Решение № 913 от 14.2.2012 г. на Софийски градски съд по дело № 838/2009 г.

гр. С., 14.02.2012г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, І-2 с-в, в публично заседание на трети февруари две хиляди и дванадесета година в състав:

председател: СТЕФАН ШЕКЕРДЖИЙСКИ

при секретаря Ю.А. и в присъствието на прокурора __________, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 838 по описа за 2009г., за да се произнесе взе предвид следното:

иск с пр. осн. чл. 108 от ЗС:

Ищецът – С.О., в исковата си молба и уточнение на същата от 16.02.2010г., 30.09.2011г. и 03.02.2011г. твърди, че бил собственик на недвижим имот, представляващ градинка с площ от 3 089 м 2, находящ се на територията на гр. С., м. „Ц.”, кв. •••, УПИ XX (пл. № 25), при граници: ул. „П.”, ул. „К.”, ул. „А.” и магазин "Б.". Бил собственик на описания имот по силата на § 7, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА до влизане в сила на ЗОС, както и по силата на чл. 2, ал. 1, т. 5 от ЗОС (към редакцията му до 2004г.), съгласно който публична общинска собственост били имотите, представляващи зелени площи за обществено ползване. Имотът бил публична общинска собственост по силата на чл. 3, ал. 2, т. 2 от ЗОС, тъй като бил предназначен за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение. За него бил съставен АОС № 789 от 11.09.2003г., който бил вписан в книгите за вписванията в службата по вписванията. Със Заповед № РД-15-182 от 01.08.2006г. Областният управител на С.-град. На основание чл. 79, ал. 1 ЗДС отменил АОС № 789/03г. Заповедта била издадена с мотив, че през 1947г. имотът бил отреден терен за построяване на институт за обществено осигуряване, а в последствие за построяване на хотел, както и че съгласно ЗИПО от 1991г. се отнемат в полза на държавата всички имоти, придобити от организациите по чл. 1 от ЗИПО. Във основа на тази заповед бил съставен АДС № 5995/06г. Областният управител се позовал и на съществуващата заповед № 411/1959г. на Председателя на ИК на СГНС, с която процесният терен бил отреден за градинка. Ноторен бил фактът, че мероприятието, което било предвидено в заповедта от 1959г., било изпълнено и към настоящия момент имотът представлявал зелена площ-градинка за обществено ползване. Също така административният орган не отчел обстоятелството, че към датата на приемане на ЗИПО, имуществото в държавата не било разделено на държавно и общинско - съобразно предназначението му. Това станало през 1996г. с приемане на ЗДС и ЗОС. С решение № 693 от 12.06.2003г., постановено по гр.д. № 529/02г. Върховен касационен съд. ІV-то ГО приел, че целият застроителен план на кв. •••, находящ се в гр. С. представлявал публична общинска собственост.

На 15.05.2006г. (още преди да отмени АОС и да издаде заповед № РД-15-182 от 01.08.2006г.). Областният управител отдал под наем на Фондация „Човешка подкрепа" част от посочения общинския имот, представляващ водно огледало с площ от 522 м 2, като по този начин отнел владението върху него. Срокът на договора бил пет години. В него изрично било записано, че отдаването под наем е за задоволяване на социалните нужди на столичното население, т.е не е предназначен за нуждите на всички граждани от страната. Същевременно обаче било записано, че предметът на договора за наем бил със статут на публична държавна собственост, макар че заповедта за отмяна на АОС все още не била издадена и имотът не бил отписан като общински.

Към настоящия момент процесният имот се владеел от държавата, която не била е негов собственик.

С оглед изложеното ищецът моли да се осъди ответникът да му предаде владението върху имота.

Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът – Държавата, представлявана от М. на р. Р. и б., не се ангажира с валиден отговор (съображения за това са изложени в „от правна страна”).

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 и чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за установено следното:

от фактическа страна:

Съобщението по чл. 131 от ГПК е получено на 01.04.2009г. (печат на МРРБ) отговор е депозиран едва на 07.05.2009г. Листовете са прави, не е приложен плик, а и датата на статията на М.Б. (приложение към отговора) е 07.05.2009г.

