Решение № 2198 от 15.4.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 8347/2023 г.

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 14.06.2023 год., постановено по гр.дело №69079/2022 год. по описа на СРС, ГО, 165 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от ЗК „Л.И.“ АД срещу Столична община искове с правно основание чл. 410, ал. 1 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 229.16 лв., представляващо регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по щета №0000-1261-18-250279 и по застраховка „Каско“ – застрахователна полица №93001710080041, със срок на действие от 15.09.2017 год. до 14.09.2018 год., във връзка с причинени вреди по лек автомобил „БМВ 535 ХИ“ с рег.№065М894 в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 24.01.2018 год., в гр.София, на кръстовището на ул.“Младен Кардашев“ и ул.“Самоковско шосе“, при настъпил застрахователен риск – попадане в необезопасена и необозначена неравност на пътя, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №24979/2022 год. по описа на СРС, ГО, 165 с-в – 13.05.2022 год. до окончателното й изплащане и сумата от 66.79 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 12.05.2019 год. до 12.05.2022 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство и заповедното производство в общ размер на 460.24 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в исковото производство и заповедното производство в общ размер на 11.93 лв. Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Столична община. Жалбоподателят поддържа, че ищецът не бил ангажирал никакви доказателства както за наличието на застрахователно правоотношение, така и за настъпването на покрит риск, съгласно общите условия. По делото бил представен единствено застрахователен договор, който обаче бил изготвен единствено за целите на настоящото производство и който бил оспорен с отговора на исковата молба. Първоинстанционният съд бил указал с доклада по делото, че в тежест на ищеца е да докаже наличието на валиден договор за имуществено застраховане, както и че следва най-късно в първото съдебно заседание да представи застрахователна полица в оригинал. По делото не били представени доказателства за сключването на застрахователен договор и полицата не била представена в оригинал. Освен това и не била посочена клауза от Общите условия, обосноваваща покрит риск. Въпреки това в обжалваното решение въобще не бил обсъдил въпроса за наличието на сключен застрахователен договор. Представеният застрахователен договор имал за обект МПС с рег. №019М404, като превозно средство с такъв регистрационен номер не било посочено в последващата документация, приложена към исковата молба – същата се отнасяла за МПС с рег.№065М894. Съгласно чл. 345, ал. 1, т. 2 КЗ /в редакцията му към съгласно ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 год., относима към датата на сключване на договор за процесния период/, предметът на застрахователния договор следвало да е точно и ясно определен. Съгласно Общите условия на застрахователя – т. 9.1 от Раздел IV, при сключването на застрахователния договор застрахованият трябвало да представи свидетелство за регистрация, част I. Същото било представено по делото, но то касаело МПС със друг регистрационен номер 065М894, а не с номера, посочен в застрахователната полица – 019М404. Според свидетелството за регистрация, част І, превозното средство било закупено на 11.02.2018 год., а полицата била със срок на действие от 15.09.2017 год. до 14.09.2019 год., т.е. още преди превозното средство да бъде закупено. Според извадка от публичния регистър на Гаранционен фонд, за МПС с номер на рама съгласно свидетелството на регистрация, част І, имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с начален период – 12.02.2018 год., съответстващ на датата на закупуване на МПС. Поради това ответникът бил възразил, че била спазена законово установената форма за застрахователния договор, респ. че не била налице първата предпоставка за възникване на претендираното регресно право. В случая не била приложима и нормата на чл. 293, ал. 3 ТЗ. Ответникът не бил страна по застрахователното правоотношение, поради което за него нормата на чл. 293, ал. 3 ТЗ не била пречка за релевирането на възражение за нищожност на застрахователния договор, вкл. и поради неспазване на законово установената форма за действителност. На следващо място сочи, че съобразно заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза по процесния участък нямало неравност през периода от 2015 год. до 2019 год., а и нямало и следи от ремонтни дейности. Вещото лице било посочило, че не е установило никакви дупки и кръпки, които да навеждат на мисълта, че е имало дупка или дупка след това, както и че му е направило впечатление, че свидетелят бил съобщил, че се е прибирал към автокъщата, за което трябвало да продължи на право, а не да завива надясно, което не кореспондирало с механизма на ПТП, описан в уведомлението за щета. Разпитаният свидетел по делото бил заявил, че не си спомня произшествието, както и коя гума била увредена. Освен това ответникът бил оспорил протокола за ПТП. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по жалбата ЗК „Л.И.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел за установени по несъмнен начин настъпването на застрахователното събитие и предпоставките за възникване на правото на регрес срещу Столична община. Ответникът бил отговорен за поддръжката на процесния участък от пътната мрежа и виновното бездействие на негови служители било довело да настъпване на вредоносния резултат. По делото бил представен застрахователен договор по застраховка „Каско” на МПС, полица №93001710080041, която била подписана от застрахования и от представител на застрахователя. Обстоятелството, че ищцовото дружество не било представило оригинал на застрахователната полица в първото открито съдебно заседание не предполагало липса на валидно застрахователно правоотношение, още повече, че било представено заверено копие на процесния договор. С оглед съвкупната преценка на събраните доказателства – завереното копие на сключения застрахователен договор, подписан от двете страни, уведомление за настъпило застрахователно събитие, извършен оглед на автомобила след заведена щета при застрахователя, изплатено застрахователно обезщетение, показанията на свидетеля Б.П.К., то доказано се явявало съществуването на валидно застрахователно правоотношение по полица „Каско” на МПС. Дори в хипотезата на липса на подписана застрахователна полица, в отношенията между застраховател и застрахован следвало да се приложат саниращите последици на чл. 293, ал. 3 от ТЗ. Саниращото действие се разпростира и спрямо трети лица, в случая застрахователя на гражданската отговорност на делинквента, в който смисъл била практиката на ВКС. Ангажирани били и доказателства в подкрепа на твърдението, че застрахователното събитие представлявало покрит риск по сключената застраховка. Към исковата молба били приложени Общи условия за застраховане на сухопътни превозно средства без релсови превозни средства, като според т. 7, застрахователят осигурявал покритие за рисковете: пожар, природни бедствия, пътнотранспортно произшествие, злоумишлени действия на трети лица, кражба или грабеж на цялото МПС и други, настъпили не по волята на водача щети, групирани в клаузи, неразделна част от тези Общи условия. В застрахователния договор като обект на застраховката бил посочен лек автомобил „БМВ 535 ХИ”, с peг.№019 М 404, с рама № WBAFU7C53BC874307. Сключената застраховка била със срок на валидност от 15.09.2017 год. до 14.09.2018 год. Нямало спор, че в останалите приложени документи бил описан лек автомобил „БМВ 535 ХИ”, с peг.№065 М 894, който бил същият автомобил, но с различен регистрационен номер, който бил променен впоследствие. Този извод се потвърждавал от идентичния номер на рамата на лекия автомобил с peг.№019 М 404 и лекия автомобил с peг.№065 М 894, който бил описан във всички представени писмени доказателства, а именно WBAFU7C53BC874307. За разлика от регистрационния номер, който можело да бъде сменен неограничен брой пъти, номерът на рамата бил уникален за всеки автомобил и представлявал идентификационен номер на превозното средство. Видно било от показанията на свидетеля Б.П.К., че собственикът на автомобила притежавал автокъща и извършвал търговия с превозни средства, т.е. напълно логично и обяснимо било защо процесният автомобил бил управляван с различни регистрационни номера. В представеното разрешение за временно движение, в графа I /12.01.2018 год./ била посочена датата на издаване на свидетелството, но не датата на прехвърляне на собствеността, а в графа Н /11.02.2018 год./ – срок на валидност на разрешението, т.е. превозното средство не било закупено на 11.02.2018 год., както твърдял жалбоподателят. За процесният автомобил с рама №WBAFU7C53BC874307 имало сключена застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите от 25.08.2017 год., т.е. автомобилът бил закупен и регистриран преди сключване на застраховка „Каско” на МПС. Застрахователната полица била прекратена на 12.10.2017 год. и впоследствие била сключена нова полица на 11.01.2018 год. На следващо място сочи, че заключението по съдебната автотехническа експертиза не давало категоричен отговор на поставения въпрос относно механизма на ПТП. За този извод вещото лице се позовавало на снимки от „Гугъл Мапс” на процесния пътен участък от 2015 год. и от 2019 год., а не на събраните по делото доказателства, включително и официален свидетелстващ документ, какъвто бил протоколът за ПТП, който се ползвал не само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството на материализираното в него изявление на съставителя, но и с материална доказателствена сила относно самото удостоверено волеизявление. Следвало да бъде отчетен и факта, че процесното ПТП било посетено на място от компетентните органи на ОПП-СДВР и последните непосредствено били възприели фактите и обстоятелствата около настъпването му. Вещото лице било посочило, че ако се приемело, че механизмът следва да бъде определен въз основа на данните по делото, а не въз основа на снимки от „Гугъл Мапс”, то можело да се твърди, че е налице причинно-следствена връзка между механизма на ПТП и настъпилите щети по процесното МПС”. В откритото съдебно заседание, проведено на 18.05.2023 год., вещото лице било заявило, че няма данни за състоянието на пътния участък към 24.01.2018 год., като било направило предположения за липса на дупки на пътното платно поради липсата на разлика между снимките от 2015 год. и 2019 год., който извод не бил обоснован. Първоинстанционният съд основателно не бил изградил своите фактически и правни изводи върху тази част от заключението, като се бил позовал върху доказателствената съвкупност на протокола за ПТП. Този механизъм на ПТП бил потвърден и от показанията на свидетеля Б.