Решение № 57 от 23.2.2026 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 8/2026 г.

Производство по чл.258 от ГПК, образувано въз основа на подадена въззивна жалба от Дженерали Застраховане АД, ЕИК 030269049, чрез процесуалния представител юрисконсулт Г. Р., срещу постановеното решение №10 от 11.02.2025 г. по търг.дело №29/2024 г. по описа на Окръжен съд Хасково в частта му, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати на ищеца законна лихва върху главница от 15 000 лв., начислена за периода от 13.04.2023 г. до 08.04.2024 г. – датата на получаване от страна на дружеството на депозираната от ищеца искова молба. Жалбоподателят счита, че решението в тази част е неправилно – постановено в нарушение на материалния и на процесуалния закон, и е необосновано. Неправилно е прието от окръжния съд, че по делото нямало данни застрахователят да е указал на ищеца да представи допълнителни доказателства, вкл. банкова сметка, който извод не кореспондира с действителното положение, тъй като с електронно писмо от 05.05.2023 г. е изразил готовността си да заплати застрахователно обезщетение, като за целта е поискал посочване на банкова сметка от ищеца. С оглед поведението на ищеца за липса на воля за доброволно уреждане на отношенията, неоказване съдействие за изпълнение за изпълнение на задължението, на основание чл.95 от ЗЗД и чл.330,ал.3 от КЗ / по аргумент от чл.498 от КЗ/, счита, че ищецът следва да понесе всички последици от неизпълнението, вкл. и да не получи законна лихва за процесния период. Направил е доказателствено искане във връзка с разпределението на доказателствената тежест между страните – да се приеме електронно писмо от 05.05.2023 г., като в тази връзка в проведеното съдебно заседание са дадени указания в съответствие с ТР №1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и е прието приложеното към въззивната жалба електронно писмо. Моли да се отмени решението в обжалваната му част и отхвърли претенцията за законна лихва, която е начислена за периода от 13.04.2023 г. до 08.04.2024 г. – датата на получаване от страна на дружеството на депозираната от ищеца искова молба. Претендира и разноските – ДТ и юрисконсултско възнаграждение. Подадена е и въззивна частна жалба от Дженерали Застраховане АД, ЕИК 030269049, чрез процесуалния представител юрисконсулт Г. Р., срещу постановеното определение по чл.248 от ГПК, с което са отхвърлени молбите за намаляване разноските за адвокатски хонорар и съответно за увеличаване размера на присъдените разноски. В нея за изложени съображения за липсата на фактическа и правна сложност на делото и съответно за неправилна констатация, че на застрахователното дружество следва да бъдат присъдени разноски само за изготвяне на отговори, без процесуално представителство. Срещу така описаните жалби не са постъпили отговори от ответната страна И.М. И. и не е изразено становище по тях. Съдът, след като се запозна с данните по делото, наведените оплаквания, както и след преценка на събраните по делото доказателства, намери за установено следното: Жалбите са депозирани в законноопределения срок по чл.259,ал.1 от ГПК от надлежна страна срещу подлежащи на обжалване валидни съдебни актове, поради което следва да се пристъпи към разглеждането им по същество. С постановеното решение съдът е осъдил Дженерали Застраховане АД, ЕИК 030269049, да заплати на И.М. И., ЕГН ••••••••••, сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 19.04.2022 г., ведно със следващата се законна лихва върху тази сума, считано от 13.04.2023 г. до окончателното й изплащане, като иска в останалата част до пълния предявен размер от 40 000 лв. е отхвърлил, като неоснователен. Относно претенцията за законна лихва, в исковата молба ищецът е претендирал законната лихва върху главницата от датата, на която е уведомил ответника за настъпилото ПТП, а именно – 13.04.2023 г. /по аргумент от чл.429, ал.3, изр.2 от КЗ/. Съдът е приел, че ответникът дължи заплащане на лихва върху присъдения размер на обезщетението, считано от 13.04.2023 г. - датата на подаване на молба до ответника за заплащане на обезщетение до окончателното изплащане на сумата. Посочил е, че началната дата, от която ответникът дължи лихва за забава, е датата на подаване на искането на ищеца до застрахователя. В искането няма посочена банкова сметка на пострадалия, но няма и данни по делото застрахователят да е указал на пострадалия да представи допълнителни доказателства, в т.ч и банкова сметка, при което, след надлежното уведомяване и не изпълнение на задължението си, да се приеме, че ищецът е изпаднал в забава. Не е налице изпадане в забава на кредитора, поради което и ответникът дължи лихва от посочената дата - 13.04.2023 г. От данните по делото се установява, че ищецът е подал искане до застрахователното дружество за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени и имуществени вреди от ПТП, настъпило на 19.04.2022 г. по което е образувана ликвидационна преписка №211463014. Страните не спорят, че ответникът е уведомен на посочената от ищеца дата 13.04.2023 г., но ответникът в отговора срещу исковата молба я е оспорил, като моли да бъдат отхвърлени исковите претенции изцяло. Възразява срещу твърдяните от ищеца увреждания, протеклия възстановителен период, психическите увреждания, като по отношение на тях оспорва причинно-следствената връзка с процесното ПТП, като счита, че претенцията е завишена и не съответства на съдебната практика. Посочва, че в законноустановените срокове е разгледал застрахователните претенции по образуваната ликвидационна преписка, определил е застрахователно обезщетение, като с електронно писмо от 05.05.2023 г. е поискал информация за банкова сметка, която не е представена до завеждане на делото. При тези възражения се позовава на забава на кредитора, поради неоказване на съдействие от негова страна за изпълнение на паричното му задължение. Към отговора е приложено писмо до ищеца от 03.06.2023 г., в което се посочва, че с писмо от 05.05.2023 г. е уведомен, че му е определено застрахователно обезщетение в размер на 14 000 лв. и, че следва да представи банкова сметка за изплащане на определеното обезщетение, но това не е сторил. Поради това не може да му се изплати определеното обезщетение, като същото ще му бъде заплатено след представяне на банкова сметка. Прието, като доказателство, в настоящото производство е електронното писмо от 05.05.2023 г., от което се установява, че са разгледани документите по образуваната преписка, като е определено обезщетение в размер на 14 000 лв., както и че се предлага подписване на споразумение за изплащане на определеното обезщетение, ще се очаква отговор на предложението, като за изплащане на обезщетението следва да се представи банкова сметка. Въз основа на доказателствата се установява, че ответникът е предложил на ищеца сключване на споразумение за изплащане на определеното обезщетение, но предложението не е било прието. Не е сключено споразумение между страните. Не е представена банкова сметка. Такава е посочена в исковото производство – в исковата молба, от ищеца. Също така, в образуваното исково производство ответното застрахователно дружество е оспорило изцяло предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, като е поискал от съда да отхвърли исковите претенции. С договора за застраховка Гражданска отговорност застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него вреди на трети лица, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие. Съгласно чл.429,ал.2 от КЗ, в застрахователното обезщетение се включват и лихвите за забава, когато застрахователят отговаря за тяхната плащане пред увреденото лице, а съгласно чл.429,ал.3 от КЗ се заплащат само тези лихви за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие или от датата на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от двете дати е по-ранната. В случая страните не спорят за датата на предявяване на застрахователната претенция - 13.04.2023 г., а в зависимост от въведените оплаквания във въззивната жалба – спори се дали е налице кредиторова забава при непосочване на банкова сметка в отправеното искане до застрахователя. Кредиторовата забава е уредена в чл.95 и чл.96 от ЗЗД, които разпоредби дават легална дефиниция на понятието и уреждат последиците от забавата на кредитора. Кредиторът е в забава, когато неоправдано не приеме предложеното му от длъжника изпълнение или не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си. В този случай рискът преминава върху него и ако длъжникът е бил в забава, той се освобождава от нейните последици. Необходимо е да има причинна връзка между поведението на кредитора и неизпълнението на задължението от страна на длъжника. В случая се касае до претенция за заплащане на застрахователно обезщетение. Съгласно чл.498, ал.3 във вр. с ал.1 от КЗ, абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иск по чл.432,ал.1 от КЗ от увреденото лице е отправяне от него към застрахователя на писмена застрахователна претенция по реда на чл.380 от КЗ, на което кореспондира задължението на застрахователя по чл.496, ал.1 от КЗ да се произнесе по нея в рамките на установен от закона максимален срок от три месеца, считано от предявяването и. Съгласно чл.380, ал.1 от КЗ, при предявяване на застрахователната претенция лицето – подател е длъжно да предостави пълни и точни данни за банковата си сметка, по която да се извършат плащанията от страна на застрахователя, освен в случаите на възстановяване в натура. Съгласно чл.380, ал.3 от КЗ, предвидено е, че непредставянето на данни за банковата сметка има последиците на забава на кредитора по отношение на плащането, като застрахователят не дължи лихва по чл. 409 КЗ след изтичането на срока, в който е следвало да се извърши плащането на застрахователното обезщетение. С оглед систематичното място на чл.380 от КЗ в Глава 36 – Обща част и препращането на чл.498, ал.1 