По делото са депозирани две заключения на СТЕ, неоспорени от страните и приети от съда, като компетентно изготвени. От същите са установява, че:

• имотът е с площ от 3 089 м 2 (УПИ ХХ, за кв. •••) - точки ДЕЖНМЛКИСД / скица л. 104;

• представлява зелена площ-градинка (в това число и водно огледало с площ от 530 м 2 ).

За имота са издадени, съобразно изложеното в исковата молба, АОС (публична) № 789 от 11.09.2003г. и АДС № 05995/06г. Не се спори межда страните, а видно и от Договор за наем от 15.05.2006г., процесният имот се владее от държавата (признание за неизгоден за страната факт – л. 2, абзац последен /отговор на иска/ - чл. 175 от ГПК. Данъчната му оценка е 185 328 лева (л. 22).

С Решение № 633/12.06.2003г. по гр.д. № 529/2002г. ВКС е приел, че имотът е общински. Страни в производството са: ФЛ-а, като ищци и общината и държавата. Видно от решение от 20.09.1999г. по гр.д. № 987/1997г. на СРС, държавата, чрез МРРБ е ответника, а МФ е контролираща страна.

от правна страна:

Срокът, който се брои на месеци, изтича на съответното число на последния месец, а ако последният месец няма съответно число, срокът изтича в последния му ден (чл. 60, ал. 3 от ГПК). Срокът по чл. 131 от ГПК изтича на 01.05.2009г. (вторник – работен ден) и е преклузивен. Изпълнение след него е равнозначно на неизпълнение - процесуалните действия, извършени след като са изтекли установените срокове, не се вземат предвид от съда (чл. 64, ал. 1 от ГПК). Когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства (чл. 133 от ГПК). Отговорът може да се използва само в светлината на чл. 175 от ГПК. Практическото възприемане на отговора е хипотеза на процесуално нарушение (съображения в тази насока са изложени в ВКС - Р. № 315 от 07.12.2010г. на ВКС, ІІ г.о., по гр.д. № 3555/2008г.).

Изменението (увеличение) на площта на градинката не представлява изменение, а уточнение на иска. Съображението става въпрос за отстраняване на нередовност на исковата молба, а не за промяна на обема на спорното право: недвижимите имоти се индивидуализират чрез посочване на местонахождението им, вида на имота (например дворно място - застроено или незастроено, урегулирано като поземлен имот или неурегулирано; или сграда - жилищна, вилна, със стопанско или производствено предназначение), площ, а за сградите и етажност, граници (поне от три страни). В практиката се приема, че съществен белег за индивидуализация на имота са неговите граници и регулационен статут, а другите белези, като например площ, са съпътстващи (Решение от 09.03.2004 г., по гр.д. № 2617/2002 г., на ІV г.о.). Определящо значение за индивидуализацията на недвижимите имоти имат техните реални граници на земния терен, а не площта им, която може да бъде посочена различно и неточно в титула за собственост (Решение № 305/02.02.99г., по гр.д. № 3473/97г., на IV г.о.). Ако имотът е урегулиран, това следва да се отрази в исковата молба и да се посочи номера на УПИ-то, като искът се предявява съобразно актуалното положение на имота по действащия регулационен план на населеното място, като при решаване на спора следва да се следи за т.нар. прилагане на регулационния план, вкл. с оглед измененията в режима на регулация, въведени с приемането и влизането в сила на ЗУТ. Според Решение № 690/19.04.99г., по гр.д. № 74/99г., на V г.о., ако в исковата молба имотът, обект на ревандикация, е посочен и индивидуализиран от ищеца съобразно статута по отменения регулационен план, а в хода на процеса, вкл. чрез изслушване на съдебно-техническа експертиза, се установи, че е влязъл в сила и действа друг регулационен план, според който имотът има различни от посочените в исковата молба статут, номер и граници, това несъответствие съставлява нередовност на исковата молба и съдът е длъжен да даде възможност на ищеца да я отстрани (чл. 129, ал. 4 вр. с ал. 2 от ГПК), като индивидуализира имота според актуалния му статут; съдът в тази хипотеза не може, без да е предоставил възможност на ищеца за отстраняване на посочената нередовност, да отхвърли иска, приемайки, че посоченият в исковата молба имот вече не съществува).

