Решение № 11 от 22.1.2026 г. на Окръжен съд - Видин по дело № 358/2025 г.

Производството е по реда на чл.435 ал.2, т. 2 от ГПК. От В. Г. П. с адрес затвор гр.•••, чрез адв. А. М. с посочен съдебен адрес, е подадена е жалба вх.№4243/10.12.2025г. по описа на ВОС срещу разпореждане от 22.10.2025г. на ДСИ СИС при ВРС , с което е оставено без уважение възражение вх.№ 8972/02.10.2025г.за отменяне насочено изпълнение върху трудово възнаграждение на жалбоподателя по изп.д.№ 20201320403057 по описа на СИС при ВРС. Сочи се, че неправилно е наложен запор върху трудовото възнаграждение, тъй като размера на същото не надвишава 387.72 лева, който размер е под минималната работна заплата и е напълно несеквестируем. Излага, че от ДСИ при СИС при ВРС В. не е изяснен размера на дохода на жалбоподателя, че несеквестируемия доход е определен абсолютно –в размер на минималната работна заплата за страната и това се отнася за всяко възнаграждение за труд , независимо от източника на доходи, включително и в случаите на изтърпяване на наказание лишаване от свобода. Излагат се доводи, че нормите на чл.78, ал.3 ЗИНЗС и чл.57, ал.1 от ППЗИНЗС нямат самостоятелен характер и препращат към общите правила. Иска се да бъде отменено разпореждането , с което е наложен запор върху възнаграждението на жалбоподателя, получавано от длъжника в затвора в гр.•••. В мотивите към жалбата ДСИ в СИС при ВРС излага,че жалбата е неоснователна. Запор върху трудовото възнаграждение е наложен със съобщение от 08.04.2024г. и същият не се изпълнява ежемесечно.По посоченото изпълнително дело са постъпили суми в резултат на запора върху трудовото възнаграждение, извършено е разпределение, което не е обжалвано от длъжника. Излага се, че в резултат на наложения запор са преведени суми по изпълнителното дело, но остатъка от трудовото възнаграждение е получен от длъжника. Позовава се на разпоредбите на чл.78, ал.3 от ЗИНЗС и чл.57, ал.1 от ППЗИНЗС. Съдът приема, че жалбата е против действията на съдебен изпълнител, подадена на основание чл. 435 ал.2, т.2 ГПК. Съдът след като се запозна с всички доказателства по делото намира за установено следното: Жалбата, заедно с мотиви по чл. 436, ал. 3 от ГПК и копие на изпълнително дело № 20201320403057 са изпратени на ВОС. Жалбата е допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирано лице срещу подлежащо на обжалване действие на съдебния изпълнител, в предвидения от закона срок за обжалване. Изпълнителното дело е образувано със заявление от община В. и приложен към молбата акт за установяване на задължения № АУ35504000693-1 от 20.11.2019 г. , съгласно който жалбоподателят следва да заплати на община В. сумата 1030.82 лева данък върху превозните средства и 100.91 лева лихва върху главницата,ведно с лихвата от образуване на делото до окончателното издължаване. Изпратена е ПДИ до длъжника , заедно с акт за установяване на задължения, редовно връчени на 05.12.2022 г.в затвора гр.•••. Със запорно съобщение до затвора гр.••• изх.№ 4885/08.04.2024г., получено на 16.04.2024г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение и всяко друго възнаграждение за труд или друга работа, при спазване на чл.446 ГПК и ТР 2/26.06.2015г.по т.д.№ 2/2013г.на ОСВКС ,което вземане е признато от същата институция за основателно. Видно от писмените доказателства по делото запорното съобщение не се е изпълнявало ежемесечно.По делото са постъпили суми на 08.04.2025г.- 270.00 лева, на 06.06.2025г- 305.00лева, на 07.10.2025г. 270.00 лева, като първите две суми са разпределени и изплатени за погасяване на задълженията на длъжника. За същия период длъжникът е получил суми 140.98 лева на 04.07.2025г.- заплата за м.март, 155.42 лева на 06.06.2025г. заплата за м.май. Жалбата е неоснователна, поради следните съображения: Законодателят изрично е предвидил възможността да се правят удръжки от получаваното от лишените от свобода възнаграждение в чл.78, ал.3 ЗИНЗС, съгласно която на лишените от свобода могат да се правят удръжки съгласно действащите закони, но не повече от две трети от полагащото им се възнаграждение, като това ограничение не се отнася за удръжките по задължение за издръжка. В случая не е спорно, че длъжникът работи в затвора, получава възнаграждение, част от което е преведено за удовлетворяване на взискателите. Спорът е дали запорираният и преведен размер следва да е в размера, посочен в чл.78, ал.3 ЗИНЗС или в посочения в чл. 446 ГПК. Разпоредбата на чл.56 от ППЗИНЗС предвижда, че частта от полагащото се на лишените от свобода възнаграждение за положен труд, която остава, след като се направят съответните удръжки и се заделят полагащите се суми за задоволяване на лични нужди, се внася на личен влог в посочена от тях банка, която има клон по местонахождението на затвора, или с тяхно писмено съгласие и за тяхна сметка се изпраща на близките им или на друго упълномощено от лишения от свобода лице. Съгласно чл. 57, ал. 1 ППЗИНЗС удръжките по чл. 78, ал. 3 ЗИНЗС се изчисляват по реда на чл. 446 ГПК от цялото възнаграждение за положения труд, но не могат да надвишават 2/3 от онази негова част, която съгласно заповедта по чл. 78, ал. 2 ЗИНЗС се полага на лишения от свобода, след като от нея се приспаднат данъците. В настоящия случай действията на съдебния изпълнител са в съответствие с посочените норми на ЗИНЗС и правилника за приложение на същия, които са приложимите нормативни актове. Безспорно е, че длъжникът изпълнява наказание лишаване от свобода в затвора •••, като съгласно чл. 1 от ЗИНЗС същия закон урежда изпълнението на наказанията, наложени от съдилищата с влезли в сила съдебни актове, както и правното положение на лица, задържани под стража по реда на Наказателно-процесуалния кодекс. ЗИНЗС е специален по отношение на общия ГПК и изключва приложението на последния, по силата на чл .11, ал.2 ЗНА. Нормите, уреждащи несеквестируемото имущество регламентират доходите, които законът защитава от принудително изпълнение ,за да гарантира на длъжника и семейството му минимални средства за живот и работа. По отношение на лишените от свобода лица Държавата осигурява тези минимални условия за живот и работа, поради което и нормативно регламентираната в специалния ЗИНЗС несеквестируема част от доходите им е по-малка, в сравнение с посочената в чл.446 ГПК, касаеща всички останали лица, които сами следва да осигуряват подслон и храна за себе си и своето семейство. Видно от изпълнителното дело, удръжките в размер на 2/3 от полученото месечно трудово възнаграждение са правилно преведени и разпределени за удовлетворяване на публични задължения на длъжника по процесното изпълнително дело. Воден от горното и на основание чл.437, ал.1 ГПК, съдът