Решение № 36 от 9.1.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 1318/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 6754 от 09.12.2024г. постановено по гр.д.№ 6399/ 2022г. по описа на СГС, ГО, 3 състав, са уважени частично положителни установителни исковена ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД, ЕИК 831094393 с правно основание чл. 422 ГПК вр.чл.430 ТЗ вр.чл.79 ал.1 чл.86 ЗЗД, като е признато за установено, че В. А. Я., С. И. Я. и Б. Г. Я. дължат солидарно на ПИБ АД, сумата от 18 538.71 евро – главница по Договор за предоставяне на Юнионкредит „Домът“ /ипотечен банков кредит за покупка на недвижим имот № 352 -123 от 29.09.2008г., сключен с ТБ МКБ Юнионбанк АД /чиито правоприемник е ищцовото дружество/; сумата от 5 502.46 евро - договорна лихва за периода 09.12.2017 г. - 09.12.2020 г. по т.1.6 от Договора, сумата от 1 227.83 евро - наказателна лихва за периода 09.12.2017 г. - 09.12.2020 г. по т.1.7 от Договора; сумата 342.67 евро - законна лихва, начислена за периода от 06.10.2020 г. до 08.12.2020 г. включително върху предсрочно изискуемата главница, сумата 130,66 евро - разноски за подновяване на ипотека по т. 9.3.10 от Договора, сумата 276,08 евро - разноски за връчване на нотариални покани по основание т. 9.3.4 от Договора за кредит, ведно със законната лихва върху главницата от 09.12.2020г. до окончателното плащане, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 1020/2020г. на РС – Велинград. Със същото решение са отхвърлени претенциите за главница и лихви за разликата до пълните им предявени размери, а претенцията за заплащане на комисионна по договора – изцяло. Присъдени са разноски, като В. А. Я., С. И. Я. и Б. Г. Я. са осъдени да заплатят на ПИБ АД, сумата от 1 056.87 лева разноски в заповедното производство, както и 3 393.22 лева– разноски в настоящото дело. По компенсация ПИБ АД, EИK 831094393, е осъдена да заплати на Б. Г. Я., сумата от 139.10 лева – разноски по делото. Без уважение е оставена молбата на адв.М. К. П. за увеличаване на определения депозит за възнаграждението й като особен представител по делото. В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответниците по делото . Жалбоподателите-ответници В. А. Я., С. И. Я., чрез назначения особен представител адв.П., оспорват решението в неговата установителна част и молят съда да го отмени и отхвърли предявените искове. Изтъкват факта, че решаващият съд неправилно е приел, че е налице идентичност на вземането, предмет на заповедта по чл. 417 ГПК и вземането, предмет на установителния иск по чл.422 ГПК. Искът е специален и има ограничен предмет - само до установяване съществуването на изискуемото вземане, за което е издадена и съответната Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изп.лист по ч.гр.д. 1020/2020 г. на PC – Велинград, за сумата в размер на 38140 евро и 15552.74 лева, т.е. за сума различна от предявеният иск, както по отношеине на главницата, така и по отношение на лихвите /договорна, наказателна и законна/. Като е уважил предявеният /частичен / иск по чл.422 ГПК, първоинстанционният съд е постановил едно неправилно и необосновано съдебно решение, което не би могло да стабилизира заповед, издадена за неподлежащо на изпълнение вземане, поради което считат, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като не е налице идентитет на претенциите заявени в двете производства. Налице е разминаване в обстоятелствената част на заявлението по заповедното производство и обстоятелстевната част на исковата молба по установителния иск, поради което и така предявеният иск е и недопустим. Посочват още, че не е спорно, че на 29.09.2008 г. е сключен процесния договор за банков кредит с който ТБ „МКБ Юнионбанк“ АД /с последващо наименование ТБ „МКБ Юнионбанк“ ЕАД, с правоприемник ПИБ АД/ е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 20 000 евро за покупка на имот, като крайният срок за погасяване на кредита съгласно т.1.10 от Договора за кредит и погасителения план е 29.09.2033 г. Спорен е факта, кога е настъпила предсрочната изискуемост на вземанията на банката по процесния договор. Ищцовото дружество твърди, че кредитът е в просрочие считано от 05.05.2013г. Разпитаната в хода на делото св.М., заявява, че банката е предприела процедура за обявяване на кредита за предсрочно изискуем още през лятото на 2014г. И тъй като същата е била упълномощена да следи пощата на ответницата Б. Я., която живеела от години в чужбина е получила и прочела изпратеното от банката писмо, с което банката е искала от Б. Я. да заплати над 20 000 евро, защото кредитополучателите не внасяли вноските си. СГС изобщо не е обсъдил в решението си тези доказателства, които отчасти кореспондират и с изложеното в ИМ на банката, че кредитът е в просрочие от 05.05.2013г. Приел е, че банката е обявила кредита за предсрочно изискуем на 09.12.2020г. /датата на подаденото заявление, по което е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист/, т.е. около 10 години от обявяването на кредита в просрочие на 05.05.2013г., без да се обоснове защо и е постановил едно необосновано съдебно решение, което следва да се отмени, а искът да се отхвърли изцяло. В мотивите на решението си, СГС е приел, че “в настоящия случай съобщението за предсрочната изискуемост е връчено по реда на чл.50 ЗННД и е удостоверено от длъжностното лице, поради което и съобщенията до тях се считат редовно връчени“. Твърдят, че СГС не се е произнесъл по направеното възражение от ответниците, че в настоящия случай връчването при условията на чл.47 ал.1 ГПК е неприложимо, тъй като по делото са събрани данни, че те от много години живеят трайно в чужбина. Следователно не е направено редовно уведомяване за предсрочна изискуемост за целия банков кредит и то преди подаване на заявлението. Изявлението на банката за обявяване на предсрочната, изискуемост не е достигнала до длъжника, поради което предсрочната изискуемост не е настъпила преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Това обосновава и неоснователност на предявените искове. ОСГТК на ВКС са приели, че „Ако не е настъпила предсрочна изискуемост на остатъка от кредита, /какъвто е и конкретня случай/ са изискуеми само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.“ В т.