Решение № 333 от 17.3.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 2986/2025 г.

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК. Срещу решение № 260259 от 03.07.2025 г., постановено по гр.д.№ 13926 по описа за 2019 г. на СГС, ГО, І-25-ти състав, по искове с правно основание чл.108 ЗС, чл.72, ал.1 ЗС, чл.59, ал.1 ЗЗД, чл.87, ал.3 ЗЗД, чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.191, ал.1,предл.2 ЗЗД, са подадени въззивни жалби от: 1-Н. И. Г., третото лице помагач на страната на ответника и ответник по обратния иск, пред първата съдебна инстанция. Решението се обжалва изцяло. Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, както и за постановяването му в нарушение на материалния закон и в противоречие със събраните по делото доказателства, при допуснати съществени нарушения на процесуалния закон. Сочи се, че съдът бил възприел правилно фактическата обстановка по спора, но бил достигнал до неправилни правни изводи. Неправилно съдът не бил кредитирал показанията на свидетеля М. М.. Сочи, че същите били пълни, изчерпателни и добросъвестни. От тези показания се установило, че въззивника Г. бил владял процесния апартамент от началото на 2014 г., тъй като вече бил имал договореност със собственика И. И. да го закупи. В показанията се сочело, че в имота имало множество лични вещи на Г. като четка за зъби и др. такива от личен характер . Това означавало, че Г. е живял в апартамента със съзнанието, че е собственик и е следвало той да му бъде прехвърлен по съответния законов ред. Тъй като И. бил във влошено здравословно състояние, имотът бил прехвърлен на 19.10.2016 г. от Л. К., майка на И.. В този смисъл тя била изпълнила един договорен ангажимент на покойния си син. Сочи, че отбелязаното в нот. акт, че владението е предадено в деня на подписването на акта, констатирало едно съществуващо положение. От така събраните доказателства можело да се приеме, че Г. е добросъвестен владелец по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС от момента, в който бил установил фактическа власт и това било станало в началото на 2014 г. На 14.12.2016 г. Г. продал и предал владението върху имота на ответницата К. Г.. Последната го владеела до настоящия момент. Към датата на предявяване на иска – 25.10.2019 г. била изтекла 5-годишната придобивна давност по смисъла на чл.79, ал.2 ЗС. По делото не се установило владението да е прекъснато от трети лица. Реализирани били предпоставките по решение № 649 от 01.07.1993 г. по гр.д. № 477/1992 г. на ВКС, Първо ГО. Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което претенциите да бъдат отхвърлени, както и обратния иск. Претендират се разноски. По допустимостта на въззивната жалба: Препис от обжалваното решение е връчено на въззивника на 15.08.2025 г. Въззивната жалба е подадена на 29.08.2025 г. /по пощата/. Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК. Налице е правен интерес от обжалване в частта, в която претенциите са били уважени. Въззивната жалба в тази й част е допустима. В частта в която претенцията на първоначалната ищца по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както и претенцията на ищцата по обратния иск /ответник по първоначалния/ за заплащане на законна лихва върху подлежащата на връщане цена по разваления договор за периода от 20.07.2022 г. до влизане на съдебното решение в сила, са отхвърлени, не е налице правен интерес от обжалване. Въззивната жалба се явява недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане. 2- К. А. Г., ответник пред първата съдебна инстанция. Решението се обжалва в частта, в която е уважен предявеният от ищцата В. И. И. /малолетна/, чрез нейната майка и законен представител Н. К. Б., иск по чл.108 ЗС /при условието на чл.72, ал.1 ЗС/, предявен срещу ответницата/въззивник, в частта, в която е уважен иска по чл.59, ал.1 ЗЗД за сумата от 11 811 лв.- обезщетение за лишаването от ползване на процесния ап.№ 61, както и в частта за разноските. Излагат се доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, както и за постановяването му в нарушение на материалния и процесуален закон. Сочи, че неправилно СГС бил приел, че ищцата е дъщеря на И. И. по силата на своя биологичен произход, а не по силата на съдебно решение, както и, че това решение било влязло в сила. Твърди се, че това решение не било влязло в сила по отношение на Л. К., която се явявала праводател на праводателя на ответницата. Сочи, че върху това съдебно решение било отбелязано, че същото е влязло в сила на 15.01.2019 г. при положение, че Л. К. била починала на 06.02.2018 г. Затова решението не можело да влезе в сила по отношения на нея. Сочи се, че сина на Л. К. не бил участвал в производството по асистирана репродукция, което било видно от приложеното гражданско дело; той никога не бил подписвал декларацияинформирано съгласие с нот.заверка, за да бъде донор, съгласно чл.130 от Закона за здравето, както и не бил отговарял на изискванията на този закон, за да бъде донор, тъй като страдал от тежко психично заболяване и преди смъртта си бил настанен в ДПБ-гр.Нови Искър. Това налагало извод, че ищцата не е собственик на процесния апартамент, тъй като липсвало наследствено правоприемство. Неправилно съдът приемал и, че не се е осъществил фактическия състав на придобивната давност. Твърди по делото да са събрани доказателства в подкрепа на това, че върху процесния имот била упражнявана фактическа власт от началото на 2014 г. от третото лице помагач. Сочи се, че третото лице помагач се било установило в имота на И. и имал уговорка с него да закупи същия. Това не се осъществило поради смъртта на И. през 2015 г. Позовава се на показанията на свидетеля М. М.. От тези показания се установявало както намерението, така и наличието на владение. Сочи се, че по делото не били налице данни за „търпими действия“ каквито съдът бил приел. Не били налице данни третото лице помагач и И. да са били в роднински връзки или съседи. Налице били съвпадащи волеизявления относно съществените елементи на сделката, т.