Решение № 449 от 6.4.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 16/2026 г.

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК. Образувано е въз основа на въззивна и частна жалби, депозирани от „Изи финанс“ ЕООД. С въззивната жалба се обжалва решение №2522/22.05.2025 г., постановено по гр. дело №5525/2024 г. на ПдРС, ХV гр. състав, в частта му, в която е отхвърлен предявеният от „Изи финанс“ ЕООД против С. Н. Я. иск за признаване на установено, че ответникът дължи сумата 1000 лева – главница, произтичаща от договор за потребителски кредит №429508/17.03.2023 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №1184/07.02.2024 г. по ч.гр.дело №908/2024 г. на ПдРС, XVIII гр. състав. Твърди се, че неправилно съдът е отказал да приложи разпоредбата на чл.23 от ЗПК. Сочат, че прилагането на същата е задължителна последица при недействителност на договор за кредит. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, като на жалбоподателя се присъди главницата по договора за кредит. Претендират и разноски. В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна. С частната жалба „Изи финанс“ ЕООД атакува определение №13090 от 13.10.2025 г., постановено по същото дело - №5525/2024 г., с което е оставена без уважение молба от 05.06.2025 г. на дружеството, чрез процесуалния представител ю. Г., за изменение на постановеното по делото решение № 2522/22.05.2025 г. на основание чл.248 ГПК в частта му за разноските. Навеждат се доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост. Считат, че определените размери на адвокатските възнаграждения са прекомерни. Иска се отмяна на определението, като искането за присъждане на разноски се остави без уважение за заповедното производство, евентуално - да се намали на 50 лв., а за исковото производство адвокатското възнаграждение да се намали на 200 лв. В законоустановения срок за писмен отговор не е постъпил такъв. Във въззивното производство с писмена молба е изразено становище от въззиваемия за неоснователност на въззивната жалба и е направено искане за присъждане на разноски. Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното: Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението. Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл.422, ал.1, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК. Образувано е по искова молба, подадена от „Изи финанс“ ЕООД срещу С. Н. Я., ЕГН ••••••••••, с която се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1206.16 лева, от които 1000 лв. главница по договор за потребителски кредит „Бърз на вноски“ №429508/17.03.2023 г., и 206.16 лв. лева, представляваща договорна лихва за периода 17.03.2023 г. – 11.01.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от 18.01.2024 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №908/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив. В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен посочения договор за потребителски кредит, въз основа на който ответникът е получил сумата от 1000 лева при фиксиран договорен процент 40.15%. Същият е следвало да заплати на ищеца сумата от 1741.39 лева на 12 месечни вноски за периода 16.04.2023 г. – 11.03.2024 г. Посочва се, че ГПР възлиза на 48.44%. В договора била уговорена и неустойка в случай на непредставяне на обезпечение, която оскъпявала погасителната вноска и същата възлизала на 50% от главницата по договора. В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от С. Н. Я., като се излагат съображения за нищожност на процесния договор поради противоречие с добрите нрави и поради това, че не е сключен при спазване на нормите на чл.11 т.9 и т.10 ЗПК. Посочва, че уговореният лихвен процент е нищожен поради противоречие с добрите нрави. Излагат се съображения, че чрез уговорената неустойка се прибавя скрита лихва, като двете заедно надхвърлят над 10 пъти законната лихва. Уговорена по този начин, според ответника, неустойка влияе върху изискването ГПР да не надвишава пет пъти законната лихва. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Въз основа на събраните по делото доказателства, съставът на първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна следното: Със заповед за изпълнение на парично задължение №1184/07.02.2024 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело №908/2024 г. на ПдРС, XVIII гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца сумата от 1000 лева – главница, произтичаща от договор за паричен заем №429508/17.03.2023 г., предсрочно изискуем, сумата от 206.16 лева – договорна лихва за периода 17.03.2023 г. – 11.01.2024 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на заявлението - 18.11.2024 г., до окончателното плащане, както и разноските в заповедното производство в размер на 25 лева – държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение. Срещу издадената заповед за изпълнение е постъпило в срок възражение от длъжника и съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество. С договор за паричен заем №••• г., сключен между страните, на ответника е отпуснат кредит в размер на 1000 лева, който следвало да бъде издължен на 12 месечни вноски за периода 16.04.2023 г. – 11.03.2024 г., при ГПР в размер на 48.44% и неустойка в случай на непредставяне на обезпечение 50% от главницата по договора. По кредита няма извършени плащания от страна на ответника. Към исковата молба са представени договора, общите условия по него и погасителен план, искане за сключване на кредита и кореспонденция между страните във връзка със сключването и неизпълнението на договора. Така установената и възприета от първостепенния съд фактическа обстановка е правилно възприета, съобразена е със събраните по делото доказателства, с въззивната жалба не се навеждат доводи относно фактите, като се възприе изложеното. За да отхвърли предявения иск, съдът е приел, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон, а именно ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК – когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В отговора е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. Прието е, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в него да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.44%, а възнаградителната лихва – 40.15 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 8, вр. чл. 6 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 527.04 лева (при отпусната заемна сума от 1000 лева), а видно от погасителния план към половината месечни вноски за тази неустойка се прибавя допълнително сумата от 87, 84 лева. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и срока за представянето му (петдневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавка към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно поради тази причина е прието, че процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Независимо, че в конкретния случай ищецът не предявява претенция за неустойка, по действителността на договора и неговите клаузи съдът е длъжен, дори и да не е сезиран – да се произнася служебно и без направено насрещно възражение. В този смисъл е без значение дали по делото се търси неустойка или не, защото клаузата за неустойка е част от договора за потребителски кредит, който, за да отговаря на изискванията за редовност, следва да е в съответствие с реквизитите по чл. 10, 11 и 12 от ЗПК и липсата на което и да е от тези императивни изисквания води до неговата недействителност. Изложеното до тук напълно се споделя от настоящия състав. След правилните и законосъобразни съображения, че между страните е сключен договор за потребителски кредит, който е недействителен на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, и според предвиденото в чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, съдът е приел, че ищецът претендира главница и лихва, но, доколкото производството е такова по чл. 422 от ГПК, предявеният иск трябва да е идентичен по основание и размер на претенцията в заповедното производство. Изложени са съображения, че договорът е недействителен, но тази сума, търсена като главница в процеса, няма как да бъде прието за установено, че подлежи на връщане на договорно основание, защото връщането й произтича от института на неоснователното обогатяване - всеки, който е получил нещо при липса на основание, дължи връщането му, като в случая, доколкото претенцията е на договорно основание, а не се претендира като връщане на получено без основание, следва да се отхвърли иска. Посочва се, че за кредитора съществува възможност да търси съответната сума в отделно производство, на друго основание – извъндоговорно такова, където да реализира правото си да получи връщането на даденото поради липса на основание. Изводите според настоящия състав са неправилни и незаконосъобразни, в разрез с трайната съдебна практика. Съгласно чл. 23 от ЗПК в случаите, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита. В текста на закона не се прави разлика на основанието. Нещо повече – принуждаването на страните да водят нови производства, при наличие на императивна норма, която съдът е длъжен да приложи, с оглед и на интересите на потребителя, за които се следи служебно с оглед нормата на чл.7, ал.3 ГПК, ще доведе до кумулиране на допълнителни разноски. В тази насока – за допустимост на присъждането на чистата стойност на кредита, е и трайната и еднопосочна съдебна практика, включително решение №96/02.04.2026 г. по т.д. №1001/2025 г. на ВКС, I т.о. В него е посочено, че в практиката на ВКС /решение №50174/26.10.2022 г. по гр. д. №3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение №60186/28.11.2022 г. по т. д. №1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение №50056/29.05.2023 г. по т. д. №2024/2022 г. на ВКС, І т. о. и др./ е прието, че при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи на основание чл. 23 ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. Ето защо не се възприемат изводите на първоинстанционния съд за неприложимост на нормата на чл.23 ЗПК в производството по чл.422 от ГПК. Чистата стойност на кредита по процесния договор е 1000 лева, които са получени по договора за кредит, но от въззиваемият не са постъпили каквито и да е плащания. Именно тази сума се дължи. Искът е основателен и следва да бъде уважен, като се признае за установено, че се дължи сумата от 511.29 евро. Ето защо въззивната жалба е основателна, като следва да бъде уважен предявения иск, след отмяна на първоинстанционното решение за отхвърлянето му в тази част. Сумата следва да се присъди ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 18.01.2024 г. до окончателното изплащане. По отношение на частната жалба: Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Внесена е и необходимата държавна такса. Разгледана по същество е основателна. След постановяване на първоинстанционното решение съдът е бил сезиран с молба от „Изи финанс“ ЕООД за изменение на постановеното решение в частта за разноските, като се намали определеното такова на адв. С. Н. от 400 лв. на 50 лв. за заповедното производство и от 400 лв. на 200 лв. за исковото производство. В предоставения срок за отговор насрещната страна не е изразила становище. С обжалваното определение е прието, че в решението съдът е изложил подробни мотиви, които касаят съдебния акт в частта за разноските, като не намира основание да отстъпи от становището си. Доводите не се възприемат от настоящата инстанция. В заповедното производство участието на пълномощника се свежда единствено до попълване на бланката на възражението. С оглед фактическата и правна сложност на делото настоящият състав счита, че следва да се определи възнаграждение на пълномощника в размер на 25.56 евро (50 лева), което е адекватно на положения от него труд. В случая обаче предоставената правна помощ не е безплатна, а са представени доказателства за заплатено възнаграждение в брой. Ето защо сумата следва да се присъди на Я., а не – на пълномощника. Ето защо жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на лицето посочената сума. Безплатна правна помощ е предоставена на потребителя в хода на съдебното производство. Относно това, как се определя възнаграждението на адвоката при предоставена безплатна правна помощ, в какъвто смисъл е искането, направено с отговора на исковата молба, е налице еднопосочна и постоянна практика на ВКС. За да се прецени справедливия размер на възнаграждението в конкретния случай, се съобрази, че процесният спор не може да се определи като такъв със значителна фактическа или правна сложност – единствено от ищеца са представени писмени доказателства във връзка с договора за кредит. Не са събирани гласни доказателства, не са изготвени и експертизи. Съдебната практика за този вид дела е постоянна и еднопосочна. По делото са проведени две съдебни заседания, в които пълномощникът на въззиваемия не се е явявал. Следва да се съобрази и, че при оказана безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение не съставлява присъждане на разноски по смисъла на чл. 78 от ГПК, а обезщетение за положения от адвоката труд, основан на принципа за неговата възмездност, същото следва да се определи съобразно престираната защита, която е в пряка връзка с фактическата и правна сложност на делото. Следва да се съобрази и, че се касае за висококвалифициран труд. В случая настоящия състав счита, че следва възнаграждението да се определи в размер на 400 лв. От тях на пълномощника следва да се присъдят в размер на 35 евро (68.45 лв.) съобразно отхвърления иск за лихва. Ето защо частната жалба е основателна, като следва да се отмени атакуваното определение и да се измени решението в посочената част. По отношение искането за разноски, направено във въззивното производство – с оглед изхода на делото такива се дължат единствено на жалбоподателя, като следва да се присъдят в размер на 35.79 евро за държавна такса и 25 евро за юрисконсултско възнаграждение. Следва да се присъдят и на ищеца разноски съобразно уважената част от иска – в размер на 65.48 евро (128.07 лв.) за държавна такса и 30 евро за юрисконсултско възнаграждение за заповедното и първоинстанционното производство. Необходимо е да се отбележи, че исканията за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в посочените в списъка на разноските размери са неоснователни. Налице е различен ред за определяне на възнагражденията на адвокат и юрисконсулт, не се касае за разноски, а и претенцията е спрямо потребител. Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд, V граждански състав,