и чл.496, ал.1 от КЗ към реда по чл.380 от КЗ, следва да намерят приложение, както ал.1 на посочената разпоредба, която вменява задължението на лицето – подател да представи данни за банковата му сметка, така и ал.2, уреждаща последиците от непредставяне на банкова сметка - забава на кредитора по отношение на плащането и произтичащата от това недължимост на мораторната лихва, въпреки забавата на длъжника, която при застраховка Гражданска отговорност настъпва с изтичането на срока по чл.497,ал.1 от КЗ. При преценяване на установената фактическа обстановка по делото спрямо посочената правна уредба, съдът намира, че не се установява кредиторова забава. Ищецът не е посочил данни за банковата си сметка в производството по чл.380 от КЗ, а е представил тези данни в исковото производство с исковата молба. Ответното застрахователното дружество в рамките на правомощията си по чл.496, ал.2 от КЗ е определило обезщетение частично от предявената извънсъдебна претенция и е отказало частично, като е предложило сключване на споразумение. За изплащане на частичното обезщетение е и поискано посочване на банковата сметка на ищеца. Не се е достигнало до сключване на споразумение. В образуваното исково производство ответникът е оспорил изцяло исковите претенции, както по основание, така и по размер. Т.е. той счита, че не дължи заплащане на застрахователно обезщетение. При тези данни, непосочването на банкова сметка от кредитора не е единствената причина длъжникът да не изпълни своето задължение. Липсва причинна връзка между поведението на кредитора и неизпълнението на длъжника. Но дори и да е налице кредиторова забава, тя ще има значение, когато длъжникът изпадне в забава, която в сллучая настъпва с изтичането на срока по чл.497,ал.1 от КЗ. Претендираната законна лихва е част от дължимото застрахователно обезщетение по чл.429, ал.1 и ал.2 от КЗ. Ето защо, същата се явява дължима. Водим от гореизложеното, макар и да не е съгласен с изводите на окръжния съд досежно законната лихва, апелативният съд намира, че следва да потвърди решението в обжалваната му част. С постановеното определение по чл.248 от ГПК са отхвърлени молбите на застрахователното дружество за намаляване разноските за адвокатски хонорар и съответно за увеличаване размера на присъдените разноски – юрисконсултско възнаграждение, като частната въззивна жалба срещу него се явява основателна. С постановеното решение ищецът е осъден да заплати на ответника Дженерали Застраховане АД, ЕИК 030269049, сумата от 93,75 лв. разноски, съобразно отхвърлената част на иска, като определеното юрисконсултско възнаграждение е в размер на 150 лв. на основание чл.25,ал.3 от Наредбата за заплащане на правната помощ за изготвяне на отговор и допълнителен отговор, като е прието, че ответникът не е бил представляван в съдебно заседание. Установява се, че ответникът е бил представляван в производството от юрисконсулт, за което следва да се определи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78,ал.8 от ГПК, като за размера се приложи Наредбата за заплащането на правната помощ, за което страните не спорят. При определяне на възнаграждението следва да се приложи разпоредбата на чл.25,ал.2, отнасяща се до материалния интерес, като се отчете, че процесуалният представител на ответника е представял молби и становища към проведените съдебни заседания, както е посочено в молбата му по чл.248 от ГПК. Тъй като този размер е по-висок от претендирания 300 лв. или 153,39 евро, тази сума се явява основателна, като се съобразява и насрещното възнаграждение. Това налага да се измени решението в тази му част, като същото се допълни - ищецът следва да заплати допълнително на ответника към 93,75 лв. или 47,93 евро още 206,25 лв. или 105,45 евро. С постановеното решение ответникът е осъден да заплати на адвокатското дружество сумата от 3 300 лв. с ДДС, адвокатско възнаграждение на основание чл.38 от ЗАдв. При определянето на възнаграждение за безплатна правна помощ са от значение определените критерии в ЗАдв, а именно:1.фактическата и правна сложност на случая, 2.засегнатият интерес, 3.условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, вкл. времето за извършването и спешността на извършването им, 4.квалификацията, опита и специализацията на адвоката, спрямо Наредба №1 за възнагражденията за адвокатска работа. Отчитайки изброените критерии и на основание чл.7,ал.2,т.3 от цитираната наредба следва да се определи възнаграждение в размер на 2 100 лв. с вкл.ДДС. Това налага да се измени решението в тази му част, като се намали адвокатското възнаграждение от 3 300 лв. или 1 687,26 евро на 2 100 лв. или 1 073,71 евро. В останалата част за разноските /в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 975 лв., съобразно уважената част/ няма молба по чл.248 от ГПК. По разноските: с оглед резултата на делото не следва да се присъждат разноски на жалбоподателя за въззивната инстанция. Водим от гореизложеното, съдът