е. налице било държане въз основа на възникналото облигационно отношение. След смъртта на И. третото лице помагач придобило имота въз основа на сделка от наследодателя на И.. Третото лице било държател на имота, което се доказвало от сключената сделка на 19.10.2016 г. Сочи, че със защита по чл.76 ЗС се ползват владението и държането, а не търпимите действия; в случая било налице държане. Установило се по делото, че третото лице и ответницата били започнали да упражняват фактическа власт върху имота с намерение за своене. Държането на вещта било демонстрирано от третото лице помагач пред собственика И., така и по отношение на неговата майка след смъртта на И., като майката след смъртта на сина си била продала процесния имот. При така събраните доказателства, доказана била хипотезата на чл.79, ал.1 ЗС. Правният извод на СГС в обратния смисъл бил неправилен. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което ищцовите претенции да бъдат отхвърлени.Претендират се разноски. По допустимостта на въззивната жалба: Препис от обжалваното решение е връчено на въззивницата на 27.08.2025 г. Въззивната жалба е подадена на 04.09.2025 г. Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК. Налице е правен интерес от обжалване. Въззивната жалба е допустима. По въззивните жалби е постъпил отговор от ищцата пред първата съдебна инстанция– В. И. И. /малолетна/, чрез нейната майка и законен представител Н. К. Б., в който се излага становище за неоснователност на въззивните жалби и правилност на първоинстанционното решение, с което са уважени претенциите й. Счита, че не са допуснати сочените от въззивниците нарушения на материалния и процесуален закон, вкл. и по допускането и обсъждането на събраните по делото доказателства. Неоснователен бил довода, че ищцата не е дъщеря на И. И.; по делото било приложено гр.д.№ 6709/2016 г. на СГС. Напълно правилно СГС бил приел за неоснователно оспорването от страна на ответницата на удостоверяването, че решението е влязло в сила. Намира, че довода за оспорване правилността на решението за произход на ищцата изобщо не следва да се разглежда. Приложение намирало и правилото на чл.298, ал.3 ГПК. Неоснователен бил и довода, че неправилно СГС бил приел липса на предпоставките за придобиване на имота по давност. Твърди се, че показанията на свидетеля М. освен, че били житейски неправдоподобни, нямали и никаква доказателствена стойност. Това било така, защото свидетелят нямал никакви лични впечатления, а пресъздавал това, което е чул от праводателя на ответницата –третото лице помагач, който и бил ответник по обратния иск, т.е. бил заинтересован от изхода на спора. Наред с това дори да се приемело, че показанията на свидетеля са верни, същите не установявали намерението за своене. Счита, че уговорката за ползване на имота с намерение за последваща продажба не създава намерение за своене на имота. По отношение допускането на свидетелски показания се позовава на забраната на чл.164, ал.1,т.5 и 6 ГПК във връзка с вписването в нот.акт от 19.10.2016 г., където било посочено, че владението се предава на купувача днес, т.е. в деня на подписването на нот.акт, с който Л. К. продавала имота на Н. Г.. Наред с това излага съображения, че наличието на четка за зъби на въззивника/трето лице помагач в процесния имот не основава добросъвестност на владелец. Намира правните извода на СГС за обосновани и законосъобразни, а въззивните жалби за неоснователни. По основателността на въззивните жалби: Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата. След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес. По доводите във въззивните жалби: С обжалваното пред настоящата инстанция решение от първоинстанционният съд се: „ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на В. И. И. срещу К. А. Г., с правно основание чл. 108 ЗС, че В. И. И. е собственик на основание наследяване на апартамент № 61, находящ се в •••, с площ от 56,48 кв. м, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.206.138.1.61, състоящ се от една стая, хол, кухня, баня, тоалетна, две коридорчета и балкон, при граници: на същия етаж – имот 68134.206.138.1.62 и имот 68134.206.138.1.45, под обекта – имот 68134.206.138.1.58 и над обекта – имот 68134.206.138.1.64, заедно с избено помещение № 15 с площ от 3 кв. м при граници: градина, коридор и стълбище и заедно с прилежащите 0,973% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, като ОСЪЖДА К. Г. да предаде на В. И. владението на гореописания имот, при условие, че В. И. заплати на К. Г., на основание чл. 72, ал. 1 ЗС сумата 43 525 лв. / четиридесет и три хиляди петстотин двадесет и пет лева/, представляваща увеличената стойност на имота в резултат от извършени в н е г о подобрения, изразяващи се в подмяна на електрическата и ВиК инсталации, на радиаторите, на дограмата и балконските врати, на интериорните врати и на входната врата, полагане на нови подови настилки /ламиниран паркет и теракота/, полагане на венецианска мазилка на стените, цялостен ремонт на банята и тоалетната и монтиране на кухненско обзавеждане по поръчка; ОСЪЖДА К. А. Г. да заплати на В. И. И., на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата 11 811 лв. /единадесет хиляди осемстотин и единадесет лева/ – обезщетение за лишаването от ползването на апартамент № 61, находящ се в •••, с площ от 56,48 кв. м, представляващ имот с идентификатор 68134.206.138.1.61, заедно с избено помещение № 15 с площ от 3 кв. м и заедно с прилежащите 0,973% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, дължимо за периода 14.12.2016 г. – 25.10.2019 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 25.10.2019 г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 13 746,67 лв.; РАЗВАЛЯ по иска на К. А. Г. срещу Н. И. Г. , на основание чл. 189, ал. 1, изр. 1 вр. с чл. 87, ал. 3 ЗЗД , договор за продажба от 14.12.2016 г. на апартамент № 61, находящ се в •••, с площ от 56,48 кв. м, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.206.138.1.61, състоящ се от една стая, хол, кухня, баня, тоалетна, две коридорчета и балкон, при граници: на същия етаж – имот 68134.206.138.1.62 и имот 68134.206.138.1.45, под обекта – имот 68134.206.138.1.58 и над обекта – имот 68134.206.138.1.64, заедно с избено помещение № 15 с площ от 3 кв. м при граници: градина, коридор и стълбище и заедно с прилежащите 0,973% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, който договор е обективиран в нотариален акт № 95 от 14.12.2016 г., том V, рег. № 4144, нот. дело № 800/2016 г. на нотариус с рег. № ••• на НК; ОСЪЖДА Н. И. Г., да заплати на К. А. Г., на основание чл. 189, ал. 1, изр. 2, предл. 1 вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, сумата 60 000 лв. / шестдесет хиляди лева/ – заплатена цена по развален договор за продажба от 14.12.2016 г. на апартамент № 61, находящ се в •••, с площ от 56,48 кв. м, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.206.138.1.61, който договор е обективиран в нотариален акт № 95 от 14.12.2016 г., том V, рег. № 4144, нот. дело № 800/2016 г. на нотариус с рег. № ••• на НК, заедно със законната лихва върху тази сума от датата на влизане на съдебното решение в сила до окончателното изплащане, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 60 000 лв. / шестдесет хиляди лева/ – неустойка по посочения договор при съдебно отстраняване на купувача от имота, както и на основание чл. 191, ал. 1, предл. 2 ЗЗД сумата 7 591,30 лв. /седем хиляди петстотин деветдесет и един лева и 30 ст./ – разноски в производството по делото, дължими и направени от К. Г. във връзка с предявените срещу нея искове от В. И. за собственост върху имота и за заплащане на обезщетение за ползването му, като ОТХВЪРЛЯ претенцията за заплащане на законна лихва върху подлежащата на връщане цена по разваления договор за периода от 20.07.2022 г. до влизане на съдебното решение в сила.“ Разпределени са и останалите разноски в процеса. За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният съд е приел следното: По иска по чл.108 ЗС: Относно произхода на ищцата от починалия И. И. /първоначален собственик на процесния недвижим имот/ СГС е приел същият за установен по предявения от майка иск за установяване на произход на детето от починал баща по чл. 69 вр. с чл. 72, ал. 2 СК. Видно било от представеното по делото решение на СГС от 25.10.2017 г., с което искът бил уважен, решението било влязло в сила на 15.01.2019 г., а въз основа на него било извършено и съответно вписване в акта за раждане на ищцата, което можело да се установи от представеното удостоверение за раждане от 21.02.2019 г. Видно било от представеното по делото удостоверение за наследници от 21.02.2019 г., че единствен наследник на И. И. била неговата дъщеря – ищцата по делото. Отбелязването в акта за раждане, и съответно съставените въз основа на него удостоверение за раждане и удостоверение за наследници, било извършено именно въз основа на установяването на произхода на ищцата от починалия И. И. съгласно съдебното решение, което имало действие не само между страните по делото, а по отношение на всички по арг. от чл. 298, ал. 3 ГПК. За неоснователно е прието възражението на ответницата и на третото лице помагач относно това, че решението за установяване на произхода на ищцата от баща не е влязло в сила. Видно било от приложеното гр. д. № 6709/2016 г. на СГС, по което било постановено решението, искът бил предявен срещу Л. К., която била майка на бащата на ищцата, т.е. баба на ищцата по бащина линия. Според представения в производството пред въззивната инстанция по посоченото дело препис-извлечение от акт за смърт от 07.02.2018 г. Л. К. била починала на 06.02.2018 г. – след постановяването на решението на първата инстанция, което било от 25.10.2017 г. и след подаването на въззивна жалба от нейно име на 22.11.2017 г. Според представеното пред въззивната инстанция удостоверение за наследници от 16.03.2018 г. към този момент, т.е. преди установяването на произхода на В. И. от сина на Л. К., единствен наследник на последната била племенницата Л. Г. /дъщеря на починалия брат/. Именно Л. Г. била конституирана като наследник на жалбоподателката Л. К. в производството пред въззивната инстанция с определение от 03.05.2018 г., като тя било участвала в производство чрез адвокат, упълномощен от настойника , тъй като Л. Г. била поставена под пълно запрещение, което било видно от представеното по делото решение в този смисъл. Решението на въззивния съд, с което било потвърдено първоинстанционното решение, било съобщено редовно на представителя на Л. Г. и тъй като не била подадена касационна жалба, било влязло в сила на 15.01.2019 г., както било отбелязано и върху самото решение. Затова първоинстанционния съд е достигнал до извода, че е неоснователно оспорването от страна на ответницата на удостоверяването върху решението относно влизането му в сила, доколкото това отбелязване съответствало на действителната дата на влизане в сила съгласно изложеното по-горе мотиви. След като бил установен произходът на ищцата от И. И., т.е. установено било, че тя е негова дъщеря, като тя била зачената към момента на смъртта му, макар и да се била родила след това, тя го наследява по арг. от чл. 2, ал. 1, б. „а“ ЗН и чл. 5, ал. 1 ЗН, като измествала като наследник неговата майка - арг. от чл. 6 ЗН. Прието е още, че произхода на едно лице от друго е факт, който съществува, независимо от това дали е установен чрез някои от предвидените от закона способи. Произходът на едно лице от друго било биологичен факт, който съществува дори и преди раждането. Установяването на произход чрез иск установявало именно факта, съществуващ преди предявяването на иска и преди постановяването на съдебното решение –че едно лице произхожда от друго, което, обаче, не било обстоятелство, което възниква от решението на съда. Налагал се извод, че при този специално уреден в закон иск за установяване на факт, съдът винаги установявал един вече съществуващ факт. Това не придавало обратно действие на съдебното решение, а като всяко решение по установителен иск, то само констатирало по задължителен начин това, което вече съществува. Или ищцата била дъщеря на И. И. не по силата на съдебното решение, а по силата на своя биологичен произход. Поради това тя била негов наследник още от момента на зачеването си по силата на специалното правило на чл. 2, ал. 1, б. „а“ ЗН, като съответно можела да упражни правата, които е придобила по наследство от момента на раждането си /чрез своя законен представител/. Затова и след смъртта на И. И. на 25.07.2015 г. ищцата била придобила по наследство процесния имот. Съответно при продажбата на имота на 19.10.2016 г. от бабата на ищцата Л. К., последната не била собственик на имота и поради това нито третото лице помагач било придобило собствеността върху имота, нито след това с продажбата от 14.12.2016 г. ответницата била станала собственик на имота. Относно възражението на ответницата за придобивна давност първоинстанционният съд е приел същото за неоснователно като недоказано: ответницата макар и добросъвестен владелец по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, тъй като не била знаела, че придобива от несобственик, била установила фактическата власт върху апартамента на 14.12.2016 г. , т.е. в деня на продажбата на имота и до 25.10.2019 г., когато била предявена исковата молба, били изтекли по-малко от 3 години. Относно въведеното от ответницата възражение за упражняване на давностното владение в хипотезата на чл.82 ЗС, т.е. присъединяване на предходното владение на праводателя й /ответника по обратния иск/, последният също не бил собственик на имота. Праводателят на ответницата също следвало да се приеме за добросъвестен владелец. За недоказано е прието твърдението на ответницата и третото лице помагач по делото, че последния е владял имота от началото на 2014 г., тъй като Н. Г. бил имал уговорка с първоначалния собственик И. И. да го закупи. По делото изобщо липсвали доказателства, че третото лице е упражнявало фактическа власт върху процесния ап. преди да сключи договора за продажба на имота с бабата на ищцата от 19.10.2016 г. Показанията на свидетеля М. М. са приети за недостатъчни да установят точният момент през 2014 г., от който Н. Г. е в имота. От предявяване на иска съгласно чл.84 ЗС вр. с чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД течението на придобивната давност било спряло. Освен това показанията на свидетеля не почивали на лични възприятия, а на това, което му бил казал Н. Г.. Същевременно съдът е констатирал, че в нот.акт № 3/19.10.2016 г., с който Г. бил закупил имота, било посочено, че владението на имота се предава на купувача Н. Г. в деня на сделката. При липсата на други доказателства, следвало да се приеме, че найранният възможен момент било този, посочен в нот.акт, а именно: 19.10.2016 г. В показанията си свидетелят М. потвърждавал, че е видял лични вещи на Г. в имота през м.11.2016 г. Наред с това, дори да се приемело, че Г. е бил в имота преди закупуването му на 19.10.2016 г., допускането на едно лице до имота от собственика не представлявало установяване на владение. В случая се касаело до допускане от страна на собственика на едно търпимо от него действие. В тази хипотеза се изключвало демонстрирането на намерението на владелеца да държи вещта като своя, противопоставяйки се и въпреки правото на собственост на собственика. Затова не било възможно третото лице да е установил владение върху имота преди закупуването му през 2016 г. След като не бил изтекъл 5-годишният давностен срок по чл.79, ал.2 ЗС, то възражението на ответницата за придобиване на имота по давност било неоснователно. Налагал се извод, че иска по чл.108 ЗС е основателен и като такъв е уважен. По иска по чл.59 ЗЗД е прието, че ответницата ползва имота без правно основание и затова дължи на ищцата обезщетение за ползването на имота. Относно размера на обезщетение съдът е приел за неоснователно възражението на ищцата, че размера следва да се определи при съобразяване с извършените от ответницата подобрения, които увеличавали неговата стойност, При съобразяване с показанията на свидетеля М. относно извършените от ответницата ремонтни дейности в имота, както и въз основа на техническата експертиза, съдът е приел, че средния пазарен наем за имота за процесния период 14.12.2016 г. – 25.10.2019 г. възлиза общо на сумата от 11 811 лв. За тази сума искът бил основателен. /Въззивната инстанция не ще обсъжда първоинстанционното решение в частта му относно възражението на ответницата по чл.72, ал.3 ЗС за задържане на имота до заплащането на обезщетение за увеличената му стойност, тъй като това не е предмет на въззивните жалби, с които сме сезирани/. По обратните искове с правно основание чл. 189, ал. 1 вр. с чл. 87, ал. 3 и чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 191, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, съдът е приел, че след като се установило, че ответницата е закупила имота от несобственик и същата бива съдебно отстранена, затова следвало да се ангажира отговорността на третото лице помагач, от което ответницата /по първоначалния иск и ищец по обратния, била закупила имота. По арг. от чл.189, ал.1, изр.1 ЗЗД вр. с чл.87, ал.3 ЗЗД, развалянето на договора за покупко-продажба, сключен между ответницата и третото лице помагач по делото, настъпвало по съдебен ред. Предявеният обратен иск бил основателен. С оглед развалянето на договора за продажба, продавачът трябвало да върне получената от него на отпаднало основание цена – чл. 189, ал. 1, изр. 2, предл. 1 вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Видно било от нот. акт № 95/14.12.2016 г., че уговорената цена за имота възлиза в размер на 60 000 лв., като третото лице помагач като продавач било заявило, че е получило преди подписването на договора част от тази сума в размер на 11 750 лв. От представеното платежно нареждане от 14.12.2016 г. се установявало, че и останалата част от цената в размер на 48 250 лв. била заплатена от ответницата на третото лице помагач. Поради това основателен бил искът за връщане на заплатената цена от 60 000 лв. По отношение на дължимата законна лихва за забава върху тази сума, следвало да се съобрази, че вземането за връщане на дадено на отпаднало основание, в случая по разваления договор за продажба, ставало изискуемо от деня, в който отпадне основанието, т.е. договорът бъде развален като се е позовал на мотивите към т. 7 на ППВС № 1/1979 г. Тъй като в случая договорът за продажба се развалял по съдебен ред, той щял да бъде развален при влизане на съдебното решение в сила. Затова и вземането ставало изискуемо с влизането на решението в сила. Претенцията на ответницата за заплащане на законна лихва за забава върху сумата, заплатена за цена по договора, която подлежи на връщане, била основателна не от датата на предявяване на иска, а считано от влизане на настоящото решение в сила. По отношение претенцията по чл.92 ЗЗД съдът се е позовал на уговореното в т. II от нот. акт № 95/14.12.2016 г., съгласно което при неизпълнение на договора за продажба от страна на продавача, включително при съдебно отстраняване на купувача от имота, продавачът дължал на купувача и неустойка в размер на заплатената по договора цена. Поради това основателен бил искът на ответницата срещу третото лице помагач за заплащане на неустойка в размер на 60 000 лв. за съдебното отстраняване от продадения имот. Според чл. 191, ал. 1, предл. 2 ЗЗД ако купувачът бъде съдебно отстранен, той можел да иска от продавача и заплащането на разноските по делото, което е водено срещу него от третото лице, което претендира самостоятелни права върху имота, обект на договора за продажба. Затова и тази претенция на ответницата е приета за основателна за сумата от 7 591,30 лв. Изрично е подчертано от първоинстанционният съд, че основателността на претенциите на ответницата срещу третото лице помагач не зависят от това дали последното е добросъвестно или не. Апелативен съд- София, действащ като въззивна инстанция като взе предвид доводите и възраженията на страните, както и събраните по делото /пред първата съдебна инстанция/ доказателства приема следното: По въззивната жалба на ответницата К. А. Г.: По иска по чл.108 ЗС: Според чл. 108 ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. Основателността на предявения иск предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на претендирания имот, 2/ процесният имот да се владее или държи от ответника /да се намира във фактическата му власт/ и 3/ ответникът да владее или държи имота без правно основание. Тежестта на доказване на първите две обстоятелства лежи върху ищеца, а на третото /основанието за владение/ – върху ответника. Искът по чл.108 ЗС съдържа в своя предметен обхват установителен иск за собственост към момента на постановяване на съдебния акт и предаване на владението на имота от владеещия несобственик на невладеещия собственик. Целта на защитата е да се възстанови фактическото владение върху вещта на титуляра на вещното право, който е оправомощен да владее вещта, т.е. ревандикацията има за предмет да установи със сила на пресъдено нещо /СПН/ правото на собственост на ищеца съгласно заявеното от него придобивно основание и да се осъди ответника да предаде фактическата власт. Защитата на субективното материално право в случая е заявена чрез осъдителен иск, а постановяването и на диспозитив за признаване на правото на собственост е резултат от наличието на съдържащите се в иска за ревандикация две части: първата, с която претендираното право се отрича или признава, и втората с която, в случай на признаване на правото на собственост, ответникът /ответниците/ бива осъден да предаде владението на имота на неговия собственик. В този смисъл, виж и приетото в т.2 на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 14.03.2016 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2014 Г., ОСГК НА ВКС по иска по чл.108 ЗС. Относно оспорването биологичния произход на ищцата: Първо следва да посочим, че произхода от бащата се определя по правилото на чл.61 от СК. Допустимостта на оспорването на произхода от бащата е уредено в чл.62 СК, а страните в това производство са посочени в чл.63 СК. В този смисъл, основателни са възраженията на въззиваемата/ищца пред първата съдебна инстанция, че възвивниците – ответник пред първата съдебна инстанция и третото лице помагач не са сред визираните в СК лица, които могат да оспорят произхода й от бащата. Същевременно разпоредбата на чл.69 СК сочи, че иск за установяване на бащата се предявява от майката. В случая, към първоинстанционното дело, решението по което е предмет на въззивен контрол по настоящето, е приложено самото гр.д.№ 6709 по описа за 2016 г. Същото е било образувано по иск, предявен от Н. К. Б. срещу Л. И. К. в качеството й на наследник на И. К. И., починал на 25.07.2015 г., с правна квалификация по чл.69 СК вр. с чл.72, ал.2 СК за установяване на бащинството на детето В. К. Б., родено на ••• г. от майка Н. К. Б.. Видно от кориците на последното, постановено е решение № 7122 от 25.10.2017 г., с което искът е приет за основателен като е признато за установено, че детето В. К. Б., родена на ••• г., произхожда от И. К. И.; постановено е детето да носи името В. И. И.. Видно от отбелязването върху самото решение, същото е влязло в сила на 15.01.2019 г. В призовката за връчване на решението по отношение на ответницата по иска по чл.69 СК – Л. К., е отбелязано, че същото е връчено на адвоката й на 09.11.2017 г. От данните по в.гр.д. № 139 по описа за 2018 г. на АС-София, ГО, 8-ви въззивен състав, се установява, че Л. К. е починала на 06.02.2018 г. Въззивното производство е било образувано по жалба на Л. К., подадена чрез процесуалния й представител адв. Г., на 22.11.2017 г., т.е. приживе на жалбоподателката. С молба от 23.02.2018 г. Н. К. Б., ответник по въззивната жалба/ищец по иска по чл.69 СК, е уведомила съда, че въззивницата Л. К. е починала на 06.02.2018 г. В представеното по това дело удостоверение за наследници като такъв на Л. К. е посочена Л. Г. Г., нейна племенница – дъщеря на брата на Л.. С определение от 03.05.2018 г. въззивният съд е конституирал като страна по спора Л. Г. Г. на мястото на починалата въззивница Л. К.. Установено е по това дело, че Л. Г. Г. е поставена под пълно запрещение /справка НБД л.82, решение от 08.07.2014 г. по гр.д.№ 725 по описа за 2014 г. на ОС-Варна,л.85/. Настойникът на Л. Г. /нейна майка съгласно удостоверение за раждане от 19.08.2013 г. на Община Варна, л.43/ е упълномощила за процесуален представител адв.Д. М. Т. /пълномощно л.42/. Представено е и удостоверение за учредяване на настойничество от 27.08.2014 г.на Община Варна, район Одесос /л.86/. Видно от съдържащата се по това дело, призовка, л.41, Л. Г. е участвала във въззивното производство именно чрез процесуалния си представител адв. Т. на която са били връчвани съдебните книжа. С решение № 2688 от 19.11.2018 г. въззивният съд е потвърдил решение № 7122 от 25.10.2017 г. по гр.д.№ 6709 по описа за 2016 г. на СГС, ГО, Трети брачен състав. Решението е връчено на процесуалния представител на Л. Г. на 13.12.2018 г. Срещу това решение не е била подадена касационна жалба в предвидения в ГПК, 1-месечен срок. Не се спори по делото, а и от представените удостоверения за наследници се установява, че Л. И. К. е майка на И. К. И.. До постановяването на решението по гр.д.№ 6709 по описа за 2016 г. в тези удостоверения като наследник по закон на И. И. е била вписана неговата майка – Л. К.. С оглед влизането в сила на решението по иска по чл.69 вр. с чл.72, ал.2 СК, което е станало на 15.01.2019 г., Л. К. не се явява наследник по закон на починалия си син. Същата не е била надлежно легитимирана като собственик на процесния имот към датата на изповядане на сделката с третото лице помагач Н. Г.- 19.10.2016 г. Видно от удостоверението за наследници от 21.02.2019 г., л. 16 от първоинстанционното производство /гр.д.№ 13926/19 г./ наследник по закон на починалия първоначален собственик на процесния ап. – И. И., е неговата дъщеря В. И. И., ищцата по спора. Въззвината инстанция намира, че възраженията в отговора на третото лице помагач, л.153 от първоинстанционното производство, за неправилност на това съдебно решение, както и за постановяването му при непълнота на доказателствата, не подлежат на обсъждане. Не подлежат на обсъждане и възраженията във връзка с психичното състояние на първоначалния собственик на имота – И. И., първо защото това не е в интерес на самите страни /И. И. е син на прехвърлителката Л. К., от което наследствено правоприемство ответниците черпят правата си на собственици/ и второ, защото неговата способност да бъде донор би била относима към производството по иска по чл.69 СК вр. с чл.72 СК, в което производство е била изслушана експертиза и съответно са събирани доказателства и най-вече, защото е налице влязло в сила съдебно решение, задължително и за неучаствалите в това производство, арг. от чл.298, ал.3 ГПК. С исковата молба е представено удостоверение за раждане /л.10/, видно от което като баща на В. И. И. е вписан И. К. И.. Видно от направеното от процесуалния представител на ответницата /по първоначалния иск/ уточнение в първото по делото публично съдебно заседание /пред първата инстанция/, същата не оспорва отразяването в акта за раждане на ищцата, а се твърди че решението въз основа на което е направено отразяването в акт за раждане на това кой е баща на ищцата, не било влязло в сила. Противното се установи от гореобсъдените доказателства. Същите възражения адв. Б. е изложила и по отношение на удостоверението за наследници. От друга страна, настоящият състав споделя формираната по въпроса непротиворечива практика на ВКС, според която удостоверението за наследници, издадено по регламентираната в нормативните актове процедура, от длъжностното лице по гражданското състояние, след справка в регистрите на населението, е официален свидетелстващ документ, ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила досежно удостоверените обстоятелства /вписванията в регистрите на населението/, която може да бъде оборена и верността на съдържанието му да бъде проверена. До оборването й доказателствената му сила следва да бъде зачетена. В този смисъл са решение № 1368 от 7.04.2004 г. по гр. д. № 1137/2002 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 100 от 2.03.2011 г. по гр. д. № 1820/2009 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 234 от 18.05.2012 г. по гр. д. № 1108/2011 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 1105 от 7.11.2008 г. по гр. д. № 4398/2007 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 544 от 15.06.2009 г. по гр. д. № 2526/2008 г. на ВКС, 3 г.о. и др. , виж и РЕШЕНИЕ № 93 ОТ 20.10.2020 Г. ПО ГР. Д. № 136/2020 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, постановено по аналогичен казус. При така изложените от настоящата инстанция мотиви по-горе, налага се извод, че съдебното решение по иска по чл.69 вр. с чл.72 СК е влязло в сила на посочената в него дата – 15.01.2019 г.; производството по оспорване, открито по реда на чл.193 ГПК, е неуспешно за ответниците. Доказателствената сила на издадените въз основа на това съдебно решение акт за раждане на ищцата с отбелязване на И. И. като нейн баща и удостоверение за наследници на последния с вписване на ищцата като наследник по закон на И. И., не е оборена. Видно от представеното по делото /пред първата съдебна инстанция/ определение № 10926 от 22.03.2023 г. по ч.гр.д.№ 13593 по описа за 2023 г. на СРС, 117-ти състав, В. И. е приела наследството на И. И., под опис, л.161. Налага се извод, че ищцата е надлежно активно легитимирана да предяви иска по чл.108 ЗС; същата се явява наследник на починалия й баща И. И., арг. от чл. 2, ал. 1, б. „а“ ЗН и чл. 5, ал. 1 ЗН, като измества като наследник неговата майка Л. К.- арг. от чл. 6 ЗН. Поради действието на решението по чл.69 вр. с чл.72 СК по отношение на всички по силата на чл. 298, ал. 3 ГПК и установяването на произхода на В. И. И. от момента на раждането -••• г., са отпаднали правата на Л. К. като праводател по договора за покупко-продажба от 19.10.2016 г. с купувач третото лице помагач Н. Г., поради което ответницата К. Г. е придобила процесния имот от несобственик. Договорът за покупко-продажба от 14.12.2016 г. не е произвел вещно-правно действие, поради което не може да легитимира купувача като собственик, така и в РЕШЕНИЕ № 60105 ОТ 04.11.2021 Г. ПО ГР. Д. № 275/2021 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, постановено по идентичен казус за собственост. Относно възражението за придобивна давност: За да е основание за придобиване на един имот по давност, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. Обективният елемент на владението - упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение. Законът /чл. 69 ЗС/ предполага наличието на намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност. Следователно, само доколкото елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС са налице по отношение на претендиращото собствеността лице и то ги установи с пълно доказване, изтичането на придобивна давност в полза на това лице за конкретния недвижим имот може да бъде признато. Установява се от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение № 266869 от 06.12.2023 г., л.130, че първоинстанционния съд правилно е разпределил доказателствената тежест между страните Видно от направеното от процесуалния представител на ответницата /по първоначалния иск/ уточнение в първото по делото публично съдебно заседание /пред първата инстанция/ същата присъединява владението на третото лице помагач Н. Г., който е нейн праводател, като се твърди, че последния бил владял имота от началото на 2014 г., като бил имал уговорка с първоначалния собственик И. И. да закупи имота. Уточнено е, че предварителния договор за покупко-продажба между ответницата и Г. бил сключен на 28.11.2016 г. На свой ред процесуалния представител на третото лице помагач е посочила, че доверителя й владее имота от началото на 2014 г. Действително, ответницата и третото лице помагач не са били страни /а и няма как да бъдат/ в производството по иска по чл.69 вр. чл.72 СК поради което въззивната инстанция се солидаризира с правния извод на СГС, че същите са добросъвестни, при което придобивната давност е в краткия 5- годишен срок. Исковата молба е предявена на 25.10.2019 г. Спорно по делото е изтекъл ли е 5-годишния давностен срок, респ. придобила ли е ответницата по давност процесния ап. Въззивната инстанция споделя извода на първоинстанционния съд досежно показанията на свидетеля М. М.- същите не се базират на негови лични впечатления, а на това което му е казал Н. Г., който е ответник по обратните искове: „от него е цялата информация“. Видно от заявеното от този свидетел преките му впечатления датират едва от м.11.2016 г., малко преди покупко-продажбата /14.12.2016 г./ и когато свидетеля е говорил с Н., виж отразеното в съдебния протокол на л.166 от първоинстанционното производство. Самият Н., обаче, не му е казал в какви отношения е бил с предишния собственик; споменал му е, обаче, че се занимава с недвижими имоти. Освен това свидетелят живее на фактически начала с ответницата К. Г. поради което същият е заинтересован по смисъла на чл.172 ГПК. По арг. от последната разпоредба показанията му следва да бъдат обсъдени ведно с останалите доказателства по делото. Видно от нот.акт № 3, рег. № 12055, дело 355, от 19.10.2016 г. , отразяващ продажбата на процесния ап. от Л. И. К. на Н. И. Г., посочено е изрично, че „владението на недвижимия имот, предмет на настоящата продажба, се предава на купувача днес, в деня на подписването на настоящия договор“, т.е. на 19.10.2016 г., виж л.42 от първоинстанционното производство. Третото лице помагач се е разпоредило с процесния ап. като на 14.12.2016 г. го е продал на ответницата К. А. Г. като сделката е отразена в нот.акт № 95, рег.№ 4144, дело 800/2016 г. на нотариус Й. Л., л.44 от първоинстанционното производство. И в този нот.акт е посочено, че владението върху имота се предава „в срок до днес, 14.12.2016 г.“, виж л.45 от първоинстанционното производство. Относно датата на установяване на фактическа власт върху имота от страна на третото лице помагач, продавач по сделката с ответницата: По аргумент от разясненията дадени в ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК, ВКС, нотариалният акт представлява официален документ - съставен от надлежно оправомощено длъжностно лице в рамките на предоставената му компетентност и по установен в закона ред. Той се ползва с доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК досежно извършените от нотариуса действия: че е издаден от посочения нотариус, на посоченото в него време и място, че са представени описаните в акта документи. Тази материална доказателствена сила важи спрямо всички и може да бъде оборвана чрез оспорване истинността на нотариалния акт като писмено доказателство, т.е. по реда на чл. 193 ГПК. В случая досежно датата в нот.акт липсва оспорване. Противно на соченото от въззивницата/ответник, по никакъв начин по делото не е установено държането на вещта да е било демонстрирано от третото лице помагач пред собственика И., така и по отношение на неговата майка след смъртта на И.. Още повече, че майката Л. К. се е разпоредила с имота на 19.10.2016 г., т.е. до този момент Л. К. се е смятала /съзнавала е/, че е собственик на процесния апартамент. Въззивната инстанция не споделя тезата на въззивника Н. Г., че наличието на четка за зъби и др. такива от личен характер в процесния апартамент води до извода, че той /като третото лице/ е упражнявал фактическа власт върху имота със съзнанието на собственик. Простата житейска логика сочи, че човек носи тоалетни принадлежности, когато отива временно някъде извън дома си, така например в хотел, на гости с преспиване и т.н. Доказателственото искане на въззивника/трето лице помагач за допускане на гласни доказателства пред въззивната инстанция за обстоятелството кога точно е установено владението през 2014 г. беше прието за неоснователно като съдът взе предвид разпределението на доказателствената тежест в определението, четено на 06.12.2023 г. по реда на чл.140 ГПК, отговора на третото лице помагач/въззивник по предявения срещу него обратен иск, както и доказателствените искания там, виж л.151 от делото пред първата съдебна инстанция, както и отразените в съдебния протокол за о.с.з. на 11.04.2025 г. процесуални действия на съда и страните, вкл. във връзка със заявеното от ответницата, че Н. И. Г. е владял имота от началото от 2014 г., както и разпределението на доказателствената тежест от страна на съда по това възражение и липсата на доказателствени искания. Въззивната инстанция приема, че това доказателствено искане е преклудирано; не са налице предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК. При това положение правилно от първоинстанционния съд е прието, че фактическата власт от страна на праводателя на ответницата е упражнена най-рано на 19.10.2016 г. Същевременно, както се е позовал първоинстанционния съд, от предявяване на иска на 25.10.2019 г., съгласно чл.84 ЗС вр. с чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД течението на придобивната давност е спряло. Налага се извод, че възражението за придобивна давност е неоснователно. Следователно нито ответницата, нито нейния праводател /третото лице помагач/ са придобили собствеността върху процесния недвижим имот. Ответницата владее имота без правно основание. Искът по чл.108 ЗС е основателен и правилно от първата съдебна инстанция е приет като такъв. Решението като правилно в тази му част следва да бъде потвърдено. По иска по чл.59 ЗЗД: Съгласно разпоредбите на чл. 59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона. С оглед гореприетото ищцата е надлежно активно легитимирана да предяви иска по чл.59 ЗЗД. С Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС е прието, че обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. За основателността на иска по чл.59 ЗЗД е необходимо да са налице всички елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване – да е налице обогатяване, от една страна, обедняване, от друга страна, връзка между тях и липса на основание за имущественото разместване. Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД е изпълнен, и когато обогатяването на ответника се изразява в спестяване на разходи за сметка имуществото на претърпялото обедняване лице, т. е. обогатяването и обедняването произтичат от единството на фактическия състав, който поражда едното и другото, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 252 ОТ 23.01.2015 Г. ПО ГР. Д. № 2858/2014 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС. Неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота се изразява в облагодетелствуването му със спестения от него наем, който би плащал за ползване на имота през този период. В този смисъл е задължителна практика на ВКС - решение № 131/27.10.2009 г. по т.д. № 268/2009 г. на ВКС, І т.о. и решение № 255/29.06.2010 г. на ВКС, по гр. д. № 5342/2008 г. ІІІ г.о. Основателността на иска по чл.59 ЗЗД е обусловена от изхода по спора по чл.108 ЗС. В случая, размерът на обезщетението е определен от съда въз основа на допуснатата, изслушана и приета по делото /пред първата съдебна инстанция/ съдебно-техническа експертиза, заключението на която, видно от отразеното в съдебния протокол за о.с.з. на 17.10.2024 г,. не е било оспорена от страните. /По отношение на дължимата законна лихва върху тази сума не се излагат доводи във въззивната жалба поради което настоящата инстанция по арг. от чл.269 ГПК не следва да излага мотиви/. При положение, че се прие и от двете съдебни инстанции основателност на иска по чл.108 ЗС, то основателен се оказва и иска по чл.59 ЗЗД за периода от 14.12.2016 г.- 25.10.2019 г. Решението като правилно в тази му част следва да бъде потвърдено. По обратните искове- въззивна жалба на третото лице помагач Н. И. Г.: Де факто, въззивникът Г. не излага различни /лични/ доводи от тези изложени във въззивната жалба на ответницата/ищец по обратните искове. А тези доводи вече бяха разгледани по-горе в настоящето решение. От друга страна, основателността на обратните искове е обусловена от изхода на спора по главните и по-конкретно този по чл.108 ЗС, в случая последния е приет за основателен. По този начин ответницата/ищец по обратния иск се явява съдебно отстранена от процесния имот, тъй като се прие, че процесия апартамент е собственост на ищцата по иска по чл.108 ЗС. Ищцата по обратния иск е отправила изрично волеизявление за разваляне на покупко-продажбата, по която същата е купувач, а ответника по обратния иск –продавач, която сделка е обективирана в нот. акт № 95, рег.№ 4144, нот.дело № 800 от 14.12.2016 г. Не се спори по делото, а и от представения нот.акт се установява, че ответницата е закупила имота именно от третото лице помагач срещу което е предявила обратните искове. Затова и последният носи отговорността като продавач за съдебното отстраняване на купувача – К. Г. и последиците от това- връщане на продажната цена, която се явява платена на отпаднало основание, заплащане на договорената неустойка, както и разноските на основание чл.191, ал.1,предл.2 ЗЗД. Без значение за основателността на обратните искове е обстоятелството, че съдът приема ответника по тези искове за добросъвестен. По отношение на дължимата законна лихва за забава върху сумата в размер на 60 000 лв. по иска по чл.189, ал.1, изр.2, предл.1 вр. с чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, не се излагат доводи във въззивната жалба поради което настоящата инстанция по арг. от чл.269 ГПК не следва да излага мотиви. Налага се извод, че решението като правилно в тази му част следва да бъде потвърдено. По разноските: Пред първата съдебна инстанция: При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските. Пред въззивната инстанция: На въззивниците разноски не се следват. Въззиваемата претендира разноски, но такива пред настоящата инстанция не са правени и затова не й се присъждат. Водим от горното АПЕЛАТИВЕН СЪД- СОФИЯ