Решение № 1622 от 21.3.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 9500/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. Образувано е по въззивна жалба с вх. № 194578/07.07.2023 г., депозирана от ищеца Н. Д. М. срещу решение № 9640/07.06.2023 г., постановено по гр. д. № 67184/2022 г. по описа на СРС, 172-ри състав, с което са отхвърлени предявените от ищеца срещу Комисия за защита на потребителите (КЗП) искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. В жалбата са наведени доводи за неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Твърди се неправилно районният съд да е приложил материалния закон – чл. 19а, ал. 2 Закон за администрацията (ЗА), доколкото се касае за мандатен орган и не е приложил относимата специална разпоредба чл. 165, ал. 8 ЗЗП, като неправилно е приел, че чл. 19а, ал. 2 ЗА е специална по отношение на чл. 165, ал. 8 Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Сочи, че съдът е бил обвързан от посоченото в оспорените актове правно основание чл. 165, ал. 2 ЗА. Поддържа се чл. 19а, ал. 2 ЗА да е несъвместима с принципа на мандатност, като се твърди, че веднъж започнал мандата на член на КЗП, то органът по назначаването – Министерски съвет няма правомощието да си отмени решението за назначаване и да прекрати мандата, респективно да се позове на чл. 19, ал. 2 ЗА, като счита, че чрез използваният способ за прекратяване на трудовото правоотношение – отмяна на назначаването, е заобиколен закона. На следващо място се излага, че липсват мотиви в обжалваните актове, доколкото освобождаването на Френкев не е основание за освобождаване на целия състав на Комисията. Въззивникът намира, че първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения като не е изложил мотиви по възраженията в исковата молба относно за принципа на мандатност, приложението на чл. 19а, ал. 2 за процесната длъжност и мандат, относно способа на освобождаване; както и че недопустимо е преквалифицирал основанието, на което ищецът М. е освободен. Отправя искане за прогласяване на нищожност на обжалваните РМС и Заповед на министър-председателя. Предвид изложеното, иска се отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат уважени. Претендира сторените в производството разноски, съгласно списък по чл. 80 ГПК. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответната страна – Комисия за защита на потребителите, в който са изложени подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба. Изтъква се, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран от Н. Д. М. с обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението, извършено с Решение № 679 от 19.09.2022 г. на Министерски съвет и Заповед № КВ - 781 от 20.09.2022 г. на министър – председателя Г. Д. за незаконно и чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „член на КЗП“. Ищецът твърди, че с Решение № 331/25.05.2022 г. по т. 4, прието от Министерски съвет на Република България бил определен като член от състава на Комисията за защита на потребителите и назначен за член на КЗП за петгодишен мандат, по силата на Заповед № КВ – 364 от 27.05.2022 г. на министър - председателя. Навежда доводи относно незаконосъобразното му освобождаване от длъжност, въз основа на постановено Решение № 679/19.09.2022 г. на Министерски съвет, обуславящо издаването на Заповед № КВ -781 от 20.09.2022 г. на министър – председателя Г. Д., с която е освободен от длъжност. В тази връзка излага съображения, че МС не разполага с правомощие да освобождава членове на КЗП при започнал и неизтекъл мандат на основания извън предвидените в чл.165, ал.8 ЗЗП такива за предсрочно прекратяване на правоотношението. Твърди, че решението на МС не е мотивирано. Счита, че законосъобразността на извършеното прекратяване на трудовото му правоотношение с КЗП следва да се преценява съобразно специалните основания по чл.165, ал.8 ЗЗП, но нито едно тях не е налице, нито е посочено като основание в решението на МС. Сочи, че доколкото основанията за предсрочно прекратяване на трудовите правоотношения с КЗП са дадени лимитативно в посочената нормативна уредба, то действието на ЗЗП дерогира приложението на чл. 19а, ал. 2 ЗА, спрямо който ЗЗП се явява специален закон. Моли съда да отмени уволнението му като незаконно, да го възстанови на заеманата преди уволнението длъжност и да му присъди обезщетение за оставане без работа. В постъпилия в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба ответникът счита, че правоотношението с ищеца, което се приравнява на трудово, е законосъобразно прекратено с решение № 679/19.09.2022 г. на МС, въз основа на което е издадена заповед № КВ-779/20.09.2022 г. на министър-председателя Г. Д.. Излага съображения, че съгласно чл. 19а, ал. 2 ЗА правоотношенията с членовете на колегиални органи, какъвто се явява ищецът по смисъла на чл. 50 ЗА, могат да бъдат прекратени без предизвестие от органа, който ги назначава, съответно определя, по негова преценка, като прекратяването настъпва с издаването на решение на МС в посочения смисъл. Сочи, че в настоящия случай освобождаването на членовете на КЗП е извършено по преценка на органа по назначаването, като не е необходимо да бъдат излагани мотиви. По изложените съображения отправя искане съдът да отхвърли претенциите на ищеца. Безспорно в отношенията между страните е обстоятелството, че по силата на т. 4 от Решение № 331 от 25.05.2022 г. на Министерски съвет са освободени, на основание чл.165, ал.2 ЗЗП, председателят и членовете на КЗП, а именно: Д.М.Й., К.Х.А. и К.Д.Р., като с т.4 от решението е определен нов състав на КЗП, както следва: И.И.Ф. (председател), В.О.Н.-В. и Н. Д. М. (членове), както и че със Заповед № КВ – 364 от 27.05.2022 г. на министър – председателя К.П. на основание чл.165, ал.2 ЗЗП и т.4 от решение № 331/25.05.2022 г. на МС на Република България, вр. чл.19, ал.1 ЗА, Н. Д. М. е назначен за член на КЗП за срок от 5 години. Не е спорно по делото, че въз основа на Решение № 679 от 19.09.2022 г. на Министерски съвет е отменена т.4 от решение № 331 от 25.05.2022 г. на МС на Република България (т.1), И.И.Ф. е освободен като председател на КЗП (т.2), В.О.Н.-В. и Н. Д. М. са освободени като членове на КЗП (т.3) и е определен нов състав на КЗП: С.С.А. – председател, А.Г.Д. и К.Х.А. – членове (т.4), както и че със Заповед № КВ – 781 от 20.09.2022 г. на министър – председателя Г. Д., на основание чл.165, ал.2 ЗЗП и т.1 и 2 от решение № 679 от 19.09.2022 г. на МС на Република България, Н. Д. М. е освободен като член на КЗП. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което същата е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. За да отхвърли исковете СРС е приел, че безспорно ищецът въз основа на Заповед № КВ – 364 от 27.05.2022 г. на министър – председателя на основание чл.165, ал.2 ЗЗП и т.4 от решение № 331/25.05.2022 г. на МС на Република България, вр. чл.19, ал.1 ЗА, е назначен за член на КЗП за срок от 5 години, че ищецът попада в хипотезата на чл. 19а, ал. 2 ЗА, доколкото е назначен като член на колегиален орган – държавна комисия по смисъла на чл. 19, ал. 4 ЗА, че чл. 19а ал. 2 ЗА дава възможност член на колективен орган, какъвто се явява КЗП, да бъде предсрочно освободен, като преценката е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Счел е че основанията за предсрочно прекратяване на правомощията на член на КЗП, предвидени в ЗЗП, не изключват приложението на чл. 19а, ал. 2 ЗА, както и че уволнението /освобождаването/ му е законосъобразно. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна. Решението на Софийски районен съд е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд. Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от СРС и по идентичен начин се установява и пред настоящата инстанция. Във връзка с доводите във въззивна жалба е необходимо да се добави и следното: Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като по конкретно наведените в жалбата оплаквания настоящата съдебна инстанция намира следното: Съгласно чл.61, ал.2 КТ за длъжности, определени в закон или в акт на Министерския съвет, трудовият договор се сключва от по-горестоящия спрямо работодателя орган. В тези случаи трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност. Според задължителните разяснения, дадени с ТР № 1/2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, надлежен ответник по исковете по чл. 344, ал. 1 КТ, предявени от работник или служител, чийто трудов договор е сключен при условията на чл. 61, ал. 2, изречение първо КТ, е работодателят, а не горестоящият спрямо него орган. Предвид изложеното се налага извод, че възникналото с ищеца в качеството му на член на КЗП правоотношение има характер на трудово, като негов работодател, респ. – надлежен ответник в настоящото производство, се явява КЗП, който следва да установи, че законосъобразно е упражнил потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение с ищеца. Съгласно чл.165, ал.1 ЗЗП, Комисията за защита на потребителите е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище София. Тя е колегиален орган към министъра на икономиката и индустрията с регионални звена на територията на страната на основание чл. 165, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП вр. чл. 50 ЗА. Комисията за защита на потребителите се състои от трима членове, в т.ч. председател, които се определят за срок от 5 години с решение на Министерския съвет и се назначават от министър-председателя, съгласно чл.165, ал.2, изр.1 ЗЗП. Съгласно чл. 50, ал. 5 ЗА министър-председателят сключва, изменя и прекратява договорите с председателя и членовете на държавната комисия. Съгласно чл. 2, ал. 2 и ал. 3 от Устройствения правилник на Комисията за защита на потребителите към министъра на икономиката и индустрията и на нейната администрация КЗП е държавна комисия към министъра на икономиката и индустрията, юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище София и с регионални звена на територията на страната, като председателят на комисията е второстепенен разпоредител с бюджет по бюджета на Министерството на икономиката и индустрията. Състои се от трима члена, които се определят за срок 5 години с решение на Министерския съвет и се назначават от министър-председателя. По отношение на нейните членове е приложима разпоредбата на чл. 19а, ал. 1 във връзка с чл. 19, ал. 4, т. 2 ЗА. Органите по чл. 19, ал. 4, т. 2 ЗА по аргумент от чл. 19а, ал. 1 ЗА, не са държавни служители, а имат всички права по трудово правоотношение, освен тези които противоречат или са несъвместими с тяхното правно положение. Съгласно чл. 19а, ал. 1 ЗА министър-председателят, заместник министър- председателите, министрите, заместник-министрите, посочените в чл. 19, ал. 4 еднолични органи и техните заместници и членове на колегиални органи, областните управители, заместник областните управители, кметовете на общини, на райони и на кметства, кметските наместници, заместник-кметовете на общини и на райони имат всички права по трудово правоотношение освен тези, които противоречат или са несъвместими с тяхното правно положение. Според чл. 19а, ал. 2 ЗА, правоотношенията с посочените в чл. 19, ал. 4 ЗА еднолични органи и техните заместници могат да бъдат прекратени без предизвестие от органа, който ги назначава, по негова преценка, която не може да бъде заместена от преценка на съда, т.е. по целесъобразност. Нормата на чл. 19а, ал. 2 ЗА е специална досежно прекратяването на трудовите правоотношения с ограничения кръг лица, заемащи висши държавни длъжности, изброени в нея, спрямо общите норми на Кодекса на труда /КТ/. Тя отразява спецификата на тази категория приравнени на трудовите правоотношения, произтичаща от статута на орган на държавна изпълнителна власт на субектите по чл. 19, ал. 4 ЗА, който е аналогичен с правния статут на другите политически субекти в изпълнителната власт по чл. 19, ал. 2 и ал. 3 ЗА, чието назначаване и освобождаване е по политическа целесъобразност. Съгласно чл. 165, ал. 8 ЗЗП правомощията на членовете на комисията се прекратяват при смърт или предсрочно в следните хипотези: 1. по тяхно писмено искане; 2. при установяване на несъвместимост с изискванията на този закон; 3. при влизане в сила на съдебен акт за извършено умишлено престъпление от общ характер, за което органът по назначаване следи служебно; 4. при невъзможност да изпълняват задълженията си повече от три месеца и 5. при влизане в сила на акт, с който е установен конфликт на интереси по Закона за противодействие на корупцията, като при прекратяване на правомощията на член на комисията в срок до един месец от деня на прекратяване на правомощията компетентният орган определя и назначава нов член до изтичане на съответния мандат (ал. 9). При така очертаната правна рамка с оглед заеманата от ищеца длъжност правилно районният съд е приел, че приложение намира нормата на чл.19а, ал.2 ЗА, според която правоотношенията със заместник-министрите, областните управители, заместник областните управители, както и с посочените в чл. 19, ал. 4 еднолични органи, техните заместници и членовете на колегиални органи, какъвто в случая е КЗП съгласно действащата нормативна уредба, могат да бъдат прекратени без предизвестие от органа, който ги назначава, съответно определя, по негова преценка, на което основание е било прекратено в случая трудовото правоотношение с ищеца. Прекратяването на правоотношенията с лицата по чл. 19 ЗА съгласно трайната и непротиворечива съдебна практика, която настоящият съдебен състав споделя, е на основание чл. 19а, ал. 2 ЗА без предизвестие по преценка на органа, който ги назначава, като това основание за освобождаване е специално и преценката не е обвързана с основанията по КТ, а е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. (в този смисъл решение № 309/30.04.2010 г. по гр. д. № 898/2009 г. на ІІІ ГО, решение № 444/18.06.2010 г. по гр. д. № 388/2009 г. на ІІІ ГО, решение № 263/30.05.2012 г. по гр. д. № 527/2011 г. на ІV ГО, решение № 44/26.03.2015 г. по гр. д. № 4123/2014 г. на IV ГО, решение № 112/05.07.2017 г. по гр. д. № 3433/2016 г. на ІІІ ГО, решение № 90/10.04.2017 г. по гр. д. № 3982/2016 г. на ІV ГО, решение № 7/04.01.2024 г. по гр. д. № 4016/2022 г., на ВКС, ІІІ Г. О). Поради това не е необходимо заповедта по чл. 19а, ал. 2 ЗА да бъде изрично мотивирана и съдът не е длъжен да изследва конкретни мотиви за прекратяване на трудовото правоотношение. При оспорване законосъобразността на прекратяването на основание чл. 19а, ал. 2 ЗА, съдебната проверка се свежда само до това дали длъжността е измежду посочените в чл. 19а, ал. 2 ЗА органи на изпълнителна власт, дали прекратяването е извършено от оправомощения за това държавен орган и дали са осъществени въведените със специални правни норми формални допълнителни изисквания към процедурата по прекратяването. В решение № 7/04.01.2024 г. по гр. д. № 4016/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС е посочено, че нормата на чл. 19а, ал. 2 ЗА е специална относно прекратяването на трудовите правоотношения с ограничения кръг лица, заемащи висши държавни длъжности, изброени в нея, спрямо общите норми на Кодекса на труда. Нормата отразява спецификата на тази категория приравнени на трудовите правоотношения, произтичаща от статута на орган на държавна изпълнителна власт на субектите по чл. 19, ал. 4 ЗА, който е аналогичен с правния статут на другите политически субекти в изпълнителната власт по чл. 19, ал. 2 и, ал. 3 ЗА, чието назначаване и освобождаване е по политическа целесъобразност. Хипотезата на прекратяване на трудов договор по целесъобразност не е непозната за трудовото право, а има своята регламентация в чл. 328, ал. 2 КТ за служителите от ръководството на предприятието при сключване на нов договор за управление. Поради спецификата на правоотношенията със субектите, посочени в чл. 19а, ал. 2 ЗА, по осъществяване на изпълнително-разпоредителните функции на държавния апарат, както нормата на чл. 9, ал. 3, т. 4 ЗДФИ, така и подобните й норми-чл. 8, ал. 4, т. 7 ЗДАНС, чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗНАП не съдържат специално основание за прекратяване на тези правоотношения по отношение на основанието по чл. 19а, ал. 2 ЗА, а само конкретизират съдържанието на преценката по целесъобразност на работодателя - орган на държавна власт. Дори позоваването в акта за прекратяване да е само на цитираните норми от специалните закони -ЗДФИ, ЗНАП и ЗДАНС това не означава, че прекратителното основание е различно от уреденото в чл. 19а, ал. 2 ЗА. Не означава и че съдебният контрол относно законосъобразността на прекратяването на правоотношението с лицата по чл. 19, ал. 4 ЗА може да бъде разширен извън горепосочените граници, приложими всякога когато трудово правоотношение се прекратява по целесъобразност от работодателя. В този смисъл съдът не дължи преценка дали са осъществени посочените в чл. 9, ал. 3, т. 4 ЗДФИ (както и в другите подобни норми като чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗНАП и чл. 8, ал. 4, т. 7 ЗДАНС), предпоставки за прекратяване на правоотношението със субектите, посочени в чл. 19а, ал. 2 ЗА. Настоящият състав на въззивния съд намира, че гореизложеното е приложимо и по отношение на конкретната хипотеза, доколкото в чл. 165, ал. 8 ЗЗП са визирани сходни на разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗДАНС, съответно чл. 9, ал. 3 ЗДФИ предпоставки за предсрочно прекратяване на правомощията на член на КЗП. Ето защо неоснователно е оплакването на въззивника, че основанията за прекратяване на ТПО по чл. 165, ал. 8 ЗЗП са специални по отношение на чл. 19а, ал. 2 ЗА, доколкото в посочената константна практика е прието, че същите не съдържат специално основание за прекратяване на тези правоотношения по отношение на основанието по чл. 19а, ал. 2 ЗА. Нормата на чл. 165, ал. 8 ЗЗП урежда хипотези на предсрочно прекратяване на правомощията преди изтичане на мандата по причини, каквито не се твърди да са били налице в процесния случай. В тази връзка следва да се посочи, че въззивната инстанция споделя изводите на решаващия съд, че чл. 165, ал. 8 ЗЗП не изключва приложението на чл. 19а, ал. 2 ЗА, която се явява специална и с която законодателят е предвидил право на органа по назначението да прекрати правоотношението на лицата, по отношение на които тази норма намира приложение, по целесъобразност. С оглед на горните съображения неоснователно е и възражението районният съд неправилно да е приложил материалния закон – в случая чл. 19а, ал. 2 ЗА, а не поддържания от въззивника чл. 165, ал. 8 ЗЗП. С оглед изложеното съдът намира, че в случая се касае за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца по целесъобразност. Законосъобразното му осъществяване не се предпоставя от излагането на мотиви, съответно – те не се обхващат от проверката на съда. С оглед на това не е необходимо заповедта по чл. 19а, ал. 4 ЗА да бъде изрично мотивирана, доколкото изискването за излагане на мотиви е свързано със случаите когато те подлежат на съдебен контрол и въз основа на тях може да бъде проверявана законосъобразността на прекратяването на правоотношението. Поради това съдът не е длъжен да изследва мотивите за прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл. 19а, ал. 2 ЗА, като изложените от въззивника в тази връзка съображения в случая са ирелевантни. Прекратяването на трудовото правоотношение е извършено с решение № 679 от 19.09.2022 г. на МС на Република България и издадената въз основа на него заповед № КВ-781/20.09.2022 г. на министър-председателя Г. Д., съгласно изискванията на чл. 50, ал. 5 ЗА. При съобразяване на изложеното от фактическа и от правна страна по отношение на приложението на чл. 19а, ал. 2 ЗА, съдът намира, че в случая процедурата по прекратяване на трудовоправната връзка с ищеца, в качеството му на член на КЗП, е била надлежно проведена. Процесната заповед за освобождаване изхожда от компетентен орган, в рамките на законоустановените му правомощия, доколкото е назначено служебно правителство със служебен министър-председател – Г. Д.. На следващо място въззивният съд намира за неоснователно и възражението на ищеца М., че МС не разполага с правомощие да прекрати правоотношението му преди изтичане на мандата. Такова произтича от специалната норма на чл. 19а, ал.2 ЗА, която изрично предвижда органът, който назначава/определя попадащите в приложното поле на нормата лица, сред които – и ищецът, да може да прекратява правоотношенията им без предизвестие по негова преценка. В конкретния случай добросъвестността при прекратяване на правоотношението следва да бъде разглеждана като общ правен принцип, който не следва да се счита за накърнен при нарушена специална връзка на доверие и лоялност между държавата и субекта на изпълнителна власт по чл. 19а, ал. 2 ЗА, доколкото прекратяването на трудовоправната връзка произтича от съображения за целесъобразност на органа по назначаването. Ирелевантно за приложимостта на визираната правна норма е обстоятелството дали става въпрос за мандатен орган или за такъв без определен мандат, тъй като разпоредбата не прави подобно разграничение. Въззивната инстанция не споделя изложените във въззивната жалба аргументи на ищеца относно използваната от ответника юридическа техника за прекратяване на правоотношението – че с решението на МС ищецът е „отназначен“, а не освободен, каквото правомощие според него органът няма. От ангажираното в производството писмено доказателство - решение № 679/19.09.2022 г. на МС на Република България е видно, че е отменена т.4 от решение № 331/25.05.2022 г. на МС на Република България (т.1), с която е бил определен съставът на КЗП, а И.И.Ф. е освободен като председател на КЗП (т.2), В.О.Н.-В. и Н. Д. М. са освободени като членове на КЗП (т.3) като със същото решение по т. 4 е определен нов състав на КЗП: С.С.А. – председател, А.Г.Д. и К.Х.А. – членове (т.4). В този смисъл е налице е изрично освобождаване на председателя и членовете на КЗП и определянето на нов председател и нови членове. Не се установява и твърдяното от ищеца заобикаляне на закона чрез използваната според Н. М. юридическа техника, доколкото установеното в производството прекратяване на трудовото правоотношение е по целесъобразност, а не - предсрочно прекратен мандат като член на КЗП на някое от основанията по чл. 165, ал. 8 ЗЗП. Съдът намира, че процесната заповед не е нищожна на поддържаното от въззивника основание, а именно, че законът не изисква издаването на такава въз основа на решението на МС заповед на министър-председателя, тъй като посоченото от ищеца обстоятелство не е от естество да обуслови нищожност на заповедта. Неоснователни са оплакванията на въззивника за допуснати от районния съд нарушение на процесуалните правила, доколкото недопустимо е преквалифицирал основанието, на което ищецът М. е освободен. С оглед застъпеното становище в цитираната по-горе практика на върховната инстанция, че дори позоваването в акта за прекратяване да е само на цитираните норми от специалните закони - ЗНАП, ЗДФИ и ЗДАНС, в конкретния случай ЗПП това не означава, че прекратителното основание е различно от уреденото в чл. 19а, ал. 2 ЗА, доколкото те не съдържат специално основание за прекратяване на тези правоотношения по отношение на основанието по чл. 19а, ал. 2 ЗА, а само конкретизират съдържанието на преценката по целесъобразност на работодателя - орган на държавна власт. Последното произтича от спецификата на правоотношенията със субектите, визирани в чл. 19а, ал. 2 ЗА, по осъществяване на изпълнително -разпоредителните функции на държавния апарат. В случая в разпоредбата на чл. 165, ал. 2 ЗЗП се конкретизира органът по назначаването. По изложените съображения предявеният на основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ иск е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Правото на служителя да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност произтича от признаване незаконността на уволнението и неговата отмяна. Предвид неоснователността на иска за признаване незаконност на уволнението и неговата отмяна, неоснователен се явява и акцесорния иск. Тъй като изводите на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено. По разноските в производството: С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има въззиваемата страна, която претендира разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, договорено в размер на 2400 лв. с ДДС. Въззивникът своевременно е навел възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение за един адвокат, което съдът намира за основателно с оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г., правната и фактическата сложност на делото, съобразно константната съдебна практика на ВКС (в този смисъл определение № 240/19.08.2020 г. по гр. д. № 3430/2019 г. на ВКС, III ГО, определение № 91/02.04.2020 г. по гр. д. № 2350/2019 г., IV ГО на ВКС и др.) минималното възнаграждение при обективно съединяване на искове за отмяна на уволнението, възстановяване на служителя на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставането му без работа, се определя сумарно, както следва: на основание чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ - общо една минимална месечна заплата за съединените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено, на основание чл.78, ал.5 ГПК, до сумата 780 лв. без ДДС. Така мотивиран, Софийският градски съд