с ТД № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. На трето място посочват, че сключеният договор е потребителски. Страните по него са търговска банка, която е търговец по см. на пар.13,т.2 ЗЗП и потребител - физическо лице, поради което се прилагат и правилата за неравноправните клаузи по чл.146 и сл. ЗЗП, за които съдът следи служебно, дори и да не са посочени. Нищожни са клаузите в договора за потребителски кредит както за договорната лихва, по т.1.6 от договора за сумата от 5502.46 евро за периода от 09.12.2017г. до 09.12.2020г., така и за наказателната лихва по т.1.7 от договора в размер на 1 227.83 евро за периода 09.12.2017г. до 09.12.2020г., тъй като същите са в противоречие с чл.33 ал.2 ЗПК, съответно с чл. 143,т.5, във вр.чл. 146 ал.1 33П. Нищожна е и т.1.8.3 от договора, в който е посочено, че при предсрочно частично или пълно погасяване на кредита се дължи комисионна на 5% върху размера на предсрочно погасената част от главницата. Съгласно ЗПК, обезщетението на кредитора не може да бъде по-голямо от 1% от предсрочно погасената сума по кредита, когато оставащият период на договора за кредит е по-голям от една година, какъвто е и конкретния случай, за което първоинстанционният съд също не се е обосновал. Клаузите в тази част не отговарят на изискването на добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, тъй като водят до завишено обезщетение при забава на изпълнение, тъй като при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва, така както е посочено в разпоредбата на чл. 33 ал.1 и 2 ЗПК. Оспорват решението и в частта за присъдените разноски свързани с подновяването на ипотеката в размер на 130.66 евро, както и за сумата от 376.08 евро - разноски за връчване на нотариални покани, тъй като тези разходи не са направени нито в заповедното, нито в исковото производството по делото. Те са извънсъдебни разходи и не попадат в изброените в чл. 10 а, ал.1 ЗПК услуги. Претендират разноски. Жалбоподателката-ответник и поръчител Б. Г. Я. уточнява, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Към средата и края на 2014 г. е налице първата предпоставка - неплащане на дължимите месечни вноски. Според твърденията на ищцовата банка процесният договор за банков кредит е в просрочие от 05.05.2013г. Съгласно уговореното в т.8.1.2 от договора за банков кредит за банката се поражда правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, когато длъжниците или поръчителят не е заплатил която и да е анюитетна вноска или вноска по главница, дължима лихви, вкл. наказателни лихви, такси или комисионни или при неизпълнение на задължението пот.9.3.10 от договора. Налице е и втората предпоставка - упражнено право от кредитора волеизявление за предсрочност. Банката е предприела процедура за обявяване на кредита за предсрочно изискуем още през втората половина на 2014г. Това става ясно от показанията на разпитана в о.с.з. от 11.11.2024г. св.М.. За нуждите на заповедното и исковото производство ПИБ представя нотариална покана № 356/12.02.2020г., т I, ретг. № 27 на Нотариус per.№ ••• до Я., с която твърди, че е отправила изявлението си за предсрочната изискуемост, считано от 06.10.2020г. Твърди, че банката не е връчила по надлежния ред изявлението от 12.02.2020г., инкорпорирано в посочената по-горе нотариална покана, с което прави кредита предсрочно изискуем. Видно от съставените от нотариус П. писмени документи, във връзка с оформянето на връчването, безспорно се установява, че към датите на трите посещения на адреса на Б. Я. в гр.•••, същата не е намерена, тъй като по сведение на съседите същата трайно се е преместила да живее в дъщеря си в САЩ. Следователно тя не е пребивала на адресът си в гр. •••, поради което по силата на чл. 47, ал.1 ГПК, изр.3, правилата за връчване за разлепване на уведомление не важат. Поради невъзможността да се посочи точния ден на получаваното на изявлението на банката, в най-благоприятния за банката момент приемаме края на 2014г. От този момент е започнал да тече 6 месечния преклузивен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. Очевидно, че същият не е спазен при предприемане на съдебните процедури за установяване на задълженията на кредитополучателите, поради което солидарната отговорност на поръчителката е отпаднала. Поръчителството се прекратява, както при погасяване /прекратяване/ на главния дълг, така и с настъпване на останалите общи или специални основания за прекратяване отговорността на поръчителя. Разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗД урежда едно от специалните основания за прекратяване на поръчителството по право - ако кредиторът не предяви иск срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа на главното задължение. Въззиваемата страна ПИБ АД оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно и законосъобразно. Посочва, че претендираната главницата е изцяло същата, като в заповедта за изпълнение. Договорната лихва и наказателната лихва са претендирани за период от три години назад, считано от датата на подаването на заявлението, като този период се съдържа в периодите, описани в заповедта за изпълнение. Тоест не се претендират суми, които са различни от сумите присъдени със заповедта за изпъление, както и не се претендират суми за периоди, за които не са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Няма законова пречка, заявителят да подате установителния иск по чл.422 ГПК само за част от сумите по издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист, доколкото тези суми са част от сумите по заповедта за изпълнение и в периодите, описани в заповедта за изпълнение. Основанието на предявения установителен иск е същото като в заповедното производство, както и има идентичност на страните. На второ място намира за невярно твърдението и оплакването, че банката обявила кредита за предсрочно изискуем още през 2014г. За да се обяви един кредит за предсрочно изискуем следва банката да уведоми длъжниците по него. Ето защо чак след като банката уведомява и тримата ответници за просрочията по кредита, дава им срок за доброволно изпълнение с указание, че ако не погасят доброволно в предоставения срок, то банката ще обяви кредита за предсрочно изискуем, чак тогава кредитът е направен предсрочно изискуем, считано от 06.10.2020г. Третото релевирано възражение е за нищожност на клаузите по т.1.6 и т.1.7 от договора за кредит, касаещи договорната лихва и наказателната лихва. Защо тази клаузи не са нищожни, първоинстанционният съд е дал ясни отговори на тези въпроси. Освен това, съгласно заключението на вещото лице, банката не е променяла договорения лихвен процент за целия период на договора, като дори размерът на договорната лихва е по- малък от размера на законната лихва. Също така съгласно заключението на вещото лице, размерът на наказателната лихва не надвишава трикратния размер на законната лихва. Относно възражението за нищожност на клаузата по т.1.8.3 от договора за кредит, същото е неправилно тъй като към датата на подписване на процесния договор за кредит, а именно 29.09.2008г. е действал отменения Закон за потребителския кредит, който в чл.18. Гласи: „Потребителят има право да изпълни предсрочно задълженията си по договора за потребителски кредит. Предсрочното погасяване на кредита води до съответно намаляване на лихвата и на разходите по кредита, включени в стойността на кредита, съответстващи на периода, през който потребителският кредит няма да се използва. Кредиторът не може да откаже да приеме предсрочно погасяване на кредита от потребителя. В случаите по ал. 1 дължимите от потребителя разходи, които са предвидени в договора за потребителски кредит, не могат да надвишават тримесечния еквивалент на годишния процент на разходите по потребителския кредит върху остатъка от кредита." Т.е. нямало го е изискването за 1% такса за предсрочно погасяване на кредита към датата на подписване на договора за кредит. Дължимостта на разноските по подновяване на ипотеката са описани в т.1.12 и т.9.3.10 от договора за кредит и са задължения на ответниците. Относно разходите по връчването на поканите, задължението на ответниците за заплащането им произлиза от т.9.3.4 от договора за кредит. По отношение жалбата на поръчителката Я. банката твърди, че още с исковата молба е представена нотариална покана, отправена до жалбоподателя- поръчител, с която банката уведомява поръчителя за просрочени задължения по договора за кредит и му предоставя срок за доброволно погасяване на просрочените задължения. Поканата е надлежно връчена чрез нотариус, за което са съставени от нотариуса разписка и констативен протокол. Освен това в договора за поръчителство няма задължение на банката да уведомява поръчителя за просрочените задължения на кредитополучателя по договора за кредит, но независимо от това, банката е отправила покана до поръчителя за доброволно погасяване на просрочените задължения с цел избягване на допълнителни финансови тежести за поръчителя. Поръчителят е получил поканата, но не е погасил просрочените задължения. На последно място по довода на жалбоподателите, че кредитът трябвало да бъде обявен за предсрочно изискуем през 2014г., тъй като просрочието е налице от 2013г. и следователно бил изтекъл шестмесечния срок по чл.147 ЗЗД към момента на подаване заявлението по чл.417 ГПК. Цитират се показания на св.М., която не е страна по договора за кредит, нито поръчител, но някакси твърдяла, че банката обявила кредита за предсрочно изискуем през 2014г.. Как едно трето лице, „знае" кога една банка обявява един кредит за предсрочно изискуем не е ясно. Кредитът е направен предсрочно изискуем, считано от 06.10.2020г..Претендира разноски. Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като разгледа жалбите и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове, предявени от „ПИБ" АД, с правна квалификация чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 т.2 ГПК, въз основа на проведено заповедно производство и без депозирано от длъжниците възражение срещу издадената по чл.417 ГПК на 18.03.2021г. заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 13426/2021 г. на СРС, 127 състав, единствено поради факта, че поканите са връчени при условията на чл.47 ал.5 ГПК. ПИБ АД твърди, че на 29.09.2008 г., между ТБ „МКБ Юнионбанк" АД (с последващо наименование ТБ „МКБ Юнионбанк" ЕАД, с правоприемник „Първа инвестиционна банка" АД) от една страна, като кредитодател и В. А. Я., като кредитополучател и С. И. Я., като солидарен длъжник, от друга страна, бил сключен Договор за кредит, по силата на който Банката предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 20 000 евро за покупка на имот. Крайният срок за погасяване на кредита е 29.09.2033г., съгласно т.1.10 от Договора за кредит. Предоставения кредит следвало да се погасява съгласно погасителен план Приложение № 1 към договора за кредит. Предоставеният кредит е изцяло усвоен на 01.10.2008г. по банкова сметка, открита на името на кредитополучателя. За обезпечаване на задълженията по Договора за кредит на 29.09.2008г. е сключен Договор за поръчителство с поръчителя Б. Г. Я.. Поради неизпълнение на задълженията за връщане на сумите в уговорените срокове банката обявила кредита за изцяло предсрочно изискуем, считано от 06.10.2020 г. Претендира разноски. Ответниците В. А. Я. и С. И. Я., /солидарни длъжници/, чрез назначения особен представител адв.П. оспорват предявените искове като недопустими и неоснователни. Твърдят, че предявените искове са недопустими, тъй като липсва правен интерес от установителен иск, в който се търси сума различна от предявената в заповедното производство и посочена в заповедта за изпълнение. Правят възражение за нищожност на договора, като противоречащ на закона и добрите нрави. Оспорват размера на търсената главница, договорната и наказателна лихва и направените разходи за извънсъдебно събиране на просроченото задължение. Оспорват и претендираните суми за разходи по управление за годините от 2014г. до 2020г. начислени съгласно т.1,8,2, както и т.1.8.3, 1.8.4 и 1.8.5 от договора, в които липсва съразмерност и се явяват средство за неоснователно обогатяване, поради което и считат същите за нищожни като неравноправни клаузи по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Ответникът Б. Г. Я. /поръчител/ оспорва предявените искове изцяло, както по основание, така и по размер. На първо място заявява, че не дължи претендираните суми на посоченото правно основание поради изтекъл преклузивен шестмесечен срок по смисъла на чл.147, ал.1 ЗЗД. Оспорва твърдението на банката, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, считано от 06.10.2020 г. Претендира разноски. От фактическа страна се установява, че на 29.09.2008г., между ТБ „МКБ Юнионбанк" АД, чиито правоприемник е „Първа инвестиционна банка" АД и ответниците В. А. Я.- кредитополучател и С. И. Я. –солидарен длъжник, е сключен договор за предоставяне на ипотечен кредит за покупка на недвижим имот № 352-123, по силата на който Банката предоставила сума в размер на 20 000 евро за покупка на имот със срок за погасяване на кредита 29.09.2033г. /т.е. за 25г./, съгласно т.1.10 от Договора за кредит при погасителен план Приложение №1 към договора. Сумата е преведена на кредитопучателя на 01.10.2008г. За обезпечаване на задълженията по Договора за кредит на същата дата 29.09.2008г. е сключен Договор за поръчителство с третата ответница Б. Г. Я.. Съгласно т. 6.1 от Договора поръчителят отговаря заедно с кредитополучателя за цялото задължение по ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА ЮНИОНКРЕДИТ „ДОМЪТ/ИПОТЕЧЕН БАНКОВ КРЕДИТ ЗА ПОКУПКА НА НЕДВИЖИМ ИМОТ № 352-123, вкл. и за всички последици от неизпълнението на главното задължение, вкл. за лихвите и разноските и остава задължен до пълното и окончателното погасяване на всички задължения на главния длъжник. Съгласно чл.6.3 от Договора за поръчителство „Поръчителят се задължава да изпълни задължението в срок от 3 /три/ дни след поканата на Банката. На 05.05.2010г., е сключен Анекс №1 352-45 към договора за кредит, с който с оглед наличието на забава, е даден едногодишен гратисен период за погасяване на задължението и е договорена еднократно платима такса вместо дължимите лихви. С клаузите на т. 1.8.2. от процесния договор страните се споразумяват за размера на дължимите комисионни по процесния кредит, дължими след първата гратисна година в размер от 0,25 % върху остатъка от главницата на кредита за всяка следваща година от срока на кредита, платима в началото на всеки следващ годишен период от срока на действие на договора за кредит.”. Въпреки това през 2014г. отново е настъпила забава. Поради неплащане в срок на задълженията по Договора за кредит, на основание Раздел II, т.8.1.2, т.9.2 и т.9.2.2 от Договора за кредит, на 29.06.2020г. Банката, чрез нотариус Мильо П. с per. № ••• по per. на НК с район на действие PC Велинград е изпратила до тримата длъжници писмени уведомления за размера на задълженията по Договора за кредит, с предоставен 7 (седем) - дневен срок за доброволно изпълнение от получаване на поканата. В поканата е посочено, че в противен случай и без повторно уведомление Банката, ще счита кредитът за изцяло и предсрочно изискуем. Уведомленията са връчени по реда на чл.47 ГПК, чрез залепване на посочените адреси за кореспонденции, съгласно т.8.2 от договора, тъй като длъжниците заминали за Холандия по сведение на съседи, а поръчителката при дъщеря си в САЩ, като от време на време се прибирали в България. Тъй като кредитополучателят, солидарният длъжник и поръчителят не са платили просрочените задължения по Договора за кредит в предоставения им срок за доброволно изпълнение, Банката обявява кредита за изцяло и предсрочно изискуем, считано от 06.10.2020г., образувано е заповедно производство въз основа на подадено на 09.12.2020г. заявление. На 09.12.2020г. банката е подала заявление за издаване заповед за изпълнение и изп.лист по чл.417 т.2 ГПК, което е изцяло уважено от РС Велинград по ч.гр.д.№ 1020/2020г., като е издадена заповед, а ответниците са осъдени да заплатят солидарно сумата в размер на общо 38 140 евро и 1552.74 лв. , в т.ч. главница в размер на 19 273 евро и лихва в размер на 16 383.72 евро за периода от 05.05.2013г. до 05.10. 2020г. по т. 1.6 от Договора и за същия период наказателна лихва по т. 1.7 от Договора в размер на 1447.03 евро. Въз основа на това е образувано изп.д.№ 59/2021г. по описа на ЧСИ Д. рег.№ ••• с район на действие ОС-Пазарджик. Заповедта за незабавно изпълнение е връчена на длъжниците по реда на чл.47 ал.5 ГПК, като няма депозирани в срок възражения от тях, но по силата на чл.415 т.2 ГПК на 01.07.2021г. съдът е указал на банката да депозира искове по чл.422 ГПК. ИМ е депозирана в рамките на визирания едномесечен срок. От депозираното на л.92 заключение на вещото лице по ССЕ, прието от съда като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните пред първа инстанция се установява, че кредитът е усвоен от В. Я. още на 01.10.2008г. Общо погасена главница възлиза на 726.46 евро. На основание анекс № 1 просроченият дълг за главница се преоформя в редовен и се дава едногодишен гратисен период, а лихвеният процент се намалява от 11.15% на 5.575%. Размерът на неплатения остатък от главница към 09.12.2020г. е 19 273,69 евро, представляваща редовна главница от 16 496,69 евро плюс 2 776,79 евро падежирали вноски по главница. Последното погасяване на задълженията по кредита е от 04.09.2014г., като общо просрочените и непогасени вноски за главница за периода от 09.12.2015г. до 09.12.2020г. са в размер на 2 042,02 евро, просрочената лихва, начислена върху редовна главница и отнесена в просрочие за периода от 09.12.2017г. до 05.10.2020г. е в размер на 5 502,46 евро, общо просрочената и непогасена наказателна лихва за периода от 09.12.2017 г. до 09.12.2020 г. е 1 227,83 евро, общо наказателната лихва при лихвен процент, равен на законовата лихва, за периода от 09.12.2017г. до 09.12.2020г., е 652,94 евро, а за периода от 2014 г. до 2020 г. общата дължима такса за управление е 311,77 евро. С оглед горните изчисления на вещото лице първа инстанция е уважила претенциите на банката в размер по-малък от този, посочен в заповедта за изпълнение респ. в исковата молба, доколкото банката е съобразила евентуално възражение за изтекла давност и сама е редуцирала размера на претендираните главница и вноски с оглед датата на депозираното от нея заявление пред РС Велинград. Клаузата в договора /чл.1.6/, предвиждаща възнаграждение за ползването на заетия ресурс под формата на възнаградителна лихва, представлява насрещна престация за ползването на ресурса за договорения срок. Възнаграждението по процесния договор в процентно изражение на годишна база е остойностено на 11.15 % след първата година, като изрично в договора са предвидени условията, при които може да бъде променян – от фактори, стоящи извън банката кредитор и касаещи обективните промени на финансовите пазари. Страните са уговорили фиксиран лихвения процент който, съгласно заключението на вещото лице по приетата ССчЕ, е прилаган и не е променян едностранно от банката за целия период от време, като размерът му е по-малък от размера на законната лихва, която е 15.02%. Спорен в настоящото въззивно производство е въпросът настъпила ли е предсрочна изискуемост на целия кредит и кога с оглед твърдението на поръчителя за връчени покани още през 2014г., както и връчени ли са надлежно уведомленията до длъжниците с наведени доводи, че и тримата живеят трайно в чужбина. Предсрочната изискуемост е сведена до знанието на кредитополучателите чрез залепване на обявление при условията на чл. 47 ал.5 ГПК осъществено от нотариус и по-късно от ЧСИ при опит да се връчи самата заповед. Адресът в поканата е идентичен с адреса, вписан в договора за кредит. В о..с.з. на 11.11.2024г. е разпитаната свидетелката М. /съсед на жалбоподателката Я./, която заявява, че банката е предприела процедура за обявяване на кредита за предсрочно изискуем още през лятото на 2014г. Тя лично била упълномощена да следи пощата на ответницата Б. Я., която живеела от години в чужбина при дъщеря си, затова получила и прочела изпратеното от банката писмо, с което банката поканила Б. Я. да заплати над 20 000 евро, защото кредитополучателите не внасяли редовно вноските си. Тя веднага я уведомила по телефона. В приложеното банково досие няма покана връчена преди 2020г. на който и да е от тримата ответници, сега жалбоподатели. От друга страна при наведените твърдения, че св.М. не е запазила поканата, но е прочела същата, не става ясно дали това е само покана за изпълнение или освен доброволен срок за изпълнение се прави изявление за едностранно прекратяване на договора и позоваване на предсрочна изискуемост. Затова правилно СГС, кредитирайки показанията на свидетелката, е приел, че не е доказано пълно и главно настъпване на предсрочна изискуемост преди 06.10.2020г. При така установената фактическа обстановка САС, като въззивна инстанция, в рамките на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно и разясненията, дадени в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а като косвен резултат от решаващата си дейност счита същото за правилно. Първо - Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който се въвежда с исковата молба, като съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК и Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд дължи служебно произнасяне по валидността на решението изцяло, служебно произнасяне по допустимостта на първоинстанционния съдебен акт в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба с уточненията в т. 1 и 2 на посоченото Тълкувателно решение. Решението не е недопустимо, въпреки че петитумът на исковата молба не е напълно идентичен с издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, а по-малки по размер и за период суми, съобразен с евентуално възражение за давност. Разминаванията са относно заявеното вземане за непогасена договорна лихва по т.1.6 от договора за периода 05.05:2013г. до 12.03.2020г. в размер на 16 383.72 Евро, както и относно сумата от 1447.03 Евро, представляваща наказателна лихва за просрочие за периода 05.05.2013г. до 12.03.2020г. В предявения установителен иск се претендират вземания за дължима договорна лихва в размер на 5 844.20 Евро за периода 05.11.2017г.-09.12.2020 г. и наказателна лихва в размер на 1312.92 Евро, начислена за периода 05.11.2017г. - 09.12.2020г., а в заповедното производство ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение за непогасена договорна лихва в размер на 16 383.72 Евро. За периода 05.05.2013-05.10.2020 г. и за 1313.92 Евро дължима наказателна лихва за периода 05.11.2017-09.12-2020 г. САС констатира, че това е направено след като банката е съобразила погасителната давност на вземанията, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 09.12.2020г., като за лихвите е намалила периода от 09.12.2017г., а за главницата – от 09.12.2015г. С ТР № 3/2023 г. от 31.10.2024 г., тълк.д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Когато поради неизпълнение на задълженията на длъжника, кредиторът обяви дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за непадежиралите до момента вноски от главницата започва да тече от настъпване на предсрочната изискуемост. Съгласно разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК, искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което е изключение от общото правило, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда съгласно чл.125 ГПК, а отнесено към разпоредбата на чл.116 б."б." ЗЗД, правилото на посочената разпоредба означава, че давността относно вземанията предмет на заповедното производство се прекъсва с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Затова банката е намалила по размер и период своите претенции, но това не води до липса на идентичност на предмета на претендираното от Банката вземане. Макар в заявлението по чл.417 ГПК да е претендирано вземане в по – голям размер, предявяваане на установителния иск по чл. 422 ГПК за по – малка часто него (в случая в размера на договорна и наказателна лихва) не представлява изменение на основанието на иска и не води до липса на идентичност. Идентичността, изисквана от закона, се отнася до правното и фактическо основание, които в случая напълно съвпадат. Идентичността изисквана по чл.422 ГПК се отнася до основанието на вземането, а не до неговия точен размер. Второ съгласно решение № 180/23.11-2016г., постановено по т. д. № 2400/2015г. по описа на ВКС, ТК, І т. о., че волеизявлението на банката-кредитор следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл.60 ал.2 ЗКИ или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото си. В писмения документ кредиторът може да определи и срок за изпълнение на задължението от длъжника, но във всички случаи волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост следва да е изрично и недвусмислено. Предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. При това допуснатите в изявлението технически грешки по отношение на индивидуализацията на вземането не могат да се отразят на валидността му, доколкото останалите посочени данни са достатъчни за да може вземането да бъде индивидуализирано точно. Същевременно законодателят не е предвидил конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорните правоотношение, поради което страната може сама да избере начина на връчването, като от съществено значение за спора е да бъде установено, че известието е достигнало до адресата, доказателствената тежест за което е на изпращача. Освен това дори и да се приеме, че изявлението на кредитора за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита не е било редовно връчено, то тя се счита обявена с връчването на препис от исковата молба. СГС е приел, че доказателствената тежест за връчване на уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост се носи именно от ищеца, като е счел, че банката е доказала факта на връчването на уведомлението чрез ЧСИ по реда на чл.47 ал.5 ГПК. Адресът в поканата е идентичен с адреса, вписан в договора за кредит. Съгласно т.10.4.1 от договора всички промени на адреса за кореспонденция стават само след писмено уведомяване при предпоставките, визирани в т.10.4.2. Що се отнася до свидетелските показания на св.М., сочещи че поканата за предсрочна изискуемост е връчена много по-рано, САС намира, че в решение № 125/01.07.2014 г. по гр. д. № 5734/2013 г. на ВКС, III г.о. е прието, че съгласно чл.165, ал. 1 ГПК, в случаите, когато законът изисква писмен документ, свидетелски показания се допускат, ако бъде доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната. Документът е изгубен, когато страната не знае в чие държане е, а унищожен, когато материалният му носител е разрушен или материализираното в него изявление е непоправимо заличено. Невъзможността да се представи документът не трябва да е настъпила поради умишлено действие на страната. Изгубването или унищожаването на документа без вина или поради небрежност на страната не я лишава от правото да установи съществуването му със свидетелски показания - да установи със свидетелски показания съдържанието на документа чрез възпроизвеждането му от свидетеля, което при диспозитивния документ включва и установяване на спорното волеизявление. В този смисъл са и решение № 206/17.07.2012 г. по гр. д. № 824/2011 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 79/10.09.2010 г. по т.д. № 628/2009 г. на ВКС, II т.о. В случая няма данни поканата да е изгубена или унищожена, но дори и да бе доказан този факт, показанията не сочат предсрочна изискуемост, а само покана за плащане на дължими вноски към 2014г. Съгласно приетото в т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, става изискуемо след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В случая съдът е изследвал дали е обявена предсрочната изискуемост на кредита, като изводите му изцяло съответстват на практиката на ВКС-решение № 148/02.12.2016 г. на ВКС по т.дело № 2072/2015 г., І т.о. ТК и възможността да се връчи уведомлението от банката до длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита чрез нотариус или ЧСИ, съгласно чл. 18, ал. 5 и чл. 43 от ЗЧСИ и прилагане на правилата на чл. 37-58 ГПК. Волеизявлението на банката, че ще счита кредитът за предсрочно изискуем, е надлежно връчено на длъжниците, съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК. В чл. 47, ал. 1-3 ГПК е уредена процедура, чрез която се гарантира, че ще бъде положена нужната грижа за откриването на насрещната страна, за да й бъде връчено съобщение. Ако въпреки това страната не бъде открита, в чл. 47, ал. 5 ГПК законодателят е уредил фикция, че съобщенията ще се считат за връчени. Такъв е и настоящият случай. Освен това съдът е уважил предявения иск както за вноските с настъпил, така и за тези с ненастъпил падеж. Твърдението на жалбоподателите, че не е настъпила предсрочна изискуемост би била правно релевантна само ако съдът бе възприел, че не са налице предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. Тогава съдът щеше да е поставен пред въпроса дали да уважи иска само за вноските, които са изискуеми т.е. падежиралите. В този смисъл Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК. Но в настоящия случай съдът е приел, че е надлежно обявена предсрочната изискуемост на кредита. Поради това липсва причина за разграничение между вноските по кредита на падежирали и непадежирали. А и такова разграничение в исковата молба, както е прието в т.2 от Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК, не е нужно. Ищецът е сезирал съда с искане за установяване на дължимостта на всички непогасени вземания по обявен за предсрочно изискуем кредит, като по този начин е очертал основанието и петитума на иска, но при съобразяване евентуално възражение за давност. Предвид изложеното, обжалваното решение не е недопустимо респ. неправилно. Не са ангажирани доказателства ответниците Янчеви да са уведомили писмено банката за промяна в своя адрес в съответствие със задължението си по т.10.4.1 от договора всички промени на адреса за кореспонденция стават само след писмено уведомяване при предпоставките, визирани в т.10.4.2. Следва да се приеме, че волеизявлението на банката относно предсрочната изискуемост е редовно връчено на ответниците към 06.10.2020 г. Налице е отправено изявление на кредитора за упражняване на потестативното право да обяви кредита за предсрочно изискуем, което следва да се приеме за достигнало до насрещната страна. При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Доколкото, със сключеният договор за поръчителство, поръчителят се е задължил да отговаря пред кредитора за изпълнение на задължението на длъжника, съдът е изследвал дали е спазено изискването по чл.147, ал.1 ЗЗД. В случая искът на кредиторът е предявен в изискуемият се шестмесечен срок, защото заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е подадено на 09.12.2020г., а датата на обявяване на предсрочната изискуемост е 06.10.2020 г. - от момента, в който длъжниците са получили волеизявлението на банката-кредитор за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, неплатеният остатък е станал изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя. Датата на обявяване на длъжника на предсрочната изискуемост на кредита е началният момент, от който тече 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и отговорността на поръчителя би отпаднала само, ако към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение срокът е изтекъл /което в случая не е така/. Не се изисква на поръчителя да бъде обявено настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, защото той се е съгласил да отговаря за чуждо задължение и отговаря в обема и/или условията, при които отговаря самия длъжник / вж. напр. решение по т.д. № 1730/2019 г. на І т.о., т.д. № 2201/2017 г. на ІІ т.о./ Затова и показанията на св.М. са правно ирелевантни. ПО РАЗМЕРА на дълга и предвид факта, че исковете са установителни по реда на чл.422 ГПК след проведено заповедно производство по реда на чл.417 ГПК. САС констатира, че правната уредба към посочения по-горе момент на възникване на отношения между страните т.е. 29.09.2008г., е налице действие на ЗПК от 2006 (отм.) Съгласно чл. 14, ал. 2 от този закон, е налице специална норма, съгласно която когато договорът бъде признат за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, не дължи лихви и други разходи по кредита. Съгласно чл. 3, ал. 3, т. 5 и, ал. 5, т. 1 от същия закон, ЗПК от 2006 г (отм.), не се прилага към договори на стойност над 40 000 лв и договори за кредит, обезпечени с ипотека. В случая има учредена ипотека. Съгласно РЕШЕНИЕ № 50008 ОТ 05.03.2025 Г. ПО Т. Д. № 1367/2021 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, постановено по чл.290 ГПК, въпреки ограничението на закона, въпреки размера на потребителския кредит и целта, за която е отпуснат, нормата на чл.14 ал.2 ЗПК от 2006 (отм.) следва да се приложи по следните съображения. Както бе посочено по-горе, в случай, че клаузи относно договор за потребителски кредит са приети за недействителни и следва да не се прилагат и договорът в неговата цялост е недействителен, неприложим между страните, целта на законодателя, съгласно цитираната по-горе практика на СЕС по приложение в чл.6 от директива 93/13 г. е да се приложат такива норми от вътрешното законодателство, които съответстват на въведената с директивата защита на потребителите. Поради това в случая следва да се приложи също чл.14 ЗПК от 2006 (отм.). Тази норма от вътрешното законодателство, на основание чл. 46, ал. 2 от ЗНА следва да се приложи и при наличие на неприложение на клаузите на договор за потребителски кредит, предназначен за закупуване на недвижим имот с учредяване на ипотека и при стойност на предоставения кредит над посочената в закона от 40 000 лв. Въведената правна уредба с чл. 14 от ЗПК от 2006 (отм.) е относно сходни случаи, предвидената в посочените по-горе норми цел, е именно да се уредят отношенията между страните след установяване на неравноправния характер на сключения между тях договор и уреждане на правните последици от връщане на сумата от потребителя на кредитодателя. Така предвидената възможност съответства на целта на закона, така както е разяснена по-горе, да даде защита на потребителя и да възстанови равновесието между страните преди сключване на договора, на чието основание потребителят е получил сумата. Следва да се приеме, че при получаване на сумата, на основание договор за кредит, за който е признато, че е засегнат от неравноправни клаузи основния му предмет и следва да бъде признат за нищожен, не следва да бъде приложен в неговата цялост и непородил правни последици с обратна сила, то отношенията между страните следва да се уредят съгласно посочената норма. Това тълкуване е и в съответствие с целите на директива 93/13, така както е разяснено в трайната практика на СЕС, обективирана и в решение по дело С-520/21 г. Необходимостта от реституция се налага, с оглед разпоредбите на чл. 6 § 1 чл. 7, § 1 от директивата, клауза, която е призната за неравноправна трябва да бъде оставена неприложена и да води до възстановяване на правното и фактическото положение на потребителя преди сключване на договора, като даде възможност на потребителя да си върне облагите, които кредиторът е получил на основание сключения договор, в ущърб на потребителя. Реституционният ефект се налага, за да се осъществи възпиращия ефект спрямо кредитора. Съгласно разясненията в решение по дело С-520/21 г. банката не би имала право на възнаграждение за ползване на сумата от потребителите, защото това би препятствало премахването на възпиращия ефект, който обявяването на кредита за недействителен би имал за всички търговци. Следователно при приложение на чл. 14, ал. 2 от ЗПК от 2006 г. (отм.), следва да се приеме, че на потребителите се дължи връщане на всички заплатени от тях такси, разноски и внесените за погасяване на лихвите и главницата погасителни вноски, съответно потребителите дължат заплащане само на чистата стойност на кредита, сумата, която реално са получили. Размерът на задължението след премахване на неравноправните клаузи следва да се определи в размера на чистата стойност на кредита, като се остави договора за неприложен в цялост. От задължението следва да се приспаднат всички суми, внесени от потребителите за погасяване на задълженията за заплащане на месечни погасителни вноски, като се отчете наличието на реституционен ефект. Формираният извод за дължимост на сумата, следва да се прецени дали ще е особено затруднително да бъде възстановена от потребителите. Ако се обоснове извод, че е особено затруднително за потребителите да възстановят сумата, ще следва да се премине към предвидената защита на потребителите съгласно чл. 6 от директивата. В случай, че потребителите не заявят отказ от потребителска защита, страните общо следва да заявят избор на норма съгласно, която да се уредят процесните правоотношения между тях. Нормата следва да е специална и да създава правна уредба на отношенията между доставчик и потребител, а не обща норма. Посочените изявления на потребителя, при липса на отказ от защита, общо изявление на страните за избор на приложими правни норми от вътрешното право, са условие за разглеждане на претенцията на банката на посоченото основание - чл. 14, ал. 2 от ЗПК от 2006 г (отм.). САС намира, че в случая няма неравноправни клаузи по първоначалния договор за кредит, тъй като уговорената сума по кредита в размер на 20 000 евро е била усвоена (отпусната) на кредитополучателя срещу поетата насрещна парична престация - заплащане на годишна възнаградителна лихва, чийто размер е уговорен в т. 1.6 от договора, предвиждаща, че дългът по кредита се олихвява за първата година, считано от датата на първото усвояване на средства, с фиксиран годишен лихвен процент от 11.15 %, а след това (след изтичане на срока по т.1.6.2), непогасената част от главницата по кредита, се олихвява с плаващ лихвен процент, определен в размер на действащия тримесечен юрибор плюс фиксирана надбавка в размер на 6 пункта, но не по - малко от 11.15 %. Посочено е в т. 1.6.3, че стойността на тримесечния лихвен индекс към датата на сключване на договора е 5.30%. Клаузата е повече от ясна и недвусмислена и написана по разбираем начин. В договора за банков кредит, вкл. и в погасителния план, който е част от неговото предметно съдържание, страните по него са постигнали съгласие по всички установени в чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК нормативни изисквания, лихвеният процент по кредита (11.15%), условията за прилагането му и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит при общо дължими за целия период на договора за банков кредит възнаградителни лихви (съобразно уговореното в Погасителния план); условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. При пораждане на кредитното правоотношение кредитополучателят е бил наясно както с размера на отпуснатия кредит, така и с действителното икономическо бреме, което поема - посочена е конкретната лихвена ставка, посочени са месечните анюитетни погасителни вноски, в т.ч. възнаградителна лихва, която според вещото лице остава без промяна за целия период на действие на договора. Неоснователно е възражението на жалбоподателите-ответници, че клаузите за главница и възнаградителна лихва били неравноправни. Съгласно чл.4, §2 от Директива 93/13/ЕИО извън проверката за неравноправния характер на клаузите са основният предмет на договора и съответствието на цената и възнаграждението в случаите, когато тези условия са изразени на ясен и разбираем език. Основният предмет на договора включва клаузи, определящи основните престации по договора. Клаузите, уреждащи главницата и възнаградителната лихва безспорно попадат в основния предмет на договора. Клаузите с акцесорен характер не попадат в обхвата на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО и чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Разпоредбите относно размера на първоначално уговорената възнаградителна лихва представляват основен предмет на договора за кредит, поради което не подлежат на преценка за неравноправност, ако са ясни и разбираеми. С оглед изложеното по-горе, в т.1.6 и т.1.6.2 от обсъждания договор е определен размерът на годишната лихва за усвоения кредит, като този размер е ясно посочен и се равнява на 11.15%. Следователно клаузата съдържа конкретизирано по размер задължение на длъжника и доколкото касае основния предмет на договора - възнаградителната лихва по договора за кредит, и е формулирана по ясен и разбираем начин, съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, тя не следва да се преценява като неравноправна. Възнаградителните лихви съставляват цена на финансовата услуга, начислявана според срока на предоставеното ползване. С оглед възмездният по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 1 вр.ал. 2 ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства, то не може да бъде споделено становището, че не се дължи изобщо възнаградителна лихва. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер, какъвто е настоящият случай, не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. Действително едностранното изменение на лихвения процент и механизма за промяната на възнаградителната лихва и разходите имат акцесорен характер и не попадат в обхвата на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО и чл. 145, ал. 2 ЗЗП. В настоящия случай, обаче, вещото лице е констатирало, че договорената възнаградителна лихва в размер на 11, 15% не е била повишавана от банката през целия период на действие на договора. Следователно факта, че е предвидено единствено увеличения, но не и намаляване под установения минимум, не се е отразило фактически върху размера на лихвите при формирания извод на вещото лице т.е. възраженията на процесуалния представител на жалбоподателите за нищожност (поради нарушаване на императивни правила на материалния закон, респ. поради неравноправност) на клаузите за главница и възнаградителна лихва в процесния договор за банков кредит се явяват неоснователни. По същите съображения правилно съдът приема, че и т.1.7 от Договора, регламентираща размера на наказателната лихва, начислявана върху просрочената главница, не е нищожна, още повече, че същата не надвишава трикратния размер на законната лихва. По своята правна същност включената в договора за потребителски кредит клауза за заплащане на наказателна лихва, представлява уговорка за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на дължимите с договора месечни вноски, посочени в погасителния план, който е неразделна част от договора, включващи главница и договорна лихва, ако същите не бъдат платени в установените в договора срокове. Настъпването на крайната дата, на която заемополучателят е следвало да върне цялата сума не води до прекратяване на сключения между страните договор за потребителски кредит. Срокът за връщане на усвоен кредит, предвиден в договор за потребителски кредит не е установен като прекратителен, а само сочи крайният момент, в който следва да се върне заетата сума. След изтичане на този срок страните остават обвързани от договора за потребителски кредит. Поради това те са обвързани от уговорката за заплащане на наказателна/санкционираща/ лихва и същата се дължи, като се начислява върху неизплатените в срок вноски, включващи главница и възнаградителна лихва до момента на тяхното плащане. В разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от Закона за потребителския кредит, респективно чл. 19, ал. 2 от ЗПК(отм.) е предвиден максимално допустим размер на наказателната лихва. Съгласно чл. 33, ал. 2 от ЗПК когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Затова ВКС приема, че при сключен договор за потребителски кредит на физически лица, с уговорена наказателна лихва за забавено плащане на месечни погасителни вноски, посочени в погасителен план и усвоен кредит, наказателна лихва се дължи върху просрочени неплатени месечни вноски и след крайната дата, на която кредитополучателят е следвало да изплати заетата сума./така решение № 50225 ОТ 07.07.2023 Г. ПО ГР. Д. № 2977/2021 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС/ Що се отнася до таксата , предвидена ванекса от 2010г. предвидена за промяна на условията по олихвяване в размер на 1191.97 евро /разсрочена на 22 месечни вноски/, съдът намира, че е недължима, доколкото не става ясно по какъв механизъм е изчислена същата при договорения едногодишен гратисен период и вече настъпилата забава, въпреки че това временно намалява договорната лихва. Освен това същата е безусловно дължима, дори при предсрочно погасяване на кредита. Затова таксата следва да бъде приспадната от дължимата падежирала главница от 2776.79 евро или остават дължими само 1584.82 евро. СГС е посочил, че клаузата на чл.8.1. от Договора, предвиждаща ежегодна такса за управление е нищожна, доколкото не е установено какво включа тази такса. Затова вземането за „такса“ не е присъдено, а клаузата като неравноправна е нищожна. В тази част решението е влязло в сила, тъй като банката не е депозирала жалба. Относно възражението за неоснователност на претендираните от банката разноски по подновяване на ипотеката и разноските по връчване на поканите за предсрочна изискуемост. Дължимостта на разноските по подновяване на ипотеката са описани в т.1.12 и т.9.3.10 от договора за кредит и са възложени в тежест на ответниците. Относно разходите по връчването на поканите, задължението на ответниците за заплащането им произлиза от т.9.3.4 от договора за кредит. С оглед гореизложеното и при частично несъвпадане изводите на първа и настоящата инстанции решението следва да бъде частично отменено и частично потвърдено. ПО РАЗНОСКИТЕ: СГС не е приел, че разноските по делото са част от предмета на исковото производство, а в съответствие с даденото разрешение в т. 12 от ТР № 4/2013 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е посочил, че исковият съд дължи произнасяне по тях съобразно изхода на производството по чл. 422 ГПК. Затова правилно е разпределил същите. Няма депозирана частна жалба по реда на чл.248 ГПК. Банката е направила разноски в размер на 3000 лв. платен депозит за особен представител, като се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. На осн.чл.78 ал.3 ГПК жалбоподателите дължат в полза на въззиваемата страна направените разноски за въззивна инстанция, в размер на 2700 лв. Воден от горното и на основание чл. 271 ГПК, съдът