Решение № 2004 от 21.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 10613/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 17.03.2022 год., постановено по гр.дело №53307/2020 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу И. С. Н. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 348.22 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.10.2015 год. до 30.04.2018 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“Фондови жилища“, бл.••••, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.07.2019 год. до окончателното й изплащане, сумата от 214.99 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 14.09.2016 год. до 22.07.2019 год., сумата от 46.99 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.10.2015 год. до 30.04.2018 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.07.2019 год. до окончателното й изплащане и сумата от 10.38 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 30.07.2016 год. до 22.07.2019 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №43952/2019 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в. Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Техем Сървисис“ ЕООД. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че по делото не е доказано, че ответникът е собственик на топлоснабдения имот, респ., че между страните не съществува облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия. Установено било въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства, че процесният имот бил придобит в съсобственост от П. Н.а и Т.С., като първата била прехвърлила 1/2 ид.ч. от имота на дъщеря си Ц.С.. След смъртта си Т.С. била оставила за свои наследници по закон майка си Ц.С. /починала през 2014 год./ и брат си И. Н.. Следователно ответникът се явявал единствен наследник по закон на лицата, придобили правото на собственост върху процесния имот и в този смисъл собственик на последния и клиент на топлинна енергия за битови нужди през исковия период. В този смисъл той трябвало да отговаря за задълженията за топлинна енергия, доставяна в имота. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по жалбата И. С. Н., чрез назначения си особен представител адв. Ц. С.-Е., счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че формираните от първоинстанционния съд изводи били обосновани и правилни. По делото липсвали доказателства, че ответникът бил приел наследството на Ц.С. – чл. 49 и чл. 51 ЗН. Липсвали и такива за действително доставеното количество топлинна енергия в процесния имот, за годността на измервателните уреди, за точното разпределение на енергията, както и за извършено отчитане на индивидуалните разпределители или за наличието на пречки за това. Следвало да се има предвид и нормата на чл. 62 ЗЗП. Ответникът не бил сключвал договор за извършване на услугата дялово разпределение. Представените от ищеца фактури били частни доказателства и не се ползвали с обвързваща доказателствена сила. Освен това претендираните вземания били погасени по давност – чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД били неоснователни, тъй като липсвали данни ответникът да е в забава. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се посочи следното: Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди. В разглеждания случая по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че на 10.02.1984 год. П. И.ова Н.а и Т.С. С. придобили апартамент №81, находящ се в гр.София, ж.к.“••••. На 08.10.1987 год. П. Н.а прехвърлила на дъщеря си Ц. С.а С. 1/2 ид.ч. от посочения имот срещу задължение за гледане и издръжка. На 08.01.1998 год. Ц. С.а С. подала до ищеца молба-декларация за открИ.е на клиентска партида на нейно име за процесния имот. Т.С. С. починала на 08.12.2013 год. /без деца и без братя и сестри/ и оставила за свои наследници по закон майка си Ц. С.а С.. Последната починала на 06.04.2014 год. и оставила за свой наследник по закон брат си И. С. Н. /ответника по делото/. Въззивният съд намира, че въз основа на събраните доказателства по делото не може да бъде формиран извода, че ответникът е приел наследството на своята сестра, поради следните съображения: За да се ангажира отговорността на наследниците на починало лице за негови задължения е необходимо те да са прели наследството. Нормата на чл. 48 ЗН изрично постановява, че наследството се придобива с приемането му. Т.е. с открИ.е на наследството наследниците придобиват правото да получат наследственото имущество – с приемането му те го придобиват; то не преминава по право към тях. Кредиторът, който претендира, че наследник на негов длъжник отговаря за задълженията на наследодателя си, следва да докаже, че наследникът е приел наследството на длъжника по някой от предвидените в ЗН начини. От момента на приемането на наследството наследникът отговаря за задълженията на наследодателя – изцяло или ограничено – до размера на полученото наследство, ако го е приел по опис /чл. 60, ал. 2 ЗН/. Приемането на наследството е едностранен акт, с който наследникът изявява волята си да го придобие. Начините за приемане на наследството са посочени в закона. Приемането на наследството е изрично или мълчаливо. Изричното приемане се извършва с писмено изявление до районния съдия по местооткрИ.е на наследството, като се вписва в особена за това книга – чл. 49, ал. 1 ЗН. Мълчаливо приемане има, когато наследникът извърши действия, които несъмнено предполагат намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да извърши, освен в качеството си на наследник – чл. 49, ал. 2 ЗН. В чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗН е предвидено, че по искане на всеки заинтересован районният съдия може да определи на наследника срок, за да заяви дали приема наследството или се отказва от него /виж например Решение № 165 от 16.09.2013 год. на ВКС по т. дело № 1057/2011 год., II т. о., ТК, Решение № 101 от 8.10.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2260/2018 год., IV г. о., ГК/. В разглеждания случай по делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, установяващи, че ответникът е приел наследството на Ц. С.а С. изрично по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН или мълчаливо по смисъла на чл. 49, ал. 2 ЗН. Ответникът не е подавал лично отговор на исковата молба /на същия е бил назначен особен представител по чл. 47, ал. 6 ЗН/, както и възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Според чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН, съдът няма служебно задължение да определя срок на наследник, посочен като ответник в процес, в който същият да заяви дали приема наследството или се отказва от него, ако не е направено искане от заинтересованата страна. В частност ищецът, като заинтересован по смисъла на посочената норма, не е отправял такова искане. В този смисъл и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест /във въззивната жалба на ищеца липсват оплаквания за допуснати от СРС процесуални нарушения във връзка с доклада по делото по чл. 146 ГПК/ настоящият съдебен състав приема, че релевираните претенции се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне /като предявени срещу лице, което не е пасивно материално легитимирано да отговаря по тях/. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно. При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, съдът