Решение № 607 от 4.6.2025 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 764/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЕАД срещу Решение № 145/13.01.2025 год., постановено по гр. д. № 9448/2024 г. на ВРС, в частта, с която „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЕАД е осъдено да заплати на С. Р. М. законната лихва върху сумата от 2631 лв. (след допуснато изменение по реда на чл. 214 ГПК) – частичен иск от целия в размер на 4830 лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 26.07.2024 г. до окончателното заплащане на задължението. Сумата, предмет на иска, представлява част от оставащо дължимо обезщетение за имуществени вреди на л. а. „Тойота Ярис“ с рег. № •••••, причинени в резултат на реализирано на 18.04.2024 г. ПТП по вина на водача на МПС „Фолксваген Поло“ с рег. № ••••••, застрахован по договор гражданска отговорност при ответното дружество. В жалбата се отправя искане за частичната отмяна на атакуваното като неправилно първоинстанционно решение касателно присъждането на законна лихва с аргумента, че доколкото увреждането на лекия автомобил представлява „тотална щета“, то лихвата за забава се дължи от момента на представяне на доказателства за дерегистрацията на превозното средство, а не от датата на подаване на исковата молба. Въззивникът счита, че именно това действие се явява предпоставка за заплащане на застрахователното обезщетение, респ. поставяне на застрахователя в забава относно изпълнението на това му задължение. Тъй като нито извънсъдебно, нито в хода на производството пред ВРС са били представени доказателства за прекратяване на регистрацията на автомобила, жалбоподателят счита че законна лихва не се дължи. Цитира се относима съдебна практика. В постъпилия в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба, въззиваемата страна поддържа, че жалбата е неоснователна и моли за потвърждаване на решението на ВРС. Заявява, че изложеното от въззивника би било относимо при спор, възникнал по повод плащане на обезщетение по имуществена застраховка тип „Каско“ – какъвто настоящият случай не е, а не по спор с предмет пряк иск на пострадало лице срещу застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В тази връзка сочи, че на основание чл. 493, ал. 1, т. 5 вр. чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ след уведомяване на застрахователя (независимо дали от застрахования или увредения) застрахователят покрива спрямо увредения отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на предявяване на претенцията пред него, а след изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ при липса на произнасяне и плащане, дължи законна лихва върху обезщетението за собствената си забава, като дължимостта на лихвата не е поставена в зависимост от наличието на допълнителни обстоятелства. В отговора се анализират и изложените от ВРС мотиви касателно дължимостта на законната лихва. Сочи се и че дори да бъде отменено решението на ВРС, това не следва да води до промяна на акта по отношение на присъдените разноски. В открито съдебно заседание жалбоподателят чрез процесуален представител преповтаря подробно изложените в хода на съдебното производство доводи и възражения. Процесуалният представител на въззиваемата страна акцентира върху безспорния факт, че застрахователната компания не е изплатила дължимото застрахователно обезщетение, близо година е в забава и не е справедливо да заплати главница, без да бъде осъдена да заплати лихва за забава. Представя писмена защита, в която прави обстоен преглед на съдебната практика по спорния правен въпрос. Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. ВРС е бил сезиран с предявен от С. Р. М. срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД иск с правно основание чл. 432 КЗ, за осъждане ответника да заплати на ищеца сумата от 2631 лева (след допуснато изменение по реда на чл. 214 ГПК), частичен иск от целия в размер на 4830 лева, представляваща оставащо дължимо обезщетение за имуществени вреди по л. а. „Тойота Ярис“ с рег. № •••••, причинени в резултат на реализирано на 18.04.2024 г. ПТП по вина на водача на МПС „Фолксваген Поло“ с рег. № ••••••, застрахован по договор гражданска отговорност при ответното дружество ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 26.07.2024 г. до окончателното изплащане на сумата. Предявеният иск е изцяло уважен от ВРС. Правомощията на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението. Първоинстанционното решение в обжалваната част е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, при наличие на положителните и липса на отрицателни процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск, поради което същото е валидно и допустимо. Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Предмет на въззивната жалба е единствено присъждането на законна лихва за забава за периода от датата на подаване на исковата молба до датата на представяне на удостоверение от компетентните регистрационни органи за прекратяване на регистрацията на моторното превозно средство, в което е отбелязано, че прекратяването на регистрацията е поради настъпилата тотална щета. Иначе казано, спорен пред настоящата съдебна инстанция е въпросът за началния момент, от който застрахователят дължи лихва за забава в хипотезата на тотална щета. Следователно, решение № 145/13.01.2025 год., постановено по гр. д. № 9448/2024 г. на ВРС, е влязло в законна сила в необжалваната част, с която ответникът е осъден да заплати претендираната главница в размер на 2631 лева и законната лихва за забава от момента на представяне на удостоверение за прекратяване на регистрацията на моторното превозно средство поради настъпилата тотална щета до окончателното издължаване. С влизане в сила на решението на ВРС е формирана сила на пресъдено нещо относно фактите обуславящи отговорността на застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение до размер на предявения частичен иск, в т.