Решение № 3380 от 26.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 11417/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. С решение № 20245605/06.11.2020 г. по гр.д. № 36496/2019 г. по описа на СРС, 120 с-в, е отхвърлен предявеният от В. Д. К., ЕГН •••••••••• срещу „Н.Б.Г.” ЕАД, ЕИК ••••, иска с правно основание по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 6000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неправомерно излъчен репортаж с участие на ищеца на 04.05.2019 г. в предаването „Съдебен спор“ по „Нова телевизия“, собственост на ответното дружество, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.05.2019 г. до окончателното плащане. Недоволен от съдебното решение е останал ищецът В. Д. К., който в законоустановения срок е подал настоящата въззивна жалба, с която излага, че съдът е допуснал процесуално нарушение като в противоречие с правилото на чл. 146, ал.2 ГПК не му е указал, че не сочи доказателства за установяване на съдържанието на процесното предаване и впоследствие с решението неправилно е приел, че той не го е доказал при условията на пълно и главно доказване. Отделно намира и че не е било необходимо да се събират допълнителни доказателства за характера на изнесената в предаването информация, тъй като с исковата молба е посочен линк към интернет страница, на която процесният епизод е публично достъпен, а и страните не са спорили за това дали и кога е излъчен, както и каква е тематиката на материала. В тази връзка поддържа пред въззивния съд становището си, че предмет на процесния епизод е информация, която касае личния му живот и не може да бъде излъчена по телевизията без негово съгласие. По отношение на последното сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че от доказателствата по делото не се установява материалът с неговото участие да е излъчен без съгласието му. Поддържа, че сред доказателствения материал е представено писмо, изходящо от него и адресирано до въззиваемия, с което той изрично се противопоставя на излъчването на репортажа, в който участва по телевизията. Това писмо било изпратено и прието на адреса на въззиваемия, за което свидетелствала приложената обратна разписка. Следователно моли въззивния съд да приеме, че телевизията е била уведомена за несъгласието му преди излъчване на предаването и съответно несъобразяването с последното съставлява противоправно поведение по смисъла на чл. 16, ал.1 ЗРТ(ДВ, бр. 12 от 2010 г.). С оглед изложеното въззивникът моли настоящия съд да отмени обжалваното съдебно решение и да постанови друго, с което да приеме за основателен предявения от него иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, съответно да му присъди претендираното обезщетение в размер на 6000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на излъчване на процесното предаване- 04.05.2019 г. до окончателното изплащане. В срок по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на ответника „Н.Б.Г.” ЕООД, ЕИК ••••, (правоприемник на „Н.Б.Г.” ЕАД, ЕИК ••••), с който се поддържа становище за правилност и законосъобразност на обжалваното съдебно решение. В тази връзка се излага, че съдът е разпределил правилно доказателствената тежест в доклада по делото и съответно въззивникът, след като се е запознал с него, е знаел, че носи доказателствената тежест да докаже наличието на твърдяното от него виновно и противоправно поведение. Въпреки това, в рамките на първоинстанционното производство, той не е събрал доказателства, с които да установи съдържанието на процесното телевизионно предаване и твърдението си, че чрез него са разпространени факти от личния му живот без негово съгласие. Касателно последното се поддържа становище, че представената обратна разписка не удостоверява, че до телевизията е отправено именно приложеното от въззивника писмо, с което се противопоставя на излъчването на предаването с негово участие, като евентуално дори и то да е изпратено с посочения документ, получателят на същият не е лице, което да има трудови, представителни или други служебни отношения с него и съответно не го обвързва. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното: Пред първоинстанционния съд е предявен иск за обезщетение на вреди, настъпили в резултат излъчването по телевизията на предаването „Съдебен спор“ на 04.05.2019 г. в противоречие с правилото на чл. 16, ал. 1 ЗРТ ( в редакцията от ДВ, бр. 12 от 2010 г., приложима към датата на твърдения деликт). При преценка на твърденията на страните и събраните по делото доказателства, въззивната инстанция намира за основателно възражението на въззивника за допуснато процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд при изготвяне на доклада по делото, който въпреки липсата на спор между страните досежно това дали, кога и с какво съдържание е излъчено процесното телевизионно предаване, както и при наличието на предоставен от ищеца линк към интернет страница, на която материалът е публично достъпен, не е обявил тези обстоятелства за безспорни и ненуждаещи се от доказване. Посоченото процесуално нарушение е поправено от въззивния съд с определение от 20.12.2021 г., като съответно съдържанието на излъченото предаване което е публично достъпно на адрес https: // play.nova.bg/video/sudeben-spor/season-7/spor-2019-05-04, е взето предвид от настоящия съд при решаването на правния спор. При съобразяване на изложеното, съдът следва да извърши преценка на материала, находящ се на интернет страница https: // play.nova.bg/video/sudeben-spor/season-7/spor-2019-05-04, от който се установява, че в началото на предаването „Съдебен спор“ се изписва „Историите на участниците в съдебен спор са напълно реални. Постановените решения и присъди не ангажират съдебните институции. Те нямат каквато и да било сила за страните в процеса…..“. Процесният епизод № 622 е излъчен на 04.05.2019 г., като е озаглавен „НЕ ПРОДАВАМЕ ДЕЦА“. Видно от съдържанието му, същият съставлява симулация на съдебен процес, като в началото на епизода водещата анонсира случая, посочвайки, че съпрузи са „завели иск“ срещу мъж, с твърдения, че той е изтеглил заем и им е услужил с парите, за да си направят ремонт. Скоро след това обаче започнал да иска сексуални услуги от жената.Тя му отказала и той подал сигнал в полицията, че тя и съпругът й продават деца. След това водещата представя ищците Д. и А.П.. Представя и „служебния защитник“ на ответника адвокат Ч., като на екрана се показва името „В. К.“ с пояснения, че той не се явява и се представлява от служебен защитник. Името В. К. се произнася и от мъжки глас, който представя това лице като ответник. Следват поздравления към участниците в предаването. След това водещата задава към „ищцата“ въпроса „.. Наистина ли си поиска?“ следва отговор на участничката, представена като Д. П. „Да. Не само от мен.“. Предаването продължава с разговор между водещата и „ищците“, след което водещата посочва, че те са завели иск срещу „ответника“, с твърденията, че същият е заявил в полицията, че им е дал 15 000 лв., за да му продадат дете и че това действие било предизвикано от отказа на Д. П. да удовлетвори негови неприлични предложения. Водещата посочва, че в рамките на направеното с В. К. интервю, тъй е отрекъл да е имал сексуални „мераци“ към Д.. Следва излъчване на репортаж на главния редактор на предаването Ж.И.. Той започва и „ищците“ се приближават към гаражна клетка, в която се намира лице от мъжки пол. Пита това лице дали е В. К. и съответно се представя като репортер на предаването „Съдебен спор“. В рамките на репортажа, репортерът обяснява на В. К. с какъв казус е сезирано предаването, задава му въпроси за това дали е предоставил пари в заем на „ищците“, искал ли е в замяна на тази сума ищцата да му предостави сексуални услуги, искал ли е срещу сумата ищците да му продадат дете, защо е решил да направи това, вместо по съответния ред да осинови дете и други подобни. В. К. отговаря на въпросите, като изразява своята гледна точка. Споделя, че действително е платил 15 000 лв. на „ищците“, за да купи от тях дете, че не намира ищцата за привлекателна и никога не е правил на нея или на нейни познати сексуални предложения. Има разменени реплики и между ищците и В. К., които също са направени пред микрофона на репортера и през камерата, като освен вече посочените въпроси се засягат и въпроси за това на кой му липсва секс, има ли В. К. приятелка, от кога са заедно и други. От прегледания материал се вижда, че въззивникът, още от самото начало на репортажа е запознат с това, че го записват за телевизионно предаване, като в нито един момент той не отказва, нито разговора с репортера, нито с присъстващите „ищци“. След репортажа, предаването продължава с твърдения на „ищците“ за отношенията им с „ответника“, защитата на „служебния защитник“ и оттеглянето на „съда“ за постановяване на решение. Следва „морален вот“, който е оправдателен за ответника. „Съдът“ квалифицира предявеният „иск“ като такъв за обезщетение от „сексуален тормоз“, прави изложение на твърденията на „ищците“ и „постановява“, че въззивникът виновно е причинил на „ищците“ вреди с противоправни предложения за сексуални контакти. По делото е представено писмо адресирано до продуцента на предаването „Съдебен спор“, излъчвано по Нова телевизия, гр. София, бул. ••••, отправено от В. К., с което се посочва, че на 01.04.2019 г. около 08, 00 ч. последният е бил пресрещнат от екип на предаването и е бил заснет. Излага се категорично несъгласие за излъчване по телевизията на кадрите, на които той е заснет. Представена е обратна разписка, издадена от „ЕКОНТ ЕКСПРЕС“, която удостоверява, че пратка, предоставена от В. К. е била доставена на адрес: гр. София, бул. •••• с адресат „Н.