Решение № 1036 от 23.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 6674/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С Решение от 9.11.2020 г., постановено по гр.д.№ 36518/ 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 30 състав, са отхвърлени като неоснователни: предявеният от Д. Г. К. /ЕГН ••••••••••/ срещу ИНСТИТУТ ЗА Я.И. И Я.Е. /ИЯИЯЕ/ при БАН- гр. София /БУЛСТАТ •••••••/ иск по чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр/ за признаване за установено, че ответникът ИЯИЯЕ при БАН, като е прекратил на основание чл.328, ал.1, т.10а КТ трудовото правоотношение на ищеца Д. Г. К., е поставил същия в неравноправно положение спрямо други служители, на които трудовите правоотношения не са прекратени, въпреки наличието на изискуемите условия по чл.328, ал.1, т.10а КТ; предявеният от Д. Г. К. /ЕГН ••••••••••/ срещу Д. В. Т.- Директор на ИЯИЯЕ при БАН към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца и явяващ се в това качество длъжностно лице, иск по чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр за признаване за установено, че като е осъществил заплашителни коментари спрямо ищеца, като е постановил изричен отказ да допусне ищеца за упражняване правомощията му по чл.406 КТ и като е осъществил системно неглижиране на постъпвалите многобройни сигнали и предложения във връзка с обезпечаване сигурността на ЯНЕУБ, е осъществил тормоз спрямо ищеца Д. К.; предявеният от Д. Г. К. /ЕГН ••••••••••/ срещу ИЯИЯЕ при БАН- гр. София /БУЛСТАТ •••••••/ и Д. В. Т. /ЕГН ••••••••••/ иск по чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр за солидарното им осъждане да му заплатят обезщетение от 5 000 лв.- за причинените му неимуществени вреди, вследствие на допуснатата дискриминация и тормоз, както и искането за заплащане на сторените съдебни и деловодни разноски. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът Д. Г. К. е осъден да заплати на ответника ИЯИЯЕ при БАН сумата 300 лв.- разноски по делото, и на ответника Д. В. Т. сумата 750 лв.- разноски. С определение 4.03.2022 г., постановено в процедура по чл.248 ГПК, е „оставено без разглеждане“ искане на Д. К. /обективирано в подадена на 7.12.2020 г. частна жалба срещу решението в частта за разноските/ за изменение на решението от 9.11.2020 г. в частта за разноските чрез освобождаването му от отговорността да заплати разноски от 750 лв. /за адв. възнаграждение/ на ответника Д. Т.. Постъпила е въззивна жалба от Д. Г. К. /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за уважаване на предявените установителни искове по чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр и осъдителни искове по чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр, с присъждане на разноски по делото. Въззиваемата страна Институт за Я.И. и Я.Е. /ИЯИЯЕ/ при БАН- гр. София /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство. Въззиваемата страна Д. В. Т. /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство. Постъпила е и частна жалба срещу определението по чл.248 ГПК от ищеца Д. Г. К., с искане да бъде постановена отмяната му като неправилно и незаконосъобразно. Ответникът по частната жалба Д. В. Т. оспорва същата и моли да бъде постановено определение за оставянето й без уважение като неоснователна. Предявени са искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и чл.71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр/. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявените от Д. К. искове по чл.71, ал.1, т.1 и чл.71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр/ като неоснователни- чл.272 ГПК. Според фактическите твърдения на ищеца Д. К., позоваващ се на неравноправно /дискриминационно/ третиране, осъществено от ответника ИЯИЯЕ при БАН и от ответника Д. Т.- лично и в качеството му на длъжностно лице- Директор на ИЯИЯЕ- БАН, неравноправното му третиране се изразява в това, че: ответникът ИЯИЯЕ при БАН, представляван от Директора Д. Т. и явяващ се негов работодател, прекратил трудовото му правоотношение поради възраст, като на работа били оставени по- възрастни от него служители, също ръководители на отдели. От своя страна ответникът Д. Т.- в лично качество като физическо лице и в качеството му на длъжностно лице /тогава Директор на ИЯИЯЕ- БАН/ осъществил дискриминационен тормоз, изразяващ се в заплашителни изявления по адрес на ищеца за предстоящото му освобождаване поради възраст и „прекаляване“ с подаваните сигнали и предложения във връзка с работата; неотразяване на подадени от него сигнали и предложения, въпреки същественото им значение за работата; препятстване изпълнението на синдикалните му функции чрез недопускане до места, където се полага наемен труд. Според ищеца К. признаците, по които били осъществени твърдените от него дискриминация и тормоз, били: „възраст“, „образование“, „професионални убеждения“ и „синдикална принадлежност“, и се изразявали в следното: запазено било трудовото правоотношение с по- възрастен служител- В.В., който не отправял сигнали и предложения за подобряване на работата; на освободената от ищеца позиция било назначено лице, което не притежава изискуемото висше военно или полицейско образование; отнет бил служебният телефон на ищеца преди издаване на заповедта за приемо- предаване на поверено служебно имущество, при положение, че на други освободени служители била дадена възможност да запазят служебните си номера за лично ползване; регулярно били допускани всякакви други лица до територията на Ядрената научно- експериментална и учебна база /ЯНЕУБ/, вкл. без наличието на строга служебна причина, за разлика от ищеца, който не бил допускан, въпреки обществените му функции като синдикален лидер и правомощията му по чл.406 КТ; правени били многократни подмятания от длъжностното лице Д. Т., че ищецът „прекалил с подаваните писма“ /сигнали, жалби/ и че „все още го търпи“, въпреки придобития стаж и навършената възраст. Ответниците Институт за Я.И. и Я.Е. /ИЯИЯЕ/ при БАН и Д. В. Т. /бивш Директор на института/ оспорват исковете, като поддържат, че не било налице дискриминационно отношение спрямо ищеца. С прекратяване на трудовото правоотношение едностранно от работодателя ИЯИЯЕ било упражнено потестативното му право да прекрати правоотношение със служител, който е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ответникът Д. Т. оспорва качеството на ищеца на синдикален лидер и Председател на БС „Подкрепа“ при БАН. Оспорва и твърдението на ищеца, че не му била дадена възможност да осъществява трудовите си функции съобразно заеманата при прекратяване на трудовото правоотношение длъжност при ответника ИЯИЯЕ при БАН. По дефиниция дискриминацията представлява несправедливо /по- неблагоприятно/ отношение /неравенство, унижаване или подценяване/ към един или повече членове на определена група в сравнение с други хора според определени критерии /защитени признаци/: народност, раса, пол, религия и етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна /чл.4, ал.1 ЗЗДискр/. По смисъла на чл.4, ал.2 ЗЗДискр пряка дискриминация е всяко по- неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал.1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по ал.1 в по- неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими- чл.4, ал.3 ЗЗДискр. Дискриминацията се разглежда като различие, изключение, ограничение или предпочитание по някой от визираните в закона признаци, което има за цел или резултат да унищожи или да наруши равенството в третирането. Забраната за дискриминация е установена в чл.6, ал.2 КРБ и доразвита в разпоредбата на чл.4, ал.1 ЗЗДискр, с която се забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на изброените в нея признаци или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р България е страна. Антидискриминационното законо-дателство и в частност Законът за защита от дискриминация /ЗЗДискр/ целят установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл.4, ал.1 ЗЗДискр или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р България е страна. ЗЗДискр защитава от дискриминация всички физически лица на територията на Р България, когато са дискриминирани на основата на признаците по чл.4, ал.1 ЗЗДискр. За да е налице нарушение по Закона за защита от дискриминация, следва да се установи не какво да е по- неблагоприятно третиране на лице или група от лица, а по- неблагоприятно третиране въз основа на критерий, изрично формулиран в ЗЗДискр, друг закон или международен договор, по който държавата е страна. Принципът на равенство изисква обективно еднаквите фактически обстоятелства да бъдат третирани по еднакъв начин. Равното третиране обаче не означава идентично третиране, тъй като индивидуалните особености различават хората един от друг. В настоящия случай ищецът К. твърди, че бил дискриминиран на основа защитените признаци „възраст“, „образование“, „професионални убеждения“ и „синдикална принадлежност“. Съгласно разпоредбата на чл.9 ЗЗДискр, установяваща специално правило за разпределяне на доказателствената тежест, в производството за защита от дискриминация страната, която твърди, че е била жертва на дискриминация, следва да докаже само фактите, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, а от своя страна ответникът следва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено. За да бъде прехвърлена тежестта на доказване върху ответната страна- съобразно правилото на чл.9 ЗЗДискр, трябва да има съмнение за дискриминация, което означава, че ищецът следва да проведе доказване на фактите, при които съмнението възниква. Доказване на такова съмнение, което може да е непълно, по делото не е осъществено. Въз основа на събрания в първоинстанционното производство доказателствен материал се установява, че ищецът Д. К. и ответникът ИЯИЯЕ при БАН са били обвързани от трудово правоотношение, възникнало въз основа на сключен на 7.11.2011 г. трудов договор, по което ищецът заемал длъжността „ръководител отдел“ на отдел „Физическа защита и сигурност“ на Ядрената научно- експериментална и учебна база /ЯНЕУБ/ на ИЯИЯЕ при БАН. Това правоотношение е прекратено с издадена от Директора на ИЯИЯЕ при БАН на 3.06.2014 г. Заповед № 71/ 3.06.2014 г., считано от 5.06.2014 г., на основание чл.328, ал.1, т.10а КТ /ред. ДВ- бр.100 от 2010 г., в сила от 01.01.2011 г./, тъй като трудовото правоотношение е възникнало, след като ищецът К. е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Заповедта е връчена на 3.06.3014 г. при отказ на служителя, удостоверен с подписите на двама свидетели, поради което и прекратителният й ефект е настъпил на 5.06.2014 г. Представена е по делото и служебна бележка, издадена на 15.09.2020 г. от Национална федерация „Техническа индустрия, наука, информатика“ /НФТИНИ/, в която е посочено, че считано от 14.11.2013 г. „до 17.04.2018 г.“ ищецът К. е бил председател на синдикалната секция на КТ „Подкрепа“ в ИЯИЯЕ при БАН. Прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца, извършено едностранно от работодателя- ответник ИЯИЯЕ при БАН, е в съответствие с предвидената в чл.328, ал.1, т.10а /в приложимата към 3.06.3014 г. редакция/ КТ правна възможност, тъй като се касае за възникнало след придобито и упражнено от ищеца К. право на пенсия за осигурителен стаж и възраст трудово правоотношение /обстоятелство, което не се оспорва от същия/. Не се установява от доказателствата ищецът К. да е бил поставен в по- неблагоприятно положение от друг служител на ответника- Владимир Славев В., тъй като трудовото правоотношение на последния също е прекратено шест месеца по- късно със Заповед № 40/ 10.12.2014 г. на Директора на ИЯИЯЕ. Не е налице разлика в третирането между двамата, обусловена от наличието на защитения признак „възраст“ по чл.4, ал.1 ЗЗДискр, тъй като за прилагане на посоченото уволнително основание този признак няма правно значение /касае се за работещи без оглед на възрастта пенсионери/. Освен това двамата не са изпълнявали едни и същи служебни функции, тъй като на В. са били възложени и функции на служител по сигурността на информацията със Заповед № 329 от 26.04.2004 г. на Директора на ИЯИЯЕ, каквито функции ищецът не е осъществявал. След прехвърляне на тези функции на друг служител през м. септември 2014 г., видно от Заповед № 148/ 24.09.2014 г. и Допълнително споразумение № 46/ 1.10.2014 г., трудовото правоотношение с В. е било също прекратено. Съгласно чл.21 ЗЗДискр, работодателят прилага еднакви критерии при осъществяване правото за едностранно прекратяване на трудовия договор по чл.328, ал.1, т.2- 5, 10 и 11 и чл.329 КТ. Прекратителното основание по чл.328, ал.1, т.10а /ред. ДВ- бр.100 от 2010 г., в сила от 1.01.2011 г./ КТ не е изрично посочено. Работодателят има право на самостоятелна преценка при прекратяване на трудовите правоотношения със служители, чиито правоотношения са възникнали след като са придобили и упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, в зависимост от нуждите на дейността си, като в тези случаи проявление на дискриминация по признак „възраст“ е практически невъзможно. Същевременно ищецът не се е възползвал от правото да предяви иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ за отмяна на уволнението като незаконно, вкл. и поради проявена дискриминация при прилагане на уволнителното основание по чл.328, ал.1, т.10а /ред. ДВ- бр.100 от 2010 г., в сила от 1.01.2011 г./ КТ. Предвид настъпилите от Заповед № 71/ 03.06.2014 г. на Директора на ИЯИЯЕ правни последици и прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 5.06.2014 г., предпоставки за разглеждането на оплаквания за дискриминационно третиране след тази дата изобщо липсват. Не се установява въз основа на доказателствата и да е осъществена дискриминация спрямо ищеца съобразно защитения признак „образование“. Нормативно изискване за вида и степента на образование, което следва да притежава ръководителят на отдел „Физическа защита и сигурност“ на ЯНЕУБ при ИЯИЯЕ- БАН, не се установява да е налице по делото. Работодателят определя образователния ценз за заемането на тази длъжност. По изложените по- горе причини, доколкото се касае за факти, настъпили след уволнението на ищеца, дискриминация по този признак не се установява и относно назначаването на работа на