е била оставяна без разглеждане в частта й, с която се е обжалвало определението в частта му, с която се е прекратявало разглеждането на гражданския иск (виж решение № 10 от 02.03.2017 г. по ч. н. д. № 8/2017 г. на Окръжен съд – Добрич). Жалбата срещу съдебен акт, с който на осн. чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК е било прекратено и разглеждането на гражданския иск, не е била приета за недопустима в тази нейна част и е била разгледана по същество в решение № 6256 от 02.12.2016 г. по в. ч. н. д. № 299/2016 г. на Окръжен съд – Благоевград. Съгласно чл. 88, ал. 1 НПК гражданският иск в съдебното производство се разглежда по правилата на този кодекс, а доколкото в него няма съответни правила, се прилага ГПК. В тази връзка част от съдилищата приемат, че основанието на което определението подлежи на обжалване е чл. 88, ал. 1 НПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като определението е преграждащо. Налице са и съдебни актове, постановени в случаи като настоящия, при които предмет на обжалване е било само определение, с което е било прекратено конкретно производството по разглеждането на гражданския иск. Така в решение № 123 от 15.04.2024 г. по ч. н. д. № 172/2024 г. на Апелативен съд – София, решение № 178 от 24.09.2021 г. по ч. н. д. № 526/2021 г. на Окръжен съд - Благоевград и решение № 185 от 12.06.2025 г. по възз. ч. н. д. № 390/2025 г. на Окръжен съд – Благоевград на осн. чл. 289 НПК жалбите са били разгледани по същество по реда на глава двадесет и първа НПК. Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013 г. по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК на ВКС съдът се произнася по приетия за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск, предявен от пострадалия, когато в хода на първоинстанционното разглеждане на делото и преди постановяването на присъдата настъпи някое от основанията по чл. 79, ал. 1 НК, и наказателното производство бъде прекратено. Диспозитивът на това тълкувателно решение се отнася за основанията по чл. 79, ал. 1 НК, но в мотивите му са приети разрешения, в светлината на които по принцип следва да се разглеждат всички хипотези на прекратяване на наказателното/съдебното производство и на отражението на това прекратяване спрямо допустимостта на приетия за съвместно разглеждане гражданския иск и спрямо задължението на наказателния съд да се произнесе по него или да прекрати производството по неговото разглеждане. Така въз основа на мотивите на тълкувателното решение следват изводите, че въпросът за разглеждането на гражданския иск в наказателния процес, при настъпване на основанието за прекратяване на НП по чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК също трябва да бъде изяснен в съответствие с утвърдените в теорията и практиката принципни положения за правната природа на гражданската претенция в наказателното производство, при съблюдаване на новите правила за статута на пострадалия от престъпление, въведени с НПК /обн. ДВ, бр. 86/28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006 г./ и зачитане на международните актове и решенията на Европейския съд по правата на човека, свързани с тяхното прилагане. Когато по правилата на чл. 84 - чл. 88 НПК е приет за разглеждане граждански иск в наказателния процес, редът и условията, съгласно които се осъществява охраната на субективното право на гражданите и юридическите лица за обезщетяване на вредите от престъпното деяние, не следва да бъдат поставяни в зависимост от ограниченията на предвидената процедура, във връзка с прилагането на закона относно преследваната наказателна отговорност. Конституиран в качеството на граждански ищец на основание приетия за съвместно разглеждане граждански иск, пострадалият става субект и в съдебната фаза на наказателния процес, носител на права и задължения, съгласно чл. 87 НПК, необходими му да докаже основанието и размера на иска си. Той придобива самостоятелна процесуална възможност да брани законните си интереси, включително е носител на правото на разглеждане на делото в разумен срок, гарантирано му от чл. 6, § 1 на ЕКПЧ. Според чл. 16, т. т. 1 и 2 от Директива 2012/29/EU на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012 год. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления, и за замяна на Рамковото решение (2001/220/ПВР) на Съвета на Европейския съюз /ЕС/ от 15.03.2001 г. относно правното положение на пострадалите от престъпления в наказателния процес, която е в сила от 14.11.2012 год., националните законодателства трябва да осигурят найблагоприятния режим за обезвреда на пострадалото лице. Освен значението си на акт, задължаващ законодателния орган да въведе предвидените в него принципни положения и правила в наказателното нормотворчество, чрез транспонирането им до 16.11.2015 год., Директивата има и ръководно значение при тълкуването, и прилагането на действащите наказателни норми от правораздавателните органи относно положението на пострадалия в наказателния процес. Тези изисквания са удовлетворени с института на гражданския иск в наказателния процес, защото пострадалият има право на достъп до съда, разглеждащ наказателното обвинение. На пострадалия се осигурява и възможността да получи произнасяне по претенцията за обезвреда от престъплението преди да е изтекла предвидената в закона петгодишна давност, а при неразумно продължаващ по време наказателен процес в предходната процесуална фаза съществува опасност този срок да изтече преди възможността за предявяване на иска по общия ред пред граждански съд. Същевременно тълкувателното решение отчита, че с оглед на правилата за прекратяване и спиране на погасителната давност е възможно прекратяването на разглеждането на приетия за съвместно разглеждане граждански иск в наказателното дело да обуслови невъзможност за ищеца успешно да предяви своя иск впоследствие пред гражданския съд, тъй като законът не предвижда основание за прекъсване на давността. В тълкувателното решение се сочи, че според ЕСПЧ е налице нарушение на правото на ефективен достъп до съд, когато прекратяването на наказателното производство и произтичащото от това неразглеждане на искове на граждански страни са се дължали на неоправдана забава на надлежните държавни органи. Когато вътрешният ред осигурява на пострадалите средство за компенсация, като например предявяване на граждански иск в рамките на наказателното производство, държавата има задължението да създаде необходимата сигурност да се ползват с фундаменталните гаранции на чл. 6 от ЕКПЧ. Обвързаността на гражданския иск с наказателния процес не е абсолютна и задължителна. Веднъж приет за съвместно разглеждане обаче, гражданският иск придобива своя самостоятелност и не трябва да бъде подценяван, да се възприема като такъв с второстепенно и маловажно значение. Гражданска отговорност в наказателния процес обаче може да бъде потърсена и без да е установена наказателна отговорност на дееца. В тълкувателното решение се посочва, че трите хипотези по чл. 79, ал. 1 НК се заличават само наказателноправните последици от извършеното деяние, докато гражданскоправните остават, тъй като деликтът съществува в правния мир и въпросът за отговорността за обезщетяване на причинените с него вреди трябва да бъде решен, при положение, че давността за вземането не е изтекла. В тази връзка следва да се отчете, че в настоящата хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК гражданскоправните последици също остават. В Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013 г. по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК на ВКС се посочва и че принцип в правото е, че всяко едно ограничение на права почива на основата на закона, като преследваната цел трябва да е адекватна на предвиденото в закона ограничение. В НПК липсва изрична норма, която да ограничава правото на пострадалия да получи защита и санкция в наказателния процес чрез института на гражданския иск, независимо от възникналите пред първоинстанционния съд основания за неговото прекратяване относно търсенето на наказателната отговорност. Гражданският иск подлежи на разглеждане отделно от наказателната отговорност на подсъдимия и самостоятелността му в наказателния процес е обусловена и гарантирана от действащите правни норми в НПК, чието съдържание не създава повод за различна интерпретация при правоприлагането. Според мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013 г. по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК на ВКС веднъж приет за съвместно разглеждане в наказателния процес, искът трябва да получи произнасяне, освен ако съдебното производство не бъде прекратено. В тази връзка следва да се посочи, че институтът на прекратяване на наказателното производство и институтът на прекратяване на съдебното производство са различни правни институти, имащи различна уредба и прекратителни основания. В настоящия случай с обжалвания съдебен акт на осн. чл. 289, ал. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК е прекратено наказателното производство, а не съдебното производство, поради което е неотносимо посоченото, че искът трябва да получи произнасяне, освен ако съдебното производство не бъде прекратено. От изложеното следва, че според Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013 г. по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК на ВКС след като веднъж гражданския иск е бил приет за съвместно разглеждане в наказателния процес, несъмнено гражданският ищец има правото на достъп до съд, както и правото делото му да се разгледа в разумен срок. Относно тези права са приложими ЕКПЧ и практиката на ЕСПЧ. По арг. от решение на ЕСПЧ от 12 февруари 2004 г. по делото Perez срещу Франция, жалба № 47287/99, по принцип чл. 6, пар. 1 ЕКПЧ е приложим спрямо гражданския ищец в наказателния процес. Правото на достъп до съд трябва да може ефективно да се упражни на практика, то не трябва да е само теоретично или илюзорно (в този смисъл пар. 77 от решение на ЕСПЧ от 5 април 2018 г. по делото Zubac срещу Хърватия, жалба № 40160/12). По арг. от чл. 13 ЕКПЧ всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в ЕКПЧ, са нарушени, трябва да има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти. Затова и гражданският ищец трябва да разполага с ефективно правно средство за защита на правото си на достъп до съд. В противен случай не би могло да се приеме, че