Решение № 565 от 15.7.2024 г. на Районен съд - Хасково по дело № 1072/2023 г.

Предявен е иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.чл.240 и чл.86 от ЗЗД и чл.9 от ЗПК, като се иска установяване на вземане на ищеца към ответника за посочените в исковата молба суми. Искът е подаден от надлежно легитимирано лице, при наличие на правен интерес, в предвидения от закона срок и се явява процесуално допустим, а разгледан по същество същия се явява частично основателен, поради следните съображения: Съдът намира възраженията на назначения на ответника особен представител за липса на данни за надлежно подписан между страните договор за неоснователни. Действително процесния договор за кредит е такъв за предоставяне на заем от разстояние, поради което липсват положени подписи от страните в същия. Същевременно по делото се събраха достатъчно данни /писмени доказателства и депозираното експертно заключение на назначената съдебно-счетоводна експертиза/, от които може да се направи категоричен извод за наличието на облигационни отношения между страните. По безспорен начин се установи, че е налице договор за заем, сключен между страните, тъй като същият е реален договор и се счита за сключен с получаване от заемателя на заемната сума от заемодателя. Несъмнено от представения платежен документ от ищеца се установи, че на •••••••••• по банковата сметка на ответника е преведена сумата от 3000лв., т.е. последният е получил договорената заемна сума. Тези факти се потвърдиха и от депозираното от съдебно-счетоводната експертиза заключение, от което също се установи, че по банковата сметка на ответника е преведена заемната сума от 3000лв., както и наличието на заплащане от страна на последния на първата от договорените месечни погасителни вноски по заема. В подкрепа на тези изводи е също така предоставената от •••••••••• информация, че сметката, по която е преведена заемната сума принадлежи именно на ответника, както и че по същата е постъпила сумата от 3000лв., заплатена на •••••••••• от „Изи Финанс“ ЕООД. При тези данни по делото съдът намира, че е налице надлежно сключен между страните договор за заем, както и че по същия ответникът е получил заемната сума от 3000лв. Основателни се явяват обаче възраженията на назначения на ответника особен представител относно наличието на неравноправни клаузи в така сключения между страните договор за заем. Съгласно чл.9 ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. От приетите като доказателства по делото договор за предоставяне на кредит от •••••••••• се установява, че между страните е сключен договор за заем с определени условия в същия за усвояване на предоставената заемна сума и съответното връщане на същата. Изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Съдът намира, че уговорената в договора за заем неустоечна клауза в чл.3 е нищожна. На първо място тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо от изпълнението на главното, като включването на размера й в общите разходи по кредита води до значително увеличение на дължимата за връщане сума в сравнение с отпуснатата сума по кредита. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с добрите нрави. Процесната клауза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП, според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33, ал.1 от ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Съгласно чл. 2 от ЗПК, целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от аспектите на отговорно поведение на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването на договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя – аргумент от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102/ЕИО на Съвета и чл. 16, ал. 1 от ЗПК. Следователно с подобни клаузи за предоставяне на обезпечение, за неустойка за липса на такова, чрез икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя на самия него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните неблагоприятни последици от неизпълнението на договора за потребителски кредит поради поведението на кредитора. Подобни клаузи са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се счита, че същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай. Общите условия са били изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на потребителя да уговаря тяхното съдържание. Общата потребителска закрила по чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК, предвижда, че неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са нищожни, като е обусловена от две предпоставки: потребителски характер на договора и липса на индивидуално договаряне, доколкото въведената като общо правило за всички държави от ЕС система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност. В конкретния случай, съдът приема, че начинът на договаряне категорично изключва формиране на волята на страните по всяка една от клаузите на договора, част от които са и във вреда на потребителя, нарушават значително равновесието между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя и не отговарят на изискването за добросъвестност /чл.143 от ЗЗП/. В случая съдът намира за недоказано, клаузите на процесния договор за кредит да са били индивидуално уговорени с ответника, за да е приложимо спрямо тях изключението по чл.146, ал.1 от ЗЗП. Напротив, налага се извод за стандартизирани действия по сключване на договора, без възможност за същите да влияят на съдържанието на клаузите, т.е. касае се за такива, подготвени предварително - типови и стандартно предлагани на клиентите на заемодателя за съответния вид кредит /чл.146 ал.2 от ЗЗП/. При позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор, съгласно решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. на ВКС, I т.о., търговецът или доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът е подписан, е без значение във връзка с дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори. Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл.146 от ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. В случая обаче по вече изложените съображения ответникът не е разполагал с такъв избор. В изложения смисъл е и решение № 98/ 25.07.2017 г. по т.д. № 535/ 2016 г., ТК, I т.о. на ВКС. Предвид тези съображения, клаузите от процесния договор относно ГЛП и ГПР съдът намира за нищожни, като неравноправни и неиндивидуално уговорени /чл.146 ал.1, вр. чл.143 т.9 и 18, вр.чл.147 от ЗЗП, вр. чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.24 от ЗПК/. Тези клаузи са толкова съществени за процесния договор за потребителски кредит, че тяхната неравноправност води до нищожност на целия договор - чл.146 ал.5 от ЗЗП. Съгласно чл.26 ал.4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на ГЛП и ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или договорът за кредит да се сключи и ако в него не са включени тези клаузи. Като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден, включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК. Предвид на това, в случая не е приложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя недействителността му като цяло. Освен гореизложеното, според настоящия съдебен състав е налице недействителност на процесния договор за потребителски кредит и на основание ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, неустойки, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Предвид изложеното, следва, че в ГПР е необходимо да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Ето защо, процесният договор е нищожен. В допълнение следва да бъде посочено във връзка с процесния договор, че в същия е предвиден размер на годишния процент на разходите в допустимите от закона граници под 50 %. Въпреки това настоящият съдебен състав не счита, че императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена. Мотивите за този извод се основават на легалната дефиниция, дадена в § 1, т.1 от ДР на ЗПК, за понятието "общ разход по кредита за потребителя" - това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно, когато потребител извърши разходи за допълнителна услуга, ако тя е свързана с договора за кредит и предпоставя сключването му, тези разходи следва да бъдат включени в годишния процент на разходите, вкл. и с оглед изложеното по-горе по отношение на неустойката. В настоящите случаи предвидената сума за неустойка не е включена в годишния процент на разходите, с което е постигнато заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложените съображения съдът намира процесния договор за кредит за нищожен. По недействителен договор се дължи само чистата сума, получена като главница от кредитополучателя. Съобразно депозираното от вещото лице заключение, останалата неизплатена и дължима към момента сума за главница по процесния договор за кредит възлиза на 2566, 37лв. Съдът кредитира изцяло така депозираното експертно заключение, поради което счита, че именно о този размер следва да се уважи предявения установителен иск. Доколкото в случая от събраните по делото доказателства става ясно, че ответникът все още не е изплатил в цялост дължимата сума за главницата по същия, основателен се явява предявения иск за заплащане на част от дължимата главница, докато иска в останалата част, в която се претендира заплащане на лихва за забава следва да се отхвърли, като неоснователен. Съгласно дадените указания в постановеното Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС и на основание чл.78 ал.1 от ГПК, с оглед изхода на спора, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 963, 06лв., представляваща разноските, направени от дружеството по исковото и заповедното производство, изчислена съобразно уважената част от исковата претенция. Мотивиран така, съдът