Вержиния Варийска, заела длъжността на ищеца: „ръководител отдел“ на отдел „Физическа защита и сигурност“ на ЯНЕУБ, след прекратяване на трудовото правоотношение с него. Не се установява от доказателствата по делото и да е налице неблагоприятно третиране на ищеца по защитените признаци „професионални убеждения“ и „синдикална принадлежност“. Въз основа на събраните гласни доказателства /показания на св. М., св. М. и св. Г./ се установява, че работодателят на ищеца по никакъв начин не е възпрепятствал неговата обществена и синдикална дейност. Напротив- било осигурено място за провеждане на синдикални мероприятия и служители на ръководни длъжности, вкл. директора на ИЯИЯЕ, са приемали ищеца и са вземали отношение по правените от него препоръки и предложения. За да се установи наличието на пряка дискриминация на ищеца по признака „синдикална принадлежност“, следва да се докаже, че той е бил по- неблагоприятно третиран на основата на този признак, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства /арг. чл.4, ал.2 ЗЗДискр/. Въпреки разпределената му от съда доказателствена тежест, ищецът не е ангажирал доказателства, от които да се установяват конкретни лица, които не са били синдикални членове, които са били по- благоприятно третирани и спрямо които работодателят не е имал соченото тенденциозно отношение. Предвид изложеното, въззивният съд приема, че по делото не са установени факти в потвърждение твърдението на ищеца, че ответникът е нарушил правото му на равно третиране по признака „обществено положение“ /синдикална принадлежност/. Предявените от Д. К. срещу Д. Т.- в лично качество /като физическо лице/ искове по чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр и чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр са също неоснователни. Според събраните в процеса гласни доказателства ръководството се е изказвало ласкаво за ищеца /св. Ст. К./, отношенията между него и ръководството на института били колегиални /св. Г./, като св. Г. е чувал Директорът Т. да хвали К.. Ищецът винаги се е ползвал с подкрепата на доц. Т., което често се изтъквало от самия него /св. М./. Според свидетеля К., чиито наблюдения били от провеждани в колектива коледни партита, отношението към ищеца се променило, когато той започнал да се занимава със синдикална дейност. Някои от служебните му доклади оставали без отговор от ръководството, а последните месеци преди прекратяване на трудовото му правоотношение бил оставен без компютър, не отивал на обучения, организирани за служители на института. Дадените от св. Г. показания са в смисъл, че Директорът винаги се отнасял сериозно към докладите на ищеца, свързани със системите за защита и сигурност. Не винаги било възможно да се уважат исканията на ищеца, защото имало периоди от време, в които институтът бил в тежко финансово състояние и обективно не било възможно да се отделят средства за някои дейности /св. Г., св. М./. Свидетелката М. сочи, че била искана стая за осъществяване на синдикална дейност и такава била предоставена в сграда „Пионер“. Не й бил известен случай, в който Директорът Д. Т. да е отказал синдикално събрание в една от сградите на института. Относно допускането до различни служебни помещения, свидетелят Г. дава показания, че този въпрос бил от компетентността на Директора и заместниците му и зависел от служебното положение и правото на достъп за това дали едно лице ще получи разрешение или не, вкл. и ищецът. Свидетелят Г. свидетелства, че картата за достъп на ищеца била отнета на законно основание- поради прекратяване на трудовото му правоотношение, а не въз основа на лично отношение към него. Обективно невъзможно било, освен това, ползваният от ищеца телефонен номер да му бъде предоставен за лично ползване, тъй като това бил номерът, с който се осъществява връзка с националните служби за сигурност, което налагало да се ползва само със служебна цел. Свидетелят К. дава показания, според които А. М. е заявил, че ищецът е уволнен, защото се занимава твърде напористо със синдикална дейност. Последните правилно не са зачетени от съда при формиране изводите по съществото на спора, тъй като няма яснота в какво качество посоченото лице- А. М., е направил цитираното изявление, служител ли е в ответния институт, каква длъжност заема и откъде е получил такава информация. Не се установява от доказателства ищецът да е претърпял негативно развитие на трудовоправното отношение- да е наказван, порицаван и т.н., поради това, че е извършвал синдикална дейност или поради това, че е подавал сигнали и предложения до ръководството на ИЯИЯЕ. Само по себе си обстоятелството, че голяма част от сигналите и предложенията му са останали без последствия, не обосновава извод за неравноправно третиране по смисъла на ЗЗДискр. Събраните доказателства /гласни доказателства/ не дават основание за приемането и на извод, че ответникът Д. Т. е направил заплашителни коментари спрямо ищеца и го е възпрепятствал да осъществява функциите по чл.406 КТ, предвиждащ възможност за синдикалните организации да сигнализират контролните органи за нарушения на трудовото законодателство, както и да искат административно наказание за виновните лица. Директорът на ИЯИЯЕ Д. Т. не е бил контролен орган по чл.406 КТ и не се установява да е неглижирал системно постъпвалите многобройни сигнали и предложения във връзка с обезпечаване сигурността на ЯНЕУБ, поради което и не е може да се приеме извод за осъществена дискриминация /“тормоз“/ от негова страна. Съвкупният анализ на събраните по делото доказателства /писмени и гласни/ не може да обоснове извод на въззивния съд, че по отношение на ищеца Д. К. е осъществена пряка или непряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 и ал.3 ЗЗДискр, поради което и исковете му по чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр и чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр като неоснователни и недоказани подлежат на отхвърляне. При тези съображения, поради съвпадане на приетите от двете съдебни инстанции изводи по съществото на спора и неоснователност на релевираните в жалбата на ищеца К. доводи, постановеното от СРС отхвърлително решение, което е правилно, следва изцяло да бъде потвърдено. При този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски за въззивното производство имат въззиваемите страни. На ИЯИЯЕ при БАН въззивникът К. дължи да заплати сумата 100 лв.- за юрисконсултско възнаграждение, а на Д. Т. сумата 1 000 лв.- разноски за платено адвокатско възнаграждение. Неоснователна е и частната жалба срещу определението от 4.03.2022 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, с което е „оставено без разглеждане“ искане на ищеца Д. К. /обективирано в подадена на 7.12.2020 г. частна жалба срещу решението в частта за разноските/ за изменение на решението от 9.11.2020 г. в частта за разноските- чрез освобождаването му от отговорността да заплати разноски от 750 лв. /за адв. възнаграждение/ на ответника Д. Т.. С обжалваното определение съдът е отказал изменение на решението в посочения от ищеца смисъл. При съобразяване на релевантните за основателността на молбата по чл.248 ГПК факти и обстоятелства настоящият въззивен съд намира, че са налице предпоставки за отрицателно произнасяне по искането за освобождаване от отговорността за разноски, сторени от ответника Д. Т.. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, с който е договорено заплащането на адв. възнаграждение от 750 лв. от ответника Т. на адв.- пълномощника му адв. Ал. М., за чието фактическо плащане от клиента на адвоката се съдържа разписка в договора, представляваща доказателство за извършените от страната разноски. При това положение, предвид отхвърлянето на предявените от Д. К. срещу Д. Т. искове, на последния правилно са присъдени сторените за първоинстанционното производство разноски за адвокатско възнаграждение. С оглед изложеното частната жалба на Д. К. като неоснователна следва да бъде оставена без уважение. В производството по частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК не следва да бъде разпределяна отговорност за разноски между страните, тъй като крайният резултат ще е кумулиране на нови задължения за съдебни разноски „в процеса относно разноските“. Както в производството по чл.248 ГПК, което има несамостоятелен характер и поради това в него отговорност за разноски не се носи, и в производството по обжалване на определението по чл.248 ГПК самостоятелни разноски на страните не се дължат. В това несамостоятелно производство само се изменя или допълва решението в частта за разноските при направено от страната искане и неговият изход не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. В този смисъл е установената по приложението на чл.248 ГПК практика на ВКС, която според настоящия съд в случая следва да бъде съобразена /Определение № 393/ 17.09.2018 г. по гр.д.№ 2845/ 2018 г. на ВКС, IV ГО; Определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч.гр.д.№ 3926/ 2017 г. на ВКС, IV ГО; Определение № 552 от 25.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 4894/ 2016 г. на ВКС, IV ГО; Определение № 205 от 19.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 4518/ 2018 г. на ВКС, І ГО; Определение № 254/ 05.08.2020 г. по ч.т.д.№ 810/ 2020 г. на ВКС, І ТО; Определение № 278/ 01.07.2020 г. по ч.гр.д.№ 1338/ 2020 г. на ВКС, ІІІ ГО; Определение № 75/ 14.02.2019 г. по ч.гр.д.№ 4561/ 2018 г. на ВКС, ІІІ ГО/. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД