Решение № 6851 от 19.8.2016 г. на Софийски градски съд по дело № 15401/2015 г.

Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С решение от 02.06.2015 г., по гр. д. № 13930/2014 г. на СРС, ГО, 47 с - в, е признато за установено, по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Ц.С.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД ЕИК •••••••• сумата от 717, 46 лв. – главница, представляваща стойност за доставена топлинна енергия за периода м. 10.2009 г. - м. 04.2012 г., ведно със законната лихва от 26.10.2012 г. (подаване на заявлението) до окончателното изплащане, както и сумата от 98, 46 лв. - обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.12.2009 г. до 02.10.2012 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 22086/2012 г. по описа на СРС, 87 с - в. С решението ответника е осъден за разноски в полза на ищеца за исковото и заповедното производство общо в размер на 775 лв. Недоволен от решението е останал ответника Ц.С.С., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК чрез процесуалния си представител го обжалва. Твърди, че СРС е допуснал нарушения на процесуалния и материален закон и решението е неправилно и необосновано. Позовава се на нарушения на т. 11 в от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът не е взел предвид направените от ответника възражения за плащане на суми в изпълнителното производство. СРС се е позовал на т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г., която е приложима относно заповедите за незабавно изпълнение, но не и на тези по чл. 410 ГПК. Съществуването на вземането в производството се установява към момента на приключване на устните състезания и по чл. 235, ал. 3 ГПК следва да се вземат предвид всички факти настъпили до този момент. В случая, въпреки че образуваното пред ЧСИ производство е било спряно от СГС след прието възражение по чл. 423 ГПК, ЧСИ е удържал на ответника по него суми в общ размер от 1 053, 34 лв. по изпълнителното дело. Моли да се отмени решението, като претендира разноски за двете производства. Въззиваемата страна ищецът – „Т.С.“ ЕАД, не е подала отговор по въззивната жалба, но оспорва жалбата като неоснователна в отделна молба. Моли да се остави жалбата без уважение, като се потвърди решението на СРС. Претендира разноски пред настоящата инстанция, в това число – за юрисконсулт. Прави евентуално възражение по разноските на насрещната страна. Третото лице помагач на ищеца „Т.с.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия въззивният съд служебно се произнася по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваните му части. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата. Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния период. Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита и производството се явява процесуално допустимо. В тежест на ищеца е да установи, при условията на пълно и главно доказване, пораждане и съществуване на правото да получи плащане на процесните суми, заявени в ИМ. В случая, основателно СРС е приел, че страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ. Договорното отношение между тях е възникнало от качеството на ответника на собственик на топлоснабдения имот, имот апартамент № 91, находящ се в гр. С., ж. к. ••••. Облигационното отношение между страните е възникнало по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ при действие на Общите условия на ищцовото дружество. Законодателят не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила приемане от страна на потребителите, въпреки, че е предвидено право на потребителите да искат специални условия като внесат в топлопреносното предприятие писмено заявление. Няма данни ответника да е възразил срещу прилаганите от ищеца Общи условия, поради което главните страни са обвързани от договорно правоотношение във връзка с предоставянето на топлинна енергия за битови нужди. Сградата е етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г. Заплащането на топлинна енергия е многокомпонентно задължение, по аргумент от чл. 142 ал. 2 от ЗЕ, което, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдените имоти в сградата, в която се намира процесния апартамент, е възложено от ЕС на „Т.С.” ЕООД. Основното оспорване на ответника се отнася до обстоятелството, следвало ли е СРС да вземе предвид, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, плащанията извършени от длъжника по образуваното изпълнително производство и да извърши прихващане между тях и установените по делото задължения. По този въпрос съдът намира следното: По делото се установява, съгласно удостоверение от ЧСИ, С.Я., № 844 на КЧСИ при СГС, че по образуваното срещу длъжника изпълнително дело № 20138440400488 е събрана общо сума в размер на 1 053, 34 лв., като на взискателя е била преведена сума от 808, 93 лв. Съгласно т. 11 в от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, на която се позовава жалбоподателя, ВКС приема, че тъй като „ съществуването на вземането в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес “, е допустимо въвеждането на правопогасяващи възражения за плащане и за прихващане от страна на ответника, които съдът е длъжен да вземе предвид. ВКС приема още, че е д опустимо релевирането на правопогасяващи възражения, чийто ефект е настъпил както преди подаване на заявлението, така и след депозиране на заявлението и до приключване на съдебното дирене в исковото производство. Освен възраженията за доброволно плащане на задължението и за прихващане е допустимо въвеждането и на други правопогасяващи възражения, като например: за погасителна давност, за даване вместо изпълнение, за опрощаване. В ТР обаче изрично се сочи, че с ъдът не може да съобразява принудително събраните суми по изпълнителен лист издаден въз основа на разпореждане за незабавно изпълнение по чл. 418, ал. 1 ГПК по съображенията по т. 9. В случая не е било спорно, че по заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу длъжника е издаден изпълнителен лист, понеже съдът е приел, че не е налице негово възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. По издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело, по което ЧСИ е събрал суми по принудителен ред. Установено е, че изпълнителното дело е спряно по реда на чл. 423, ал. 3 ГПК - при прието възражение на длъжника. Съдът споделя изводите на СРС, че принудително събран ата сума в изпълнителния процес, ( за разлика от доброволно пла тената) не следва да бъде зачетен а като правнорелевантно обстоятелство по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК, съгласно задължителната съдебна практика - т. 9 от ТР № 4/2014 г. по т. дело № 4/201 4 г. на ОСГТК на ВКС. Действително, в исковия процес, образуван по претенция по чл. 422, ал. 1, ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, приложение намира общото правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК, съгласно което съдът следва да зачете всички правно релевантни факти, ( правопогасяващи и правопрекратяващи ), настъпили в хода на процеса в рамките на периода от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - до момента на приключване на устните състезания по делото. В този смисъл е и разрешението дадено с ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което със силата на пресъдено нещо на съдебното решение се установява съществуването на твърдяното право на ищеца както към датата на подаване на заявлението, така и към момента на приключване на устните състезания по делото. О собено съществен о правно релевантн о обстоятелств о, имащо значение за правилното разрешаване на спора, безспорно е извършеното от ответника доброволно плащане на исковата сума в хода на процеса. При тази хипотеза, съдът ще следва да установи дали правото на ищеца е съществувало към датата на подаване на заявлението и ако този факт е доказан - да зачете при условията на чл. 235, ал. 3 от ГПК извършеното доброволно погасяване чрез плащане, като отхвърли иска, като погасен чрез плащане. Като последица установеното съществуване на вземането на ищеца и доброволното му плащане от ответника, за последният няма да възникне правото по чл. 245, ал. 3 от ГПК - за получаване на обратен изпълнителен лист за събраните суми в изпълнителния процес. Не такова би било обаче разрешението в хипотезата, при която сумата е събрана принудително от съдебния изпълнител, когато искът е предявен на основание заявление по чл. 417 от ГПК, както и в приравнения на него случай, когато съдът е приел, че заповедта по чл. 410 от ГПК е влязла в сила и е издал изпълнителен лист, а впоследствие изп ълнителното дело е спряно на основание чл. 423, ал. 3 от ГПК – както е в конкретния случай. При т е з и хипотез и, ако със съдебното решение по иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК съдът установи, че вземането на ищеца не е доказано, той ще отхвърли иска и за ответника ще възникне правото по чл. 245, ал. 3 от ГПК - за получаване на обратен изп.лист за събраните принудително суми в изпълнителния процес. В случай, обаче, че съдът установи, че вземането на ищеца съществува, той ще уважи иска именно, за да изключи правото на ответника по чл. 245, ал. 3 от ГПК. По тези съображения е възприето и задължителното разрешение, дадено с т. 9 от ТР № 4/2014 г., съгласно което съдът не зачита извършеното в изп ълнителния процес принудително удовлетворяване на ищеца - кредитор. В процесния случай е налице именно хипотезата разгледана в т. 9 от ТР № 4/2014 г. - принудително удовлетворяване на кредитора - ищец, което не може да бъде зач етено при условията на чл. 235, ал. 3 от ГПК по посочените съображения. Предвид изложеното, като съобрази доказателствата събрани пред СРС за дължимост на вземанията на ищеца за доставена ТЕ, въззивният съд намира, че предявените искове са доказани по основание и законосъобразно са били уважени от СРС. П равната последица от уважаването на исковете е, че ще се придаде изпълнителна сила на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. П равната последица от принудително събраните суми от ЧСИ е свързан а с дължимо погасяване на вземанията на ищеца по заповедта, макар това да е станало в момент, предхождащ влязлото в сила решение по иска по чл. 422 от ГП К. То е обусловено от обстоятелството, че към момента на принудителното събиране на вземанията заповедта е била стабилизирана с изпълнителна сила, която впоследствие е отпаднала по реда на чл. 423 от ГПК. Сумите са дължимо събрани, поради което за тях ответникът няма да има право на обратен изпълнителен лист по чл. 245, ал. 3 от ГПК. При тези съображения настоящият състав намира, че основателно исковете за установяване дължимост на задължения за ползвана топлоенергия са били уважени. Въззивият съд приема, че при определяне размера на задълженията на ответника за ползвана ТЕ следва да се съобрази заключението на СТЕ, което е определило реално дължимите суми за потребление на ТЕ от абоната, без предишни просрочени неплатени сметки, без изравнявания за периоди извън процесния и без лихви. Според заключението на СТЕ общо дължимата сума от абоната за периода м. 10.2009 г. – м. 04.2012 г., като се приспаднат сумите за получаване по изравнителните сметки, е в размер на 673, 52 лв. За разлика от СРС въззивният съд приема, че това е установения размер на задълженията на ответника за незаплатена ТЕ през процесния период. По иска за установяване на задължения за лихви по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните. С ъгласно ОУ на ищеца, купувачът е длъжен да заплати месечните суми дължими към продавача в 30 - дневен срок след изтичане на периода, за които се отнасят. Понеже настоящият състав, на основание чл. 162 ГПК, определя чрез лихвен калкулатор по - висок размер на лихвите от признатия от СРС и поради забраната да се влошава положението на жалбоподателя, решението на СРС, в частта, в която е установена лихвата за забава, следва да се потвърди както е постановено. По разноските: Установените размери на задълженията пред настоящия състав ще се отразят на уважената и отхвърлена част от исковете, от там - на размерите на разноските за исковото и заповедното производство дължими на ищеца и на ответника. По разноските на ищеца: Като съобрази уважената част от исковете с настоящото решение, както и доказателствата за реално направени от ищеца разноски в хода на производството, въззивният съд намира, че на ищеца се следват разноски за исковото производство в общ размер от 615 лв.: за вещи лица, юрисконсултско възнаграждение и държавна такса, а за заповедното производство – общо в размер на 119 лв. за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, или общо 734 лв. разноски. Над този размер до уважения от СРС общо за двете производства размер на разноските от 775 лв., решението следва да се отмени. В полза на ищеца се дължат и 284 лв. разноски за юрисконсулт за СГС, съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК. По разноските на ответника: Като съобрази отхвърлената част от исковете и доказателствата за реално направени разноски в производството от ответника, съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в негова полза следва да се присъдят разноските пред СРС в размер на 11 лв. от заплатеното адвокатско възнаграждение и 3 лв. от таксата, платена пред СГС. Пред СГС, до приключване на устните състезания пред тази инстанция, не са представени доказателства за реално заплатен адвокатски хонорар и такъв не се присъжда на ответника. При тези мотиви, Софийски градски съд