Ревандикацията ( rei vindikatio ) е иск, с който невладеещият собственик иска от владелеца на неговата вещ предаването на владението въз основа на своето право на собственост. Следователно, за да бъде уважен искът ищецът следва да докаже, че са собственик и че ответникът владее без основание.

В предходното производство държавата е била другар (обикновен другар) и контролираща страна:

1. Спрямо общите факти другарите се намират в същото положение помежду си, като подпомаганата и подпомагащата страна при допълнително встъпване (арг. от чл. 217 и чл. 221, ал. 2 от ГПК). Затова те са обвързани в техните вътрешни отношения от фактическите констатации на съда относно общите факти, съдържащи се в мотивите към решението (арг. от чл. 223, ал. 2; Решение № 3787 от 09.11.1959г. по гр.д. № 6742/1959г., I ГР. О.). За да се избегне тачи обвързаност, когато тя не отговаря на действителното положение, другарят може да обжалва решението, с което се отхвърля иска срещу негов другар, даже и когато ищецът не обжалва това решение).

2. Държавните учреждения са длъжни да уведомяват министъра на финансите за заведените от тях и срещу тях дела, а по дела, които се отнасят до недвижими имоти - държавна собственост - министъра на регионалното развитие и благоустройството. Министерството на финансите и Министерството на регионалното развитие и благоустройството могат да вземат участие в тези дела (чл. 19, ал. 2 от ГПК - отм. ). Контролиращата страна е вид „допълнителна страна”, което като означава, че става въпрос за хипотеза на задължително привличане. Всъщност контролирашата страна и привличането/встъпването са двете подхипотези на допълнителната (за която не се твърди, че е носител на материално право).

Постановеното решение има установително действие в отношенията на третото лице и насрещната страна. Това, което съдът е установил в мотивите на решението си, е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла. То не може да го оспорва под предлог, че страната зле е водила делото, освен ако последната умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства (чл. 223 от ГПК).

Понеже не е главна страна, встъпилото лице по правило нито се ползва, нито се засяга от изпълнителната сила и от конститутивното действие на решението.

Тъй като то въздейства със своите процесуални действия върху съдържанието на решението, като е даже възможно то да се гради само на тях, встъпилото лице е обвързано от силата на пресъдено нещо и може да се позове на нея в отношенията си с противната страна (чл. 223, ал. 1 от ГПК). В това отношение няма разлика между него и подпомаганата страна (693-54-ІV). Във вътрешните отношения между подпомагана и подпомагаща страна, за тях важи задължителната сила на мотивите:

• тя има за предмет всички становища на съда, намерили израз в мотивите на решението (фактическите констатации на съда, правните му изводи; становището му относно преюдициалните въпроси), доколкото те обуславят изводите относно спорното право (209-69 ВДА VI 38; 3-83 ПОС ВДА XIII 8).

• тя важи в полза и срещу подпомагащата и подпомаганата страна. Подпомагащата страна е обвързана от нея независимо от своето фактическо участие. Силата на мотивите важи даже и приетото от съда да е незаконосъобразно. Това обвързване ще е окончателно, ако решението е неотменимо и по реда на отмяната на влезли в сила решения. Но силата на мотивите не пречи да се вземат предвид новонастъпили факти, например плащане по регресното притезание (149-66 ВДА V 76).

От изложеното следва, че пасивната легитимация на ищеца е доказана. СГС няма възможност да пререши констатцията на ВКС, че имотът е общински. Този извод се установява и от доказателствата, събрани в настоящето производство:

Съгласно § 7, т. 4 от ЗМСМА, с влизане в сила на този закон (17.09.1991г.) преминават в собственост на общините и следните държавни имоти: 4. общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване. Аналогична е разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 5 (първоначална редакция) от ЗОС.

