Решение № 312 от 18.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 5388/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С решение №592 от 28.01.2022г., постановено по гр.дело №37063/2021г. по описа на СРС, І Г.О., 50-ти състав, е признато за установено по отношение на М. С. Ж., с ЕГН ••••••••••, че за "Т.Б." ЕАД, с ЕИК •••••••, на основание чл.422, ал.1 от ГПК и чл.92, ал.1 от ЗЗД във вр. чл.79, ал.1, вр. чл.299 от ЗЕС съществува правото на парично вземане за сумата 62.4 6 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги от 04.09.2017г., с допълнително споразумение от 27.03.2018г. за мобилен номер +•••••••, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №4982/2021г. по описа на СРС, І Г.О., 50-ти състав. С решението е осъдена М. С. Ж., с ЕГН ••••••••••, да заплати на "Т.Б." ЕАД, с ЕИК •••••••, на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата 410.00 лв., съдебни разноски в заповедното и исковото производство. Постъпила е въззивна жалба от ответницата - М. С. Ж., с ЕГН ••••••••••, чрез процесуален представител адв.Н. И., с която се обжалва изцяло решение №592 от 28.01.2022г., постановено по гр.дело №37063/2021г. по описа на СРС, І Г.О., 50-ти състав, като са релевирани оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на оспореното решение като постановено при неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че неправилно СРС приел, че между страните е възникнало облигационно правоотношение, по което ищецът е упражнил потестативното си право да го развали поради виновно неизпълнение на договорни задължения от страна на ответницата и съответно, че са налице основанията в закона да се претендира неустойка вследствие прекратяване на договора. Твърди се, че ответницата не е била уведомена за едностранното прекратяване на договора за мобилни услуги от страна на ищеца, поради което претенцията на ищеца за неустойка се явява неоснователна и недоказана. Поддържа се още, че клаузата за неустойка, съдържаща се в договора за телекомуникационни услуги на мобилния оператор, не е индивидуално договорена, поради което е неравноправна клауза и като такава е нищожна. Сочи се, че по принцип не се дължи нищо, което е уговорено в нищожни клаузи, каквато е и процесната неустоечна клауза в договора за мобилни услуги. Поддържа се и възражението за погасяване по давност на претендираното вземане за неустойка. По тези съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени атакуваното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира присъждане на разноски, в т.ч. и заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.. Представя списък по чл.80 от ГПК. Въззиваемата страна - "Т.Б." ЕАД /с ново наименование "Й.Б." ЕАД/, ЕИК •••••••, чрез процесуален представител адв.В.Г., депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба. Твърди се, че крайният извод на СРС за основателност на исковата претенция е обоснован след задълбочен анализ на събраните по делото доказателства и при правилното тълкуване и прилагане на закона. Допълнителни съображения по същество на спора са изложени и в молба-становище от 15.11.2023г.. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното съдебно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство. В молба-становище от 15.11.2023г. е обективиран списък по чл.80 от ГПК. Предявен е от "Т.Б." ЕАД /с ново наименование "Й.Б." ЕАД/, срещу М. С. Ж. установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС). Обжалваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за исковата сума е постъпило в срока по чл.414, ал.2 ГПК, а установителният иск по чл.422, ал.1 ГПК е предявен в срока по чл.415, ал.1 ГПК и за ищеца е налице интерес от исканото установяване. Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение не е постановено в нарушение на императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено, като въззивният съд препраща към подробните мотиви на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК и наведените с жалбата непреклудирани доводи въззивният съд я намира за неоснователна и по следните съображения: По предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск с правно основание чл.92 ЗЗД за установяване на парично задължение за неустойка по процесния договор за мобилни услуги от 04.09.2017г., с допълнително споразумение от 27.03.2018г. за мобилен номер +•••••••, въззивният съд приема, че в хода на делото са доказани елементите от фактическия състав на чл.92 ЗЗД, обуславящи основателността на заявената искова претенция. За основателността на претенцията за неустойка в тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно облигационно правоотношение с ответницата по договор за мобилни услуги от 04.09.2017г., с допълнително споразумение от 27.03.2018г. за мобилен номер +•••••••, наличието на валидна клауза за неустойка, в случай на предсрочно прекратяване на договора поради виновно неизпълнение на задълженията на ответницата, както и размера на уговорената неустойка. При установяване на тези обстоятелства, в тежест на ответницата е да докаже, че е погасила задълженията си. В случая страните са били обвързани от валидно правоотношение по процесния договор за мобилни услуги от 04.09.2017г., с допълнително споразумение от 27.03.2018г. за мобилен номер +•••••••, по които ответницата е неизправна страна. Съгласно чл.19б, б."