Решение № 5835 от 17.11.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 11389/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответника ОД на МВР София срещу Решение № 9415 от 23.08.2022 г. по гр. д. № 20211110145515 по описа за 2021 година на Софийски районен съд, 61 състав, с което е осъдена ОД на МВР София, гр. София, ул. •••• да заплати на В. В. К., ЕГН ••••••••••, адрес: гр. София, ж.к. •••• по предявените искове с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. чл. 187, ал. 6, вр. ал. 5, т. 1 ЗМВР (ред. ДВ бр. 55/03.07.2018 г.) и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми: сумата от 888, 75 лева, представляваща дължимо възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.08.2018 г. до 30.11.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.08.2021 г. до окончателното изплащане на сумата; мораторна лихва в размер на 252, 55 лева за периода от 01.09.2018 г. до 03.08.2021 г.; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 350 лева – разноски за адвокатско възнаграждение, сторени в производството пред СРС, както и да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 350 лева, включваща 50 лева - държавна такса и 300 лева - разноски за експертиза. В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Излага се, че за труда в почивни и празнични дни ищецът е получил дължимото му се възнаграждение, а за труда в работни дни е бил компенсиран с 12 дни платен годишен отпуск. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Въззиваемата страна – В. В. К., в срока за отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК, оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се посочи следното: Предявени са (след изменение на исковете в частта относно техните размери) обективно кумулативно съединени искове по чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. чл. 187, ал. 6, вр. ал. 5, т. 1 ЗМВР (ред. ДВ бр. 55/03.07.2018 г.) и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за положен извънреден труд в периода от месец август 2018 г. до месец ноември 2018 г. и обезщетение за забава, както следва: сумата от 201, 14 лева - обезщетение за положен извънреден труд през месец август 2018 г., ведно със законната лихва от 03.08.2021 г. до окончателното изплащане на сумата и сумата от 59, 67 лева - обезщетение за забава за периода от 01.10.2018 г. до датата на завеждане на исковата молба; сумата от 158, 62 лева – обезщетение за положен извънреден труд през месец септември 2018 г., ведно със законната лихва от 03.08.2021 г. до окончателното изплащане на сумата и сумата от 45, 75 лева - обезщетение за забава за периода от 01.11.2018 г. до датата на завеждане на исковата молба; сумата от 428, 51 лева - обезщетение за положен извънреден труд през месец октомври 2018г., ведно със законната лихва от 03.08.2021 г. до окончателното изплащане на сумата и сумата от 119, 85 лева - обезщетение за забава за периода от 01.12.2018 г. до датата на завеждане на исковата молба; за сумата от 100, 48 лева - обезщетение за положен извънреден труд през месец ноември 2018г., ведно със законната лихва от 03.08.2021г. до окончателното изплащане на сумата и сумата от 27, 28 лева - обезщетение за забава за периода от 01.01.2019 г. до датата на завеждане на исковата молба. Ищецът твърди, че е служител на ОД на МВР - София на длъжност „разузнавач” в група „Престъпления против собствеността” към Сектор „Противодействие на криминалната престъпност”, за която длъжност е установен ненормиран работен ден. Твърди, че работното му време е с продължителност 8 часа дневно от 08.30 ч. до 17.30 ч. при петдневна работна седмица. Твърди, че в посочения по-горе период е положил труд извън работно време над нормата (до 12 дни), поради което и същият за извънредния труд над тази норма не е компенсиран с платен годишен отпуск. Поради това му се полагало заплащане на извънреден труд с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение. Моли ответникът да бъде осъден да му заплати посочените по-горе суми - обезщетение за положен извънреден труд в процесния период, както и обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ТПК ответникът е депозирал отговор, в който оспорва исковете по основание и размер, като оспорва твърденията за положен извънреден труд от страна на ищеца. Възразява, че към релевантния период единствената възможност, която е съществувала при положен извънреден труд, е извършването на компенсация с допълнителен платен годишен отпуск в максимален размер от 12 работни дни, което е и било сторено. Моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира юрисконсултско възнаграждение. По исковете по чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. чл. 187, ал. 6, вр. ал. 5, т. 1 ЗМВР (ред. ДВ бр. 55/03.07.2018 г.): Страните не спорят, а и от събраните по делото писмени доказателства – Заповед рег. № 517з-3826 от 23.10.2015 г. на Директора на ОД на МВР София и акт за встъпване на длъжност от 18.11.2015 г. се установява, че ищецът В. К. в процесния период – месец август 2018 г. – месец ноември 2018 г. е заемал длъжност в ОД на МВР – София – разузнавач в група „Престъпления против собствеността” към Сектор „Противодействие на криминалната престъпност” по служебно правоотношение, като нормите, регулиращи правоотношението на служителя с ОД на МВР – София се съдържат в ЗМВР (с относима редакция ДВ бр. 55/03.07.2018 г.). Не се спори между страните, че ищецът е работил при установен ненормиран работен ден по смисъла на чл. 187, ал. 4 ЗМВР. В първоинстанционното производство като писмени доказателства по делото са приети заповеди и протоколи за отчитане на положен труд извън установеното работно време през 2018 г., платежни бележки за месеците август, септември, октомври и ноември 2018 г. относно В. К., неоспорени от ищеца. По делото е изслушана и приета ССЕ след проверка в счетоводството на ответника. От заключението на ССЕ се установява, че съгласно протоколи за отчитане на положен труд извън установеното работно време през 2018 г. В. В. К. е положил в работни дни и в почивни и празнични дни общо 297 часа труд извън установеното работно време през цялата 2018 г., от които: 95 часа са били положени в почивни и празнини дни, които са компенсирани чрез изплащане на възнаграждение в общ размер на 920, 25 лева; в работни дни извън установеното работно време са положени общо 202 часа труд за цялата 2018 г. По делото не е спорно, а и съгласно заключението на ССЕ, ищецът е компенсиран с допълнителен платен годишен отпуск за работата в работни дни по чл. 189, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 1 ЗМВР – в максимален по смисъла на закона размер – 12 работни дни. Установява се, че за труда в почивни и празнични дни ищецът е получил дължимото му се възнаграждение, а за труда в работни дни е бил компенсиран с 12 дни платен годишен отпуск. Спорно между страните е дължи ли ответникът възнаграждение на ищеца за положен труд в работни дни извън установеното работно време над нормата, която според ищеца е до 12 дни, като за положения труд над тази норма ищецът твърди, че не е бил компенсиран с платен годишен отпуск. Съгласно ЗМВР, в относимата му за спора редакция – ДВ бр. 55/03.07.2018 г., нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 30 часа седмично при 5- дневна работна седмица (чл. 187, ал. 1). Съгласно чл. 187, ал. 4 ЗМВР за държавните служители в МВР, извън тези, които изпълняват служебните си задължения при специфични условия и рискове за живота и здравето и за които е установено намалено работно време и тези работещите на смени, се установява ненормиран работен ден. Те са длъжни при необходимост да изпълняват служебните си задължения и след изтичане на редовното работно време. Съгласно чл. 187, ал. 5 ЗМВР, работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с допълнителен платен годишен отпуск за работата в работни дни и с възнаграждение за извънреден труд за работата в почивни и празнични дни за служителите на ненормиран работен ден. Според чл. 187, ал. 9 ЗМВР, редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи. В процесния период е действала Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. за реда за организация и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерство на вътрешните работи, издадена от министъра на вътрешните работи, обн. ДВ, бр. 60 от 02.08.2016 г., в сила от 02.08.2016 г., отм. с ДВ бр. 3 от 10.01.2020 г., в сила от 10.01.2020 г. При така очертаната нормативна уредба, и съобразно твърденията в исковата молба, че ищецът е работил на ненормиран работен ден, исковете са неоснователни. Установи се, че ищецът е получил възнаграждение за извънредния труд, положен от него в почивни и празнични дни, както и че е бил компенсиран за положените от него през 2018 г. 202 часа труд извън установеното работно време с максималния размер платен годишен отпуск от 12 дни, предвиден в чл. 189, ал. 1, т. 3 ЗМВР. Ищецът не е положил труд над допустимия лимит от 280 часа годишно, респ. за работодателя не е възникнало задължение за заплащане на положен извънреден труд в работните дни, както неправилно е приел първоинстанционният съд. Ищецът, като работещ на ненормиран работен ден, е компенсиран по предвидения в специалния закон ред, поради което предявените главни искове са неоснователни, съответно неоснователни са и акцесорните искове за лихви за забава. Неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че в този случай приложение следва да намери разпоредбата на чл. 262 КТ. Напротив, съгласно чл. 263 КТ за извънреден труд, положен в работни дни от работници и служители с ненормиран работен ден, не се заплаща трудово възнаграждение. С Решение № 75/29.03.2011 г., постановено по гр. д. № 812/2010 г. по описа на ВКС, ГК, III г. о. е прието, че: „Работното време, през което се полага труд при ненормиран работен ден е редовно работно време и трудът не се оформя и не се заплаща като извънреден труд. Правилата за работа на ненормиран работен ден важат само за работните дни. Работата през почивните и празничните дни е на общо основание извънреден труд (защото се полага извън установеното за длъжността редовно работно време).