Съгласно задължителната съдебна практика: Р. на ВКС, І г.о. № 881 от 22.12.2010г. по гр.д. № 1202/2009г. (възивно решение пазарджишки ОС – 953/08г.): дали собствеността е публична (съответно общинска или държавна) зависи от предназначението на недвижимия имот ( Фактът, че актът за публична общинска собственост е съставен по-късно - на 02.10.2000 г., е без правно значение, тъй като същият няма правопораждащо действие - чл. 5, ал. 3 ЗОбС. Обстоятелството, че към момента на влизане в сила на чл. 2, ал. 2 З. имотът е част от обществен обект на здравеопазването и като такъв - публична общинска собственост, е пречка за възстановяването му ). Нормата от ЗДС е аналогична; също Р. № 321 от 14.10.2011г. на ВКС, І г.о, по гр.д. № 1167/2010г.: съгл. чл. 5, ал.2 от ЗОС и ЗДС, но тя при оспорване може да бъде опровергана, защото самия акт не създава права за държавата, респективно за общината – чл.5, ал.3 от ЗОС. Правото на собственост за тях възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване правото на собственост, което при оспорване, подлежи на доказване от държавата, респективно от общината. / Р № 541 от 06.07.2010г. по гр.д.№ 661/2009г. ІІ гр.о. по чл. 290 от ГПК; също: Р. № 779 от 14.05.2010г. на ВКС V г.о. по гр.д. № 2754/2008г.).

В случая, имотът е зелена площ, което означава, че е публична общинска собственост. Разделението на видовете собственост – частна / публична и изключителна публична е въведено с Решение КС № 19/21.12.1993г. по к.д. № 11/93г., с което е въведен института на частната държавна собственост. Законовата (тесен смисъл) нормативна уредба до този момент е ирелевантна. Недвижимият имот не отговаря на нито една от хипотезите на чл. 2, ал. 2 от ЗДС.

Наличието е на архиологически обекти е ирелевантно. Те действително са публична държавна собственост, но са самостоятелни вещни (правни) единици: Нормата на чл. 146, ал. 1 от ЗКН определя "археологически обекти" като "движими и недвижими материални следи от човешка дейност от минали епохи, намиращи се в земните пластове, на тяхната повърхност, на сушата и под вода, за които източници на информация са теренните проучвания" и ал. 2 от същия текст ги обявява за публична държавна собственост. Такъв статут е даден и на заварените недвижими паметници на културата с § 10 и 12 от ПЗР на ЗКН. В случаите обаче, когато при извършване на благоустройствени мероприятия се открият находки, които имат следи на културна ценност изобщо, министърът на културата може, съгласно чл. 162 от ЗКН да сключи договор със собственика за учредяване право на ползване върху терена, когато той не е държавна собственост, а ако не се постигне съгласие, може да предприеме действия по отчуждаване на терена по ЗДС ( Решение № 135 от 30.03.2009г. по гр.д. № 206/2009г., г.к., І г.о. на ВКС ).

Предходен нередовен иск, който е върнат (делото е прекратено без произнасяне по същество) е неслучило се производство, което не се ползва със сила на пресъдено нещо – res judicata.

С оглед всичко изложено, СГС намира, че искът е изцяло основателен.

по разноските:

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК на ответника следва да се възложи сумата от 4 306, 56 лева – сторени от ищеца разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Воден от гореизложеното, СЪДЪТ

ОСЪЖДА на основание чл. 108 от ЗС Д., представлявана от М. на р. Р. и б., с адрес за призоваване, гр. С., ул. "К. и М. " № •••, да предаде на С.О., гр. С., р-н "С.", ул. "М." № ••, съд.адр.: гр. С., ул. „Л.” № •, ВЛАДЕНИЕТО върху следни я недвижим имот: градинка с площ от 3 089 м 2, находящ се на територията на гр. С., м. „Ц.”, кв. •••, УПИ XX (пл. № 25), при граници: ул. „П.”, ул. „К.”, ул. „А.” и магазин "Б.".

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК, Д., представлявана от М. на р. Р. и б., с адрес за призоваване, гр. С., ул. "К. и М. " № ••••, да заплати на С.О., гр. С., р-н "С.", ул. "М." № •, съд.адр.: гр. С., ул. „Л.” № •, сумата от 4 306, 56 (четири хиляди триста и шест лева и петдесет и шест стотинки) лева, сторени деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

председател: