Решение № 1351 от 2.6.2026 г. на Районен съд - Бургас по дело № 7417/2025 г.

Гражданско дело № 20252120107417 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод предявената от Д. Т. Б. против ГД „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието и допълнително уточнена искова молба, с която се моли да бъде осъден ответника да заплати на ищцата сумата от 3694 лв., представляваща сбор от неплатени на суми за храна, дължими за периода 12.12.2022 г. - 31.12.2024 г., както и сумата от 956,69 лв., представляваща сборна мораторна лихва, дължима за периода 01.01.2023 г. - 31.12.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска до окончателното й изплащане, както и направените разноски по делото. Ищцата твърди, че през процесния период (до 06.02.2025 г.) е заемала длъжността „••••“ в затвора в гр. Б•••, І-ва категория, при Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към МП, като служебното й правоотношение е било прекратено със Заповед № ЧР-05-19/30.01.2025 г. на министъра на правосъдието, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Твърди също така, че на основание Заповед № ЧР-03- 15/15.01.2025 г. на министъра на правосъдието, считано от 01.01.2025 г. до датата на прекратяване на служебното й правоотношение ежемесечно е получавала към трудовото си възнаграждение сума за храна в размер на 270 лв. Счита, че й се дължи паричната равностойност на неполучената от нея храна за период от три години назад, съобразно актуалните за съответните периоди размери, поради което е предявила настоящия иск. В съдебно заседание ищцата се явява лично и с процесуален представител, поддържа исковете, ангажира доказателства. Така предявеният главен иск е с правно основание чл. 23, ал. 1 от ЗИНЗС, а акцесорният иск е с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като същите са допустими. Съдът констатира, че в изготвения доклад по делото е дал грешна правна квалификация на главния иск, но това не се отразява на подлежащите на доказване факти и на доказателствената тежест, нито на допустимостта на крайния съдебен акт, поради което не се налага внасяне на делото в съдебно заседание и изготвяне на нов доклад. В законоустановения срок по делото е постъпил отговор от ответника, в който исковете са оспорени по основание и по размер. Твърди се, че на ищцата не се дължи претендираната главница, тъй като липсва издадена от министъра на правосъдието заповед за изплащане на суми за храна на служителите по чл. 19, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ЗИНЗС за тригодишен период назад. Сочи се също така, че няма влязло в сила съдебно решение, което да установява дискриминация спрямо ищцата Б., в който случай нейните искания биха били основателни. Моли се исковете да бъдат отхвърлени, както и на ответника да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание не се явява процесуален представител на ответника, ангажирани са доказателства. След преценка доводите на страните, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното: По делото е представено копие на Заповед № ЧР-05-19/30.01.2025 г. на министъра на правосъдието, с която е прекратено служебното правоотношение с Д. Т. Б., с ранг II-ри младши на длъжност „•••“ в Затвора в гр. Б••• I-ва категория при ГД „Изпълнение на наказанията“ към МП, считано от датата на връчване на заповедта. Върху заповедта е налице отбелязване, че същата е била връчена на Д. Б. на 06.02.2025 г. По делото не са представени доказателства относно началната дата на служебното правоотношение между страните, но ответникът не оспорва, че през процесния период страните са били в служебно правоотношение. Представени са също така Заповед № ЧР-05-374/10.12.2021 г., Заповед № ЧР-05- 159/26.08.2022 г. и Заповед № ЧР-03-15/15.01.2025 г. на министъра на правосъдието, издадени на осн. чл. 23, ал. 1 и ал. 8 от ЗИНЗС, с които са определени размера на ежемесечно дължимите суми за храна на служителите от ГД „Изпълнение на наказанията“ и териториалните й служби и от ГД „Охрана“ и териториалните й звена, както и условията и редът за изплащането им, като е видно, че първите две заповеди са със срок на действие до 31.12.2022 г., а третата заповед е била в сила за периода 01.01.2025 г. - 31.12.2025 г. По делото е изготвена съдебно-икономическа експертиза за установяване размерите на дължимите на ищцата суми за храна, като вещото лице е дало заключението си (коригиращото такова), базирайки се на горепосочените три заповеди на министъра на правосъдието относно ежемесечно дължимите суми за храна на служителите от ГД „Изпълнение на наказанията“. Други доказателства не са ангажирани по делото. При така събраните доказателства, от правна страна съдът намира следното: Съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗИНЗС на служителите в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и в териториалните й служби се осигурява ежемесечно храна или левовата й равностойност, които не подлежат на облагане с данък, а съгласно ал. 8 на същия член размерът на сумите и доволствията по ал. 1 - 7, както и условията и редът за предоставянето им се определят ежегодно със заповед на министъра на правосъдието. В случая не се спори, че през процесния период 12.12.2022 г. - 31.12.2024 г. ищцата е била служител в затвора в гр. Б•••, който на осн. чл. 12, ал. 3 от ЗИНЗС е териториална служба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към МП, като ищцата е заемала длъжността „••••“. Поради това съдът намира, че на осн. чл. 23, ал. 1 от ЗИНЗС тя е следвало ежемесечно да получава храна или левовата й равностойност в размери, определени ежегодно със заповед на министъра на правосъдието. Между страните по делото не се спори, че считано от 01.01.2025 г. до прекратяване на служебното й правоотношение на 06.02.2025 г. ищцата е получавала суми за храна. Не се установи обаче на ищцата да е била предоставяна храна или да й е била изплащана левовата равностойност на храната през процесния период от 12.12.2022 г. до 31.12.2024 г., като за периода 12.12.2022 г. - 31.12.2022 г. размерът на сумата за храна (на основание Заповед № ЧР-05-159/26.08.2022 г. на министъра на правосъдието) е била в размер на 94,74 лв. - съгласно заключението на вещото лице по допуснатата съдебноикономическа експертиза. По делото не се твърди и не се доказа министърът на правосъдието да е издал заповеди по чл. 23, ал. 8 от ЗИНЗС за календарните 2023 г. и 2024 г., а в Заповед № ЧР-05- 159/26.08.2022 г. изрично е записано, че срокът й на действие е до 31.12.2022 г. С оглед на това съдът намира, че за периода 01.01.2023 г. – 31.12.2024 г. не е бил довършен фактическият състав, въз основа на който на ищцата да се изплащат суми за храна по чл. 23, ал. 1 от ЗИНЗС. В случая е налице неизпълнение на задължение от страна на орган на държавната власт, осъществено чрез бездействие от негова страна, като ищцата би могла да претендира вреди в резултат на това неизпълнение, евентуално да претендира вреди от дискриминация, ако счита, че такава е била налице, но по настоящото дело не са наведени фактически твърдения в такъв смисъл, съответно съдът не може да се произнесе по непредявени искове, а следва да се ограничи в рамките на търсената от ищцата защита. За пълнота следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 23, ал. 8 от ЗИНЗС предоставя на министъра на правосъдието оперативна самостоятелност при ежегодното определяне размерите, условията и реда за предоставяне на сумите и доволствията, посочени в чл. 23, ал. 1-7 от ЗИНЗС, която не може да бъде заместена от решението на съда. Поради това и при липсата на издадени от министъра на правосъдието заповеди по чл. 23, ал. 8 от ЗИНЗС за 2023 г. и 2024 г. се налага изводът, че на ищцата не се следват претендираните суми за храна по чл. 23, ал. 1 от ЗИНЗС за тези периоди. Предвид гореизложеното, съдът намира, че искът за главница е основателен и доказан до размера от 94,74 лв., равняващи се на 48,44 евро, която сума представлява паричната равностойност на полагащата се на ищцата храна за периода 12.12.2022 г. – 31.12.2022 г., а в останалата част над уважения до предявения размер от 3694 лв., равняващи се на 1888,71 евро, и за периода 01.01.2023 г. – 31.12.2024 г. искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Предвид дължимостта на част от главницата, в полза на ищцата следва да бъде присъдено и обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата от 94,74 лв. за претендирания период на забава - от 01.01.2023 г. до 31.12.2024 г., която лихва по изчисления на вещото лице възлиза на 24,99 лв., равняващи се на 12,78 евро. Ето защо акцесорният иск за мораторна лихва е основателен и доказан и следва да бъде уважен само в тази част, а в останалата му част над уважения до предявения размер от 956,69 лв. (489,15 евро) искът следва да бъде отхвърлен. На ищцата следва да бъде присъдена и законната лихва върху уважената част от главницата за периода от предявяването на иска на 12.12.2025 г. до окончателното й изплащане. Предвид частичното уважаване на исковете и на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищцата следва да бъдат присъдени и част от направените от нея разноски по делото, съответстваща на уважената част от исковете, а именно сумата от 10,53 евро (при общ размер на разноските от 409 евро). Предвид частичното отхвърляне на исковете и на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на ответника следва да бъде присъдено юрисконсулстко възнаграждение в размер на 50 евро, платимо от ищцата. С оглед крайното решение на съда по съществото на спора и на осн. чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да заплати по сметка на БРС държавна такса в размер на 25,56 евро, дължима върху уважената част от исковете, както и сумата от 50 евро, представляваща част от направените от съда разноски по делото. Мотивиран от гореизложеното, Бургаският районен съд