Решение № 19 от 3.1.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 47581/2025 г.

Преди ЗИД КРБ с ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г. прекият контрол за конституционност беше уреден единствено като правомощие на група от няколко държавни органи, познати като „сезиращи субекти по Конституция“, „привилегировани ищци“ и пр., които единствено имаха правото да атакуват закон като противоконституционен пред КС. Отделният гражданин или организация, чийто основни права или свободи са накърнени или застрашени от противоконституционния закон, нямаха възможност да потърсят произнасянето на КС, т.е. да задвижат органа, който пряко може да установи противоконституционност по отношение на всички – чл. 14, ал. 6 ЗКС. Наистина, по чл. 150, ал. 2 КРБ, ако увреденият правен субект е завел допустим граждански, наказателен или административноправен спор пред общите или административните съдилища и ако делото му стигне до едно от двете върховни съдилища – ВКС или ВАС, то той можеше – но само в този изключителен случай – да иска те – върховните съдилища, действащи като филтър, да сезират КС с искане за установяване противоконституционността на увреждащия го закон. Това правомощие също е част от прекия контрол за противоконституционност – пряк, защото резултатът е, че противоконституционността се обявява от единствения централизиран орган за конституционен контрол и отново по отношение на всички – чл. 14, ал. 6 ЗКС.

С Решение № 3 от 28 април 2020 г. по конст. д. № 5/2019 г. на КС, се дадоха редица разяснения досежно последиците от упражнен пряк контрол за конституционност от страна на КС.

Така или иначе, защитата по прекия контрол КРБ по замисъл беше неефективна, тъй като сезиращите субекти, освен че играеха ролята на филтър и не сезираха КС при всяко обосновано съмнение в противоконституционност, имаха и продължават да имат правото да десезират КС и да му попречат да се произнесе; а Народното събрание умело постигаше десезиране на КС и като просто отменеше оспорения закон и го заменеше с друг, нерядко със същото или подобно съдържание – уви, самият КС позволява да го десезират по този лесен начин.

Каква друга защита имаха правните субекти? Както е известно от административното право, освен пряк, контролът за законосъобразност може да бъде и косвен. Във всеки висящ съдебен спор, при който съдът има да се произнесе и при който трябва да се приложи подзаконов нормативен акт, всеки съд може и е длъжен да откаже да приложи незаконен подзаконов нормативен акт. Ако го стори, решението или присъдата действат в отношенията между страните, а констатацията за противозаконност на подзаконовия нормативен акт е в мотивите на съдебното решение или присъда и не обвързва други съдилища. Законът по същия начин е нормативен акт с по-нисък ранг от Конституцията и не може да й противоречи, а освен това тя има пряко действие – чл. 5 КРБ. Несъмнено е следователно, че при липсата на изрична норма, забраняваща косвения контрол за конституционност, каквито норми има напр. в конституцията на Нидерландия и други държави, у нас съдилищата могат и са длъжни да упражняват косвен контрол за конституционност на осн. чл. 5, ал. 2 и ал. 4 КРБ. Ама имало Конституционен съд, та откъде накъде отделните съдилища ще преценяват закона дали е противоконституционен? Е, има и Върховен административен съд, но това не пречи на всеки съд да е длъжен да упражнява косвен контрол за законност над всеки подзаконов нормативен акт. Така и всеки съд би трябвало да прилага и чл. 5, ал. 2 и ал. 4 КРБ.

Решението на КС за установяване на противоконституционност на закон по сезиране от някой от „привилегированите ищци“ има действие след публикуването му в ДВ, т.е. занапред, но същевременно се прилага и по всички висящи и неприключили производства и правоотношения – така Решение № 3/2020 г. на КС.

Това изречение предизвиква истинско главоболие у всеки български конституционалист традиционалист – как така решението на КС хем действа само занапред, хем пък се прилага и по висящите дела? Дали тук няма някаква измама? Никак даже. Има смесване на понятията и неразбиране логиката на косвения контрол.

Смесването на понятията е – в административното право – между действието на нормативния административен акт (задължителността му) по отношение на адресатите му, респ. задължението на съда по конкретните дела да го прилага, или да откаже да го приложи, според това дали е законен, или не, и, от друга страна, действието на съдебното решение по прекия отменителен контрол. Смесването на понятията – в конституционното право – е действието на решението на КС по прекия контрол за конституционност, с което законът се обявява за противоконституционен, с действието на самия закон (задължителността на самия закон) като регулатор на правоотношения между адресатите на нормите му, вкл. и задължението на съдилищата по конкретни спорове да прилагат или не противоконституционния закон.

Нерядко някои се опитват напр. да отрекат допустимостта на косвения контрол над нормативни административни актове, аргументирайки се с чл. 195, ал. 1 АПК и чл. 195, ал. 2 АПК, според които нормативният административен акт се отменя като незаконен занапред, а органът дължи възстановяване на вредите и на положението преди приемането му – ерго, значи, макар и незаконен, до отмяната си е действащ и няма как да се позволи косвен контрол по отделни дела. По същата „логика“, след като НС дължи поправяне на вредите от противоконституционния закон по чл. 7 КРБ и след като решението на КС, установяващо противоконституционност, действа занапред, значи – логично, нали – в промеждутъка законът е бил действащ и косвен контрол е недопустим.

Разбира си, подобна „логика“ противоречи както на чл. 15 ЗНА, така и на чл. 5 КРБ, а и на основните принципи на правото при защитата на правата и при действието на нормативните актове от различен ранг. Отделните видове контрол не се изключват и никаква „логика“ не може да лиши съдилищата от правомощието им да защитават правата, свободите и законните интереси, като се подчиняват само на закона, но не и на незаконни или противоконституционни нормативни актове.

