Решение № 6023 от 6.7.2026 г. на Административен съд - Бургас по дело № 741/2026 г.

Производството по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 231, ал. 1 от Закона за министерство на вътрешните работи (ЗМВР). Образувано е по жалба на М. И. Г., [ЕГН], срещу Заповед за прекратяване на служебно правоотношение на държавен служител в МВР № 8121К-5610/12.03.2026 г. на министъра на вътрешните работи. С оспорената заповед на осн. чл. 226, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 227 от ЗМВР и заявление с рег. № 251р-11797/05.03.2026 г. е прекратено служебното правоотношение на главен инспектор М. И. Г. – началник на Районно управление – Камено при ОДМВР Бургас, по собствено желание, считано от датата на връчване на заповедта. Жалбоподателят твърди, че оспореният административен акт е незаконосъобразен като постановен при неспазване на законоустановената форма, при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон. По подробно изложени в жалбата доводи претендира отмяна на оспорената заповед и присъждане на разноски. Ответникът – министърът на МВР, чрез процесуалния си представител – изразява становище за неоснователност на подадената жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. По делото е установено следното от фактическа страна: С рег. № 251р-11897/05.03.2026 г. М. И. Г. – началник на Районно управление Камено при ОДМВР Бургас е подал заявление до министър на вътрешните работи, чрез директора на ОДМВР Бургас, с което е пожелал да бъде прекратено служебното му правоотношение като държавен служител в МВР, на осн. чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР, считано от 20.03.2026 г. (л.16) Със Заповед № 8121К-5610/12.03.2026 г. на министъра на вътрешните работи /л. 14/, на основание чл. 226, ал. 1, т. 4, вр. чл. 227 от ЗМВР е прекратено служебното правоотношение на М. И. Г. с МВР, по негово желание, считано от датата на връчване на заповедта. Заповедта е връчен на Г. на 20.03.2026 г. (л.16). Жалбата е подадена до съда на 01.04.2026 г. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното: Жалбата като подадена в срока по чл. 149, ал. 1 АПК вр. 231, ал. 1 ЗМВР, от надлежна страна и срещу подлежащ по обжалване административен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Административният акт е издаден от компетентен орган, действал в кръга на предоставените му правомощия. Съгласно чл. 227 от ЗМВР, заповед за прекратяване на служебното правоотношение на държавен служител се издава от съответния орган по чл. 158 или 159. Към датата на изготвяне на оспорения акт жалбоподателят М. И. Г. е заемал ръководна длъжност – началник на Районно управление Камено към ОДМВР Бургас, съгласно Класификатор на длъжностите в МВР за служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 3 ЗМВР, утвърден със Заповед № 8121з-140/24.01.2017 г. на министъра на вътрешните работи. С оглед на това и предвид цитираната разпоредба на чл. 227, вр. чл. 158, т. 1 от ЗМВР, компетентен да издаде заповед за прекратяване на служебното му правоотношение с МВР е министърът на вътрешните работи, който е и издател на процесния акт. Процесната заповед е издадена в писмена форма и със съдържание и е със съдържание, регламентирано в чл. 59, ал. 2 от АПК. Отговаря и на изискването за мотивираност, означен е органът, който я е издал, посочен е адресатът й, отразени са фактическите и правните основания за издаването й, формулирано е ясно и конкретно разпореждане, съдържа информация за реда, срока и органа, пред който подлежи на обжалване, датирана и подписана. При издаване на оспорената заповед не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и правилно е приложен материалния закон. Разпоредбата на чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР предвижда възможност служебното правоотношение на държавния служител да бъде прекратено по негово собствено желание. Съгласно чл. 228, ал. 2, вр. с ал. 1 от ЗМВР, заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на това основание се издава от органа по назначаването в едномесечен срок. Органът може да прекрати служебното правоотношение преди изтичането на срока, като не заплаща обезщетение, ако прекратяването на служебното правоотношение преди изтичане на срока е по искане на служителя. Законът предвижда възможност за оттегляне на заявлението за напускане - в този случай и съгласно чл. 226, ал. 3 от ЗМВР, заповед за прекратяване на служебното правоотношение по чл. 226, ал. 1, т. 4 не се издава, ако в 7-дневен срок от подаване на искането служителят подаде заявление за оттеглянето му. От доказателствата по делото безспорно е установено, че жалбоподателят М. И. Г. е подал заявление за прекратяване, по собствено желание, на служебното правоотношение с МВР на 05.03.2026 г. Заявлението за прекратяване на служебното правоотношение по собствено желание от служителя на МВР представлява едностранно волеизявление, адресирано до административен орган, с което законът свързва настъпването на определени правни последици. С подаването на заявлението за прекратяване на служебното правоотношение по собствено желание служителят е упражнил предоставено му от закона субективно право. Съгласно специалната норма на чл. 226, ал. 7 от ЗМВР, в случаи от вида на разглеждания при подадено заявление от служителя, органът по назначаването няма право на преценка дали да прекрати служебното правоотношение, извън хипотезата на образувано дисциплинарно производство по чл. 207, ал. 1 от ЗМВР. Т. е. не е необходимо съгласие на органа по назначаването, за да възникне основанието за прекратяване на служебното правоотношение, аргумент за който извод дава и цитираната разпоредба на чл. 228, ал. 2 от ЗМВР. На 12.03.2026 г. министърът на вътрешните работи е издал оспорената заповед № 8121К-5610/12.03.2026 г., с която на основание чл. 226, ал. 1, т. 4, вр. чл. 227 от ЗМВР е прекратил служебното правоотношение на М. И. Г. с МВР, по негово желание, считано от датата на връчване на заповедта. Заповедта е връчена на Г. на 20.03.2026 г. Основните възражения на жалбоподателя са, че оспорената заповед № заповед № 8121К-5610/12.03.2026 г. на министъра на вътрешните работи е издадена преди изтичане на 7-дневния срок по чл. 228, ал. 3 от ЗМВР, което представлявало съществено процесуално нарушение и е довело до неправилно приложение на материалния закон. Настоящият съдебен състав намира така изложените доводи за неоснователни. По делото не са представени доказателства, а и изрично е посочено от жалбоподателя, че същият не е подал заявление за оттегляне на подаденото заявление рег. № 251р-11797/05.03.2026 г.. Твърди се, че Г. е бил подведен от служител на сектор „Човешки ресурси“, поради което не е подал в законоустановения 7-дневен срок заявление за оттегляне на заявлението за прекратяване на служебното му правоотношение. По делото обаче няма данни, служителите от „Човешки ресурси“ при ОДМВР Бургас да са заблудили жалбоподателя или да са му ограничили по някакъв начин правото да подаде заявление по чл. 228, ал. 3 от ЗМВР. Действително, оспорената заповед за прекратяване на служебното правоотношение е била постановена преди изтичане на 7-дневния срок по чл. 228, ал. 3 от ЗМВР, което според съда представлява нарушение на административнопроизводствените правила, но допуснатото нарушение на административнопроизводствените правила не е съществено и не представлява основание за отмяна на оспорената заповед, тъй като жалбоподателят нито твърди, нито е представил доказателства, от които да е видно, че е направил изявление за оттегляне на заявлението. Т. изявление не е направено и към датата на връчване на заповедта. Предвид изложеното следва да се направи извод, че неспазването на 7-дневния срок по чл. 228, ал. 3 ЗМВР не може да се приеме за такова нарушение, което да доведе до извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. В тази връзка съдът приема, че волеизявлението на държавния служител за прекратяване на правоотношението му по собствено желание е било валидно към датата на издаване на оспорената заповед, поради което правилно е приложен материалния закон. При този изход на делото и на осн. чл. 143, ал. 3 от АПК на ответника се дължат разноски, но такива не следва да бъдат присъждани, тъй като не са своевременно поискани. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът