РЕШЕНИЕ

№ 198

гр. Бургас, 23.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова Членове: Таня Т. Русева Маркова Елеонора С. Кралева при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова като разгледа докладваното от Таня Т. Русева Маркова Въззивно гражданско дело № 20232100501110 по описа за 2023 година С Решение № 26000/21.02.2023г., постановено по гр. дело № 1022/2020г. по описа на Районен съд- Несебър е отхвърлен предявения от, , Юнипрайд“ ЕООД, иск за признаване на установено по отношение на М. А. Ж., родена на ••••••••••г., гражданин на Р. Ф., че му дължи сума в размер на 347 евро, представляваща годишна такса за 2019г., дължима по Договор за поддръжка и охрана на недвижим имот с нотариална заверка на подписите, рег. № • от 15.09.2010г. на Нотариус Стоян Ангелов, ведно със законната лихва, считано от 24.09.2019г. до окончателното изплащане на главницата и сума в размер на 11, 18 евро, представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 01.06.2019г. до 24.09.2019г., за които суми са издадени Заповед № 453 от 09.10.2019г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и Изпълнителен лист № 684/10.10.2019г. в заповедно производство, развило се по частно гр. дело № 901/2019г. по описа на Районен съд - Несебър.

Против постановеното решение е депозирана въззивна жалба от, , Юнипрайд“ ЕООД, с която се изразява недоволство от постановеното решение на районния съд, като се излагат съображения за неправилност и необоснованост и се твърди, че същото е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила.

В жалбата е направено подробно изложение на фактическата обстановка по делото. Посочва се, че М. А. Ж. е собственик на имот в жилищна сграда в к/с, , С. б.“, като между последната и въззивното дружество е сключен Договор за поддръжка и охрана за срок от две години. Твърди се, че за предоставената услуга, въззиваемата е следвало да заплаща възнаграждение в размер на 8, 40 евро на кв.м., платимо ежегодно до 30.05. Пояснява се, че договорът бил изготвен на български и руски език и съдържа нотариална заверка на съдържанието и подписите. Излагат се съображения, че тъй като договорът е сключен на основание чл. 2 от ЗУЕС, общите правила следва да се прилагат доколкото не противоречат на специалните. В жалбата се посочва, че на проведено на 27.11.2012г. ОС на ЕС за Управител на ЕС е бил избран инвеститора на сградата -, , Юнипрайд“ ЕООД и му е гласувано месечно възнаграждение в размер на минималната работна заплата за страната. Твърди се, че етажните собственици са взели решение за заплащане такса за фонд, , Ремонт и обновление“ и на същата дата, , Юнипрайд“ ЕООД и, , Юнипрайд Мениджмънт“ ДЗЗД са сключили безсрочен договор за осъществяване съвместна стопанска дейност, като последното дружество е следвало да събира всички такси, дължими от собствениците на сградата. Жалбоподателят в своята въззивна жалба твърди, че на проведено на 11.07.2019г. ОС на ЕС е било взето решение за дължимите от етажните собственици, вноски за фонд, , Ремонт и обновление“. Заявява се, че в първоинстанционното производство не са представени доказателства в подкрепа на твърденията на ответника, че са заплащани двойно дължимите годишни такси за имота.

С жалбата се претендира да бъде отменен атакувания съдебен акт като неправилен и необоснован и да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което изцяло да бъдат уважени предявените искови претенции.

Отправя се искане за присъждане на сторените по делото разноски пред двете инстанции.

Не се отправят доказателствени искания пред настоящата инстанция.

В съдебно заседание – въззивната страна не изпраща представител и не взима конкретно становище по основателността на въззивната жалба.

В предвидения законов срок по делото е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от М. А. Ж. чрез адв. Милатов, с който същата се оспорва изцяло. Твърди се, че въззивната жалба е подадена извън предвидения законов срок и не отговаря на изискванията на чл. 260 от ГПК. Направено е подробно изложение на фактите и обстоятелствата от значение за спора по делото. Твърди се, че между страните е сключен Договор за поддръжка и охрана на недвижим имот за срок от две години и след изтичане на срока се предвижда възможност за неговото автоматично предоговаряне. В отговора на въззивната жалба се развиват подробни съображения във връзка с прекратяване на Договора за поддръжка и охрана и се навеждат доводи, че след като страните не са обвързани от двустранно облигационно отношение за извършване горепосочените дейности, исковите претенции са неоснователни. В отговора на въззивната жалба се излагат аргументи, че комплекс •••• в к.к., , С. б.“ не е такъв от затворен тип. Посочва се, че тъй като в поземления имот е построена само една сграда със смесено предназначение, разпоредбата на чл. 2 от ЗУЕС не намира приложение и се навеждат доводи за нищожност на процесния договор. Отбелязва се, че към датата на сключване на същия, сградата не е била въведена в експлоатация. Подчертава се, че управлението и поддръжката на общите части следва да се извършва единствено съобразно решенията на ОС на ЕС.

С отговора на въззивната жалба се претендира да бъде потвърден атакувания съдебен акт и да бъде оставена без уважение въззивната жалба като неоснователна.

Отправя се искане за присъждане на сторените по делото разноски.

Не се отправят искания за събиране на доказателства пред настоящата инстанция.

В съдебно заседание – ответната страна по въззивната жалба – М. А. Ж. чрез своя процесуален представител оспорва жалбата и счита, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Бургаският окръжен съд като взе предвид разпоредбите на закона, исканията и твърденията на страните и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са два обективно кумулативно съединени иска от „Юнипрайд“ ЕООД със седалище гр. Бургас против М. А. Ж., с които се претендира да бъде прието за установено, че ответната страна дължи на ищцовото дружество следните суми:

• сума в размер на 347 евро, представляваща годишна такса за 2019г., дължима по Договор за поддръжка и охрана на недвижим имот от 01.07.2010г.;

• сума в размер на 11, 18 евро, представляваща лихва за забава за периода от 01.06.2019г. до 24.09.2019г., ведно със - законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 24.09.2019г. до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се посочва, че между ищцовото дружество и ответника – М. А. Ж. е сключен Договор за поддръжка и охрана на недвижим имот, собственост на ответника и представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 51500.507.567.1.2, находящ се в гр. Н., к.к. С. б. – з., комплекс •••“, ет. • (•••), със застроена площ от 41, 29 кв.м. В исковата молба се посочва, че ищцовото дружество в качеството си на инвеститор и строител на сградата при сключването на Договора за поддръжка и охрана на недвижимия имот от 15.09.2010г. (сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите) е поел задължението да поддържа и охранява недвижимия имот на ответната страна срещу заплащане на възнаграждение в размер на 8, 40 евро на кв.м. площ, платимо ежегодно не по-късно от 30.05. на текущата година. В исковата молба се посочва, че до 2019г. ответната страна М. Ж. е заплащала ежегодно своето дължимо възнаграждение, но през 2019г. до 30.05. не е заплатила задължението си, което е станало повод ищцовото дружество да депозира заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и да претендира да му бъде издаден изпълнителен лист.

По делото е безспорно, че въз основа на депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение, първоинстанционният съд е постановил Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 453 от 09.10.2019г., постановена по частно гр. дело № 901/2019г. по описа на Районен съд – Несебър, по силата на която е разпоредено длъжникът М. Ж. да заплати на „Юнипрайд“ ЕООД със седалище гр. Бургас сума в размер от 347 евро, представляваща неплатена главница – такса за управление и поддръжка за 2019г., дължима до края на май – 2019г. съгласно писмен Договор за поддръжка и охрана на недвижим имот от 15.09.2010г. с нотариална заверка на подписите, сума в размер на 11, 18 евро, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 01.06.2019г. до 23.09.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, начиная от датата на подаване на заявлението – 24.09.2019г. до окончателното изплащане на задължението.

След депозирано възражение с вх. № 260890/21.09.2020г. по описа на Районен съд – Несебър от М. А. Ж., че не дължи претендираната сума, Районен съд – Несебър с Разпореждане от 21.09.2020г., постановено по частно гр. дело № 901/2019г. по описа на Районен съд – Несебър е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си по отношение на длъжника. Съобщение за постановеното определение е получено от страна на дружеството на дата – 06.10.2020г., а искът е предявен на дата – 05.11.2020г., поради което и настоящата инстанция намира, че е спазен едномесечния срока, предвиден в чл. 415 от ГПК за предявяване на иска за съществуване на вземането и съответно – настоящият предявен иск е допустим.

Ответната страна по предявения иск – М. А. Ж. депозира пред първоинстанционния съд писмен отговор на исковата молба, в който оспорва предявените искове и счита, че към датата на подаването на исковата молба и заявлението за издаване на заповед за изпълнение пред Районен съд – Несебър, срокът на сключения между страните Договор за поддръжка и охрана на недвижим имот от 15.09.2010г. е изтекъл и ответната страна не е обвързана от задължението да заплаща такси след 2012г. Посочва се, че договорът съдържа неравноправни клаузи, които са нищожни. Твърди се, че от 2012г. до настоящия момент – сградата, в която ответната страна притежава недвижим имот е в режим на етажна собственост и се управлява от Общо събрание и при това положение, процесният договор не е годен да постигне целените с него правни последици, тъй като е недействителен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД – поради невъзможен предмет.

За да отхвърли предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че договорът е продължил да обвързва страните до 27.12.2012г. когато е прекратил действието си, а основанието за неговото прекратяване е решение на Общо събрание на ЕС, между които са ищецът-изпълнител и ответника – възложител, отношенията по управлението и поддържането на общите части на сградата в комплекса да се уреждат занапред чрез решения на ОС на ЕС, приемани на основание ЗУЕС, които решения включват и дължимите такси за управлението и поддръжката на общите части и вноските във Фонд „Ремонт и обновяване“ да се заплащат в полза на ЕС.

На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, съдът счита, че липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка.

По делото не се спори, а и от представения по делото Нотариален акт № • от 15.09.2010г., том •, нот. дело № •/2010г. по описа на Нотариус с район на действие – Районен съд – Несебър, че ответникът М. А. Ж. е собственик на следния недвижим имот – самостоятелен обект в сграда с идентификатор 51500.507.567.1.2, представляващ Студио № •, находящо се в гр. Н., к.к. С. б., с обща застроена площ от 41, 29 кв.м., ведно с 1, 476% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, върху който е построена сградата. Не се спори между страните, че на 15.09.2010г. (в деня на придобиване собствеността по отношение на недвижимия имот) са сключили и процесния Договор за поддръжка и охрана на недвижим имот с нотариална заверка на подписите от 05.09.2010г.

От събраните по делото доказателства се установява, че по силата на така сключения договор, ищцовото дружество в качеството на Изпълнител се е задължило срещу заплащане на възнаграждение в размер на 8, 40 евро с ДДС на кв.м. обща площ да извършва дейностите по управление, поддръжка и охрана на собствения му недвижим имот. Посочено е, че изпълнителят ще изпълнява задълженията си чрез назначен от него персонал или чрез възлагане на друго юридическо лице. Изпълнителят се е задължил да предоставя следните услуги: осигуряване на 24 - часова охрана на недвижимия имот, посредством жива охрана или специално монтирано сигнално и охранително оборудване; извършване на поддръжка на хигиената недвижимия имот, включваща редовно почистване на общите части на сградата и поддържане в изправност на осветлението и общите части, както и текуща поддръжка и поправка на уреди и съоръжения в общите части; осигуряване на поддръжка и грижи за зелените площи и вертикалната планировка около сградата, в която се намира имотът, както и редовно почистване на басейна; незабавни действия с цел предотвратяване на вреди от природни бедствия, пожар, повреда на уреди и инсталации в съседен имот и т.н.; други опасности за недвижимото имущество; поддръжка и поправка на инсталациите в недвижимия имот; извършване на текущи и основни ремонти на недвижимия имот по споразумение с възложителя, срещу отделно възнаграждение.