Б.Г.” ЕАД. Пратката е получена от лица с името Ноков или Нонов, като е положен и подпис. По делото е разпитан свидетеля Ж.В.И., главен редактор на процесното предаване, от показанията на който се установява, че с него са се свързали Д. и А.П. с претенции към В. К., тъй като последният, по техни твърдения, ги е набедил в полицията, че е им е предоставил сумата от 15 000 лв., за да му продадат дете. Съответно след запознаване със сигнала, той потърсил В. К. за коментар, заедно със семейство П.. Представил му се, обяснил му какви претенции имат към него семейство П. и той потвърдил, че им е предоставил 15 000 лв., за да му предадат детето. По време на репортажа К. по никакъв начин не отказал да участва, както в разговора, така и в предаването. Отговарял с охота и дори казал на П. „Замълчи, искам да говоря“. Това била първата и единствена срещу между него и въззивника. В рамките на съдебното заседание на свидетеля е представено приложеното по делото писмо, с обратна разписка, отправено от В. К., като той е заявил, че не го е виждал и не е запознат с него, а лице с подобно име, посочено в обратната разписка не работи и не представлява въззиваемия. В същото време изрично посочва, че регистратурата на телевизията се намира действително в гр. София, бул. ••••. Разпитан е и свидетелят К.Б.М., който установява с показанията си, че познава В. К. от повече от 6 години, а са приятели от повече от 4. Работят заедно. Въззивникът му казал като дошъл на работа, че са го снимали във връзка с някакъв спор. Бил притеснен от случилото се и не искал да идва на работа. Клиенти го сочели с пръст и това не му се отразило добре. Искал да напусне, но свидетелят го убедил да размисли. Някъде към 4-5 месеца, въззивникът не се чувствал добре, не бил вече качествен служител, бил отчужден от колегите, започнал да пуши по две кутии цигари на ден, приятелите му се отдръпнали от него. Този случай, заедно с пандемията му се отразили зле и дори получил инсулт. Клиентите и колеги му се подигравали, лично чул един клиент като дошъл да казва „Това не е този, който го даваха по телевизията“. Въззивникът много се притеснил от това изказване. При така събраните доказателства, първоинстанционният съд, е приел, че по делото не е доказано да е излъчвано от страна на ответника, предаване, в което да се изнася публично информация за личния живот на В. К.. В тази връзка съдът е посочил, че ищецът не е събрал доказателства за установяване на съдържанието на процесното предаване и съответно за това, че с него публично е оповестена информация, касаеща личния му живот. Същевременно съдът е приел за недоказано и твърдението на ищеца, че такава информация е разпространена въпреки изричното му противопоставяне по смисъла на чл. 16, ал.1 ЗРТ. Този извод се основава на разбирането на съда, че от представената обратна разписка не може да се установи, че писмото с изразеното изрично несъгласие на ищеца да се излъчи предаването, е връчено на ответника. При така изведените изводи, първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД като неоснователен и недоказан. Въз основа на събраните по делото доказателства настоящата инстанция намира, че въззиваемият е доставчик на медийни услуги по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗРТ, който носи отговорност за избора на съдържанието на телевизионното предаване. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателства върху него. Това право на личността е прогласено в чл. 10 от Европейската Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и не може да бъде накърнявано, включително и от представители на средствата за масова информация по повод на изпълнение на служебните им задължения. Свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които се засягат чужди субективни права и конституционни ценности, каквито са правото на ненамеса в личния живот. Прокламираната в чл. 40, ал. 1 от Конституцията свобода на печата и средствата за масово осведомяване е свързана с правото на личността да бъде информирана по въпроси, които представляват обществен интерес. В нейното съдържание обаче не се включва възможност за разпространяване на данни, засягащи лични граждански и човешки права /решение № 404/13.07.2010 г. по гр. д. № 430/09 г. на ІІІ г. о. на ВКС /. Разпространяването на информация, засягаща личния живот на едно лице, но без негово съгласие, представялва нарушение на чл. 32, ал. 2 от Конституцията на РБ, регламентираща едно от основните права на гражданите - неприкосновеност на личния живот и правото на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния живот. В съответствие с посоченото, съгласно чл.16, ал.1 от Закона за радиото и телевизията в редакцията от ДВ, бр. 12 от 2010 г., действаща към датата на излъчване на процесното предаване, е предвидено, че не се допуска разпространение на информация, която накърнява личния живот на някого без неговото разрешение, освен когато по отношение на лицето и във връзка с изнесената информация е налице влязла в сила присъда или когато информацията, касае граждани, осъществяващи правомощия на държавни органи, или на граждани, чиито решения имат влияние върху обществото (ал.2 и ал.4). В чл. 16, ал. 3 ЗРТ е предвидено, че при нарушение на посочените правила, засегнатото лице може да търси обезщетение за причинените му вреди по съдебен ред. Въпросът за баланса между осигуряването на упражняването на конституционно гарантираните права по чл. 39, ал. 1, чл. 40, ал. 1 и чл. 41 от Конституцията на Република България и на чл. 10 т. 1 и т. 2 от ЕКПЧОС /т.нар.комуникационни права/ - от една страна и от друга - основанията за тяхното ограничаване, произтичащи от забраната за разпространение на информация за личния живот, следва да бъде решен след конкретна преценка доколко упражнената свобода на словото при излъчване на процесното телевизионно предаване засяга лични права, гарантирани от Конституция, в частност чл. 32. В контекста на гореизложеното и като съобрази съдържанието на процесното предаване „Съдебен спор“ съдът намира за основателно възражението на въззивника за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за недоказаност на твърдението, че с него е разпространена информация, касаеща личния му живот. Съобразно нормата на §1, т. 21 от ДР на ЗРТ е дадена легална дефиниция на използваното в закона понятие "личен живот" - животът на човек в семеен, здравен и сексуален аспект. В процесното предаване се засяга основно темата за сексуалния живот на въззивника и в частност неговите желания да осъществи сексуални контакти с лицето Д. П., в репортажът, с неговото участие също този въпрос заема голяма част, като се коментира и това дали той има нужда от секс, липсва ли му такъв, има ли си приятелка, както и отново дали е искал сексуални контакти с „ищцата“, поради какви причини и прочие. С оглед предмета на водените разговори, при които дори остава на заден план обявената като централна тема на епизода продажба на деца, следва да се приеме, че разпространената публично информация, частично има характер на такава, свързана с личния живот на въззивника. В останалата част засегнатата от предаването тема е свързана с подадената от „ищците“ информация, че въззивникът е сезирал компетентни държавни органи с твърдения за извършено престъпление, поради което информацията няма характер на лична такава и не попада в предмета на защита от чл. 16, ал.1 ЗТР ( ДВ, бр. 12 от 2010 г.). С оглед горното, доколкото частично процесното предаване касае разпространение на информация за личния живот на въззивника, то следва да се установи по делото дали излъчването му е направено без неговото съгласие по смисъла на чл. 16, ал.1 ЗТР ( ДВ, бр. 12 от 2010 г. ). В тази връзка съдът намира за основателно възражението на въззивника, че от представените по делото доказателства се установява, че той се е противопоставил на излъчването на предаването. От материалите по делото е видно, че действително с конклудентни действия въззивникът е изявил съгласие за участие и съответно излъчване на репортажa по телевизията, тъй като той участва активно в интервюто, изразява становището си по повдигнатите въпроси и в нито един момент не отказва коментар. В същото време обаче, след заснемането на репортажа към предаването, той е изпратил писмо до телевизията, с което ясно и категорично се противопоставя на излъчването на заснетия с негово участие материал. Противно на приетото от първоинстанционния съд, въззивният съдът намира, че представената обратна разписка, удостоверява връчването на посоченото писмо на телевизията и то на дата, предхождаща излъчването на процесното предаване. Действително, в обратната разписка не се удостоверява какво е съдържанието на пратката, но предвид факта, че между страните не са налице каквито и да е други контакти и отношения, то обосновано може да се приеме, че именно писмото е обект на пратката. Освен това въззивникът е използвал лицензирана куриерска фирма, изпратил е същата до адрес, на който се намира седалището и адреса на управление на въззиваемия, както и неговата официална регистратура, съобразно твърденията на доведения от него свидетел. Всички тази обстоятелства в своята съвкупност навеждат на обоснования извод, че писмото е било предадено своевременно в регистратурата на телевизията, а доколко то е и стигнало своевременно до отговорните за излъчването на предаването лица е ирелевантно за правния спор. При така приетото въззивната инстанция намира, че от страна на служители на въззиваемия е проявено противоправно поведение, изразяващо се в публичното разпространение на информация, касаеща личния живот на ищеца по смисъла на чл. 16, ал.1 (ДВ, бр. 12 от 2010 г.) в вр. на §1, т. 21 от ДР на ЗРТ без неговото съгласие и дори при изричното му противопоставяне. От събраните по делото доказателства, в частност разпита на свидетеля К.М., се установи, че излъчването на процесното предаване, включително репортажа с участието на въззивника, се е отразило негативно върху емоционалната сфера на последния. То е направило публично достояние неговата личност, при това в контекст, свързан с извършването на неморално и/или престъпно поведение, в резултат от което е пострадало достойнството му, почувствал се е засрамен и се е стремил в период от няколко месеца да избягва социални контакти на работното си място, дори е искал да го напусне, за са избегне контакт със зрители на предаването, за които е бил ясно разпознаваем. Освен това предаването е имало отрицателно отражение и върху приятелския му кръг, както и върху професионалните му изяви. Съдът намира за недоказани твърденията, че в резултат от преживените отрицателни емоции, въззивникът е имал и здравословни проблеми, доколкото в тази връзка не са събрани доказателства. С оглед изложеното съдът намира, че справедливото обезщетение, което дължи въззиваемия, следва да е в размер на 1000 лв., като в тази връзка съобрази посочените горе вреди, социално икономическите условия в страната, както и правилото, че обезщетението следва да служи за репариране само на реално претърпените вреди и не трябва да има като резултат неоснователно обогатяване на пострадалия. В останалата част предявената претенция се явява прекомерна и съответно неоснователна и недоказана. При така приетото обжалваното съдебно решение следва да бъде отменено частично, като на въззивника се присъди обезщетение в размер на 1000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на извършване на противоправното поведение – 04.05.2019 г., а в останалата част същото следва да се потвърди като правилно и законосъобразно. По разноските: При този изход на правния спор въззивникът има право на направените от него разноски в рамките на съдебното производство. Съобразно представените доказателства, в рамките на първоинстанционното производство същият е реализирал разноски в размер на 130 лв. деловодни разноски (държавна такса за първоинстанционното производство и депозит за призоваване на свидетел, като се съобрази, че ищецът е частично освободен от задължение за заплащане на ДТ в размер на 140 лв.), предвид което по правилата на чл. 78, ал.1 ГПК той има право на сумата от 21, 67 лв. съобразно уважената част от иска. По делото са представени доказателства и за реализирани от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., срещу което е направено възражение по реда на чл. 78, ал.5 ГПК. В тази връзка съдът намира, че договореното адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на спора и установеното в чл.7, ал.2, т.3 от НМРАВ ( в приложимата към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие редакция) минимално възнаграждение, предвид което приема, че същото следва да се намали до размера от 700 лв. Съответно, пропорционално на уважената част от иска, въззивникът има право на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 116, 67 лв. Ето защо в полза на ищеца следва да се присъдят разноски в размер от общо 138, 34 лв. за производството пред СРС. Предвид частичното отхвърляне на иска право на разноски за първоинстанционното производство има и въззиваемият в размер от 125 лв. за юрисконсултско възнаграждение, поради което и първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която в полза на ответника са присъдени разноски за сумата над 125 лв. Предвид, частичното освобождаване на въззивника от задължението за заплащане на държавна такса в първоинстанционното производство и с оглед изхода на правния спор, въззиваемият следва да заплати по сметка на СРС държавна на такса от 23, 34 лв. Въззивникът има право на разноски и за въззивното производство съобразно уважената част от въззивната жалба в размер от общо 120 лв. /за заплатена д.т. и адвокатско възнаграждение/. Въззиваемият не претендира разноски за въззивното производство, предвид което такива не следва да му се присъждат. Така мотивиран, Софийски градски съд