в" от Общите условия /ОУ/ на ищеца, приети по делото и неоспорени от ответницата, мобилният оператор има право едностранно да прекрати индивидуален договор, срочен или безсрочен, ако потребителят не е платил дължими суми след изтичане на сроковете за плащане по индивидуалния договор, съгласно ОУ - в срока, указан във фактурата, но не по - късно от 18 дни след датата на издаването - чл.27 от ОУ. В конкретната хипотеза при доказателствена тежест за ответницата не са ангажирани доказателства, че е изпълнила задълженията си да заплати месечни абонаментни вноски за периода 01.02.2019г. – 31.05.2019г., за което са издадени фактури в общ размер на 457.62 лв.. В процесния договор и допълнително споразумение е уговорена неустойка за предсрочното му прекратяване по вина на абоната - част IV, т.4 от допълнително споразумение от 27.03.2018г. и чл.11 от договор за мобилни услуги от 04.09.2017г.. При наличието на писмен договор между страните, уреждащ облигационните правоотношения между тях, в т.ч. правото да се търси обезщетение за вредите, настъпили от неизпълнението на договора, доколкото в представения по делото договор и споразумение към същия липсва друга уредба, съдът приема, че развалянето на договора се подчинява на общите правила на ЗЗД. По аргумент на чл.87, ал.1 ЗЗД, изискващ писмена форма за предупреждение от страна на кредитора при договори, сключени в писмен вид, в хипотезата на чл.87, ал.2 ЗЗД при разваляне на двустранен договор поради неизпълнение без даване на срок, ищецът следва да уведоми писмено ответника за упражненото потестативно право. От този момент е дължима и предвидената в договора неустойка. В конкретния случай правилно е прието от първостепенния съд в мотивите на обжалваното решение, че договорът може да бъде развален и с искова молба, когато се претендират последиците на развалянето на двустранен договор, тъй като с предявяването й се упражнява потестативното право по чл.87, ал.1 и ал.2 от ЗЗД - тя служи за покана за изпълнение с предупреждение за разваляне на договора, какъвто е настоящия случай. Следователно се налага извода, че с връчването на препис от исковата молба на ответницата, която го е получила лично на 18.08.2021г., процесният договор за мобилни услуги от 04.09.2017г., с допълнително споразумение от 27.03.2018г. за мобилен номер +•••••••, следва да се счита за едностранно прекратен от страна на ищеца, съответно е налице основание за начисляване на неустойка по него. По горните аргументи се налага извода, че след като по делото не е проведено доказване от страна на ответницата да е изпълнила изцяло или частично своите договорни задължения по договора за мобилни услуги, този факт води до възникване на правото на мобилния оператор да прекрати облигационното правоотношение между страните, респективно да претендира уговорената при прекратяване на договора и споразумението към него неустойка. Относно спорният въпрос, въведен във въззивната жалба като оплакване за неправилност на първоинстанционното решение, досежно действителността на клаузата, предвиждаща пораждане на задължение за потребителя по чл.92, ал.1 ЗЗД, а от там - дължимостта на вземането за неустойка при едностранно прекратяване на договора, въззивният съд приема следното: Съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Неустойката представлява договорен способ, при който страните при сключване на договора уговарят начин на обезвреда за едната страна по договора, ако е допуснато неизпълнение от насрещната страна на договорно правоотношение. В хипотезата, когато е уговорена неустойка, страната не е длъжна да доказва вредите си, а има правото да претендира уговорената в нейна полза неустойка. За да бъде действителна клаузата за неустойка, необходимо е неустойката да съответства на нейните обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая ищецът обосновава правото си да получи неустойка по процесния договор за мобилни услуги от 04.09.2017г., с допълнително споразумение от 27.03.2018г. за мобилен номер +•••••••, с оглед прекратяване действието му по вина на абоната, с разпоредбата на част IV, т.4 от допълнително споразумение от 27.03.2018г., сключено към договор за мобилни услуги от 04.09.2017г. и чл.11 от договор за мобилни услуги от 04.09.2017г., според които клаузи „ в случай на предсрочно прекратяване по вина или по инициатива на потребителя или при нарушаване на задълженията му, последният дължи на доставчика за всяка СИМ карта, по отношения на която е налице прекратяване: (а) неустойка в размер на всички стандартни месечни вноски за периода от прекратяване на договора до изтичане на уговорения срок, като максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти и възстановяване на част от ползваната стойност на отстъпките от абонаментните планове. Настоящият въззивен състав приема, че така уговорената неустойка съответства на обезщетителната и санкционна функции, които са присъщи на неустойката, отчитайки допуснато неизпълнение на договорно задължение страна на потребителя на далекосъобщителни услуги. В задължителната практика, обективирана в ТР №1/15.06.2010г. по тълк. д. №1/2009 г. по описа на ОСТК на ВКС /т.3/, е дадено разяснение, че съдът следи служебно за валидността на неустоечните клаузи, както и че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Съгласно мотивната част на TP №1/2009г. на ОСТК на ВКС начинът на определяне на неустойката, както и границите й, не са уредени с императивни правни норми, поради което договарянето на неустойка без краен предел, както и евентуалната й прекомерност, сами по себе си не водят до нищожност на клаузата за заплащане на неустойка. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии - естество на задължението, което се обезпечава с уговорената неустойка, размер на обезпеченото по този начин вземане, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, от което произтича, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. При всяка преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се съобразят конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Настоящият въззивен състав противно на оплакванията във въззивната жалба споделя изцяло изложените от първоинстанционния съд мотиви, че неустоечната клауза, уговорена в договор за мобилни услуги от 04.09.2017г., с допълнително споразумение от 27.03.2018г. за мобилен номер +•••••••, , предвиждаща, че при прекратяване на договорите по вина на потребителя последният дължи неустойка в размер на всички стандартни месечни вноски за периода от прекратяване на договора до изтичане на уговорения срок, като максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти, е валидна и обвързва страните. При изначално уговорен праг на неустойката /постигната между страните уговорка за краен предел на задължението за неустойка/ и възможност същата да бъде определена, то следва, че клаузата за неустойка не създава неравновесие в правата и задълженията на потребителя и мобилния оператор, отговаря на изискването за добросъвестност и не излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и като такава не е нищожна като противоречаща на добрите нрави, съгласно дадените задължителни разяснения в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. по тълк. дело №1/2009г. по описа на ОСТК на ВКС, при тази редакция на неустоечната клауза. Основното задължение на потребителя по договор за мобилни услуги е да заплаща в срок абонаментните такси. Уговорената неустойка обезпечава възстановяване на вредите от неизпълнението на това задължение, водещо до предсрочно прекратяване на договора и невъзможността мобилният оператор да получи абонаментните вноски, дължими до изтичане на срока на договора. В случая тази неустойка не е необосновано висока и не води до неоснователно обогатяване на мобилния оператор. Стандартният месечен абонамент за предоставената СИМ карта е конкретно определен, като претендираната неустойка не надвишава уговорения между страните максимален размер от три стандартни месечни такси. Съдът счита, че така уговорената клауза не разкрива признаците и на неравноправна клауза. За да е неравноправна и следователно нищожна договорна клауза в договор, сключен с потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално, да осъществява фактически състав на чл.143 ЗЗП и да не попада в някое от изключенията на чл.144 ЗЗП. В случая не е осъществена никоя от хипотезите на чл.143 ЗЗП, поради което не се касае за неравноправна клауза в потребителски договор. Същевременно неустойката се равнява на месечния абонамент за три месеца и според съда не е в противоречие със закона или добрите нрави, доколкото притежава присъщите на неустойката функции, а по начина, по който е уговорена, представлява санкция за страната, допуснала неизпълнение на свое договорно задължение и същевременно обезщетява изправната страна, изпълнила своите договорни задължения. Следователно налице е валидна неустоечна клауза. По изложените съображения претендираната от ищеца – въззиваем в настоящото производство неустойка в размер на 62.46 лв. (3 месечни вноски по 24.99 лв.) за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги от 04.09.2017г., с допълнително споразумение от 27.03.2018г. за мобилен номер +•••••••, се дължи от ответницата. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен извод и е уважил предявеният иск е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски има ответника – въззиваем в настоящото производство. На основание чл.78, ал.1 от ГПК въззивника – ответник - М. С. Ж. следва да бъде осъдена да плати на въззиваемата страна – ищец в производството по делото - "Т.Б." ЕАД /с ново наименование "Й.Б." ЕАД/, сторени разноски във въззивното производство в размер на 180.00 лв., адвокатско възнаграждение за подаване на писмен отговор без процесуално представителство, която сума е реално платена, съгласно приложения договор за правна защита и съдействие от 27.04.2022г.. Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав