Решение № 6488 от 6.4.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 39422/2025 г.

С искова молба вх. № 233873/03.07.2025г. ищецът К. Г. М. е предявил против ответника „*“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че не дължи на ответника сумата от 23 066 лева, която фигурира като дължима в справка в Централен кредитен регистър на БНБ. Ищецът твърди, че при направена справка в Централния кредитен регистър е установил, че като негово задължение е записан кредит с идентификатор 33220 в размер на 23 066 лева, дължим към ответника „*“ ЕАД. Поддържа, че няма неизплатени кредити към което и да е дружество в Република България. С оглед на това, на 20.05.2025 г. на ответника е било връчено писмо, с което ищецът поискал информация на какво основание произтича отразеното в Централния кредитен регистър задължение, на което не получил отговор. Опитите на ищеца да се свърже по телефон с представител на ответника също били безуспешни. Твърди, че отразеният кредит в Централния кредитен регистър е в резултат на действия на ответника. Поддържа, че наличието на задължение в регистъра препятства възможността на ищеца да кандидатства за кредит и съставлявало индиция за наличието на задължение към ответника. Прави искане за постановяване на съдебно решение за установяване на недължимост на процесната сума. Претендира и разноски в производството. В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „*“ ЕАД, с който признава основателността на предявения от ищеца иск. Ответникът сочи се, че вземането е придобито от него по силата на договор за цесия от дата 07.03.2019 г., сключен с „Ф*“ EAД, като цедент, и „*“ ЕАД /правоприемник на „*“ ООД/, като цесионер, което е придобило вземане от цедента спрямо длъжника К. Г. М. в размер на 23065.43 лева, което вземане произтича от договор за кредитна карта „Credit Card” от 21.11.2006 г., сключен с „ОТП Факторинг“. До длъжника е било изпратено уведомление за цесията. Поддържа, че след сключването на договора за цесия за ответника е било налице законово задължение по ЗКИ и Наредба № 22 за Централен кредитен регистър на БНБ като финансова институция да подава информация за придобитите вземания по кредити. Поради факта, че от датата на придобиване на вземането на 07.03.2019 г. към датата на предявяване на настоящия иск е изтекъл период по-дълъг от 5 години, признава, че вземането спрямо длъжника е погасено по давност, с оглед на което и ответното дружество е предприело действия по отписване на задължението, както и преустановяване на подаването на информация за него в Централен кредитен регистър на БНБ. Прави искане за постановяване на решение при признание на иска по чл. 237 ГПК. Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема следното: Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК. В тежест на ищеца е да докаже правния си интерес от предявяване на отрицателния установителен иск. Предвид това, че е предявен от ищеца отрицателен установителен иск, при разпределение на доказателствената тежест съгласно чл.154 от ГПК в тежест на ответника е да докаже, че разполага с изискуемо вземане в оспорвания размер по договор за кредитна карта „Credit Card” от 21.11.2006 г., сключен между ищеца и „ОТП Факторинг“, което вземането е било последователно прехвърлено с договор за цесия от „ОТП Факторинг“ в полза на „Ф*“ EAД, както и с договор за цесия от „Ф*“ EAД в полза на „*“ ЕАД, за което ищецът е бил уведомен, както и че са настъпили обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на погасителната давност. Така предявеният иск е допустим, като за ищеца съществува правен интерес от неговото предявяване. Доказателство е неоспорената от страните и приета по делото справка на БНБ по Централния кредитен регистър с № 49544, издадена на 12.04.2024г. от Българска народна банка /БНБ/ за кредитна задлъжнялост на К. Г. М., съгласно която в Централен кредитен регистър на БНБ като задължение на К. Г. М. към *”ЕАД е записана сумата от 23 066 лв. по договор за кредит с идентификатор 33220 от 21.11.2006г., период на просрочие над 360 дни, от които суми остатък от просрочена главница е 1431,92 лв; балансова експозиция е 3346,79 лв.; обща задбалансова експозиция 19 718,64 лв. Посочената справка сочи съществуването на задължение на ищеца към ответника за заплащане на процесната сума. При съобразяване на характера на записванията по справката, официалният им удостоверителен характер, обичайната практика за проверка на банките на задължения по този регистър при всяко искане към банка за предоставяне на кредит, то съдът приема за установено съществуването на правен интерес от ищеца за предявяване на иск за установяване на несъществуването на такова задължение. В подкрепа на този извод са разпоредбите на чл. 2 чл. 3 и чл. 4, чл. 5 от Наредба № 22/2009г. за Централния кредитен регистър в редакциите, приложими за процесния случай. Същите сочат, че регистъра се води от БНБ и предоставя възможност за ползване на информация от банките и финансовите институции, от платежните институции и дружествата за електронни пари, отпускащи кредити по реда на чл. 21 ЗПУПС от органите по чл. 56, ал. 3 от ЗКИ и други държавни и съдебни органи по реда на чл. 56, ал. 7 и ал. 9 от ЗКИ за кредитната задлъжнялост на техните клиенти, както и от доставчиците на услуги за колективно финансиране; че информацията се предоставя от банките и финансовите институции, от платежните институции и дружествата за електронни пари, отпускащи кредити по реда на чл. 21 ЗПУПС (в този смисъл Решение № 6624 от 03.02.2024г. по в.гр.дело № 12924/2023г. по описа на СГС). По същество съдът намира, че са налице предпоставките за произнасяне с решение по чл. 237, ал. 1 от ГПК. С отговора на исковата молба ответникът изрично признава основателността на предявения против него отрицателен установителен иск, като изявлението е направено от изрично упълномощено с това право лице. В открито съдебно заседание ищецът е направил искане за постановяване на решение съобразно направеното признание на иска. Спазени са и изискванията на чл. 237, ал. 3 ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави, а от друга страна е такова, с което страната може да се разпорежда. С оглед направеното признание на иска, съдът намира същия за основателен и следва да бъде уважен изцяло, като на основание чл. 237, ал. 2 ГПК съдът не е необходимо да излага мотиви. В съответствие със Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се посочи в евро. С оглед изхода на делото в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се присъди заплатената от него държавна такса в размер на 922,64 лева (471,74 евро). Водим от горното, съдът