Според уговорките в договора таксата следва да се заплаща ежегодно, не по- късно от 30.05 на текущата година по банков път на сметка, посочена от изпълнителя. Според т. 8 от договора, същият е сключен за срок от 2 години, считано от датата на подписване на нотариалния акт. Съгласно т. 9 договорът не се прекратява при промяна в собствеността върху имота и е противопоставим на следващите приобретатели.

Съгласно т. 10 след изтичането на срока по т. 8, договорът се счита за автоматично продължен, като условията по него се предоговарят допълнително между страните, като се отчетат икономическите и инфлационните процеси към момента на подписването. Съгласно т. 11 изправната страна по договора има право да го развали при неизпълнение на задълженията по договора.

По делото не се спори относно обстоятелството, че ответната страна е изпълнявала своите задължения за заплащане на таксите по процесния Договор за поддръжка и охрана, както и че не е заплатила дължимата за 2019г. такса.

По делото не се спори, а и от представения Протокол от 27.11.2012г. (лист 46 от първоинстанционното производство) се установява, че е проведено Общо събрание на етажната собственост в жилищна сграда, находяща се в комплекс „•••”. На това проведено събрание са взети решения за Управител на ЕС да бъде избрано „Юнипрайд” ЕООД, като е прието на дружеството да бъде заплащано месечно възнаграждение в размер на минималната работна заплата за съответната година. Относно размера на таксите за поддръжка и управление е взето решение същите да се заплащат на две вноски - първа- до края на м. януари, а втора - до края на м. юни. Налага се извод, че размера на таксите вече е определен, от което следва единствения възможен извод, че ОС на ЕС е възприело таксите за поддръжка и управление да бъдат същите, каквито са в индивидуалните договори за поддръжка и охрана. Приети са и други решения, които са ирелевантни за предмета на делото. По делото не се спори, че през годините са провеждани и други общи събрания на ЕС.

Мотивиран от изложеното, съдът намира, че се налага извода, че още през 2012г. в процесната сграда са учредени органи на етажната собственост и са приети решения за размера на дължимите от всеки от съсобствениците такси за поддръжка и управление, както и за Фонд „Ремонт и обновяване“.

Безспорно между страните е и обстоятелството, че по делото няма данни този комплекс да е жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на § 1, т.3 ДР на ЗУЕС.

При така установените факти, съдът намира следното:

Обществените отношения, свързани с управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост, както и правата и задълженията на собствениците, ползвателите и обитателите на самостоятелни обекти или на части от тях, се уреждат от правилата на специалния закон ЗУЕС, с който формите на управление на ЕС са изрично установени – чрез общо събрание (чл. 1) или сдружение на собствениците (чл. 9) – какъвто е и настоящия случай, а като изключение е предвидена особената форма на управление на общите части в жилищни комплекси от затворен тип – чрез нотариално заверен договор между инвеститора и собствениците на самостоятелни обекти, вписан в Агенция по вписванията (чл. 2).

При това положение не може да се приеме, че процесния Договор за поддръжка и охрана от 15.09.2010г. представлява Договор по чл. 2 от ЗУЕС, въпреки, че е сключен с инвеститора на сградата и че е с нотариална заверка на подписите на страните. В случая – сключеният договор не касае „жилищен комплекс от затворен тип“ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС, а именно- комплекс, обособен като отделен урегулиран поземлен имот, в който са построени сгради в режим на етажна собственост и други обекти, обслужващи собствениците и обитателите, при спазване на изисквания на контролиран достъп за външни лица. Отношенията по управлението и поддръжка на процесната сграда следва да бъде извършвано по общите правила на ЗУЕС чрез Общо събрание на Етажната собственост и вземане на решения от последното. Управлението чрез договор по чл. 2 от ЗУЕС е законоустановено изключение от тези правила, но в случая не са налице предпоставките за това. Видно е, че макар да е посочено отношенията, уредени с договора от 30.06.2011г. да са описани като такива по поддръжка и охрана на собствения на ответника недвижим имот, голяма част от тях са свързани с дейности по управление и поддръжка на общите части на сградата - т. 3.2, т. 3.3. Тези уговорки обаче противоречат на императивната уредба на чл. 11 от ЗУЕС, включително на чл. 11, т. 5 от ЗУЕС във връзка с чл. 51 от ЗУЕС за определяне размера на таксите, според която тези дейности по поддръжка управление на общите части на сградата, както и за заплащането им са от изключителната компетентност на Общото събрание на Етажната собственост и неговите органи. В този смисъл същите противоречат на закона и са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. В този смисъл е актуалната практика на ВКС, изразена в Решение № 80 от 4.11.2021г., постановено по гр. дело № 1213/2020г. по описа на ВКС на РБ. В цитираното решение изрично е прието, че „Етажната собственост, която не е учредила сдружение за управление (т.е. не е персонифицирана), се управлява от общото събрание на етажните собственици, респективно - на етажните собственици и обитателите, чрез взетите от него решения. Законът (ЗС, ЗУЕС) урежда специална процедура за вземането на тези решения, като регламентира начина на свикване, състав, представителна власт, гласуване, предметна компетентност. Специфичен е и контролът за спазването им. От това следва, че е недопустимо с двустранни договори да се уреждат между етажен съсобственик и трето лице отношения от компетентността на Общото събрание. Казаното се отнася и до чл. 51 от ЗУЕС. Съгласно чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС, разходите за управление и поддържане на общите части на етажната собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят. Разпределението на т. нар. консумативни разходи за ползването на общите части не се извършва между етажните собственици, съразмерно на притежавания от тях дял в общите части на сградата, а поравно според броя на лицата (собственици, ползватели и обитатели) в етажната собственост. Кои разходи са такива за управление и поддържане на общите части е посочено в § 1, т.11 ДР на ЗУЕС и те включват разноските за електрическа енергия, вода, отопление почистване, абонаментно обслужване на асансьор и други разноски, необходими за управлението и поддържането на общите части на сградата, разходите за портиер и възнаграждение при възлагане на дейности по поддържане на общите части и др. Изобщо дейността по „Поддържане на общите части“ е определена в закона като дейност, насочена към запазването им в добро състояние (§ 1, т. 13 от ДР на ЗУЕС), т.е законодателят е намерил, че разрешението по посочените въпроси има за цел опазване, поддържане и добро управление на сградата като цяло, в интерес е на вещта и контролът за законността на общите решения, както и за спазването им е именно специалният по ЗУЕС. Отделно, правилата относно определяне начина на разпределение на разходите за управление и поддържане на общите части, освен че са в компетентността на решение на Общото събрание, но са и задължителни за него. Нормата на чл. 51 от ЗУЕС не предпоставя възможност за тълкуване, тя е ясна и императивна. Договорът по чл. 2 от ЗУЕС се отнася към типа договори за услуги. Сключва се за неопределен срок, едновременно със сключването на договора за продажба на самостоятелния обект - апартамент. Формалният му характер е установен в интерес и на третите лица – затова подлежи на вписване по партидата на обекта на сделката. Той има за последица, че обвързва и приобретателите на имота. Поради двустранния му характер подлежи на разваляне. Уредбата има изключителен характер и затова следва да се тълкува ограничително. Същата не намира приложение по отношение на сгради, които не притежават белезите на жилищни сгради от затворен тип. В заключение, по поставения за тълкуване правен въпрос следва да се отговори утвърдително – нищожни са уговорки в договор по чл. 2 от ЗУЕС, сключен от индивидуален собственик на обект в сграда в режим на етажна собственост, която не е в жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на т. 3 от ДР на ЗУЕС, по въпроси, уредени в чл. 51 от ЗУЕС, независимо дали договорът урежда и други въпроси, извън изключителната компетентност на ОС на етажните собственици. Нищожността е по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД – противоречие с материалния закон.“ В този смисъл е и Решение № 122/06.11.2019г., постановено по т.д. № 1830/2018г. по описа на ВКС, І т.о., съгласно което по отношение на управлението на общите части на сграда в режим на етажна собственост, която няма характеристиките на жилищен комплекс от затворен тип, е приложим режимът на управление по чл. 1 от ЗУЕС – чрез общо събрание или сдружение на собствениците (чл. 9), а не особения режим по чл. 2 от ЗУЕС, поради което сключеният с отделен собственик Договор за възлагане поддръжката и управление на общите части на комплекса е нищожен поради противоречие със закона – чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС и за ищцовото дружество не съществува правото да претендира изпълнение по договор, който противоречи на закона и е нищожен.

С оглед така дадените разрешения с цитираната съдебна практика, въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника, че задълженията на ответника произтичат от сключения Договор за поддръжка и управление на общите части на комплекса, на който е основана исковата претенция. При положение, че процесния комплекс не е такъв от затворен тип, то по отношение на него особеният режим по чл. 2 от ЗУЕС е неприложим, като управлението на общите части следва да се осъществява по реда на чл. 1 ЗУЕС – чрез Общо събрание на Етажната собственост.

В конкретния случай не се твърди да е налице взето решение от ОС на ЕС на комплекса относно управлението на общите части, респ. за възлагане управлението и поддръжката им на трето лице, а от страна на ответника в първоинстанционното производство се посочва и обстоятелството, че сключеният договор не е такъв по смисъла на чл. 2 от ЗУЕС, тъй като се касае за имот в режим на етажна собственост и тази етажна собственост се управлява от Общо събрание, което взима решения.

Следва да се отбележи, че възражение за нищожност поради противоречие с императивна норма е заявено, макар и по доста неясен начин, още в отговора на исковата молба (сочи се, че договорът е имал своето действие до момента, в който са формирането органите на Етажната собственост и е недопустимо паралелно уреждане на отношенията във връзка с поддръжката и управлението чрез Общо събрание на етажната собственост и чрез индивидуални договори между съсобствениците и изпълнители на съответните услуги). По категоричен начин това възражение е изразено и в отговора на въззивната жалба, а съобразно задължителната съдебна практика – ТР № 1 от 27.04.2022г. на ВКС по тълк. дело № 1/2020г. по описа на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, а противоречието с императивна правна норма попада в тази хипотеза. Мотивиран от изложеното, съдът счита, че това възражение следва да бъде взето предвид от въззивната инстанция.

Следва да се отбележи, че тези изводи не се променят от обстоятелството, че на проведеното ОС на ЕС на комплекса от 11.07.2019г. е взето решение за определяне на размера на паричните вноски за управление и поддръжка на общите части за 2019г. – 2020г., но това решение е отменено с влязло в законна сила Решение № 260041 от 24.02.2021г., постановено по гр. дело № 822/2019г. по описа на Районен съд – Несебър, потвърдено в тази му част с Решение № 80 от 26.01.2022г., постановено по гр. дело № 1191/2021г. по описа на Окръжен съд – Бургас. Обстоятелството, че е отменено решението за определяне на паричните вноски за управление и поддръжка на общите части за 2019г. – 2020г. не води до автоматичен извод, че таксата се дължи въз основа на сключения между страните договор. Напротив – останалите решения на проведеното на 11.07.2019г. решения не са отменени и това отново води до извода, че Етажната собственост се управлява от ОС на ЕС, което взима своите решения и единствено в неговите правомощия е при отмяна на взето решение от страна на съда да приеме ново, така че да може да се движи управлението на Етажната собственост.

Мотивиран от изложеното, съдът намира, че предявените искове по чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал.1 от ЗЗД са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да бъде уважено искането на ответната страна по въззивната жалба и да му бъдат присъдени направените по делото разноски – сума в размер на 600 лева, представляваща възнаграждение за адвокат съобразно представения Договор за правна защита и съдействие (лист 25 от въззивното производство).

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, предвид обстоятелството, че е предявен иск с цена на иска под 5 000 лева.

Мотивиран от горното, Окръжен съд – Бургас