Решение № 9 от 17.2.2026 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 342/2025 г.

Производството е въззивно по реда на глава двадесет и първа от НПК. Въззивното производство е образувано по жалба от частния обвинител П. Т. П., чрез повереника му адвокат М. Н. от АК-Велико Търново, срещу присъда № 28 от 25.09.2025год., постановена по НОХД № 187/2025год. по описа на Окръжен съд- гр.Велико Търново. С обжалваната присъда първоинстанционният съд признал подсъдимия П. И. Д. за виновен в това, че на 02.11.2022год., в гр. Лясковец, на ул. „Трети март“, при управление на моторно превозно средство: лек автомобил „Тойота Корола Версо" с рег. № ВТ 91••••, собственост на И. Г. М., нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в: чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП - „Водачът на пътно превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни пътни превозни средства“, като не бил внимателен и предпазлив към уязвимия участник в движението: пострадалия велосипедист А. П.ов П. и в чл. 21, ал. 1 от ЗДвП - „При избиране скоростта на движение на водача на пътно превозно средство категория „В“ е забранено да превишава скоростта от 50 км/ч в населено място“, като се движил в населено място с превишена скорост 56 км/ч, вследствие на което, по непредпазливост причинил смъртта на велосипедиста А. П.ов П., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, вр. чл. 5, ал. 2, т. 1 и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, във вр. с чл. 373, ал. 2 от НПК, във вр. с чл. 58а, ал. 1, във вр. с чл. 36 и чл. 54 от НК му наложил наказание „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА" за срок от ТРИ ГОДИНИ, като на основание чл.66 ал.1 от НК отложил изпълнението на това наказание за изпитателен срок от пет години. На основание чл. 343г от НК, първоинстанционният съд наложил на подсъдимия П. И. Д. и наказание Лишаване от право да управлява МПС за срок от ТРИ ГОДИНИ, считано от отнемане на СУМПС. На основание чл. 59, ал. 4 от НК, първоинстанционният съд приспаднал от срока на наказанието Лишаване от право да управлява МПС времето, през което за същото деяние подсъдимият е бил лишен от същото право по административен ред или по реда на чл. 69а от НПК, в случай, че такова отнемане е имало. С присъдата първонистанционният съд осъдил подсъдимия П. И. Д. да заплати по сметка на ОД на МВР - Велико Търново, направените по делото разноски в размер на 4 590,98 лева (четири хиляди петстотин и деветдесет лева и деветдесет и осем стотинки), както и 5,00 лв. (пет лева), в случай на служебно издаване на изпълнителен лист при невнасянето им. С присъдата първонистанционният съд осъдил подсъдимия П. И. Д. да заплати на П. Т. П. сумата от 1500,00 лв. (хиляда и петстотин лева) - направени разноски за адвокатско възнаграждение по делото. С присъдъта първоинстанционният съд се произнесъл и по въпроса за веществените доказателства, както следва: ВЕЩЕСТВЕНИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА, на съхранение в РУ - Горна Оряховица, след влизане в сила на присъдата: ВД 6 - Велосипед марка „Speedster" - да бъде върнат на собственика К. К. А.. ВД 7 - л. a. „Toyota" c per. № ВТ 91•••• - да бъде върнат на собственика И. Г. М.. ВЕЩЕСТВЕНИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА: ВД 1 - натривка, поставена в бял хартиен плик, запечатана с картон серия Е6127; ВД 2 - 2 бр. крушки от ляв фар, поставени в черен полиетиленов чувал с картон серия И1280. ВД 4 - лява обувка, маратонка, запечатана в черен чувал с картон серия Е6126, като вещи без стойност да се УНИЩОЖАТ, след влизане на присъдата в сила. ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО: ВД 5 - черна седалка от велосипед, поставена в черен чувал, запечатана с картон серия И1281 - опаковани в черен полиетиленов чувал, да се върне на собственика К. К. А.. ВЕЩЕСТВЕНИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА, следващи делото и намиращи се в него: оптичен носител, съдържащ видеозапис от охранителни камери от игрална зала „Сполай гр. Лясковец", предаден доброволно от Д. Д. В.; -оптичен носител, съдържащ видеозапис от охранителна камера от къща в гр. Лясковец, •••••••••, предаден доброволно от С. М. М.; -оптичен носител със запис, подаден на ЕЕН 112 - да останат по делото до неговото унищожаване. С въззивната жалба, подадена от частния обвинител П. Т. П., чрез повереника му адвокат М. Н., горепосочената първоинстанционна присъда е обжалвана само в частта, с която е приложен чл.66 ал.1 от НК и на това основание изпълнението на наложеното наказание три години лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от пет години, като се твърди, че в тази част присъдата е неправилна, незаконосъобразна, необоснована и постановена при грешен анализ на събраните в хода на делото доказателства. Излагат се съображения, че частния обвинител П. П., който е баща на загиналото при процесното ПТП 11-годишно дете А. П.ов П., е категоричен, че по отношение на виновния водач следва да бъде определено ефективно изтърпяване на наложеното наказание „Лишаване от свобода. Този частен обвинител счита, че целите на наказанието и преди всичко поправянето на подсъдимия могат да бъдат постигнати само по този начин. Според жалбоподателя съвсем неправилно не е отчетена както тежестта на конкретния резултат, така и на нарушенията на правилата за движение, част от които са останали дори извън обхвата на обвинението, но вследствие на които реално се е стигнало до настъпването му, които разгледани в своя комплекс определят обществената опасност и укоримост на деянието и дееца в повисока норма. За това според частния обвинител П. П. поправителната цел подобре би се съчетала с целта за превенция, както би се постигнало и по-пълно съответствие между извършеното и следващото се за него наказание, ако подсъдимият изтърпи наложеното му наказание ефективно. Иска се въззивният съд да измени първоинстанционната присъда, като я отмени в частта с която по отношение на подсъдимия П. И. Д. е приложена разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК и е отложено изпълнението на наложеното му наказание три години лишаване от свобода за изпитателен срок от три години. В съдебно заседание във въззивната инстанция представителят на Апелативна прокуратура-Велико Търново изразява мотивирано становище, че жалбата на частния обвинител П. Т. П. е неоснователна и следва да се остави без уважение. На съдебните прения във въззивната инстанция прокурорът посочва, че съдебното следствие пред първоинстанционния съд е преминало по реда на чл.371 т.2 от НПК, при която, съобразно ТР №1/2009год. въззивната инстанция е ограничена във възможностите си и не може да постанови своя съдебен акт по фактическа обстановка различна от тази изложена в обстоятелствената част на обвинителния акт, нито да приеме други фактически положения, освен признатите от подсъдимия. Излага съображения, че процедура поставя условия и изискване към обвинителния акт, който прокуратурата изготвя, като в него следва да има отговор на всички въпроси, по отношение на които е възможно, както в случая са били признати фактическите обстоятелства, изложени в него. Посочва, че нормата на чл. 246, ал. 2 НПК казва, че в обстоятелствената част на обвинителния акт се посочват времето, мястото и начинът на извършване на престъплението. Представителят на държавното обвинение заявява, че той лично смята, че във фактическата обстановка на обвинителния акт не е изложено достатъчно ясно начинът на извършване на престъплението, като липсва отговор на въпроса от кой момент е възникнала опасността за движението, от там и какви действия е следвало да бъдат предприети от страна на водача на моторното превозно средство, за да не настъпи съставомерният резултат. Заявява, че по отношение на този съставомерен резултат във фактическата обстановка не вижда да е описано кога и как е настъпил, а единствено е цитирано заключението на съдебномедицинската експертиза относно причината за смъртта, но самото настъпване на смъртта не е описано как е извършено. По въпроса как следва да се процедира в тази ситуация и дали може въз основа на фактическите положения, които са описани в обстоятелствената част на обвинителния акт да се разтълкуват волята на прокуратурата, а от там и волята на първоинстанционният съд, прокурорът от Апелативна прокуратура-Велико Търново посочва, че на стр. 2 от обвинителния акт е посочено, че лекият автомобил на подсъдимия „Тойота“ достигнал на 85-86 м от мястото на удара, след което е посочено, че до този момент водачът на автомобила е имал техническа възможност, пряка неограничена видимост, първоначално да възприеме осветения от фаровете не автомобила на свидетелите ЖИ.и велосипедист, както и отразената светлина от въртящите светлоотразителни елементи монтирани на велосипеда. Към този момент прокуратурата била приела, че велосипедистът вече се е насочил към пешеходната пътека, бил е в нейната зона и доколкото става въпрос за дете, на видима възраст детска, от този момент нататък е възникнала опасността за движение. Представителят на Апелативна прокуратура-Велико Търново посочва, че подсъдимият е имал пряка видимост, могъл е да го види и възприеме, да следи движението му и от този момент нататък е следвало да предприеме необходимите действия, за да предотврати настъпването на съставомерния резултат. Посочва, че в единия вариант на заключението е посочено, че от този момент нататък и при скорост от 56 км/час, и при скорост от 40 км/час, подсъдимият е имал техническа възможност да предотврати настъпването на произшествието и съставомерния резултат, ако е предприел действия по намаляване на скоростта и спиране. Прокурорът смята, че това е моментът, в който тази опасност възниква и въз основа на който е базирано обвинението на прокуратурата, като се има предвид и че едно от нарушенията, вменени на подсъдимия, е за превишена скорост над 50 км/час в градски условия. Заявява, че ако се възприеме тази теза счита, че фактическата обстановка се изяснява и логически на базата на тази част от експертното заключение може да се приеме механизма на извършване на престъплението, който не се оспорва от подсъдимия, признавайки фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт. Представителят на държавното обвинение счита, че правилно първоинстанционният съд е приел, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от останалите доказателства, допуснал е съкратеното съдебно следствие, провел го е по този начин и е определил наказанието съобразно изискванията на закона. Прокурорът посочва, че първоинстанционният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл.55 НК и е определил наказанието по реда на чл. 58а НК, но държавният обвинител смята, че е допуснато неправилно приложение на материалния закон, тъй като макар да се е позовал на разпоредбата на чл. 2, ал. 2 НК, първоинстанционният съд е определил наказанието лишаване от свобода при минимум от три години и максимум от осем години, които граници са въведени в закон с изменението на разпоредбата в ДВ брой 67 от 2023 г., което е след извършване на деянието от 02.11.2022 година. Прокурорът счита, че правилното приложение на материалния закон изисква границите, при които се определя размера на наказанието, да бъдат в предишната му редакция от ДВ бр. 95/2016 г., при минимум две години лишаване от свобода и максимум шест години лишаване от свобода. Посочва, че в тези граници средата е четири години и счита, че размера на наказанието следва да бъде коригиран, като бъде намалено. По отношение на наказанието лишаване от право да управлява МПС представителят на Апелативна прокуратура-Велико Търново посочва, че няма съответна жалба и не се акцентира на увеличаване на този размер на наказанието, нито прокуратурата е подала протест в тази насока. Излага съображения, че от справката се установява че СУМПС е отнето на 03.11.2022 година, при наказание от три години лишаване да се управлява МПС този срок към момента е изтекъл и счита, че мярката за процесуална принуда, с която е отнето свидетелството за управление с постановление на прокурор трябва да бъде незабавно отменена. По отношение приложението на чл. 66 НК прокурорът счита, че правилно първоинстанционният съд е дал превес на индивидуалната превенция, като е отчел наличието както на формалните предпоставки на закона за приложението на института на условното осъждане, така и чистото съдебно минало, изключително добрите характеристични данни, процесуалното проведения на подсъдимия и всички други отчетени обстоятелства. В този смисъл представителят на държавното обвинение счита, че по съществото на въззивната жалба първоинстанционният съдебен акт е правилен и в тази му част относно приложението на условното осъждане следва да бъде потвърден. По отношение на веществените доказателства и разноските прокурорът счита, че законът е приложен правилно и няма допуснати процесуални нарушения. Адвокат М. Н.- повереник на частния обвинител П. Т. П., поддържа подадената въззивна жалба. На съдебните прения във въззивната инстанция адвокат М. Н. заявява, че счита, че наложеното наказание по отношение на подсъдимия е явно несправедливо и не съответства по никакъв начин на тежестта на извършеното деяние. Счита, че неправилно е приложена разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК и определеното наказание лишаване от свобода е отложено за изтърпяване с петгодишен изпитателен срок. Изразява съжаление, че нито в мотивите на първоинстанционния съд, нито пледоарията на държавното обвинение е чул нито един подробен аргумент, касаещ подробен анализ на установените по делото факти, които са от изключително важно значение при определяне на наказанието и неговата индивидуализация. Счита, че първоинстанционният съд неправилно не е обърнал внимание на няколко изключително важни момента, които касаят не само механизма на настъпване на ПТП, но и самото поведение на подсъдимия като водач на процесния лек автомобил. Твърди, че автотехническата експертиза е обследвала обстойно всички относими към предмета на доказване факти и обстоятелства и е дала отговор на поставените задачи аргументирано, пълно и всеобхватно. Посочва, че от тази автотехническа експертиза се установяват три изключително важни момента, които моли въззивният съд да анализира при вземане на решението си, тъй като счита, че същите, макар и да няма спор по отношение на фактите, имат изключително голямо значение при индивидуализацията на наказанието. Заявява, че на съда няма как да не е направило впечатление от материалите по делото, че подсъдимият е преустановил движението на управлявания от него лек автомобил на разстояние 91 м от място на удара. Посочва, че тези възражения са ги въвели и пред първоинстанционния съд, но за съжаление нито едно от тях не било обсъдено в мотивите на присъдата. Адвокат М. Н. заявява, че той и пред първата инстанция бил обърнал внимание на обстоятелството, че си направил труда да анализира какъв е спирачният път на най-обикновен лек автомобил при аварийно задействане на спирачната система и установил, че при такова задействане и то при скорост от 100 км до 0 км спирачният път е не повече от 48-50 м. Повереникът на частния обвинител П. П. обръща внимание на това обстоятелство, защото според него преустановяване на движение на разстояние 91 м от мястото на удара сочи по категоричен начин, че подсъдимият не е предприел абсолютно никакво действие, за да предотврати настъпване на удара или да преустанови движението, или каквото и да е поведение, каквото следва да има в такава ситуация. На следващо място адвокат М. Н. посочва, че от установените факти по делото се установява, че в процесния пътен участък е имало разминаване между автомобила управляван от подсъдимия и срещуположно движещия се автомобил на свидетелите Желиеви, които са разпитани и са дали подробни показания. Посочва, че в резултат на осветеността от разминаването с този срещуположен автомобил се е получило осветяване на светлоотразителните елементи, които са се намирали на гумите на велосипеда, който е управлявало загиналото дете. Посочва, че това по категоричен начин е възприето от експертите, които са приели, че именно поради тази осветеност и правия пътен участък, този водач е имал възможност да възприеме велосипеда на загиналото дете. Адвокат М. Н. моли въззивния съд да обърне съществено внимание на обстоятелството, че действително инцидентът настъпва в населено място, където скоростта е ограничена на 50 км/час, но в този пътен участък има въведено ограничение с пътен знак за движение със скорост от 40 км/час, а подсъдимият се е движил със скорост от 56 км/час. Повереникът на жалбоподателя посочва, че експертното заключение е категорично за това, че ако подсъдимият се е движил с ограничението е щял да настъпи удар, но със задното колело на велосипеда, при което по никакъв начин няма да има съприкосновение между тялото на детето и която и да било част от автомобил, а съгласно СМЕ причината за смъртта, която настъпва внезапно и мигновено е именно фаталното съприкосновение между детето и автомобила и претъркулването му през стъклото, и падането му зад автомобила. Заявява, че всички тези факти няма как да останат незабелязани от който и да било съдебен състав, най-вече с оглед индивидуализацията на наказанието. Адвокат М. Н. заявява, че съпоставяйки всички тези факти с приетите от първата инстанция добри характеристични данни по отношение на този подсъдим и неговото процесуално поведение, смее да твърди, че приложението на чл. 66, ал. 1 НК в случая е напълно неправилно. Според повереника на жалбоподателя няма как да се съпостави приеме за справедлива загубата на един детски живот с добрите характеристични данни на един млад водач, който по никакъв начин не е предприел нужното поведение като участник в движението, за да предотврати такъв тежък инцидент, а с поведението си е демонстрирал пълно бездействие и безразличие с тези задължения. Не на последно място адвокат М. Н. счита, че нито личната, а още повече генералната превенции биха били постигнати с такъв размер на наказанието, предвид и последващите настъпили законодателни промени, които според него сочат по категоричен начин преустановяване възможността за прилагане на института на чл. 66, ал. 1 НК. Повереникът заявява, че не можал да разбере становището на държавното обвинение, което въпреки че липсвал протест, който да е подаден, заело становище наказанието да бъде намалено. Адвокат М. Н. посочва, че е потресен от едно такова поведение, на който и да било прокурор в страната, предвид на установената фактическа обстановка и най-вече предвид обстоятелството, че нищо не може да възмезди загубата на човешки живот на едно 11 - годишно дете, което оставя своето сестриче-близнак само, на което не могат да се радват родителите и което прекъсва житейския си път в момент, в който трябва да бъде радост за своите близки, да дава повод на тези близки да се гордеят с него и да израства пред очите им като щастливо дете, което следва да стане достоен гражданин на тази държава. В заключение адвокат М. Н. моли въззивния съд да уважи жалбата и да измени първоинстанционната присъда, като приеме, че в случая чл. 66 ал. 1 от НК не следва да бъде прилаган, а наказанието което е определено следва да бъде изтърпяно ефективно. Частния обвинител П. Т. П., поддържа подадената въззивна жалба. На съдебните прения във въззивната инстанция заявява, че поддържа казаното от повереника му и иска справедливост. Адвокат Д. Ц.- повереник на частния обвинител К. К. А. изразява становище, че жалбата на частния обвинител П. Т. П. е основателна и моли въззивния съд да я уважи. На съдебните прения във въззивната инстанция споделя съображенията изложени в пледоарията на адвокат М. Н., като освен това добавя, че като млад шофьор подсъдимият би следвало да бъде повнимателен при шофиране в тъмната част на денонощието, в населено място и то в близост до пешеходна пътека. Посочва, че подсъдимият, в резултат на поголямото си самочувствие, е превишил значително скоростта на движение в този участък, който е и главната улица на гр.Лясковец и в резултат на това е ударил детето, което е пресичало пешеходната пътека, като най-вероятно поради факта, че не го е видял, в продължение на 90 метра след удара не е предприел никакви действия за спиране на колата и се стигнало до фаталния изход. Адвокат Д. Ц. счита, че с оглед постигане целите на наказанието, както и с оглед справедливост за това, че едно семейство остава без 11-годишното си дете, следва да не се прилага чл.66 от НК и наказанието лишаване от свобода да бъде изтърпяно ефективно. Частния обвинител К. К. А. не е обжалвала присъдата и не е участвала лично в заседанието във въззивната инстанция, въпреки, че е била редовно призована, като не е посочила уважителна причина за неявяването си. Адвокат Р. И., в качеството му на упълномощен защитник на подсъдимия П. И. Д., оспорва подадената въззивна жалба от частния обвинител П. Т. П.. На съдебните прения във въззивната инстанция защитникът на подсъдимия заявява, че намира първоинстанционната присъда за правилна и законосъобразна, балансирана и преди всичко за справедлива. Посочва, че единият частен обвинител и Окръжна прокуратура-Велико Търново не са обжалвали присъдата и също са приели че присъдата е правилна и справедлива. Заявява, че от страна на частното обвинение са били казани пресилени думи до такава степен, че се изкривява обективността и справедливостта като понятие в нашето право. Твърди, че това, което иска частното обвинение не е справедливост, а се иска мъст, отмъщение, разчистване на сметки, което обаче не е справедливост. С оглед данните по дело защитникът на подсъдимия счита, че наказанието, което е наложил първоинстанционния съд е правилно, като то е определено в максималния изпитателен срок от пет години. Излага съображения, че наложеното наказание лишаване от свобода е до три години, подсъдимият е с чисто съдебно минало и правилно първоинстанционният съд е приел, че е налице и другата предпоставка на закона, а именно, че за постигане на целите на наказанието, а именно за превъзпитателната му роля,по отношение на подсъдимия, не е необходимо същият да изтърпи наказанието си ефективно. Адвокат Р. И. посочва, че след катастрофата, цялата общественост на гр. Лясковец се вдигнала в подкрепа на подсъдимия, направили са се брожения, подписки, че осветеният участък е лош, че пътят е компрометиран, но нямало един в подкрепа на това, че П. Д. следва да бъде вкаран в затвора. Защитникът на подсъдимия излага съображения, че по делото са налице положителни данни за личността на подсъдимия и са представили допълнителни доказателства, че това е лице с онзи арсенал от високи нравствени и морални качества, който се е отдал в полза на обществото, в полза на децата. Посочва, че цялостното процесуално поведение на подсъдимия е такова, че от първия ден той изразява своето разкаяние, направил е самопризнания, спомогнал е за разкриване на обективната истина. Според адвокат Р. И., всички тези характеристични данни очертават подсъдимия като личност с утвърдено правомерно поведение, с един положителен социален облик, който дава основание да се приеме, че за неговото поправяне и превъзпитание не е наложително той да изтърпи ефективно наложеното му наказание. Защитникът на подсъдимия настоява, че демонстрираното на досъдебното производство и в производството пред първата инстанция искрено съжаление за настъпилия резултат, сочещо оценка на това негово поведение, което се подкрепя и от останалите доказателства, може да формира извод, че поправянето на подсъдимия може да бъде постигнато и без да бъде откъснат от нормалната социална среда. Възразява, че аргументацията за широко разпространение на тези престъпления, не би могла сама по себе си да аргументира извод от ефективно изпълнение на наказанието. Моли въззивният съд да потвърди присъдата на първоинстанционния съд. Поддържа направеното искане на прокурора по чл. 69а НПК. Подсъдимия П. И. Д., оспорва подадената въззивна жалба от частния обвинител П. Т. П.. На съдебните прения във въззивната инстанция заявява, че поддържа всичко казано от неговия защитник, изразява съжаление за случилото се и моли въззивния съд да потвърди условната присъда. В последната си дума във въззивната инстанция подсъдимия П. И. Д. моли въззивния съд да потвърди условната присъда. Великотърновският апелативен съд, като съобрази изложеното в във въззивната жалба, доводите на страните изложени в съдебно заседание, доказателствата по делото и като на основание чл.314 ал.1 от НПК служебно провери изцяло правилността на първонстанционната присъда, намира за установено следното: Въззивната жалба на частния обвинител П. Т. П. е подадена от лице, което притежава активна процесуална легитимация да обжалва първоинстанционната присъда, насочена са срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, съдържанието й отговаря на изискванията на закона и е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. В първата инстанция, по искане на подсъдимия П. И. Д. и на защитника му, производството е протекло по реда на диференцираната процедура на Глава двадесет и седма от НПК. При законосъобразно допуснато от първоинстанционния съд и проведено съобразно правилата на чл.372 от НПК предварително изслушване на страните, подсъдимият е направил самопризнание по чл.371 т.2 от НПК, като признал изцяло фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. С обосновано и законосъобразно определение по чл.372 ал.4 от НПК първоинстанционният съд приел, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства и обявил, че при постановяването на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Първоинстанционният съд провел законосъобразно съкратено съдебно следствие по реда на чл.373 ал.2 от НПК, като не е извършвал разпит на подсъдимия, на свидетелите и вещите лица, за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. В съответствие с разпоредбата на чл.373 ал.3 от НПК, като се позовал на направеното от подсъдимия самопризнание по чл.371 т.2 от НПК и на доказателствата събрани в досъдебното производство, които го подкрепят, в мотивите на присъдата първоинстанционния съд приел за установени фактическите обстоятелства, изложени в обвинителния акт, а именно: Подсъдимият П. И. Д. е правоспособен водач на МПС от 10.05.2022 год., като притежава категории „В“ и „М“. На 02.11.2022 год., след 18:00 часа, в гр.Лясковец, подсъдимият управлявал лек автомобил „Тойота Корола Bepco“, с рег. № ВТ 91 ••••, собственост на трето лице. Движел се по ул. „Трети март“ в посока към гр. Горна Оряховица, като приближавал кръстовището на ул. „Трети март“ с ул. „Г. С. Раковски“. В автомобила, на предната седалка до шофьора, пътувал негов приятел - свидетелят К. М.. Пътният участък преди и след посоченото кръстовище бил прав. Настъпвала тъмната част на денонощието, при астрономически здрач, след залеза и преди настъпването на нощта. В зона непосредствено след западния край на пешеходната пътека за пресичане на ул. „Трети март“, имало маркирана с хоризонтална и вертикална пътна маркировка пешеходна пътека тип „М8.1“. Уличното осветление работело. Преминаващите автомобили се движели с включени къси светлини. Приближавайки кръстовището, подсъдимият Д. управлявал автомобила със скорост около 56 км/ч. По същото време, пострадалият - малолетният А. П.ов П. от гр. Лясковец, движейки се по ул. „Г. С. Раковски“ с велосипед марка „Speedster“, достигнал до зоната на пешеходната пътека, посочена по-горе, на южния тротоар на ул. „Трети март“. В същия момент, в посока центъра на града, приближавайки пешеходната пътека, се движел друг лек автомобил, управляван от свидетеля Д. ЖИ. и пътник в него - свидетелката ЖИ.а. Последната, пътувайки, възприела детето на тротоара. В момента, в който л.а. „Тойота“ достигнал 85- 86 м. от мястото на удара, а автомобилът на свидетеля ЖИ. бил с предната си част на 20 м. преди линията на удара, велосипедистът потеглил по тротоара към зоната на пешеходната пътека. В момента, когато задната част на автомобила на свидетелите Жилеви преминавала през линията на удара, велосипедистът изминал по тротоара 1,72 м., а предната част на автомобила „Тойота“ вече била достигнала на разстояние 51 м. от мястото на удара. До този момент, водачът на автомобила „Тойота“ - подсъдимият Д., е имал техническа възможност (пряка, неограничена видимост) първоначално да възприеме осветения от фаровете на автомобила на свидетелите ЖИ.и велосипедист, както и отразената светлина от въртящите се светлоотразителни елементи, монтирани на велосипеда, до преминаването на линията на удара от автомобила на ЖИ.и. Водачите на посочените два автомобила и велосипедистът продължили движението си по пътното платно, като велосипедистът навлязъл на платното за движение в зоната на западния край на пешеходната пътека, достигайки скорост около 9.1 км/ч. Към момента на навлизане на велосипедиста на платното за движение, автомобилът „Тойота“ бил достигнал до около 30 м. преди мястото на удара, а задната част на автомобила на свидетелите ЖИ.и се била отдалечила на около 15.1 м. от линията на удара. В процеса на движение на автомобила на ЖИ.и, след преминаване на линията на удара до разминаването му с автомобила „Тойота", видимостта на водача на лекия автомобил „Тойота“ /подсъдимия Д./, към зоната на движение на велосипедиста /пострадалия П./, е била ограничена от автомобила на свидетелите ЖИ.и. При разминаването на двата автомобила, предната част автомобила „Тойота“ и задната част на автомобила на ЖИ.и, се намирали на 21,3 м. от линията на удара. В момента на разминаването на двата автомобила, пострадалият П. вече бил достигнал на 4,7 м. преди мястото на удара. След момента на разминаването на двата автомобила, водачът на автомобила „Тойота“ и велосипедистът П. са имали пряка видимост един към друг. Лекият автомобил „Тойота“ и велосипедистът продължили движението си напред, в една и съща лента за движение, при което автомобилът настигнал велосипедиста. Настъпил удар между предната лява част на автомобила и дясната страна на велосипеда. Към момента на удара, велосипедистът седял върху седалката на велосипеда и го управлявал по леко косо разположена траектория, под ъгъл, в рамките на 10-15 градуса спрямо направлението на движение на автомобила „Тойота“. До момента на настъпване на удара, автомобилът продължил да се движи със скорост 56 км/ч, а велосипедистът - да ускорява велосипеда, като достигайки до мястото на удара, скоростта на велосипеда вече била 14 км/ч. В процеса на удара, се осъществили начални контакти на средната дясна част на велосипеда и десния му педал с предния ляв ъгъл на бронята на автомобила. В следствие ударните въздействия, настъпила интензивна ротация на велосипеда в посока обратна на часовата стрелка и последващ контакт на дясната задна страна на велосипеда и гумата му със страничната част (вежда) на предния ляв калник, с последващо продиране по предния капак на автомобила. Реализирането на удара в процес на управление на велосипеда, довело до приплъзване на тялото на детето по предния капак на автомобила и достигане на главата и тялото на пострадалия до предното стъкло. В началото на това движение, дясната подбедрица останала в зоната между средна дясна част на колелото и преден десен фар, като в следствие силовите увреждания се получили фрактура на крака, счупването на фара и отлагане на биологично вещество по задна гума (частта от гумата, към централна ос в разглеждания момент). По отношение на платното за движение, ударът се осъществил в лентата за движение на лекия автомобил, в непосредствена близост до западния край на пешеходната пътека. При осъществяване на удара лекият автомобил не е бил в процес на намаляване на скоростта - ударът не е бил в процес на спиране на автомобила. Водачът - подсъдимият Д., е задействал спирачната система след осъществяването на удара. Тази специфика на удара определя и процес на „носене“ на тялото на велосипедиста при удара; голямо разстояние, изминато от масовия му център от мястото на удара и преминаване над тавана на автомобила, до падането на асфалтовата настилка. Тялото на пострадалия, след „носенето“ и летежа, паднало на асфалтовата настилка. В резултат на удара, велосипедът бил отхвърлен напред спрямо посоката на движение на автомобила и на ляво, като паднал в зоната на южния край на платното за движение; продирайки асфалтовата и тротоарната настилка, се установил в зоната на метален стълб, където бил намерен изправен и подпрян на стълба при последвалия оглед на местопроизшествието. Водачът на лекия автомобил - подсъдимият Д., реагирал за спиране след удара, като успял да преустанови движението си на около 91 метра след мястото на удара. Около 9 минути след спирането, лекият автомобил отново бил приведен в движение и изместен напред на мястото, на което е бил установен при последвалия оглед на местопроизшествието. Според заключенията на изготвените авто-техническа и допълнителна двойна авто-техническа експертизи, в случай, че автомобилът се е движел със скорост 40 км/ч /каквото е било ограничението с поставен знак преди кръстовището/ и водачът му е реагирал към момента на откриването на пряката видимост към велосипедиста, удар пак е щял да се осъществи, но в зоната на задния край на задната гума на велосипеда с предния десен ъгъл на бронята на автомобила. При подобен механизъм на удара е нямало да има пряк контакт на тялото на велосипедиста с елементи от купето на автомобила - л. 78-91, Том 3 от ДП. За да не се осъществи изобщо удар с велосипеда, автомобилът е следвало да бъде управляван със скорост 33,3 км/ч към момента на откриването на пряката видимост към велосипедиста. Вещите лица са констатирали, че от експлоатационнотехническа гледна точка, причина за настъпване на ПТП е нереагирането на водача на автомобила и на велосипедиста за предотвратяване на удара - л. 68, Том 3 от ДП. Според заключението на изготвената съдебно-медицинска експертиза, смъртта на велосипедиста се дължи на остра обемна кръвозагуба, в резултат на получените травми при процесното ПТП. Смъртта е била неизбежна и е настъпила бързо. Получените травматични увреждания са в резултат от действието на остри предмети в областта на лицето и главата и твърди/тъпоръбести предмети по тялото и крайниците - л. 51-56, Том 2 от ДП. Според заключението на изготвената съдебно-техническа експертиза, към момента на настъпване на процесното ПТП, фаровете на автомобила са били включени на къси светлини. Техническото състояние на лекия автомобил и на велосипеда, преди и по време на удара, показва, че превозните средства са били годни за експлоатация. Според заключението на изготвената съдебно-химическа експертиза, в кръвта на подсъдимия Д. не е констатирана концентрация на етилов алкохол - л. 102-119, Том 2 от ДП. Според заключението на изготвената токсико-химическа експертиза, подсъдимият Д. не е управлявал автомобила след употреба на упойващи средства или наркотични вещества - 72-101, Том 2 от ДП от ДП. В хода на съкратеното съдебно следствие в първата инстанция, по искане на защитата на подсъдимия е допуднат и разпитан в качеството на свидетел Атанас Д. Начев, с оглед установяване на характеристични данни. От показанията на този свидетел се установява, че познава подсъдимия от около десет години, като същият е активно спортуващ човек, възпитател по футбол и фитнес инструктор, занимаващ се предимно с деца, на които отдава много любов и грижа. Свидетелят Начев описва подсъдимия като лице с много добри характеристични данни, социално и обществено ангажиран в областта на спорта. От показанията му се установява и изключително влошеното емоционално и психическо състояние на подсъдимия след случилото се. При тези правилно приети за установени фактически обстоятелства, първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразен правен извод, че с деянието си подсъдимият П. И. Д. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ пр.1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Неправилно обаче първоинстанционният съд приложил закона относно нарушенията на правилата за движение, запълващи бланкетната норма на чл.343 от НК, като е приел, че подсъдимият е извършил престъплението, като е нарушил правилата за движение по чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП- като не бил внимателен и предпазлив към уязвимия участник в движението- пострадалия велосипедист А. П.ов П. и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП- като се движил в населено място с превишена скорост 56 км/ч, и че именно тези нарушения на правилата за движение са в причинно-следствена връзка с настъпилите съставомерни общественоопасни последици- смъртта на А. П.ов П.. Нормата на чл.343 от НК препраща към тази на чл.342 от НК, която е бланкетна и се запълва със съответни норми в друг нормативен акт, които предвиждат конкретни правила за движение, експлоатация или изисквания за добро качество на ремонт. Бланкетната норма на чл.343 от НК може да бъде запълнена само с извършени нарушения на правилата за движение по ЗДвП и ППЗДвП, които са в причинно-следствена връзка с резултата от престъплението. Нарушенията на правилата за движение, които не са в причинно-следствена връзка с този резултат, могат да имат значение за отговорността на дееца, но само във връзка с индивидуализацията на наказанието. Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП, водачът на пътно превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни пътни превозни средства. Тази разпоредба е обща, не вменява на водачите на ППС конкретно правило за поведение и съгласно константната съдебна практика не може да запълни бланкетната норма на чл.343 от НК. Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, при избиране скоростта на движение на водача на пътно превозно средство от категория „В“ /каквато категория е процесния л.а.„Тойота Корола Bepco“, с рег. № ВТ 91 ••••/, е забранено да превишава в населено място стойност на скоростта 50 км/ч. Съгласно разпоредбата на чл.21, ал.2 от ЗДвП, когато стойността, която не трябва да се превишава е различна от посочената в ал.1, това се сигнализира с пътен знак. Иначе казано, когато има поставен пътен знак, указващ максимална стойност на скоростта различна от посочената в чл.21 ал.1 от ЗДвП, разпоредбата на ал.1 не се прилага, а съгласно ал.2 на чл.21 от ЗДвП максималната скорост на движение е тази указана с пътния знак. В конкретният случай обвинителния акт не се отличава с голяма юридическа прецизност (което обстоятелство се констатира и от представителя на Апелативна прокуратура -Велико Търново), като в обстоятелствената му част не е изрично посочено дали в района на настъпване на ПТП е имало поставен конкретен пътен знак, указващ на подсъдимия, че разрешената максимална скорост за движение е различна от посочената в чл.21 ал.1 от ЗДвП. Въпреки това, от посоченото в последния абзац на стр.3 от обвинителния акт във връзка с установените обстоятелства посредством изготвените по делото автотехническа и допълнителна автотехническа експертизии, а именно: „…в случай, че автомобилът се е движел със скорост 4 0 km/h /каквото е било ограничението с поставен пътен знак преди кръстовището/ и водачът му е реагирал…“, може да се приеме, че според фактическите обстоятелства, изложени в обвинителния акт /приети за установени и от съда, съгласно правилото на чл.373 ал.3 от НПК/, преди кръстовището по посока на движение на подсъдимия е имало поставен пътен знак, въвеждащ ограничение на максималната скорост на движение на 40 км/ч. Самопризнанието на подсъдимия по чл.371 т.2 от НПК, относно този факт, изложен в обстоятелствената част на обвинителния акт, се подкрепя от събраните в досъдебното доказателства и конкретно от приложената на л.20, т.4 от ДП схема на участъка на кръстовището на ул. „Трети март“ с ул. „Бузлуджа“ и ул. „Г. Раковски“- до кръстовището на ул. „Трети март с ул. „Бузлуджа“ в гр. Лясковец с нанесена маркировка и пътни знаци, от която се установява, че непосредствено след кръстовището на ул. „Трети март“ с ул. „Павел Калянджи“ и ул. „Бузлуджа“, в посока на следващото кръстовище на ул.“Трети март“ с ул. Г. Раковски“, от дясната страна по посока на движение на л.а. „Тойота“, управляван от подсъдимия, е имало поставен забранителен пътен знак по чл.47 от ал.3 от ППЗДвП- „В26“, въвеждащ забрана за движение със скорост по-висока от означената върху знака- 40 км/ч. Съгласно чл.50 ал.1 от ППЗДвП, забраната въведена с пътен знак В26 важи до следващото кръстовище или до знак, който ги отменя, или на разстояние, указано с допълнителна табела Т2. В конкретния случай забраната подсъдимия да управлява процесния автомобил Тойота е важала до следващото кръстовище, а именно кръстовището на ул. „Трети март“ с ул. „Г. Раковски“, непосредствено след което е станало пътно-транспортното произшествие. От съдържанието на обвинителния акт и от мотивите на първоинстанционната присъда се установява, че както прокурора, така и първоинстанционният съд са приели, че в конкретният случай опасността за движението е възникнала в момента, в който са се разминали л.а. „Тойота“, управляван от подсъдимия П. Д. и насрещно движещия се друг л.а. управляван от св.Д. Ж., от който момент се е открила пряка видимост на подсъдимия към пострадалия велосипедист А. П.. Към този момент предната част на л.а. „Тойота“ се намирала на 21,3 м. от мястото на удара /преди мястото на удара/, а пострадалия П. бил върху платното за движение и бил достигнал на 4,7 м. преди мястото на удара. Въззивният съд приема горното за правилно. В конкретностният случай опасността за движението действително е възникнала в момента, в който са се разминали л.а. „Тойота“, управляван от подсъдимия П. Д. и насрещно движещия се друг л.а. управляван от св.Д. Ж., от който момент се е открила пряка видимост на подсъдимия към пострадалия велосипедист А. П.. Към този момент предната част на л.а. „Тойота“ се намирала на 21,3 м. от мястото на удара /преди мястото на удара/, а пострадалия велосипедист А. П. бил върху платното за движение и бил достигнал на 4,7 м. преди мястото на удара. Настоящият състав не споделя становището на представителя на Апелативна прокуратура-Велико Търново, изразено в пледоарията му на съдебните прения във въззивната инстанция, че опасността за движението е възникнала в по-ранен момент, когато пострадалият велосипедист е бил още на тротоара и подсъдимият е могъл да го възприеме и наблюдава поведението му, когато предната част на автомобила „Тойота“ се е намирала на разстояние 85-86 м. от мястото на удара. Прокурорът от ВТАП се аргументира с това, че към този момент прокуратурата е приела, че велосипедистът вече се е насочил към пешеходната пътека, бил и в нейната зона и доколкото става въпрос за дете, на видима детска възраст, от този момент е възникнала опасността за движение. Тези доводи на представителя на държавното обвинение н тази инстанция не могат да бъдат споделени. Според признатите от подсъдимия факти, изложени в обвинителния акт и приети за установени от първоинстанционния съд в мотивите на присъдата, в момента, в който л.а. „Тойота“ достигнал 85-86 м. от мястото на удара, а автомобилът на свидетеля ЖИ. бил с предната си част на 20 м. преди линията на удара, велосипедистът потеглил по тротоара към зоната на пешеходната пътека. В момента, когато задната част на автомобила на свидетелите Жилеви преминавала през линията на удара, велосипедистът изминал по тротоара 1,72 м., а предната част на автомобила „Тойота“ вече била достигнала на разстояние 51 м. от мястото на удара. До този момент, водачът на автомобила „Тойота“ - подсъдимият Д., е имал техническа възможност (пряка, неограничена видимост) първоначално да възприеме осветения от фаровете на автомобила на свидетелите ЖИ.и велосипедист, както и отразената светлина от въртящите се светлоотразителни елементи, монтирани на велосипеда, до преминаването на линията на удара от автомобила на ЖИ.и. На първо място, от гореизложеното не може да се направи несъмнен извод, че опасността за движение е възникнала още при това движение на пострадалия велосипедист по тротоара към зоната на пешеходната пътека, което подсъдимият имал техническа възможност да наблюдава докато предната част на управлявания от него л.а. „Тойота“ се намирал на разстояние от 85-86 м. до 51 м. от мястото на удара, след което видимостта на подсъдимия към пострадалия велосипедист била ограничена от автомобила на свидетелите Жилеви. Подсъдимият не е имал техническа възможност да наблюдава движението на пострадалия велосипедист непосредствено до достигането му до границата между тротоара и платното за движение и навлизането на велосипеда върху платното за движение на ул. „Трети март“. Обстоятелството, че велосипедистът се бил насочил към зоната на пешеходната пътека не е достатъчно да се приеме, че по този начин несъмнено е демонстрирал намерението си да я пресече, тъй като е било възможно да продължи движението си по тротоара на ул.“Трети март“, а не да предприеме пресичане на тази улица. На следващо място, макар в обстоятелствената част на обвинителния акт - на стр.1, абз. последен, да е посочено, че пострадалият А. П.ов П. е бил малолетен, а на стр.2, абз. 3 да е посочено, че св.Жилева е „възприела детето на тротоара“, никъде в обвинителния акт не е посочено, че при конкретните обстоятелства по делото и най-вече условията на видимост и това, че пострадалият се е придвижвал на велосипед, подсъдимият е имал техническата възможност да възприеме обстоятелството, че пострадалият велосипедист А. П.ов П. е дете, както и че пострадалият е бил на видима детска възраст. В обвинителния акт не е посочена конкретната възраст на пострадалия А. П., ръста му, дрехите, с които е бил облечен или други особености, от които евентуално да е възможно да се направи несъмнен извод, че видимо е бил на детска възраст, а е посочено само, че е бил малолетен. С оглед данните по делото за възрастта на пострадалия А. П.ов П., който към момента на произшествието е бил навършил десет години, единадесет месеца и двадесет и три дни, пострадалият действително е бил дете по смисъла на закона, но след като в обвинителния акт не е изрично посочено, че същият е бил на видима детска възраст и че подсъдимият при конкретните обстоятелства е могъл да възприеме този факт и да съобрази поведението си с него, отговорността на подсъдимия не може да бъде ангажирана за нарушение на правилото за движение по чл.117 от ЗДвП, съгласно което при приближаване на място, където на пътя или в близост до него се намират деца, водачът ППС е длъжен да намали скоростта, а при необходимост- да предприеме аварийно спиране. Наблюдаващият досъдебното производство прокурор очевидно също е приел, че наказателната отговорност на подсъдимия не може да бъде ангажирана за допуснато нарушение на правилото за движение по чл.117 от ЗДвП, за каквото е бил привлечен в качеството на обвиняем с постановление от 12.09.2024год., но в последствие не е привлечен за нарушение на правилото за движение по чл.117 от НК с последното по време постановление за привличане на обвиняем от 26.11.2024год., което съответства на обвинението, повдигнато на подсъдимия с обвинителния акт, въз основа на който е образувано производството в първата инстанция. Съгласно признатите от подсъдимия факти, изложени в обвинителния акт, приети за установени в мотивите на присъдата, според заключенията на изготвените авто-техническа и допълнителна двойна автотехническа експертизи, в случай, че автомобилът се е движел със скорост 40 км/ч /каквото е било ограничението с поставен знак преди кръстовището/ и водачът му е реагирал към момента на откриването на пряката видимост към велосипедиста /в който са се разминали л.а. „Тойота“, управляван от подсъдимия П. Д. и насрещно движещия се друг л.а. управляван от св.Д. Ж./, удар пак е щял да се осъществи, но в зоната на задния край на задната гума на велосипеда с предния десен ъгъл на бронята на автомобила. При подобен механизъм на удара е нямало да има пряк контакт на тялото на велосипедиста с елементи от купето на автомобила - л. 78-91, Том 3 от ДП. За да не се осъществи изобщо удар с велосипеда, автомобилът е следвало да бъде управляван със скорост 33,3 км/ч към момента на откриването на пряката видимост към велосипедиста. Вещите лица са констатирали, че от експлоатационно-техническа гледна точка, причина за настъпване на ПТП е нереагирането на водача на автомобила и на велосипедиста за предотвратяване на удара - л. 68, Том 3 от ДП. При тези приети за установени факти, въззивният съд намира, че в конкретният случай като е управлявал л.а. „Тойота“ със скорост 56 км/ч, подсъдимият П. Д. не е извършил нарушение на правилото за движение по чл.21 ал.1 от ЗДвП, а е извършил нарушение на правилото за движение по чл.21 ал.2 от ЗДвП, тъй като в момента на възникване на опасността за движението е управлявал л.а. „Тойота“ със скорост по-висока от 40 км/ч, каквото ограничение е било въведено с пътен знак „В26“ преди кръстовището на ул. „Трети март“ с ул. „Г. Раковски“. Въпреки, че ударът е станал непосредствено след това кръстовище, към момента на възникване на опасността за движението автомобилът, управляван от подсъдимия, още не е бил отминал кръстовището и въведената забрана с пътен знак „В26“ за движение със скорост по-висока от 40 км/ч все още е важала. На следващо място, въззивният съд намира, че макар да е извършил нарушение на правилото за движение по чл.21 ал.2 от ЗДвП, тъй като в момента на възникване на опасността за движението е управлявал л.а. „Тойота“ със скорост 56 км/ч, която е по-висока от 40 км/ч, каквото ограничение на максималната скорост на движение е било въведено с пътен знак „В26“ преди кръстовището на ул. „Трети март“ с ул. „Г. Раковски“, това извършено от подсъдимия нарушение не е в причинно-следствена връзка с настъпилите съставомерни общественоопасни последици- смъртта на А. П.ов П. и също не може да запълни бланкетната диспозиция на чл.343 от НК. Според признатите от подсъдимия факти, изложени в обвинителния акт и приети за установени в мотивите на присъдата, в случай, че автомобилът, управляван от подсъдимия се е движел със скорост 40 км/ч /каквото е било ограничението с поставен знак преди кръстовището/ и водачът му е реагирал към момента на откриването на пряката видимост към велосипедиста /в който са се разминали л.а. „Тойота“, управляван от подсъдимия П. Д. и насрещно движещия се друг л.а. управляван от св.Д. Ж./, удар пак е щял да се осъществи, но в зоната на задния край на задната гума на велосипеда с предния десен ъгъл на бронята на автомобила. При подобен механизъм на удара е нямало да има пряк контакт на тялото на велосипедиста с елементи от купето на автомобила - л. 78-91, Том 3 от ДП. За да не се осъществи изобщо удар с велосипеда, автомобилът е следвало да бъде управляван със скорост 33,3 км/ч към момента на откриването на пряката видимост към велосипедиста, като вещите лица са констатирали, че от експлоатационно-техническа гледна точка, причина за настъпване на ПТП е нереагирането на водача на автомобила и на велосипедиста за предотвратяване на удара - л. 68, Том 3 от ДП. В обстоятелствената част на обвинителния акт, а така също и в мотивите на присъдата, изрично е прието за установено, че ако автомобилът, управляван от подсъдимия П. Д. се е движел със скорост 40 км/ч /каквото е било ограничението с поставен знак преди кръстовището/ и подсъдимият е реагирал към момента на откриването на пряката видимост към велосипедиста, в който са се разминали л.а. „Тойота“, управляван от подсъдимия П. Д. и насрещно движещия се друг л.а. управляван от св.Д. Ж., удар пак е щял да се осъществи, но в зоната на задния край на задната гума на велосипеда с предния десен ъгъл на бронята на автомобила, като при подобен механизъм на удара е нямало да има пряк контакт на тялото на велосипедиста с елементи от купето на автомобила. В обвинителния акт липсва фактическа констатация или твърдение, че при такъв механизъм на удара съставомерните общественоопасни последици- смъртта на А. П.ов П. е нямало да настъпят, т.е., че ако подсъдимият е управлявал автомобила със скорост 40 км/ч в съответствие с правилото за движение по чл.21 ал.2 от ЗДвП и е реагирал своевременно при възникване на опасността за движението, въпреки удара, който е щял да се осъществи в зоната на задния край на задната гума на велосипеда с предния десен ъгъл на бронята на автомобила, пострадалият А. П. е нямало да получи несъвместими с живота увреждания. Само като допълнение следва да се посочи, че дори в обвинителния акт формално да имаше твърдение за съществуването на такъв факт, същият би бил доказателствено необезпечен, тъй като в досъдебното производство по делото не е назначавана комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза, която да отговори на въпроса какви увреждания би получил пострадалият А. П. при такъв механизъм на удара и дали следствие на същите би настъпила смъртта на пострадалия. Предвид горното, настоящият състав приема, че съгласно признатите от подсъдимия П. Д. факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, правилно приети за установени и в мотивите на първоинстанционната присъда, подсъдимият е извършил нарушение на правилото за движение по чл.21 ал.2 от ЗДвП, но това нарушение не е в пряка причинно-следствена връзка със смъртта на пострадалия А. П.. От друга страна въззивният съд намира, че признатите от подсъдимия факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, правилно приети за установени в мотивите на първоинстанцзионната присъда, обуславят извод за извършени от подсъдимия други нарушения на правилата за движение по пътищата, а именно такива по чл.20 ал.2 изр.1 и изр.2 от ЗДвП (ред. ДВ бр.51/2007г., която е била в сила към 02.11.2022год.), които в конкретният случай са в пряка причинно-следствена връзка с настъпилата смърт на пострадалия А. П.ов П.. Относно нормите, установяващи определени правилата за движение, винаги са приложими тези, които са били в сила по време на извършване на инкриминираното деяние, като по отношение на тях не се прилага чл.2 ал.2 от НК, тъй като при управление на МПС водачите са длъжни да се съобразяват с действащите към момента на управлението правила за движение. Съгласно разпоредбата на чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП (ред.ДВ бр.51/2007г.), при избиране скоростта на движението водачите на пътни превозни средства са длъжни да се съобразяват с атмосферните условния, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Съгласно разпоредбата на чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП (ред.ДВ бр.51/2007г.) водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Въззивният съд намира, че в конкретният случай, подсъдимият П. Д. е извършил нарушение на правилото за движение по пътищата по чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП (ред.ДВ бр.51/2007г.), тъй като при избиране на скоростта на движение на управлявания от него л.а. „Тойота“ не се е съобразил с характера и интензивността на движението и с условията на видимост, за да бъде в състояние да спре пред предвидимо препятствие. При избиране скоростта си на движение подсъдимият е бил длъжен да съобрази обстоятелствата, че управлява автомобила в населено място, в тъмната част на денонощието, при намалено видимост, с включени светлини, че срещу него се движи друг автомобил с включени светлини, че наближава кръстовище с пешеходна пътека, че на тротоара в района на кръстовището има велосипедист, който се насочва към зоната на пешеходната пътека и че видимостта му към пострадалия велосипедист за определен период от време е била ограничена от насрещно движещия се автомобил на свидетелите Жилеви. Намиращият се на тротоара и движещ се към зоната на пешеходната пътека велосипедист А. П.