П.К.. Липсата на спомен у свидетеля относно някои конкретни обстоятелства около застрахователното събитие била обяснима предвид дългия изминал период от време от настъпване на пътнотранспортното произшествие /24.01.2018 год./ до провеждането на неговия разпит /18.05.2023 год./, както и с оглед обстоятелството, че самият инцидент не бил тежък и фактите около неговото реализиране не били оставили трайно отражение в съзнанието на свидетеля. Свидетелят Б.П.К. лично бил попълнил уведомление за настъпило застрахователно събитие и го бил подписал. Въпреки липсата на спомен относно някои конкретни факти у свидетеля, депозираните показания установявали в необходимата степен механизма на ПТП. В този смисъл доказано било възникването на претендираното регредно право, а ответникът не бил доказал своите възражения. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение. С определение на СРС от 03.07.2023 год. /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на годината на постановяване на съдебния акт, която е посочена като 2022 год./, постановено по горепосоченото дело по реда на чл. 248 ГПК, е оставено без уважение искането на ищеца ЗД „Л.И.“ за допълване на първоинстанционното решение в частта му за разноските. Срещу така постановения съдебен акт е подадена частна жалба от ищеца „Л.И.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че с определение от 07.04.2023 год. СРС бил допуснал изслушването на съдебна автотехническа експертиза, като бил определен депозит за вещото лице в размер на 250 лв., който бил внесен от ищеца. В проведеното на 18.05.2023 год. открито съдебно заседание, при изслушването си вещото лице представило справка- декларация, въз основа на която СРС определил допълнителен депозит в размер на 360 лв. В хода на устните състезания ищецът бил представил списък по чл. 80 ГПК, в който били вписани разноските за възнаграждение за вещо лице в размер на 610 лв. С първоинстанционното решение в тежест на ответника били възложени разноски за исковото производство и заповедното производство в размер на 460.24 лв., съразмерно с уважената част от исковете. На 21.06.2023 год. ищецът подал молба, съдържаща искане по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските, с оглед допълнително внесения депозит за вещото лице в размер на 360 лв. Неправилно СРС бил приел, че само заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване, както и че искането не може да се уважи, тъй като определеният едноседмичен срок за внасянето на допълнителния депозит за вещото лице не бил спазен. В случая ищецът бил заплатил сумата от 360 лв., поради което и претендираните разноски били действително направени и подлежали на възмездяване. Извършеният допълнителен разход бил включен в списъка по чл. 80 ГПК и бил своевременно претендиран от ищеца. Указаният от първоинстанционния съд едноседмичен срок за внасяне на допълнителния депозит нямал преклудиращо действие, респ. ищецът не следвало да търпи негативни последици от несвоевременното му заплащане, предвид изхода от спора. Ето защо моли обжалваното определение да бъде отменено, а искането по чл. 248 ГПК – уважено. Ответникът по частната жалба Столична община счита, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Поддържа, че СРС бил определил едноседмичен срок за внасянето на допълнителния депозит за вещото лице в размер на 360 лв., т.е. до 25.05.2023 год., а ищецът бил заплатил посочената сума едва на 20.06.2023 год. Евентуално сочи, че ищецът има право на съразмерната част от претендираните разноски. По отношение на въззивната жалба: Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 410, ал. 1 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното: Ангажирането на отговорността по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е обусловено от установяването на следните кумулативни предпоставки: 1/ наличието на валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец; 3/ предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези вреди да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа; вредите да са причинени вследствие противоправно деяние при или по повод на възложената работа; причинителят да е действал виновно. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани със съществуването на валидно застрахователно правоотношение, в т.ч. дали негов обект е процесния лек автомобил, както и с настъпването на твърдяното застрахователно събитие. В производството по чл. 410, ал. 1 КЗ ответникът е трето лице по отношение на застрахователното правоотношение и той би могъл да противопостави на застрахователя всички свои възражения, които има срещу застрахования. Той разполага с възможността да направи възражения, които се основават на застрахователното отношение, в т.ч. и за липсата на валиден застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките, посочени в чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ /виж например Решение № 64 от 15.06.2010 год. на ВКС по т. д. № 667/2009 год., І т. о., ТК/. Настоящият съдебен състав приема за установено, че на 14.09.2017 год. между ищеца ЗК „Л.И.“ АД и Г.К.И. е бил сключен договор за имуществено застраховане „Каско на МПС“, Клауза 1 /Всички рискове/, който има за обект лек автомобил „БМВ 535 ХИ“ с рама №WBAFU7C53BC874307 и рег.№019 М 404 – с настоящ регистрационен №065 М 894 /който извод следва от обстоятелството, че основен индивидуализиращ белег на превозното средство е поставеният от производителя идентификационен номер /номер на рама/ – виж чл. 143, ал. 1 ЗДвП и Наредба № І-45 от 24.03.2000 год. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркетата, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства/, и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 15.09.2017 год. до 24.00 ч. на 14.09.2018 год. Несъмнено е също така, че горепосоченият застрахователен договор е включвал и обезщетяване при настъпването на щети на застрахованата вещ в резултат на пътнотранспортно произшествие – виж т. 1.3 от раздел Клауза 1 – Всички рискове на Общите условия на ищеца за застраховане на сухопътни превозни средства, без релсови превозни средства. Действително в разглеждания случай представената по делото застрахователна полица е подписана само от застрахования, а същевременно за застрахователния договор е предвидена писмена форма за действителност съгласно чл. 345, ал. 1 КЗ. От друга страна разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ установява забраната за позоваване на нищожността на договора по отношение на страната, която с поведението си е демонстрирала зачитане на действието на изявленията по сделката. Поведение, от което може да се заключи, че липсва оспорване, е приемането на изпълнението на насрещната страна по договора, какъвто е именно разглеждания случай. И това е така, доколкото от всички събрани доказателства по делото е видно, че Г.К.И. е заплатил на ищеца уговорената застрахователна премия /видно от приетите като доказателства по делото сметки/, а след настъпване на процесното ПТП – в срока на действие на договора за имуществено застраховане, във връзка с подаденото уведомление за щета ищецът е извършил действия по образуването на щета, определянето на застрахователно обезщетение и престирането на такова на Г.К.И. в размер на 236.42 лв. Следователно ищецът, а още по-малко трето за договора лице, каквото е ответникът, не разполага с възражение за нищожност на договора. В тази връзка следва да бъдат съобразени и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 2А от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2018 год., ОСТК, според които липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, като основание за нищожност на застрахователния договор „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, не е налице в хипотезата на неположен подпис от някоя от страните, поради което и правните последици на тази вид недействителност няма да настъпят. Наистина формалното отсъствие на подпис в застрахователната полица, като несъобразено с императивното изискване за форма на застрахователния договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, установено с чл. 344, ал. 1 КТ /респ. чл. 184, ал 1 КЗ – отм./, може да обективира и липсата на съгласие за неговото сключване, но характерът на този договор на абсолютна търговска сделка и разпоредбата на чл. 343, ал. 2 КЗ /респ. чл. 183, ал. 2 КЗ – отм./, дават основание да се приеме, че в сочената хипотеза ще е приложимо правилото на чл. 293, ал. 4 ТЗ. Макар да се отнасят до действителността на застрахователния договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, при липсата на положен подпис от някоя от страните, посочените разяснения на ВКС следва да намерят приложение и в настоящия случай, доколкото договорът за имуществено застраховане /“Каско“/ по правната си същност представлява абсолютна търговска сделка, към която приложение намира посочената разпоредба от ТЗ. Съгласно разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т. 3 ЗДвП, водачът на пътно превозно средство, който е участник в ПТП е длъжен, когато при произшествието са причинени само имуществени вреди да окаже съдействие за установяване на вредите от произшествието. Когато между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП и съвместно уведомяват съответната служба за контрол на МВР на територията, на която е настъпило произшествието /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „б” от закона/, а когато такова съгласие не може да бъде постигнато между участниците в произшествието, те уведомяват съответната служба за контрол на Министерството на вътрешните работи на територията, на която е настъпило произшествието, и изпълняват дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. ”в” от закона/. Съответно службите за контрол на МВР имат задължението да посетят мястото на ПТП в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в т.