Така стигаме до измененията и допълненията на Конституцията с ДВ, бр. 106/22.12.2023 г. Втората алинея на чл. 150 се изменя така:

Всеки съд по искане на страна по делото или по своя инициатива може да сезира Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим по конкретното дело, и Конституцията. Производството по делото продължава, като съдът, чието решение е окончателно, постановява съдебния акт след приключване на производството пред Конституционния съд.

Както посочих, уреденото правомощие в ал. 2 на чл. 150 за сезиране на КС и произнасянето на КС по това дали законът е противоконституционен е всъщност форма на пряк контрол, тъй като макар да се прави инцидентно по повод и в рамките на висяш спор пред друг съд, констатацията за противоконституционност я прави пак същият централизиран и един-единствен орган за пряк контрол – КС. Става дума за пряк инцидентен контрол. Действието на решението на КС е по отношение на всички, вкл. и по отношение на страните по висящото дело, по което е отправено сезирането.

Ако конституционният законодател беше формулирал правило, че всеки съд може да сезира Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим по конкретното дело, и Конституцията, и беше спрял дотук, това щеше да означава, че съдът се лишава от възможността по конкретни дела да откаже да приложи противоконституционен закон. И наистина, този, който може да сезира органа по прекия контрол, е длъжен да го стори (в публичното право правомощието е поначало и право, и задължение), а ако е длъжен да търси мнението на органа по прекия контрол, значи няма право сам да формира мнение. Така е например във френското административно право: по граждански дела гражданският съд е длъжен преюдициално да сезира административния съд, когато има съмнение, че подзаконов нормативен акт, приложим по делото, противоречи на закона и не става сума за очевидна нищожност.

Само че конституционният ни законодател не е формулирал разпоредбата така.

Предвидено е, че само съдът, чието решение е окончателно, е длъжен да чака КС да се произнесе, т.е. само този съд е обвързан от това да не упражни правораздавателната си компетентност по въпроса за съответствието на закона с Конституцията. Всеки останал съд не просто може, а е длъжен „да продължи производството“, а това означава, че ако е приключил съдебното дирене и към този момент няма произнасяне на КС по сезирането, е длъжен да се произнесе сам и по фактите, и по правото, вкл. като упражни косвен контрол по чл. 5 КРБ.

Именно по тази причина – липсата на възможност съдът, чието решение не е окончателно по спора, да спре разглеждането на делото, за да чака произнасяне от КС по конституционността на приложимата материалноправна норма, не е целесъобразно и отправянето на искане по чл. 150, ал. 2 КРБ от настоящата инстанция до КС преди постановяване на решението по спора. Искането следва да се отправи с решението.

По отношение на цитираното от ищеца в писмените му бележки определение № 6 от 27.06.2024 г. на КС по к. д. № 19/2024 г., в което е прието, че „Произнасянето на конституционната юрисдикция [при сезиране по чл. 150, ал. 2 КРБ] има смисъл само ако може да бъде взето предвид от сезиралата го юрисдикция“, следва да се има предвид, че този правен аргумент, изказан obiter dictum, е неверен по отношение на сезирането от съд, чието решение не е окончателно. Такъв съд, какъвто е настоящият съдебен състав по настоящото дело, е длъжен да сезира КС, но няма право да чака КС да се произнесе. Решението на КС ще ползва евентуално горната инстанция по същия спор. В този смисъл правилно е да се каже, че произнасянето на конституционната юрисдикция при сезиране по чл. 150, ал. 2 КРБ има смисъл само ако може да бъде взето предвид по делото (но не непременно в същата инстанция), по което е отправено искането.

Нормата на чл. 170 КСО, ред., ДВ, бр. 67/2003 г., макар и отменена, е приложим по настоящото дело закон и това прави сезирането по чл. 150, ал. 2 КРБ допустимо.

В заключение – нормата на чл. 170 КСО, ред., ДВ, бр. 67/2003 г. – е противоконституционна като нарушаваща чл. 4, ал. 1 КРБ. Това е достатъчно, за да откаже съдът да я приложи, дори без да обсъжда останалите възражения за нейната противоконституционност, основани на накърняване на правото на наследяване [вж. аргументите на посочените у Стайков, Ивайло. Цит. стат., автори и на самия Ив. Стайков]. На мястото на противоконституционната специална норма следва да се приложи общата – чл. 8, ал. 4 ЗН вр. чл. 48 ЗН вр. чл. 124, ал. 1 КСО, като се уважи предявеният от ищцата главен иск и по силата на наследственото правоприемство й се присъди сумата от 2571, 09 лв., главница, представляваща натрупани средства по индивидуалната пенсионна партида на нейния наследодател П. Х. П., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба 23.12.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.

Следва да се отправи искане по чл. 150, ал. 2 КРБ до КС с горните мотиви. По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД Акцесорният иск за мораторна лихва е доказан по основание и размер. На 29.09.2020 г. ищцата е отправила покана за плащане, на 30.09.2020 г. ответникът е отказал и е изпаднал в забава. За периода 22.12.2021 г.-22.12.2024 г. натрупаната мораторна лихва, определена по реда на чл. 162 ГПК с помощта на онлайн калкулатор (https: //www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html), е 951, 02 лева, поради което искат следва да бъде уважен в предявения по-малък размер от 937, 46 лв.

По разноските: С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата, на която следва да се присъдят разноски от 500 лв. за адвокатски хонорар.

На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати сумата от 140, 34 лв., невнесена държавна такса, от която съдът е освободил ищцата.