ов П., който подсъдимият е имал техническа възможност да види и наблюдава докато л.а. „Тойота“ се е намирал на разстояние от 86-86 м. до 51 м. от мястото на удара, въпреки че към него момент още не е представлявал опасност за движението, е бил предвидимо препятствие. Подсъдимият е бил длъжен и е могъл да предвиди, че докато автомобилът на свидетелите Жилеви е ограничавал видимостта му към пострадалият велосипедист, последният може да навлезе върху платното за движение зад автомобила на свидетелите Жилеви и да се окаже пред автомобила, управляват от подсъдимия, след разминаването на последния с автомобила на свидетелите Жилеви, както е станало в случая. Подсъдимият е бил длъжен да съобрази всички горепосочени обстоятелства, свързани с характера и интензивността на движението и условията на видимост и приближавайки кръстовището да избере скорост на движение по-ниска от разрешената съгласно чл.21 ал.2 от ЗДвП (40 км/ч), като при разминаването с автомобила на св.Жилеви да управлява л.а. „Тойота“ със скорост не по-висока от 33,3 км.ч, с която би могъл да спре на разстояние до 21,3 м. и да предотврати удара на велосипеда управляван от пострадалия А. П.ов П., ако своевременно предприеме действия за спиране на управлявания от него автомобил към момента на откриване пряката видимост към велосипедиста при разминаването на двата автомобила, в който момент е възникнала опасността за движението. Освен нарушение на правилото за движение по чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП, в конкретният случай подсъдимият П. Д. е извършил и нарушение на правилото за движение по чл.20 ал.2 изр.2 (ред.ДВ бр.51/2007г.), тъй като при възникналата опасност за движението- велосипедист на платното за движение пред него, не е предприел своевременно действия за спиране на управлявания л.а. „Тойота“. Съгласно изложените в обвинителния акт и приети за установени от съда факти, подсъдимият е предприел действия за спиране на управлявания от него автомобил едва след удара, като успял да преустанови движението си на около 91 метра след мястото на удара. Задължението на водачите по чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП да намалят скоростта, а при необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението, не отпада, ако се движат с несъобразена скорост по смисъла на чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП или с превишена скорост съгласно чл.21 ал.1 или ал.2 от ЗДвП. При възникнала опасност за движението, водачът на ППС винаги е длъжен да намали скоростта, а при необходимост и да спре, като последното означава своевременно да предприеме действия за аварийно спиране, ако се налага такова. В конкретният случай и двете извършени от подсъдимия П. Д. нарушения на правилата за движение по чл.20 ал.2 изр.1 и изр.2 от ЗДвП (ред. ДВ бр.51/2007г.) са в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите общественоопасни последици- смъртта на А. П.ов П., тъй като ако подсъдимият беше спазил тези правила за движение, процесното ПТП, при което е причинена смъртта на А. П.ов П., нямаше да настъпи. От друга страна, процесното пътно-транспортно произшествието е било предотвратимо само ако подсъдимият е спазил и двете посочени правила за движение- по чл.20 ал.2 изр.1 и изр.2 от ЗДвП (ред. ДВ бр.51/2007г.), като при неспазването на което и да е от тях, произшествието би било непредотвратимо. Ето защо общественоопасните последици- смъртта на А. П.ов П., са пряка и непосредствена последица от деянието на подсъдимия П. Д. и в частност на извършените от него нарушения на правилата за движение по чл. 20 ал.2 изр.1 и изр.2 от ЗДвП (ред. ДВ бр.51/2007г.). От субективна страна първоинстанционният съд правилно е приел, че подсъдимият П. Д. е извършил престъплението виновно, при непредпазлива форма на вината във вид на небрежност по смисъла на чл.11 ал.3 пр.1 от НК, тъй като подсъдимият не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици- смъртта на А. П.ов П., но при конкретните обстоятелства е бил длъжен и е могъл да ги предвиди. В настоящия случай, видно от обстоятелствата изложени в обвинителния акт, които предвид разпоредбата на чл.373 ал.3 от НПК задължително следва да бъдат приети за установени и от съда в мотивите на присъдата, респ. в решението на въззивната инстанция, прокурорът е изложил фактически обстоятелства обуславящи правен извод за извършени от подсъдимия П. И. Д. три отделни нарушения на правилата за движение- по чл.21 ал.2 от ЗДвП, което не е в причинно-следствена връзка с престъпния резултат и по чл.20 ал.2 изр.1 и изр.2 от ЗДвП (ред. ДВ бр.51/2007г.), които са в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите общественоопасни последици- смъртта на А. П.ов П.. С диспозитива на обвинението, повдигнато с обвинителния акт, въз основа на който е образувано производството в първата инстанция, на подсъдимия П. Д. е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ пр.1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, като бланкетната норма на чл.343 от НК е запълнена с допуснати от подсъдимия две нарушения на правилата за движение- по чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП и по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. По това повдигнато обвинение подсъдимият П. Д. е признат за виновен с първоинстанционната присъда. Като са запълнили бланкетната норма на чл.343 от НК с нарушения на правилата за движение- по чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП и по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, прокурорът и първоинстанционния съд са нарушили материалния закон, тъй като съгласно изложените по-горе съображения, при приетите за установени по делото факти, подсъдимият е извършил престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в“ пр.1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, но не като е нарушил правилата за движение по чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП и по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, а като е нарушил правилата за движение по чл.20 ал.2 изр.1 и изр.2 от ЗДвП (ред. ДВ бр.51/2007г.). Въпреки обстоятелството, че производството в първата инстанция е протекло по реда на диференцираната процедура на Глава двадесет и седма от НПК, след направено от подсъдимия самопризнание по чл.371 т.2 от НПК, няма процесуална пречка съдът да приложи правилно закона, който съответства на признатите от подсъдимия факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, тъй като самопризнанието по чл.371 т.2 от НПК обхваща само фактите, но не и правната им квалификация. Съгласно разпоредбата на чл.373 ал.3 от НПК, съдът е длъжен в мотивите на присъдата да приеме за установени само фактическите обстоятелства, изложени в обвинителния акт, но не длъжен да приема правната квалификация на тези факти, дадена от прокурора, включително и квалификацията относно нарушенията на правилата за движение, с които е извършено престъпление по чл.343 от НК. Съгласно т.7 на ТР № 2/22.12.2016год. по т.н.д. № 2/2016год., ОСНК на ВКС, съдът е компетентен да даде правилната квалификация на нарушението, запълващо бланкетната норма на чл.343 от НК, ако в обстоятелствената част на обвинението са описани фактическите обстоятелства по извършването му. Настоящият случай е именно такъв. Поради изложеното присъдата следва да се измени на основание чл.337 ал.1 т.2 от НПК, относно допуснатите от подсъдимия П. Д. нарушения на правилата за движение, с които е извършил престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в“ пр.1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Следва да се приложи закон за същото престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ пр.1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК , като подсъдимият бъде признат за виновен, че е извършил престъплението, като е нарушил правилата за движение по чл.20, ал.2, изр.1 и изр.2 от ЗДвП (ред. ДВ бр.51/2007г.) и да бъде оправдан само в частта на обвинението, че е извършил престъплението, като е нарушил правилата за движение по чл. 5, ал. 2, т.1 от ЗДвП и по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. За извършеното от подсъдимия П. И. Д. престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, пр.1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, законът, който е бил в сила по време на извършване на престъплението (ред. ДВ бр.60/2012г.) и следва да се приложи на основание чл.2 ал.2 от НК, тъй като е най-благоприятен за подсъдимия в сравнение с последвалите закони (след измененията на чл.343 ал.1 б. „в“ от НК и чл.343г от НК, обнародвани с ДВ бр. 67/2023г. и бр.61/2025г.), предвижда наказание лишаване от свобода от две до шест години, като на основание чл.343г от НК е предвидено и кумулативно наказание лишаване от права по чл.37 ал.1 т.6 и т.7 от НК, в размер съобразно чл.49 ал.2 от НК- не по-нисък от размера на наложеното наказание лишаване от свобода и не по-висок от три години над размера на наложеното наказание лишаване от свобода, когато наказанието лишаване от права се налага заедно с наказание лишаване от свобода. Видно от мотивите на присъдата, първоинстанционният съд правилно е констатирал, че е налице основание за приложение на чл.2 ал.2 от НК, но неправилно е приел, че приложимия на това основание закон предвижда за извършеното от подсъдимия престъпление наказание лишаване от свобода от три до осем години. Въпреки че в мотивите на първоинстанционната присъда не е изрично посочено, очевидно първоинстанционният съд е намерил за приложима разпоредбата на чл.343 ал.1 б. „в“ пр.1 от НК ( ред. ДВ бр.67/2023г.), като не е съобразил, че преди изменението с ДВ бр. 67/2023г., и конкретно по време на извършване на престъплението- 02.11.2022год., разпоредбата на чл.343 ал.1 б. „в“ пр.1 от НК (ред. ДВ бр.60/2012г.) е предвиждала за това престъпление по-леко наказание, а именно лишаване от свобода от две до шест години. Именно тази законова разпоредба, която е била в сила по време на извършване на престъплението, следва да се приложи в настоящия случай, тъй като е най-благоприятна за подсъдимия. С измененията на НК обн. ДВ бр.67/2023г. за това престъпление се предвижда наказание лишаване от свобода от три до осем години, а с измененията на НК обн. ДВ бр. 61/2025год. за това престъпление се предвижда наказание лишаване от свобода от пет до осем години, като с последното е изменена и разпоредбата на чл.343г от НК, като е създадена и нова ал.2, в която е увеличен и размера на предвиденото наказание лишаване от права, когато се налага заедно с лишаване от свобода- от една до пет години над срока на наложеното наказание лишаване от свобода. Предвид обстоятелството, че производството в първата инстанция е протекло по диференцираната процедура на Глава двадесет и седма от НПК, след направено от подсъдимия П. Д. самопризнание по чл.371 т.2 от НПК, първоинстанционният съд правило е съобразил, че съгласно разпоредбата на чл.373 ал.2 от НПК наказанието на подсъдимия следва да се определи при условията на чл.58а от НК, което налага да се съобразят смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, за да се прецени коя от хипотезите на чл.58а от НК следва да се приложи. Във връзка с индивидуализацията на наказанието на подсъдимия П. Д., първоинстанционният съд правилно е отчел като смекчаващи отговорността обстоятелства липсата на минали осъждания, изключително добрите характеристични данни за подсъдимия, това че работи и е социално и обществено ангажиран в областта на спорта, изразеното от подсъдимия критично отношение искрено разкаяние и съжаление за извършеното и дадените от подсъдимия обяснения във фазата на досъдебното производство, с които е съдействал за разкриване на обективната истина, както и наличието на съпричиняване от страна на пострадалия А. П.ов П., който с поведението си обективно е допринесъл за настъпване на съставомерния резултат. Неправилно първоинстанционният съд е отчел като смекчаващо отговорността обстоятелство изминалия период от време от деянието до постановяване на първоинстанционната присъда /почти три години/, в който няма данни подсъдимият да е извършил каквото и да е противоправно деяние. Въззивният съд не споделя становището на първоинстанционният съд, че този период е продължителен и че срока на разглеждане на наказателното производство в рамките на почти три години се явява неразумен, съотнесено към сложността на делото, което според окръжния съд представлява нарушение на чл.6 § 1 от КЗПЧОС, за което подсъдимият трябва да бъде компенсиран. Същото се отнася и за изминалия срок от извършване на престъплението до постановяване на въззивното решение (три години и три месеца), който според настоящия състав също не може да се определи като продължителен и неразумен срок за разглеждане на наказателното производство. Правилно първоинстанционният съд е отчел като отегчаващи отговорността обстоятелства това, че подсъдимият е допуснал две нарушения на правилата за движение, с които е извършил престъплението (макар въззивната инстанция да приема, че тези две нарушения са различни от приетите от първоинстанционния съд), както и изключително високата степен на обществена опасност на деянието, вредоносен резултат от което е настъпилата смърт на пострадалото дете, при което е засегната най-голямата ценност- човешкия живот и то на малолетно дете, в началото на жизнения му път. В конкретният случай са налице и други отегчаващи отговорността обстоятелства, които следва да се отчетат при индивидуализацието на наказанието на подсъдимия, но не са отчетени от първоинстанционния съд. Като отегчаващо отговорността обстоятелство следва да се отчетат миналите административни наказания на подсъдимия П. Д. за нарушения по ЗДвП. Видно от приложената на л.103, т.3 от ДП справка за нарушител/водач, през периода от около шест месеца, изминал след придобиването на правоспособност да управлява МПС, до датата на инкриминираното деяние, подсъдимият е бил санкциониран по административен ред с 3 бр. влезли в сила фишове, за извършени нарушения на чл.100 ал.1 т.1 от ЗДВП (за неизпълнение на задължение за неносене на документи); на чл.6 т.1 пр.3 от ЗДвП (за несъобразяване с пътни знаци и пътната маркировка във връзка с разположението на ППС върху платното за движение) и за нарушение на чл.70 ал.1 пр.1 от ЗДвП (за неизпълнение на задължение за използване на светлини при движение през нощта), като последният фиш е съставен на 01.11.2022год., т.е. само един ден преди инкриминираното деяние. Нарушенията по ЗДвП, за които подсъдимият е бил наказан по админстративен ред не са тежки, но техния брой и факта, че подсъдимият ги е извършил за период само около шест месеца след придобиването на правоспособност да управлява МПС, характеризира подсъдимия като недисциплиниран водач, поради което относителната тежест на това отегчаващо отговорността обстоятелство не е ниска. Допълнително като отегчаващо отговорността обстоятелство следва да се отчете и извършеното от подсъдимия нарушение на правилото за движение по чл.21 ал.2 от ЗДвП, изразяващо се в това, че е управлявал л.а. „Тойота“ със скорост 56 км/ч при разрешена максимална скорост 40 км/ч, съгласно поставен пътен знак „В26“. По гореизложените съображения допуснатото от подсъдимия нарушение на правилото за движение по чл.21 ал.2 от ЗДвП не е в причинна връзка с настъпилите общественоопасни последици и не обуславя съставомерността на извършеното деяние, поради което следва да се отчете като отегчаващо отговорността обстоятелство. Допълнително като отегчаващо отговорността обстоятелство следва да се отчете и това, че ударът е настъпил в непосредствена близост до пешеходна пътека, където водачите са длъжни да се движат с повишено внимание. В конкретният случай смекчаващите отговорността обстоятелства не са многобройни и сред тях няма изключителни. Освен това, най-лекото предвидено в закона наказание за извършеното от подсъдимия престъпление не е явно несправедливо, предвид наличието на няколко отегчаващи отговорността обстоятелства. Ето защо не са налице предвидените в закона предпоставки за приложение на чл.55 от НК. Като съобрази високата степен на обществена опасност на деянието и невисоката степен на обществена опасност на подсъдимия, наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и тяхната относителна тежест, въззивният съд намира, че е налице лек превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, при наличието на който и с оглед постигане целите по чл.36 от НК, определеното от първоинстанционния съд при условията на чл.54 от НК наказание четири години и шест месеца лишаване от свобода (преди редукцията по чл.58а ал.1 от НК), чийто размер е малко над средата на предвиденото за престъплението наказание лишаване от свобода, е правилно индивидуализирано и не е явно несправедливо. Ето защо не се налага да бъде коригиран размера на наложеното на подсъдимия с присъдата наказание три години лишаване от свобода, определено на основание чл.58а ал.1 от НК, след редукцията с 1/3 на определеното наказание четири години и шест месеца лишаване от свобода. По същите съображения не е явно несправедливо и наложеното на подсъдимия с присъдата на основание чл.343г от НК наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години, размерът на който е съобразен и с разпоредбата на чл.49 ал.2 от НК. Ето защо не се налага да бъде коригирано и това наложено с присъдата наказание на подсъдимия. Във връзка с размерите на наложените на подсъдимия П. Д. с присъдата наказания лишаване от свобода и лишаване от права и възможността тези размери да бъдат коригирани от въззивния съд, следва да се има предвид и факта, че с въззивната жалба на частния обвинител П. Т. П. не е направено искане за увеличаване на размерите на наложените с присъдата наказания лишаване от свобода и лишаване от права на подсъдимия, а само се иска отмяна на приложението на чл.66 от НК. При липсата на съответна жалба от частното обвинение и съответен протест от прокурора с искане за увеличаване размерите на наложените на подсъдимия с присъдата наказания лишаване от свобода за срок от три години и лишаване от право да управлява МПС за срок от три години, съгласно разпоредбата на чл.337 ал.2 от НПК въззивният съд не разполага с правомощия да увеличи размерите на наложените наказания, а служебно би могъл само да намали размера им, което обаче в конкретния случай няма основания да бъде направено. С въззивната жалба на частния обвинител П. Т. П. е заявено оплакване за явна несправедливост на наложеното с присъдата наказание на подсъдимия, само заради неправилно приложение на чл.66 ал.1 от НК по отношение на наложеното наказание три години лишаване от свобода, като се иска отмяната на приложението на чл.66 ал.1 от НК. Жалбата е неоснователна и не следва да се уважава по следните съображения: Въззивният съд изцяло споделя изложените в мотивите на присъдата съображения на първоинстанционния съд, относно наличието на всички изискуеми от закона предпоставки за приложението на чл.66 ал.1 от НК. В конкретният случай са налице всички материалноправни предпоставки за приложението на чл. 66 ал. 1 от НК по отношение на подсъдимия П. Д., а именно: размерът на наложеното наказание лишаване от свобода не е повече от три години, подсъдимият не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер (въобще не е осъждан за престъпление) и за постигане целите на наказанието визирани в чл. 36 от НК и преди всичко за поправянето на подсъдимия, не е наложително подсъдимият да изтърпи ефективно наложеното наказание лишаване от свобода. Условното осъждане ще бъде достатъчно средство за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия П. Д., предвид неговото критично отношение и осъзнаване на вината, факта че не е осъждан, работи, има добри характеристични данни и е извършил е непредпазливо престъпление, което представлява инцидентна проява в живота му. Поради това въззивният съд също приема, че налагането на ефективно наказание лишаване от свобода по отношение на подсъдимия, който не е лице с висока степен на обществена опасност и е добре интегрирана в обществото личност, би представлявало само ненужна репресия. Ето защо първоинстанционният съд правилно е приложил чл.66 ал.1 от НК и на това основание е отложил изпълнението на наложеното с присъдата наказание три години лишаване от свобода за изпитателен срок от пет години, който е максималния възможен. Неоснователни са доводите в жалбата на частния обвинител П. П., че целите на наказанието и преди всичко поправянето на подсъдимия, не могат да бъдат постигнати, ако подсъдимият не изтърпи наложеното наказание лишаване от свобода ефективно, по съображения, че неправилно не е отчетена както тежестта на конкретния резултат, така и нарушенията на правилата за движение, част от които са останали извън обхвата на обвинението, които определят обществената опасност и укоримост на деянието и дееца в поголяма степен. В конкретният случай, подсъдимият П. Д. действително е извършил престъплението, като е нарушил две правила за движение- по чл.20 ал.2 изр.1 и изр.2 от ЗДвП, като освен тях е извършил нарушение и на правилото за движение по чл.21 ал.2 от НК, което в случая не е съставомерно. Тези нарушения, наред с тежестта на престъпния резултат, определят висока конкретна степен на обществена опасност на деянието. От друга страна, наличието на три извършени от подсъдимия нарушения на правилата за движение, в съчетание с миналите административни наказания на подсъдимия за нарушения по ЗДвП, действително завишават обществената опасност на подсъдимия като водач на МПС, но тези обстоятелства не могат да обусловят извод, че подсъдимият е лице с висока степен на обществена опасност, тъй като не трябва да се преценяват изолирано, а в съвкупност с всички останали установени по делото обстоятелства, свързани с личността на подсъдимия, а именно: чистото му съдебно минало, трудовата и социалната му ангажираност, добрите характеристични данни, искреното разкаяние и съжаление за извършеното престъпление и последиците от него. Видът и формата на вината също са от значение за определяне на обществената опасност не само на престъплението, но и на подсъдимия. В случая подсъдимият е извършил деянието при непредпазлива форма на вината, във вид на небрежност, която е най-малко укоримата форма на вина. Въпреки високата степен на обществена опасност на деянието, в конкретният случай степента на обществена опасност на подсъдимия П. Д. не е висока и целите на наказанието по чл.36 ал.1 от НК и най-вече поправянето на подсъдимия, могат да бъдат постигнати и без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. Неоснователни са изложените в съдебно заседание във въззивната инстанция доводи от повереника на частния обвинител П. П. за неправилно приложение на чл.66 ал.1 от НК, по съображения, че видно от автотехническата експертиза, подсъдимият бил преустановил движението на автомобила 91 метра след мястото на удара, което по категоричен начин сочело, че не е предприел абсолютно никакво действие, за да предотврати настъпването му, каквото поведение следва да има в такава ситуация, както и че, експертите са приели че подсъдимият е имал възможност да възприеме пострадалия велосипедист още на тротоара. По изложените по-горе в настоящото решение съображения, именно тези установени по делото обстоятелства, на които повереникът на частния обвинител П. П. се позовава, обуславят съставомерността на деянието на подсъдимия П. Д., тъй като въз основа на тях е прието, че подсъдимият е извършил нарушения на правилата за движение по чл.20 ал.2 изр.1 и изр.2 от ЗДвП, които са в причинна връзка със съставомерните общественоопасни последици. Освен това, фактът, че подсъдимият е извършил престъплението, като е нарушил две правила за движение- по чл.20 ал.2 изр.1 и изр.2 от ЗДвП, е отчетен от въззивния съд като отегчаващо отговорността обстоятелство, но въз основа на него не може да се приеме, че целите на наказанието по чл.36 ал.1 от НК не могат да бъдат постигнати, ако подсъдимият не изтърпи ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. Неоснователни са и изложените в съдебно заседание във въззивната инстанция доводи от повереника на частния обвинител П. П. за неправилно приложение на чл.66 ал.1 от НК, по съображения, че в пътния участък, в който е станало произшествието има въведено с пътен знак ограничение на максималната скорост 40 км/ч, а подсъдимият се е движил със скорост 56 км/ч. По изложените по-горе в настоящото решение съображения, именно заради това сочено от повереника на частния обвинител обстоятелство, въззивният съд приема, че подсъдимият е извършил нарушение на правилото за движение по чл.21 ал.2 от ЗДвП, което обаче не е в причинна връзка настъпилите съставомерни общественоопасни последици. Това допуснато от подсъдимия несъставомерно нарушение на правилата за движение, е отчетено от въззивния съд като отегчаващо отговорността обстоятелство, но въз основа и на него не може да се приеме, че целите на наказанието по чл.36 ал.1 от НК не могат да бъдат постигнати, ако подсъдимият не изтърпи ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. Неоснователни са и изложените в съдебно заседание във въззивната инстанция доводи от повереника на частния обвинител П. П., че нито личната, а още повече генералната превенции биха били постигнати с такъв размер на наказанието, предвид и последващите настъпили законодателни промени, които според него сочат по категоричен начин преустановяване възможността за прилагане на института на чл. 66 ал. 1 НК. Относно размера на наложените с присъдата наказания лишаване от свобода и лишаване от права, липсва подадена жалба от частното или протест от държавното обвинение с искане за увеличаването им, поради което това възражение на адвокат М. Н., касаещо размера на наложеното с присъдата наказание, което е направено след изтичане срока за обжалване на присъдата, е процесуално недопустимо, предвид разпоредбата на чл.237 ал.2 от НПК. Лишен от основание е и доводът на адвокат М. Н., че последвалите деянието законодателни промени, сочат по категоричен начин преустановяване възможността за приложението на чл.66 ал.1 от НК. На първо място следва да се посочи, че последвалите деянието законодателни промени, с които на два пъти са завишавани размерите на предвидените наказания за престъплението, изобщо не следва да се съобразяват при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия, тъй като това би представлявало заобикаляне разпоредбата на чл.2 ал.2 от НК. На следващо място не може да бъде споделено становището на адвокат М. Н., че последвалите законодателни промени по категоричен начин сочат преустановяване възможността за прилагане на института на чл. 66 ал. 1 НК. Съгласно константната съдебна практика и правната доктрина, в особената част на НК няма предвидено престъпление, за което института на условното осъждане по чл.66 ал.1 от НК да не може да се приложи. Независимо от тежестта на предвидената в особената част на НК санкция за дадено престъпление, ако за него при конкретните установени по делото обстоятелства може да се определи законосъобразно наказание лишаване от свобода, срокът на което да не надвишава три години (включително и чрез приложение на чл.55 от НК), изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода би могло да бъде отложено за подходящ изпитателен срок, ако са налице и останалите предпоставки предвидени в чл.66 ал.1 от НК. Неоснователни са и изложените в съдебно заседание във въззивната инстанция доводи от повереника на частния обвинител П. П. за неправилно приложение на чл.66 ал.1 от НК, по съображения, че нищо не може да възмезди загубата на човешки живот на едно 11 - годишно дете, което оставя своето сестриче-близнак само, на което не могат да се радват родителите и което прекъсва житейския си път в момент, в който трябва да бъде радост за своите близки, да дава повод на тези близки да се гордеят с него и да израства пред очите им като щастливо дете, което следва да стане достоен гражданин на тази държава. Тези посочени повереника на частния обвинитгел П. обстоятелства нямат значение за определянето на наказанието на подсъдимия и в частност за приложимостта на чл.66 ал.1 от НК, а биха имали значение само за определяне размера на неимуществени вреди, в случай на предявяване на гражданскоправна претенция срещу подсъдимия, каквато по настоящото наказателно производство не е предявена, но няма законова пречка да се предяви по реда на ГПК. Въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния съд, че в конкретният случай поправянето на подсъдимия може да бъде постигнато и без отделянето му от обществото. Изпитателният срок, индивидуализиран в максималния размер от пет години и наложеното наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 3 години, позволяват да се реализира предупредителния и възпитателен ефект на условното осъждане както върху подсъдимия, така и спрямо останалите членове на обществото, защото ако през изпитателния срок подсъдимият не спазва установения в страната правов ред и извърши друго престъпление, изпълнението на отложеното наказание лишаване от свобода ще бъде активирано. Изпитателният срок, заедно с наложеното наказание лишаване от право да управлява моторно превозно в достатъчна степен ще изиграят поправително и възпитателно въздействие по отношение на подсъдимия. Така индивидуализираната комплексната санкция ще осигури постигането на необходимия ефект за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и превантивната роля на наказанието. Целите на наказанието по чл.36 ал.1 от НК, както по отношение специалната, така и на генералната превенция, могат да се постигнат успешно, само ако наложеното наказание е справедливо. Въззивният съд намира, че наложените с присъдата наказания на подсъдимия са справедливи и законосъобразни. Те съответстват в пълна степен на тежестта на престъплението, на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и на целите на чл.36 ал.1 от НК. Наложените наказания са достатъчно тежки, за да поправят и превъзпитат подсъдимия към спазване на законите, да му въздействат предупредително да не върши престъпления, без да му се оказва ненужно тежка наказателна репресия, но и да не се създава у него погрешно усещане за безнаказаност. Наказанието е достатъчно тежко и за постигане целите на генералната превенция по отношение на останалите членове на обществото. С присъдата, на основание чл. 59 ал. 4 от НК, първоинстанционният съд е приспаднал от срока на наложеното на подсъдимия П. Д. наказание „лишаване от право да управлява МПС“ времето, през което за същото деяние подсъдимият е бил лишен от същото право по административен ред или по реда на чл. 69а от НПК, в случай, че такова отнемане е имало. Въпреки че в конкретния случай са налице предпоставки за приложението на чл.59 ал.4 от НК, така постановеното с присъдата приспадане на основание чл.59 ал.4 от НК е незаконосъобразно, тъй като е направено при непълнота на доказателствата в първата инстанция, при условията на алтернативност, неопределеност и евентуалност, което е недопустимо за съдебен акт. От приложеното на л.61 и 62, т.1 от ДП постановление от 03.11.2022год. по чл.69а ал.1 от НПК и от изисканата от въззивния съд и приета по делото справка от ОДМВР, сектор ПП- Велико Търново, вх. № 7803/10.12.2025год. (на л.27 от ВНОХ № 342/2025год. по описа на ВТАС) се установява, че свидетелството за управление на МПС на подсъдимия П. И. Д. е отнето по реда на чл.69а от НПК от дата 03.11.2022год., в изпълнение на постановление от 03.11.2022год. на Окръжна прокуратура- гр.Велико Търново по ДП № 715/2022год. по описа на РУ- Горна Оряховица /прок.преп. № 3154/2022год. по описа на ОП-Велико Търново/, като от същата дата до момента на изготвяне на справката се намира на съхранение в сектор ПП гр.Велико Търново. След направено искане от прокурор от Апелативна прокуратурагр.Велико Търново за отмяна на взетата по отношение на подсъдимия мярка за процесуална принуда по чл.69а от НПК, с определение рег.№ 432/22.12.2025год. по ВНОХД № 342/2025год. по описа на ВТАС, въззивният съд е отменил взетата с постановление о т 03.11.2022год. на Окръжна прокуратура- гр.Велико Търново по ДП № 715/2022год. по описа на РУ- Горна Оряховица /прок.преп. № 3154/2022год. по описа на ОП-Велико Търново/ на основание чл.69а ал.1 от НПК по отношение на подсъдимия П. И. Д., мярка за процесуална принуда „Временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство“. Предвид горното, присъдата на първоинстанционния съд следва да се измени и в частта на приложението на чл.59 ал.4 от НК, като на това основание, при изпълнение на наложеното на подсъдимия П. И. Д. наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години, следва да се приспадне времето от 03.11.2022год. до 22.12.2025год., през което за същото деяние подсъдимият е бил лишен по реда на чл.69а от НПК от възможността да упражнява това право. Първоинстанционната присъда е правилна в частта за разноските, както и в частта за веществените доказателства. При извършената въззивна проверка на първоинстанционната присъда настоящият състав на въззивния съд не намери други основания за изменение или отмяна на присъдата, освен посочените, поради което в останалата част присъдата следва да се потвърди. Мотивиран така и на основание чл.337 ал.1 т.2 вр. с чл.334 т.3 и чл.338 от НПК, Великотърновският апелативен съд