“. Съгласно дадения в посоченото решение отговор правилата за извънреден труд не се прилагат в случаите, когато работникът или служителят, заемащи длъжност на ненормиран работен ден, полагат труд след изтичане на редовното работно време в работни дни като този труд не се оформя и отчита като извънреден. Затова в тези случаи на служителя не се дължи възнаграждение за положен извънреден труд, каквото е присъдил първоинстанционният съд. Неправилно е прието и че следва да се конвертират предоставените на ищеца 12 дни допълнителен платен годишен отпуск в часове (96 часа), за които единствено е прието, че са компенсирани с посочения отпуск, а некомпенсирани останали 106 часа. Както беше посочено ищецът не е положил труд над допустимия лимит от 280 часа годишно. По отношение на положените от него през 2018 г. 202 часа труд в работни дни извън установеното работно време е приложена, предвидената от закона компенсация на този труд с допълнителен платен годишен отпуск, а за извънредния труд, положен от него в почивни и празнични дни, ищецът е получил възнаграждение. За пълнота следва да се посочи, че по силата на чл. 189, ал. 6 ЗМВР не се допуска замяна на допълнителния платен годишен отпуск по чл. 187, ал. 5, т. 1 ЗМВР с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение, какъвто не е настоящият случай. Не могат да бъдат споделени доводите на ищеца, че положеният от него труд в работни дни извън установеното работно време в допустимия лимит от 280 часа годишно, следва да бъде компенсиран с възнаграждение, а не с отпуск, както предвижда уредбата в специалния закон – ЗМВР, по отношение на държавните служители, за които е установен ненормиран работен ден и която намира за дискриминационна. В действителност със Закона за изменение на Закона за Министерството на вътрешните работи – обн., ДВ, бр. 85/2020 г., е изменена разпоредбата на чл. 187 ЗМВР, като сега действащата уредба предвижда работата извън редовното работно време до 280 часа годишно да се компенсира с допълнително възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период, като за държавните служители в МВР (извън тези, които изпълняват служебните си задължения при специфични условия и рискове за живота и здравето и за които е установено намалено работно време и тези работещите на смени) се установява подневно отчитане на работното време т.е. за посочените служители действащата редакция на закона не установява ненормиран работен ден (за разлика от предходната уредба, която е и приложимата за процесното правоотношение), а подневно отчитане на работното време. Сочените изменения влизат в сила от 1 януари 2021 г., като законодателят не е предвидил обратно действие на изменителния закон, поради което приложима за процесното правоотношение е редакцията на чл. 187 ЗМВР към ДВ бр. 55/03.07.2018 г. Съдът посочва, че действащата в процесния период уредба не може да се приеме за дискриминационна предвид обстоятелството, че и по КТ, ЗДСл, ЗДАНС и други специални закони, за работниците и служителите на ненормиран работен ден, НС е възприело еднакъв законодателен подход, а имено, правилата за извънреден труд да не се прилагат в случаите, когато работникът или служителят, заемащи длъжност на ненормиран работен ден, полагат труд след изтичане на редовното работно време в работни дни, като този труд не се оформя и отчита като извънреден, а за неговото компенсиране се предоставя допълнителен платен годишен отпуск. Принципът на равенството е равенство на гражданите пред закона, като законът може за едно и също право или задължение да предвижда диференциация, но това не води до извод за нарушаване на посочения конституционен принцип, ако диференциацията се основава на определен критерий и на него отговарят всички от една група субекти. Коментираната законова уредба се вписва в зададената от конституционния законодател рамка, като за работниците и служителите на ненормиран работен ден е предвиден еднакъв механизъм за компенсиране на положения от тях труд в работни дни след изтичане на редовното работно време. Сочените от ищеца други категории служители, за които е установен различен начин за отчитане на работното време от това на служителите при ненормиран работен ден, не представляват еднакви случаи, третирани различно, за да се приеме, че е нарушена повелята за равно третиране и забраната за дискриминация. Напротив, както е прието и в мотивите на Тълкувателно решение от 15.03.2023 г. по т. д. № 1/2020 г. на ВКС, ОСГК при разработването и приемането на ЗМВР, законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми – допълнително възнаграждение за прослужено време – чл. 178, ал.1, т. 1 ЗМВР, по-голям основен платен годишен отпуск (чл. 189, ал. 1 ЗМВР), обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение (чл. 234, ал. 1 ЗМВР), по-благоприятен режим за заплащане на извънреден труд (чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР), липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по-благоприятни условия за придобиване право на пенсия (чл. 69, ал. 2 КСО) и др. Казаното се отнася в пълна степен и за държавните служители в МВР, за които е установен ненормиран работен ден. Предвид изложеното и поради несъвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение на СРС, като неправилно, следва да бъде отменено изцяло и вместо него постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. По разноските: С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззивника – ответник по исковете, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК следва да се присъдят разноски в размер на сумата от 200, 00 лв., от които 100, 00 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство и 100, 00 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Воден от гореизложеното, съдът