ч. и факта, че обезщетението се определя като тотална щета. По делото няма спор, че до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд вкл. и пред въззивната инстанция, ищецът и въззиваема страна в настоящото производство не е представил доказателства за прекратяване регистрацията на л. а. „Тойота Ярис“ с рег. № ••••• поради настъпила тотална щета. Съгласно разпоредбата на чл. 390, ал. 1 КЗ, преди изплащане на обезщетение, определено като тотална щета на моторно превозно средство, регистрирано в Република България, застрахователят изисква от ползвателя на застрахователна услуга удостоверение от компетентните регистрационни органи за прекратяване на регистрацията на моторното превозно средство, в което е отбелязано, че прекратяването на регистрацията е поради настъпилата тотална щета. Дължимостта на обезщетението при тотална щета не е поставено в зависимост от представянето на посоченото удостоверение, но условие за изплащането на застрахователно обезщетение при настъпила тотална щета на МПС е предоставяне на документи, удостоверяващи прекратена регистрация на превозното средство. Прилагането на цитираната разпоредба изисква да бъде издирен точния и́ смисъл и, ако е неясна, да бъде тълкувана в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България – чл. 46, ал. 1 ЗНА. Съгласно общото правило на чл. 108, ал. 1 от ЗК, застрахователят е длъжен да се произнесе по отправена към него застрахователна претенция като определи и изплати размера на обезщетението или застрахователната сума, или мотивирано откаже плащането. След получаване на застрахователна претенция по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите застрахователят следва в сроковете по чл. 497 от КЗ да се произнесе и ако е налице увреждане на моторно превозно средство, при което стойността на разходите за необходимия ремонт надвишава 70 на сто от действителната му стойност, да определи обезщетение като тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 от КЗ. При определяне на размера на застрахователното обезщетение застрахователят следва да положи грижата на добър търговец. Основание за редовност и основателност на писменото заявление за започване на процедурата пред компетентните органи, завършваща с акт за дерегистрация на МПС, и съответно възможност за издаване на удостоверението по чл. 390, ал. 1 от КЗ съгласно разпоредбата на чл. 18а ал. 7 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства е лицензираният застраховател да е изпратил уведомление до Гаранционния фонд за взето решение за изплащане на тотална щета. Предвид гореизложеното, разпоредбата на чл. 390, ал. 1 КЗ следва да се разбира в смисъл, че представянето на доказателства за прекратяване на регистрация на МПС поради тотална щета е условие за изплащане на застрахователно обезщетение и именно от този момент застрахователят изпада в забава, при условие че същият, независимо дали има спор относно конкретния размер на обезщетението, е положил дължимата грижа при извършване на оценка на щетите и при наличие на визираните в чл. 390, ал. 2 КЗ условия е определил обезщетение като тотална щета на МПС, след което е изпратил предвиденото в чл. 18а ал. 7 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. уведомление до Гаранционния фонд. В случаите, в които е налице спор за вида и размера на нанесените вреди и застрахователят не е определил обезщетение като тотална щета по смисъла на чл. 390 от КЗ, а такава в действителност е настъпила, важат общите правила за поставяне в забава на застрахователя. След като застрахователят е бездействал или не е положил дължимата грижа при определяне размера на застрахователното обезщетение, което е довело до отказ или до неправилно определяне и изплащане на по-ниско от дължимото обезщетение при наличие на тотална щета, то ползвателят на застрахователната услуга е бил в невъзможност да се ползва от удостоверение по чл. 390, ал. 1 от КЗ и да подаде заявление до компетентните регистрационни органи за прекратяване на регистрацията. Невъзможността е по причина, за която отговаря застрахователят, т.е. забавата е именно на застрахователя, а не на ползвателя на застрахователната услуга. Противното тълкуване би означавало застрахователят да бъде освободен от последиците на собствената си забава и, въпреки че при наличие на тотална щета не определя обезщетение съответно на настъпилото увреждане и не издава удостоверение за прекратяване на регистрацията на МПС, да черпи благоприятни правни последици от собственото си противоправно поведение. Тук следва да се посочи, че тоталната щета не възниква със съдебното решение по определяне на застрахователното обезщетение. Тя е съществувала още към момента на уведомлението за настъпило застрахователно събитие, респ. предявяване на застрахователната претенция, но застрахователят не е положил дължимата грижа надлежно да я установи. В случая, в хода на съдебното производство е установено, че застрахователят необосновано не е приел наличието на тотална щета, поради което и не е изпращал уведомление до съответните органи. Застрахователят е определил и изплатил обезщетение в многократно по-нисък размер от стойността на необходимия ремонт на увреденото МПС, поради което и така определеното обезщетение не надвишава 70 на сто от действителната стойност на процесното МПС. При добросъвестно извършване на оценка на нанесените щети, застрахователят би достигнал до извод за наличие на условията по чл. 390, ал. 2 КЗ и би определил обезщетение като тотална щета. Поради това че застрахователят не е оценил правилно щетите, не е определил дължимото обезщетение в съответствие с действителното увреждане и не е изпратил уведомление за наличие на тотална щета, той е изпаднал в забава за заплащане на застрахователно обезщетение, за което следва да понесе предвидената в закона отговорност. Поради съвпадане на правните изводи на двете съдебни инстанции решението на ВРС ще бъде потвърдено в обжалваната част като съдът препраща и към мотивите на първоинстанционния съдебен акт на осн. чл. 272 от ГПК. С оглед на изхода от спора въззиваемата страна има право на сторените съдебно- деловодни разноски. На процесуалния представител на въззиваемата страна адв. Р. Р. от ВАК следва да се присъди възнаграждение в размер на 300 лева за оказана безплатно правна помощ на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. съгласно представените пълномощно и договор за правна защита и съдействие, определено съобразно фактическата и правна сложност на делото в настоящата инстанция. Воден от горното, съдът