това право може ефективно да се упражни и че то не е илюзорно. Гражданският ищец обаче не би разполагал с ефективно правно средство за защита, ако се възприеме становище, че той няма право на жалба, нито друго процесуално средство за защита, срещу незаконосъобразно постановен съдебен акт, с който произволно е било прекратено производството по неговия граждански иск. За да е ефикасно правото за достъп до съд, лицето трябва да има ясна, практическа възможност да оспорва акт, който засяга неговите права (виж пар. 54 от Решение на ЕСПЧ от 28 април 2005 г. по дело И. Д. срещу България, жалба № 43578/98 и цитираната там практика). По тези съображения тълкуване на процесуалния закон в смисъл, че когато по реда на чл. 289, ал. 1 НПК се прекрати разглеждането на гражданския иск, който е бил приет за съвместно разглеждане в наказателния процес, прекратителното определение не подлежи на обжалване, не би могло да бъде вярно, понеже ако се възприеме и логически бъде продължено до край (reductio ad absurdum), би се достигнало до изводите, че: Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013 г. по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК на ВКС е практически безпредметно, понеже дори и първоинстанционният съд неправилно и в нарушение на тълкувателното решение да прекрати разглеждането гражданския иск, вкл. в хипотезите на чл. 79, ал. 1 НК, неговото прекратително определение не би подлежало на обжалване; гражданският ищец би се оказал без право на достъп до съд и без ефективно правно средство, с което да го защити. Затова по аргумент за изключеното трето следва да се приеме, че в настоящия случай гражданският ищец има правото на обжалва определението, с което е прекратено разглеждането на гражданските му искове и следва да се сподели съдебната практика, според която жалбата му е допустима. Според Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013 г. по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК на ВКС след прекратяването на наказателното производство разглеждането на предявената и приета гражданскоправна претенция продължава по правилата на НПК, а доколкото в него няма съответни правила, се прилага ГПК /чл. 88, ал. 1 НПК/. От правилото, че след като се прекрати производството в наказателната му част, разглеждането на гражданския иск продължава по процесуалните правила на НПК, следва извода, че за обжалването на прекратителното определение се прилагат общите процесуални правила НПК, които гласят, че при прекратяване на осн. чл. 289, ал. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК определението се обжалва по реда на глава двадесет и първа от НПК (чл. 289, ал. 5 НПК). По тези съображения частната жалба е допустима, тъй като тя е подадена легитимирано лице /имащо публично право на жалба/ срещу съдебен акт, който е годен предмет на обжалване. Следователно жалбата следва да се разгледа по същество по реда на глава двадесет и първа от НПК. Разпоредбата на чл. 307 НПК не е относима. Според нея съдът се произнася по гражданския иск и когато признае, че подсъдимият е невинен, наказателната отговорност е погасена или подсъдимият следва да бъде освободен от наказателна отговорност. В случая обаче подсъдимият не е бил признат за невинен. Наказателната му отговорност не е била погасена, нито той е бил освободен от нея. Наказателната отговорност на подсъдимия не е била заменена с друг вид отговорност. Материалното наказателно правоотношение между Държавата и подсъдимия не се е погасило. Държавата не се отказала от трите си правомощия, които има въз основа на това правоотношение. Според чл. 33, ал. 2, изр. 1 НК не се налага наказание на лице, което е извършило престъпление, когато до произнасяне на присъдата изпадне в разстройство на съзнанието, вследствие на което не може да разбира свойството или значението на своите постъпки или да ги ръководи. Съгласно чл. 33, ал. 2, изр. 2 НК такова лице подлежи на наказание, ако оздравее. Последвалата невменяемост е само пречка за реализиране на наказателната отговорност (в този смисъл С., Ал. „Наказателно право. Обща част. Второ издание“, „Сиела Норма“ АД, София 2019, стр. 143, решение № 457 от 06.12.1999 г. по н. д. № 436/1999 г., I н. о. на ВКС). Тя обаче продължава да е налице, дори и да не се реализира. Затова в настоящия случай разпоредбата на чл. 307 НПК формално не поражда задължение за съда да се произнесе по гражданския иск. Съдебната практика, която е посочена в постъпилото възражение на защитника, е изцяло неотносима, тъй като посочените съдебни актове са били постановени преди да бъде прието Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013 г. по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК на ВКС. Според решение № 99 от 21.12.2020 г. по н. д. № 274/2020 г. на Апелативен съд – Варна посоченото Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013 г. по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК на ВКС разпростира своя обхват и върху хипотезата на чл. 24, ал. 1 т. 5 НПК - макар и това да не е указано изрично, то следва от мотивната част на този акт. В решение № 194 от 09.07.2014 г. по н. д. № 492/2014 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС се посочва, че установяването на фактическия състав по чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК, сочи на законосъобразно упражняване от въззивната инстанция на правомощието й по чл. 334, т. 4 НПК. Това е правомощието на въззивния съд да отмени присъдата и да прекрати наказателното производство в случаите по чл. 24, ал. 1, т. 2 - 8а и 10 и ал. 5 НПК. Предмет на касационно обжалване обаче е била и частта от въззивния акт, с който Окръжен съд Разград се е произнесъл по въпроса за прекратяването на производството по приетия за съвместно разглеждане граждански иск. С решението си ОС Разград е прекратил и производството по приетия за съвместно разглеждане граждански иск. ВКС е посочил, че за да прекрати производството по гражданския иск, решаващият съд е посочил обстоятелството на прекратяване на наказателното производство и невменяемостта на подсъдимия. Според ВКС обаче тези обстоятелства обаче не могат да обосноват недопустимост на разглеждането на предявения граждански иск. Посочил е, че предявеният граждански иск за обезщетение срещу невменяем не е недопустим. Счел е, че съобразно възприетото в мотивите на ТР № 1/2013 г. на ОСНК на ВКС, гражданска отговорност в наказателния процес може да бъде потърсена и без да е установена наказателната отговорност на лицето. В разглеждания случай ВКС е приел, че макар да не могат да бъдат реализирани наказателно правните последици от извършеното деяние, гражданско правните последици могат да бъдат реализирани, понеже деликтът съществува и подлежи на решаване въпросът за обезщетяване на причинените с него вреди, като основанията за погасяване на наказателната отговорност не са основания за погасяване на субективното материално право на обезщетение от непозволено увреждане. Според ВКС поради това, независимо от прекратяването на наказателното производство, съдът дължи произнасяне по предявения и приет за разглеждане граждански иск за обезщетение на претърпени в резултат на деликта неимуществени вреди. С оглед на изложените съображения за това, че прекратяването на наказателното производство не води автоматично до прекратяване на производството по приетия за съвместно разглеждане граждански иск, който макар и акцесорен, има самостоятелност, понеже неговият предмет е деянието, съставляващо деликта, съдебният състав на ВКС е счел, че неправилно въззивният съд е прекратил производството по гражданския иск. Посочил е, че основанието за прекратяване на наказателното производство /това по чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК, което е и основанието за прекратяване на НПК по н.ч.х.д. № 1443/2024 г. на РС Благоевград/ в случая не съставлява основание за прекратяване на производството по претенцията за обезщетение от непозволено увреждане. Следователно съдебната практика, обективирана в решение № 194 от 09.07.2014 г. по н. д. № 492/2014 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС, изрично посочва, че когато настъпи основание по чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК за прекратяване на наказателното производство, не следва да се прекратява и производството по приетия граждански иск, а постановяването на такова прекратяване на разглеждането на гражданския иск обуславя неправилност на съдебния акт и същият подлежи на отмяна. Това становище е възприето и в решение № 99 от 21.12.2020 г. по н. д. № 274/2020 г. на Апелативен съд – Варна. В този смисъл е и решение № 6256 от 02.12.2016 г. по в. ч. н. д. № 299/2016 г. на Окръжен съд – Благоевград, според което приемайки, че е налице предпоставката за прекратяване по чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК, първоинстанционният съд следва да се произнесе по приетия за съвместно разглеждане граждански иск. В същият смисъл е и решение № 10 от 02.03.2017 г. по ч. н. д. № 8/2017 г. на Окръжен съд – Добрич. В решение № 40 от 10.05.2016 г. по н. д. № 1557/2015 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС след като за един от подсъдимите наказателното производство е било прекратено на осн. чл. 24, ал. 1, т. 5 от НПК, ВКС е приел, че следва да се уважи гражданският иск, който е бил предявен срещу този подсъдим. По изложените съображения следва да се приеме, че съдебната практика тълкува НПК в смисъл, че когато в хода на съдебното заседание настъпи основание по чл. 24, ал. 1, т. 5 от НПК за прекратяване на наказателното производство, съдът не следва да прекратява и производството по разглеждането на съвместно приетия граждански иск. В настоящия случай с обжалваните части от протоколното определение районният съд е сторил именно това, като е прекратил производствата по разглеждането на гражданските искове, с които са се претендирали обезщетение за имуществени вреди и обезщетение за неимуществени вреди. Като е сторил това районният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, което е ограничило процесуалните права на гражданския ищец. Затова протоколното определение в обжалваните му части е незаконосъобразно и следва да се отмени, а делото следва да се върне на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането на приетите за съвместно разглеждане граждански искове. Така мотивиран Окръжен съд Благоевград