ч., когато между участниците в произшествието има разногласие относно обстоятелствата, свързани с него, а едно от моторните превозни средства не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му при произшествието щети /т. 7/ и когато произшествието е с един участник и моторното превозно средство не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му от произшествието вреди /т. 8/. На основание чл. 125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл. 294, ал. 7 КЗ е издадена Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 год. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерство на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд /обн., ДВ, бр. 8 от 30.01.2009 год., в сила от 30.01.2009 год./. В този подзаконов нормативен акт са регламентирани видовете документи, които се съставят за настъпило ПТП, а именно: 1/ констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2/ протокол за ПТП с материални щети и 3/ двустранен констативен протокол за ПТП /чл. 2, ал. 1/. Съгласно чл. 5, ал. 1 от наредбата, когато при произшествието са причинени само материални щети и между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП /приложение № 3/. Същевременно в нормата на чл. 6, т. 4 от наредбата е указано, че не се посещават от органите на МВР – „Пътна полиция” и не се съставят документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС, освен когато повредите са причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие с един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на собствен ход. В разглеждания случай е установено по делото, че след настъпването на ПТП службите за контрол на МВР са посетили мястото на ПТП и са изготвили протокол №1703774 от 24.01.2018 год. Последният е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими към механизма на ПТП. Когато фактът съставлява волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа. Ищецът, който претендира обезщетение за вреди, твърдейки, че е встъпил в правата на увреденото лице, носи тежестта на доказване на механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква специални знания, които съдът не притежава /в този смисъл Решение № 24 от 10.03.2011 год. на ВКС по т.дело № 444/2010 год., I т. о., ТК, Решение № 85 от 28.05.2009 год. на ВКС по т.дело № 768/2008 год., II т. о., ТК, Решение № 73 от 22.06.2012 год. на ВКС по т.дело № 423/2011 год., I т. о., ТК, Решение № 98 от 25.06.2012 год. на ВКС по т.дело № 750/2011 год., II т. о., ТК и Решение № 15 от 25.07.2014 год. на ВКС по т.дело №1506/2013 год., I т. о., ТК/. Видно е от направените отбелязвания в процесния протокол за ПТП, че същият е съставен от служител на ОПП-СДВР при посещение на място и съдържа преки възприятия на длъжностното лице, в т.ч. възпроизведени в схема, относно състоянието на пътя, препятствията /неравностите/ по него, разположението на лек автомобил „БМВ 535 ХИ“, както и видимите щети по него. В случая не е оспорена автентичността на протокола за ПТП или удостоверителната компетентност на неговия съставител или реда, по който е съставен протоколът. Ответникът е оспорил единствено механизма на ПТП. Настоящият съдебен състав приема, че събраните по делото писмени доказателства, гласните доказателства чрез разпита на свидетеля Б.П.К., които следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни и житейски логични, и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебна автотехническата експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, с изключение на отговора по т. 1, обсъдени в съвкупност, установяват деликта и причинната връзка с вредите – вещото лице сочи, че от техническа гледна точка щетите съответстват на механизма на произшествието, описан в протокола за ПТП. В този смисъл следва да се приеме, че на 24.01.2018 год., около 14.15 ч., при движението си по бул.“Симеоновско шосе“, в гр.София, в посока от ул.“Деян Попов“ към ул.“Витоша“, и достигайки до кръстовището с ул.“Младен Кардашев“, застрахованият лек автомобил е попаднал в несигнализирана и необезопасена неравност /дупка/ на пътното платно, в резултат на което са били увредена предната му лява гума. Във връзка с доводите на ответника следва да се посочи, че констатацията на вещото лице за друг механизъм на произшествието има хипотетичен характер /доколкото не се подкрепя от други данни по делото/. Друг извод не следва и от липсата на дупки на пътното платно и ремонти към м.юни 2015 год. и към м.октомври 2019 год. според снимките от Гугъл Мапс, тъй като предхождащо и последващо датата на ПТП състояние на пътния участък е ирелевантно за предмета на спора, а и следва да се има предвид, че вещото лице не е извършило оглед на място. Доказано е също така въз основа на писмените доказателства по делото, че на 13.02.2019 год. ищецът е заплатил на застрахования Г.К.И. застрахователно обезщетение в размер на 236.42 лв. Не се спори между страните, че пътят, на който е реализираното произшествието, е общински по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за пътищата /ЗП/ във вр. с чл. 8, ал. 3 от закона, поради което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП, следва да се приеме, че задължен да осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е именно ответникът Столична община. Същата като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 31 ЗП чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението. В конкретния случай именно бездействието на последните по изграждането, ремонта и поддържането на процесния път е довело и до неизпълнение на задължението по чл. 31 ЗП, поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители или други изпълнители. Произходът на установената дупка на пътната настилка е ирелевантен за ангажиране на деликтната отговорност, тъй като ЗП предвижда общо и абстрактно задължение на ответника да поддържа републиканските пътища, без значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност за осигуряване на безопасен пътен трафик. В контекста на изложеното въззивният съд счита, че увреденият – собственикът на застрахованото МПС – Г.К.И., има срещу ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу деликвента. По отношение на размера на дължимото застрахователно обезщетение, въззивният съд приема, че разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е да се стигне до пълно репариране на вредоносните последици. В съдебното производство дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” се остойностява с размера на действителната стойност на вредата към деня на настъпване на събитието – чл. 499, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от застрахователя методика към Наредба № 49 от 16.10.2014 год. Също така обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка – чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от застрахователната сума по договора – чл. 386, ал. 1 КЗ. В частност от събраните писмени доказателства и заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза се установява, че стойността на ремонта на увредения автомобил по средни пазарни цени – с нови части, без отчитане на овехтяване, възлиза на 219.16 лв., както и че ищецът е направил разноски в размер на 10 лв. за определяне на заплатеното застрахователно обезщетение – виж чл. 410, ал. 1 КЗ. Следователно релевираната главна претенция законосъобразно е била уважена от първоинстанционния съд до размер на 229.16 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав приема, че регресното право на суброгиралия се застраховател произтича не от договора за застраховка, а от закона. Правилото на чл. 86 ЗЗД се прилага без да се провежда разграничение между юридическите факти, които пораждат неизпълнение на парично задължение. Предвид търсената в настоящото производство главница, ответникът следва да се счита за изпаднал в забава и съответно дължи обезщетение за забавено плащане от деня на поканата за плащане на претендираното обезщетение, а не от датата на увреждането. И това е така, тъй като към момента на възникване на спорните правоотношения законът не предвижда определен срок за изплащане на обезщетението, което се претендира на основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ. Следователно в разглеждания случай намира приложение нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, според която длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора /в този смисъл решение №89 от 30.06.2010 год. на ВКС по т.дело №985/2009 год., І т. о., ТК/. Безспорно е между страните, че ответникът е в забава през процесния период от 12.05.2019 год. до 12.05.2022 год. /виж и покана на л. 28 от първоинстанционното дело, връчена на 15.04.2019 год./, поради което и акцесорната претенция се явява установена в своето основание за посочения период, а нейният дължим размер от 66.79 лв. е бил определен от първоинстанционния съд при правилно приложение на правилото, установено в чл. 162 ГПК. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно. По отношение на частната жалба: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА. С определение на СРС от 07.04.2023 год. е било допуснато изслушването на съдебна автотехническа експертиза, като е бил определен депозит за вещото лице в размер на 250 лв., който е бил внесен от ищеца. На 18.05.2023 год. е било проведено открито съдебно заседание с участието на процесуален представител на ищеца, в което е било прието заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза, като СРС е определил допълнителен депозит за вещото лице в размер на 360 лв. и е указал на ищеца да го внесе в едноседмичен срок. В посоченото съдебно заседание ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК, като е претендирал присъждането на направените разноски по делото, в т.ч. такива за възнаграждение за вещо лице в общ размер на 610 лв. На 21.06.2023 год. /в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, т.е. в срока за въззивно обжалване/ ищецът е депозирал молба, към която е приложил доказателство за внасянето на определения допълнителен депозит за вещото лице в размер на 360 лв. /преводно нареждане от 20.06.2023 год./ и молба, съдържаща искане, което страната е квалифицирала като такова за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските за допълнително възнаграждение за вещо лице. За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд е приел, че само заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване, както и че в случая ищецът не бил спазил определения срок за внасяне на допълнителния депозит за вещото лице. Определението е неправилно. По отговорността за разноските съдът не се произнася служебно, а само по молба на заинтересованата страна, като на присъждане подлежат само действително направените, т.е. заплатени разноски – в този смисъл са и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. По правило най-късно до приключване на последното заседание в съответната съдебна инстанция страните трябва да направят претенциите си за присъждане на разноски и да представят списък по чл. 80 ГПК /арг. и от принципа за равенство на страните в процеса, установен в нормата на чл. 9 ГПК/. В разглеждания случай е несъмнено, че ищецът своевременно е направил искане за присъждане на разноски, като е представил и списък по чл. 80 ГПК /в който фигурират и тези за възнаграждение за вещо лице в общ размер на 610 лв./. Разноски по производството по производството по смисъла на чл. 78, ал. 1 ГПК са всички парични средства, които са изразходвани от страната във връзка с извършването на определени процесуални действия – депозит за призоваване на свидетели, депозит за възнаграждение за вещо лице, преводач и тълковник, за извършване на оглед, за публикации в неофициалния раздел на Държавен вестник, за изпълнение на съдебни поръчки, за назначаване на особен представител и др.. Спорен разпоредбите на чл. 76 и чл. 160, ал. 1 ГПК, разноските за производството се внасят предварително от съответната или двете страни, според обстоятелствата, като съдът определя размер и срок за внасянето им. Непредставянето на документ за внасяне на определения депозит за разноски в указания срок е пречка за събиране на доказателството – чл. 160, ал. 2 ГПК. В разглеждания случай обаче поради пропуск на СРС да даде указания за предварително внасяне на определения допълнителен депозит за вещото лице – преди приключване на делото, такива разноски не са били правени, а доказателството, за което те са били необходими, е било събрано в последното проведено в първоинстанционното производство открито съдебно заседание, а на ищеца са били дадени указания за внасянето на определената сума в едноседмичен срок /при неизпълнение на тези указания законът не предвижда други последици, освен посочените в чл. 160, ал. 2 ГПК/ /. Т.е. ищецът не е бил задължен да внесе тези разноски в хода на първоинстанционното производство, което е приключило и поради това въпросът за тях не е бил обсъждан в процесното решение – арг. чл. 81 ГПК. Следователно първоинстанционният съд е следвало на основание чл. 77 ГПК да постанови определение за принудителното събиране на определената сума за възнаграждение за вещото лице и съответно – едновременно с това да осъди ответника да заплати на ищеца същата сума, респ. съразмерна част от нея, съобразно изхода от спора /или за принудително събиране на сумата направо от загубилата страна, респ. съразмерно от страните, предвид резултата от материалноправния спор/. Така би се реализирала отговорността по чл. 78, ал. 1 ГПК на ответната страна, което в случая не е сторено. При този погрешен подход на първоинстанционния съд, преклузивният срок по чл. 248, ал. 1 ГПК не е започнал да тече, който извод следва както от обстоятелството, че решението е било постановено преди да се извършат процесните разноски и да се постави въпросът за тяхното възстановяване по общите правила на чл. 78 ГПК, така и от липсата на воля на съда за принудително събиране на сумата по реда на чл. 77 ГПК и пропуск за едновременно осъждане на насрещната страна да я заплати на ищеца, респ. съразмерна част от нея, предвид изхода от спора – виж в този смисъл Определение № 268 от 30.06.2022 год. на ВКС по ч.гр.дело № 2121/2022 год., ІІІ г. о., ГК. В контекста на изложеното и доколкото ищецът е внесъл доброволно определения допълнителен депозит за вещото лице в размер на 360 лв., то налице са предпоставките за допълване на първоинстанционото решение в частта за разноските, като с оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъде ангажирана отговорността на ответника за съразмерната част от тези разноски в размер на 331.37 лв. Ето защо обжалваното определение следва да бъде отменено, а искането на ищеца по чл. 248, ал. 1 ГПК – изцяло уважено. По отношение на разноските: При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение, включително и в частта му с характер на определение, не подлежи на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, съдът