Решение № 423 от 22.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 320/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. С решение от 27.04.2023г., постановено по гр.д. № 74325/2021г. по описа на СРС, ГО, 45 състав, е уважен предявеният от Т. П. Т.-П. срещу Г. С. К. и Т. В. К. иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, вр. чл. 45 от ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят в условията на солидарност сумата от 273 лева, представляваща обезщетение за нанесените й имуществени вреди, вследствие от извършеното незаконосъобразно действие от страна на помощник ЧСИ Т. К., изразяващо се в издадено от него Постановление за разноски от 03.06.2020 г. по изпълнително дело № 20199240401239, както и от незаконосъобразното поведение на ЧСИ Г. К., допуснал неправомерните действия на своя помощник и отговарящ за тях наравно с него, която сума включва 200 лева – част от разходите на Т. Т.-П. за заплатено адвокатско възнаграждение на адвокат Р. Ш. и 73 лева – разходи на Т. Т.-П. за такси и разноски към съд и съдебен изпълнител във връзка с жалбата й, по която е образувано ч.в.гр.д. № 6913/2020г. по описа на СГС, ГО, I състав, ведно със законната лихва върху главницата по претендираното обезщетение, считано от датата на предявяване на иска – 29.12.2021 г. до окончателното изплащане. Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника Г. С. К., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че по изпълнително дело № 1239/2019г. е представен договор за правна помощ и пълномощно между ищцата и нейния процесуален представител - адв. Р. Ш. от 11.09.2019г. по силата, на който последният следва да извърши действия по обжалване на акт на съдебния изпълнител по изп. дело № 1239/2019 г. Също така част от изпълнителното дело е и пълномощно между ищцата и адв. Ш. от 07.09.2019г., по силата на което Т. Т. е упълномощила адв. Ш. с правото да извършва всякакви процесуални и фактически действия по защита, включително да обжалва актове на съдебния изпълнител по посоченото изпълнително производство. Сочи, че ищцата е предоставила изрични пълномощия за обжалване на актове на съдебния изпълнител с пълномощното от 07.09.2019г. и съответно е следвало да определи и/или да заплати възнаграждение на адв. Ш., но такова не е посочено. Отделни пълномощни с отделни договори за адвокатско възнаграждение са били представени по изпълнителното дело в последващ момент. В жалбата се излага, че предмет на настоящото производство е претендирано възнаграждение по договор за правна помощ и пълномощно от последваща дата, с което ищцата отново е упълномощила адвокат Ш. да обжалва Постановление на съдебен изпълнител по същото изпълнително дело. Въззивникът навежда съображения, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по релевираните възражения относно това може ли страна в изпълнителното производство да договоря отделни възнаграждения за отделни действия, защото настоящият случай е именно такъв. Счита, че въпреки твърденията в исковата молба, изпълнителното производство е едно и обжалването на отделни актове на съдебния изпълнител не представлява отделни производства, въпреки, че отделните постановления се разглеждат индивидуално от съда. Освен това са наведени доводи, че в производството за обжалване на акт на съдебен изпълнител не се дължат отделни от изпълнителното производство разноски, поради това, че няма основание за присъждане на допълнително възнаграждение, извън това, платено за изпълнителното дело - възнаграждението за представителство в изпълнителното производство обхваща и всички оспорвания, повдигнати с жалби и разглеждания от съда. Ето защо оказаната правна помощ е включена в уговореното възнаграждение и няма основание за възлагане в тежест на коя и да е от страните на допълнителни разноски. Въззивникът сочи, че дори да се приеме, че направените разноски за частна жалба попадат в кръга на разноските, чието възстановяване се дължи на длъжника в изпълнителното производство, счита, че не следва за всяко едно отделно действие в един и същ изпълнителен процес да се дължи отделно адвокатско възнаграждение, което да се възлага в тежест на взискателя или на съдебния изпълнител. Аргументира се становище, че при постановяване на обжалваното решение съдът не е съобразил, че част от изпълнителното дело е и заявление на ищцата от 07.10.2019г. във връзка именно с изпълнението на предаването на детето. Към заявлението е представено и пълномощно на адвокат Ш. от същата дата, в която е посочено, че адвокат Ш. има правото да представлява нея и дъщеря й в изпълнителното производство по изп. дело № 1239/2019 г., включително и да обжалва актове на съдебния изпълнител. След тази дата и този документ с отделни, последващи договори за правна помощ Т. Т. се е задължила да заплаща допълнително възнаграждения на своя процесуален представител, но тези разноски не следва да бъдат възлагани в тежест на взискателя или съдебния изпълнител. По изложените съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли. Въззиваемата страна Т. П. Т.-П. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Излага, че договорът за правна помощ с адвокатско пълномощно от 11.09.2019г. касае обжалване на друг акт на съдебния изпълнител, а именно обжалване на постановление за разноски, инкорпорирано в ПДИ с изх. № 14437/12.09.2019 г., за което се е водило друго гражданско дело пред СГС - в.гр.дело № 14427/2019г. Същата защита на Т. Т. е отделна и самостоятелна такава и се реализира в хода на изрично съдебно дело по реда на чл. 435 - чл. 437 ГПК, което е различно както от самото изпълнително дело, така и от в.гр.дело № 6913/2020 г. на СГС. Ето защо счита, че договорът за правна помощ от 11.09.2019г. между нея и адв. Ш. е неотносим към предмета на настоящото производство. Излага още, че цитираното от въззивника пълномощно от дата 07.09.2019г. касае единствено учредяване на представителна власт за процесуално представителство по делото и не обективира договор за правна защита и съдействие. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. В срока по чл. 265, ал. 1 ГПК ответникът Т. В. К. не е упражнил правото си на присъединяване към въззивната жалба, подадена от неговия съответник и обикновен другар в процеса. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното: Предявен е иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, вр. чл. 441, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и чл. 37, ал. 3 ЗЧСИ, за ангажиране на професионалната имуществена отговорност на ЧСИ и ПЧСИ за причинени имуществени вреди от непозволено увреждане на длъжника, при заявени фактически твърдения за извършени неправомерни действия – издаване на незаконосъобразно постановление за разноски от 03.06.2020г. по изпълнително дело № 20199240401239, причинило на ищеца имуществена вреда в размер на сумата от общо 273 лева, представляваща сторени разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение по ч.гр.д. № 6913/2020г. по описа на СГС във връзка с обжалване на постановлението. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. По делото не е спорно, че въз основа на молба на К.П. Ж. пред ЧСИ Г. К. е образувано изпълнително дело № 20199240401239 за изпълнение на режим на лични контакти, определен с изпълнителен лист, издаден на 25.07.2018г. по гр. дело № 1894/2017г. по описа на СГС, ГО, с което е бил определен режим на лични отношения между детето К.К. Ж.а и нейният баща К.П. Ж.. Видно от представеното изпълнително дело № 20199240401239 по описа на ЧСИ Г. К., с постановление за разноски на помощник-частен съдебен изпълнител Т. К., обективирано в съобщение с изх. № 5450/03.06.2020г., са приети за събиране от длъжника Т. П. Т. разноски в общ размер на 1 734 лева. Длъжникът по изпълнителното дело е подал жалба срещу постановлението за разноски, по която е било образувано ч.в.гр.д. № 6913/2020г. по описа на СГС. С окончателно /неподлежащо на обжалване/ решение от 30.09.2020г. сезираният съд е отменил като незаконосъобразен обжалваният акт на съдебния изпълнител. По делото не е спорно, а и това обстоятелство се установява от приложеното към настоящото производство ч.в.гр.д. № 6913/2020г. по описа на СГС, че за обжалване на постановлението за разноски жалбоподателката Т. Пешева е направила разноски в общ размер на 273 лв., които включват: 200 лв. – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение на процесуалния представител по договор за правна помощ от 15.06.2020г., и 73 лв. - разходи за държавна такса и разноски, дължими съответно в полза на СГС и ЧСИ К. във връзка с подадена жалба. Фактът, че ищцата е направила разноски във връзка с обжалване на постановлението за разноски се установява и от представения договор за правна защита и съдействие, видно от който същата е заплатила адвокатско възнаграждение за обжалване на постановлението в размер на 200 лв., както и от представените платежни нареждания, видно от които е заплатила държавна такса в размер на 25 лева в полза на СГС, както и 48 лева в полза на ЧСИ. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи: Отговорността на частните съдебни изпълнители за причинени на страните в изпълнителното производство или на трети лица вреди е уредена в разпоредбата на чл. 441 от ГПК, съответно чл. 74 от ЗЧСИ. Съгласно нормата на чл. 441 от ГПК частният съдебен изпълнител отговаря при условията на чл. 45 от Закона за задълженията и договорите за вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение. А според чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. Следователно по своята правна същност професионалната отговорност на частния съдебен изпълнител е деликтна, поради което за да може същата да бъде ангажирана следва да са се осъществили следните юридически факти: 1/. действие на частен съдебен изпълнител при, по повод или във връзка с упражняването на неговите властнически правомощия при осъществяване на принудителното изпълнително производство; 2/. противоправност на действията му/бездействия; 3/. причиняване на вреди; 4/. причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди и 5/. вина на съдебния изпълнител, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага. Действието на съдебния изпълнител ще бъде неправомерно в случай, когато то е предприето въпреки нормативната забрана за извършването му или въпреки това, че не са се налице необходимите за извършването му предпоставки. Същевременно бездействието му ще бъде противоправно, когато не се предприема действие, което следва да бъде извършено по силата на правна норма или въпреки направеното от съответната страна искане за това, макар и да са налице предвидените в закона предпоставки за извършване на действието. В конкретния случай се претендира ангажиране на имуществената отговорност на ЧСИ за извършени противоправни действия на помощник частен-съдебен изпълнител Т. К., като претенцията е обоснована с нормата на чл. 37, ал. 3 ЗЧСИ. Според посочената разпоредба за вредите от неизпълнение на задълженията на помощник-частния съдебен изпълнител, частният съдебен изпълнител отговаря солидарно с него. Тази имуществена отговорност на частния съдебен изпълнител се носи от последния за неправилния избор и/или лошия надзор върху помощник-частния съдебен изпълнител /аргумент от чл. 37, ал. 1 от ЗЧСИ/. Съгласно чл. 74 ЗЧСИ отговорността за законосъобразното провеждане на изпълнителните действия е на ЧСИ дори когато конкретните вреди са настъпили от действия на негов помощник. В такава хипотеза и съгласно чл. 37, ал. 1 ЗЧСИ, отговорността на ЧСИ и на помощника е солидарна, като само от волята на ищеца/на длъжника зависи дали ще предяви иск само срещу ЧСИ или и срещу неговия помощник. По реда на Закона за частните съдебни изпълнители /ЗЧСИ/ пасивно легитимирани да отговарят са длъжностни лица, които изпълняват дейност по принудително изпълнение на съдебни решения, за действията им при и по повод на тази дейност. Определящ е вида дейност, като частните съдебни изпълнители дължат обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Пряка вреда означава директно въздействие върху правната сфера на увредения и означава, че увреденият не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие или бездействие на частния съдебен изпълнител, тъй като преки са само тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т.е. които са адекватно следствие от увреждането. Специалната уредба на имуществената отговорност на частните съдебни изпълнители не съдържа ограничаване на отговорността до определени вреди и не е в отклонение от принципа за пълна обезвреда, израз на който дава и нормата на чл. 441 ГПК. При иск предявен на основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ отговорността ще е налице когато има неправомерни действия на ЧСИ, настъпила вреда, причинена при изпълняване на дейността на ЧСИ и причинна връзка. В този смисъл е константната практика на ВКС – решение №.264/08.04.2010г. по гр.д. №.474/09г. на ВКС, ІV ГО, решение №.120/08.07.2011г. по т.д. №.1123/10 на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 281 от 10.12.2014г. по гр.д. № 3219/2014г. на ВКС, ІІІ ГО и др. Съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, тъй като в процесуалната незаконосъобразност на действието или бездействието на съдебния изпълнител се състои противоправността, която е елемент от фактическия състав на вземането за обезщетение, като при извършването на тази преценка не е обвързан от това дали същите са обжалвани и ако са обжалвани, какво е решението на съда по жалбата /решение № 139 от 31.05.2011г. на ВКС по гр.д. № 1445/2009г., IV ГО, решение № 120 от 08.07.2011г. на ВКС по т.д. № 1123/2010г., II ТО, решение № 184 от 21.09.2011г. на ВКС по гр.д. № 1124/2010г., I ГО и др./. Това се отнася и до актове или изпълнителни действия, в резултат на които са възложени /начислени/, респективно събрани разноски в нарушение на процесуално установения ред. Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЧСИ частен съдебен изпълнител е лице, на което държавата възлага принудително изпълнение на частни притезания, като обстоятелството, че държавата е възложила на частния съдебен изпълнител упражняването на една от своите функции, а именно тази на принудително изпълнение на изискуеми граждански притезателни права, не отменя характера на частния съдебен изпълнител на частно лице. Поради това, че е частно лице, таксите които събира частният съдебен изпълнител, макар и наречени такси, не са държавни такси. Те са възнаграждение за извършените от него процесуални действия, т.е. таксите, които се събират от частните съдебни изпълнители, са възнаграждение за положения от тях труд. В чл. 79, ал. 3 ЗЧСИ е предвидено изрично, че за дължимите неплатени такси и разноски, частният съдебен изпълнител може да поиска издаването на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 ГПК, независимо от размера на вземането. Ако не е събрал предварително таксите от взискателя, частният съдебен изпълнител може да използва заповедното производство и индивидуалното принудително изпълнение по реда на ГПК. В мотивите на т. 11 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013г., ОСГТК, е посочено, че точното определяне, начисляване и събиране на дължимите такси за отделните изпълнителни действия съобразно тарифа по чл. 78, ал. 2 ЗЧСИ е задължение на частния съдебен изпълнител, както и че по силата на изрични законови разпоредби /чл. 80 ЗЧСИ вр. чл. 29, 33 и 34 ТТРЗЧСИ/ таксите по изпълнението се дължат от взискателя и по правило се събират авансово, като с нормата на чл. 79, ал. 3 ЗЧСИ е предвидена и възможност дължимата от взискателя такса да бъде събрана и впоследствие по реда на чл. 410, ал. 1 ГПК. В аспекта на изложеното се налага извод, че процесното постановление за разноски от 03.06.2020г. е незаконосъобразно. В същото не са конкретизирани отделните изпълнителни действия, за осъществяването на които са начислени такси в тежест на длъжника. Формалното посочване на правната норма от ТТР към ЗЧСИ не представлява посочване на основанието за дължимост. По този начин за длъжника съществува неяснота относно това за какво дължи такси, както и е в невъзможност да прецени дали те са законосъобразно определени с оглед проведените изпълнителни действия. Размерът на таксите и разноските се определя от частния съдебен изпълнител чрез постановяване на надлежен акт – постановление/разпореждане. Вземането за разноски в изпълнението се реализира принудително въз основа на акта на частния съдебен изпълнител, с който тези разноски са определени, поради което и на основание чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК той подлежи на обжалване от длъжника. За събирането на таксите и разноските в изпълнителното производство е предвиден императивен ред, част от който е изготвянето на сметка по чл. 79, ал. 1 от ЗЧСИ. Съгласно посочената разпоредба за събирането на таксите по изпълнението се изготвя сметка, екземпляр от която се връчва на задълженото лице. В сметката се посочва основанието и размера на всяка такса за всяко изпълнително действие, разпоредбата, въз основа на която се дължи таксата и допълнителните разноски – чл. 79, ал. 2 от ЗЧСИ. Именно сметката е основанието да се предвиди възможността по чл. 79, ал. 3 от ЗЧСИ съдебният изпълнител да иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за дължимите в изпълнителното производство такси и разноски – в този смисъл е решение № 80/29.08.2023 г. по гр. д. № 72/2023 г. на ВКС, ІV ГО. Сметката по чл. 79 ЗЧСИ трябва да бъде изготвена преди самото събиране на съответните такси от ЧСИ. В нея се записват сумите за таксите, дължими на съдебния изпълнител съгласно Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ. Разпоредбата на чл. 79 ЗЧСИ е императивна и задължава ЧСИ да спазва изискванията при попълване на сметката по чл. 79 ЗЧСИ, така както законодателно е предвидено. Всякакви други форми на отразяване, извършени от ЧСИ, не го освобождават от спазване на предвиденото в закона изискване на отразяване на извършените от него процесуални действия /вкл. изготвяне на сметката по чл. 79 ЗЧСИ/ в изпълнителното производство /така решение № 89 от 06.06.2019г. на ВКС по гр. д. № 893/2019 г., III ГО/. В случая помощник частен съдебен изпълнител Т. К. е издал постановление за разноски, в което са посочени размерите на дължимите от длъжника такси и разноски по изпълнението, но не е издал, приложил и връчил на длъжника сметка по чл. 79, ал. 1 ЗЧСИ, със съдържанието по чл. 79, ал. 2 ЗЧСИ. Както бе посочено по-горе, сметката е тази, която определя основанието и размера на дължимите във всеки един етап от изпълнителното производство разноски от страната и именно сметката е основание за събирането на тези разноски от страна на ЧСИ. Неизпълнението от ЧСИ, респективно от ПЧСИ, на императивното му задължение за изготвяне на сметка по чл. 79 от ЗЧСИ осъществява признаците на незаконосъобразно /противоправно/ деяние, което е основание за ангажиране на имуществената му отговорност по чл. 74 от ЗЧСИ. В пряка причинно-следствена връзка с незаконосъобразния акт/действие на съдебния изпълнител са претърпените от ищцата имуществени вреди в общ размер на 273 лева, представляващи заплатени такси за обжалване на постановлението за разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за предоставената правна защита и съдействие в производството по чл. 435 от ГПК. Презумпцията за вина на делинквента Т. К. не е опровергана по делото. Отговорността на ЧСИ и помощник ЧСИ е солидарна на основание чл. 37, ал. 3 ЗЧСИ. За настъпилите имуществени вреди на ищеца отговаря и ЧСИ К., тъй като ЧСИ се явява възложител на работата, по повод на която било осъществено противоправното поведение. Имуществените вреди за ищеца подлежат на обезщетяване по реда на чл. 441, ал. 1 ГПК, доколкото се дължат на незаконосъобразни изпълнителни действия. Няма основание да се възложат на взискателя по изпълнителното дело, който е страна по образуваното частното гражданско дело, по повод на което са сторени разноските, тъй като същият не следва да носи отговорност за незаконосъобразните действия, извършени от ЧСИ. Неоснователни са доводите, изложени във въззивната жалба, касаещи наличието на договор за правна защита и адвокатско пълномощно от 11.09.2019г. по изп.д. № 20199240401239 по описа на ЧСИ Г. К., сключен между ищцата и адв. Ш.. Договорът за правна помощ/адвокатско пълномощно от 11.09.2019г. касае обжалването на друг акт на съдебния изпълнител, а именно – постановление за разноски, инкорпорирано в ПДИ с изх. № 14437/12.09.2019г. Пълномощното от 07.10.2019г. касае единствено представителството на ищеца и детето К. Ж.а по изпълнителното дело, но не обективира правоотношение по договор за правна защита и съдействие. Всяко конкретно незаконосъобразно изпълнително действие от страна на съдебния изпълнител може да стане причина за извършването на съдебни разноски при упражнено право на защита на длъжника в изпълнителния процес срещу незаконосъобразно принудително изпълнение, а възраженията във въззивната жалба в противен смисъл са неоснователни. В процесния случай всички разноски са извършени в причинна връзка с незаконосъобразно действие на помощник ЧСИ Т. К., осъществено в рамките на изпълнителен процес, от което следва, че ответникът носи деликтна отговорност и следва да възстанови нанесените на ищеца имуществени вреди. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се потвърди в обжалваната му част. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева съгласно представения договор за правна защита и съдействие. С оглед цената на предявения иск и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване. Така мотивиран Софийският градски съд,