Решение № 2847 от 2.7.2026 г. на Административен съд - Хасково по дело № 133/2026 г.

Производството е по реда на чл. 268 ДОПК.

Образувано е по жалба на ЕТ „С. К.“, [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], срещу Решение № 14/27.01.2026 г. на И. Д. Директор на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите /ТД на НАП/ Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата на С. Г. К. срещу Разпореждане изх. №С260026-137-0000006/08.01.2026 г. на Главен публичен изпълнител в ТД на НАП – Пловдив, офис Хасково.

В жалбата се навеждат доводи, че оспореният акт е незаконосъобразен, неправилен и необоснован, като при издаването на същия били допуснати нарушения на материалния и процесуален закон. Сочи се, че се поддържат оплакванията и аргументите, изложени в жалбата против Разпореждане изх. № С260026-137-0000006/08.01.2026г. Твърди се също, че в приложения към разпореждането списък на задълженията на ЕТ, в графата „главница“ в лева и в евро на много места било отбелязано „0.00“, а в графата „лихви“ били посочени различни суми. При условие, че главницата по съответното задължение била нулева, не ставало ясно от какво произхождат начислените лихви, т.е. – нямало посочен размер на главница, върху която да бъдат начислявани лихви.

Моли се решението да бъде отменено.

В допълнително представена чрез пълномощник молба-становище се сочи, че се поддържа изцяло жалбата. Моли се за отмяна на оспорения акт и присъждане на направените по делото разноски, съгласно представен списък.

Ответникът - Директор на ТД на НАП Пловдив, чрез процесуален представител оспорва жалбата и моли да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В случай, че жалбата бъде уважена, се моли да не се присъжда адвокатски хонорар, доколкото в представения списък не бил посочен такъв.

Административен съд – Хасково, след като се запозна с твърденията на страните и приложените по делото писмени доказателства, установи следното от фактическа страна:

От данните по делото е видно, че е постъпила на 07.01.2026г. от С. К. молба/възражение с искане за погасяване на задължения по давност.

С Разпореждане с изх. № С260026-137-0000006/08.01.2026 г. главен публичен изпълнител в ТД на НАП Пловдив, офис Хасково е разгледал задълженията на молителя и е извършил проверка, като е установил следното:

1. Задължения за ДОО и УПФ по Декларации – образец 6 за периода 01.01.2015г. – 30.11.2015г. Давността започва да тече от 01.01.2016г.;

2. Задължения за ДОО и УПФ по Декларации – образец 6 за периода 01.01.2015г. – 31.12.2015г. Давността започва да тече от 01.01.2017г.;

3. Задължения за ДОО и УПФ по Декларации – образец 6 за периода 01.01.2016г. – 30.11.2016г. Давността започва да тече от 01.01.2017г.;

4. Задължения за ДОО и УПФ по Декларации – образец 6 за периода 01.01.2016г. – 31.12.2016г. Давността започва да тече от 01.01.2018г.;

5. Задължения за ЗОВ, ДОО и УПФ по Декларации – образец 6 за периода 01.01.2017г. – 30.11.2017г. Давността започва да тече от 01.01.2018г.;

6. Задължения за ЗОВ, ДОО и УПФ по Декларации – образец 6 за периода 01.01.2017г. – 31.12.2017г. Давността започва да тече от 01.01.2019г.;

7. Задължения за ЗОВ, ДОО и УПФ по Декларации – образец 6 за периода 01.01.2018г. – 30.11.2018г. Давността започва да тече от 01.01.2019г.;

8. Задължения за ЗОВ, ДОО и УПФ по Декларации – образец 6 за периода 01.01.2018г. – 31.12.2018г. Давността започва да тече от 01.01.2020г.

Посочено е, че гореописаните задължения от точка 1 до точка 8 са присъединени по изпълнително дело №180512611/2018г. по описа на ТД на НАП, офис Хасково, с Разпореждане за присъединяване от 08.06.2018г. (връчено лично на лицето на 08.06.2018г.), Разпореждане за присъединяване от 24.07.2018г. (връчено лично на лицето на 27.07.2018г.), Разпореждане за присъединяване от 29.10.2018г. (връчено лично на лицето на 05.11.2018г.), Разпореждане за присъединяване от 17.12.2018г. (връчено лично на лицето на 27.12.2018г.), Разпореждане за присъединяване от 04.05.2019г. (връчено лично на лицето на 20.05.2019г.) и Разпореждане за присъединяване от 28.05.2019г. (връчено лично на лицето на 11.06.2019г.). Посочено е също, че са предприети действия по спиране и/или прекъсване на давността: С постановления от 03.05.2018г. и Запорно съобщение, връчено на банката на 03.05.2018г., ПОМ от 03.11.2021г. и Запорно съобщение, връчено на банката на 09.11.2021г. и ПОМ от 26.06.2025г. и Запорно съобщение, връчено на банката на 01.07.2025г. са наложени запори върху банкова сметка. На 05.12.2025г. е наложена възбрана върху недвижими имоти. Същата е вписана в АВ на 09.12.2025г. Прието е, че описаните действия водят до спиране на давността, съгласно разпоредбите на чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК, като съгласно чл. 172, ал. 2 ДОПК давността била прекъсната с предприемането на действия по принудително изпълнение, както следва: Издадени били разпореждания за изпълнение на запорно съобщение на 10.05.2018г., 25.11.2021г. и 22.07.2025г. Отбелязано е също, че по ИД няма данни за образувано производство по реда на ГПК от ЧСИ/ДСИ. Направен е извод, че поради изложеното, към този момент за задълженията не е изтекъл 10-годишния давностен срок, съгласно чл. 172, ал. 2 ДОПК, поради което искането за погасителна давност не било основателно. С разпореждането, на основание чл. 226, ал. 1 ДОПК, по ИД №180512611/2018г. не се прекратява поради изтекла погасителна давност събирането на описаните в същото задължения, представени подробно в табличен вид, в общ размер 3362,10 евро главница, 3121,26 евро лихва или общо всичко 6483,36 евро.

Разпореждането е получено на 12.01.2026г., видно от приложеното известие за доставяне и е обжалвано пред Директора на ТД на НАП Пловдив.

С Решение № 14/27.01.2026г. на И. Д. Директор на ТД на НАП Пловдив жалбата, подадена срещу Разпореждане с изх. № С260026-137-0000006/08.01.2026 г., е оставена без уважение. Прието е, че конкретните публични задължения за задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО се отнасят за период 2015г. – 2018г. и произтичат от подадени декларации обр. 6 за този период. Отбелязано е, че при направена справка в регистрите на НАП се установило, че жалбоподателят е действал за съответния период като самоосигуряващо се лице от 05.02.2010г., когато е декларирал начало на започване на дейността и осигуряването, в качеството си на ЕТ „С. К.“ с [ЕИК] съгласно чл. 1, ал. 2 от Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица. Отбелязано е, че жалбоподателят е декларирал прекъсване на дейността си като самоосигуряващо се лице от дата 03.12.2018г. Декларации образец 6, съдържащи декларираните от работодателя задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО, начислявани за наетите лица, се подавали от същия ежемесечно, до 25-то число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят, едновременно с подаването на декларация обр. 1. Самоосигуряващото се лице, от своя страна, било задължено да подаде и годишна декларация обр. 6 в срока за подаване на ГДД по ЗДДФЛ за годината, за която същите се отнасяли. Прието е, че жалбоподателката е действала като работодател и самоосигуряващо се лице през периода януари 2015г. – ноември 2018г., за който подавала и съответните декларации образец 6, с които декларирала задължителни осигурителни вноски по реда на наредбата, приета на основание чл. 5, ал. 6 КСО и чл. 39, ал. 1 ЗЗО. Отбелязано е, че правилно публичният изпълнител посочил, че за периода 01.01.2015г. – 30.11.2015г. давността за дължимите за наетите лица и декларирани с декларации обр. 6 задължителни осигурителни вноски, незаплатени до момента на издаване на разпореждането, започва да тече от 01.01.2016г. Единствено за задълженията за осигуровките, дължими за м. 12.2015г., давността започвала да тече от 01.01.2017г. Вноските за самоосигуряващо се лице се декларирали и внасяли в срока за подаване на ГДД по ЗДДФЛ за 2015г., т. е. до 03.05.2016г. вкл., съответно давността за същите започвала да тече от 01.01.2017г. Аналогична била и ситуацията със задълженията за задължителни осигурителни вноски за останалите периоди: за вноските за наетите лица за периода от м. януари – ноември 2016г., 2017г. и 2018г., давността започвала да тече от 01.2017г., 2018 и 2019 година, а за вноските на наети лица, дължими за м. 12.2016г. и м. 12.2017г. давността започвала да тече съответно от 01.01.2018г. и м. 01.2019г. Отбелязано е, че жалбоподателката не декларирала задължителни осигурителни вноски за наети лица за м. 12.2018г., поради което такива задължения липсвали в данъчно-осигурителната сметка на лицето. Относно вноските на С. Г. К., които същата дължи като самоосигуряващо се лице, декларирани с декларация обр. 6 за 2015г., 2016г., 2017г. и 2018г., е посочено, че давността започва да тече от 01.01.2017г. (за 2015г.); 01.01.2018г. (за 2016г.); 01.01.2019г. (за 2017г.) и 01.01.2020г. ( за 2018г.). Отбелязано е също, че въпреки че дейността на лицето като самоосигуряващо била прекъсната от 03.12.2018 г., това обстоятелство не отменяло задължението да декларира и заплати задължителни осигурителни вноски за 2018г., за периода, през който действало като такова. В решението е анализиран институтът на давността (чл. 171, ал. 1 и ал. 2 ДОПК), като се съобразява разликата в спирането и прекъсването й. Прието е, че към този момент не е изтекла общата петгодишна давност за вземанията за задължителни осигурителни вноски за периода 2015 г. – 2018 г., поради спиране на давността, което настъпило с налагане на обезпечителни мерки. Прието е също, че към този момент не е изтекла и абсолютната погасителна давност, предвидена в чл. 171, ал. 2 ДОПК, като е отбелязано, че към дата на издаване на решението този въпрос е относим единствено към задълженията за осигурителни вноски за наетите лица за периода м.01.2015 г. – м. 11.2015 г., давността за които започва да тече от 01.01.2016 г. Посочено е също, че правилата на давността по отношение на лихвите за забава следват правилата на давността по отношение на главницата, поради което давността по отношение на лихвите върху незаплатените осигурителни задължения за разглеждания период не е изтекла.

Решението е връчено на 28.01.2026г. по електронен път чрез пълномощник.

Жалбата срещу решението е подадена чрез ССЕВ директно пред Административен съд – Хасково на 03.02.2026г.

В административната преписка се съдържат Постановление за налагане на обезпечителни мерки (ПНОМ) изх. №С180026-022-0027971 от 03.05.2018г. – за налагане на запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление, находящи се в Централна кооперативна банка, за сумата от 4859.59. Не се спори, а и се установява от представеното писмо изх. №76244/04.05.2018г. на Централна кооперативна банка АД, че е получено запорно съобщение изх. №С180026-003-0096866/03.05.2018г. на старши публичен изпълнител в ТД на НАП – Пловдив, офис Хасково, относно наложен на С. Г. К. запор с Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. №С180026-022-0027971 от 03.05.2018 г.

С преписката е представено и ПНОМ изх. №С210026-022-0080898 от 03.11.2021г. – за налагане на запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, както и вложени вещи в трезори, включително съдържанието на касети и суми, предоставени за доверително управление или върху налични и постъпващи суми по платежни сметки, открити при доставчик на платежни услуги в: ТБ Първа инвестиционна банка и ТБ Централна кооперативна банка.

Приложено е и ПНОМ изх. №С250026-022-0147569/05.12.2025г. – за налагане на възбрана върху недвижими имоти, подробно описани.

По делото не са представени доказателства за връчване на така описаните ПНОМ на оспорващия.

Приложено е Съобщение за доброволно изпълнение, адресирано до С. Г. К.. Представени са и разпореждания за присъединяване във връзка с изпълнително дело №180512611/2018г. по описа на ТД на НАП – Пловдив, офис Хасково, заедно с данни за връчването им.

Административен съд – Хасково, въз основа на така установената фактическа обстановка, формира следните правни изводи:

Жалбата е подадена в предвидения от закона преклузивен срок, от надлежна стана, срещу годен за оспорване административен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество, е основателна.

Съгласно чл. 266, ал. 1 ДОПК, действията на публичния изпълнител могат да се обжалват от длъжника или от третото задължено лице пред директора на компетентната териториална дирекция чрез публичния изпълнител, който ги е извършил. Жалбата се подава в 7-дневен срок от извършването на действието, ако лицето е присъствало или е било уведомено за извършването му, а в останалите случаи - от деня на съобщението. За третите лица срокът тече от узнаване на действието. Според чл. 267, ал. 2 ДОПК, решаващият орган в 14-дневен срок от постъпване на редовна жалба се произнася с решение.

Предвид цитираните нормативни текстове, съдът приема, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, част от чиято структура е и главният публичен изпълнител от офис – Хасково на ТД на НАП - Пловдив, издал Разпореждане изх. №С260026-137-0000006/08.01.2026 г.

Оспореното решение е издадено в писмена форма и съдържа изброените в чл. 59, ал. 2 АПК реквизити, включително фактическите и правните основания за постановяването му.

Не се установи в производството по издаването на оспорения пред съда административен акт да са били допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

При издаване на процесното решение обаче, решаващият административен орган е допуснал нарушение на материалния закон.

Безспорно е, че ДОПК в чл. 162 определя кои са публичните държавни и общински вземания, като в ал. 2, т. 1 и т. 9 сочи като такива вземанията за данъци, включително акцизи, както и мита, задължителни осигурителни вноски и други вноски за бюджета и лихвите върху тях.

В настоящата хипотеза задълженията възникват по силата на закона и подлежат на принудително събиране по реда на ДОПК, без да е необходимо издаването на друг отделен акт, който да ги установи по основание и размер. Обстоятелството, че впоследствие се оспорва дължимостта на задълженията, не променя правната природа на вече подадените декларации и не създава задължение за приходната администрация да издаде нов акт, за да се приеме, че декларираните задължения са изискуеми. Спорът относно действителната дължимост на вземанията по същество излиза извън предмета на настоящото производство.

Според чл. 171, ал. 1 ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. За да намери приложение визираната норма, следва за период от 5 години да не са били извършвани действия по изпълнение по образуваното изпълнително дело, т. е. - да не е налице спиране или прекъсване на давността по смисъла на чл. 172 ДОПК.

От доказателствата по делото се установява, че са били издадени Съобщение за доброволно изпълнение на основание чл. 221 от ДОПК с изх. №С180026-048-0121739/03.05.2018г. и разпореждания за присъединяване във връзка с изпълнително дело №180512611/2018г. по описа на ТД на НАП – Пловдив, офис Хасково, но следва да се посочи, че образуването на изпълнително дело (респ. присъединяването към вече образувано) по реда на чл. 220, ал. 1 ДОПК и съобщението по чл. 221, ал. 1 ДОПК, не прекъсват давността, като тези действия не представляват и същинско действие по принудително изпълнение. Разпореждането за присъединяване има правно действие на образуване на изпълнително дело и не прекъсва давността. За да е налице прекъсване не е достатъчно в хода на изпълнителното производство да бъде извършено действие, а е необходимо това действие да бъде по принудително изпълнение. Присъединяването на публичен взискател не е от такова естество. С присъединяването взискателят само се конституира като страна във вече образувано изпълнително производство и придобива права като на първоначалния взискател.

В горния смисъл е и Тълкувателно решение № 7/15.04.2021 г. на ВАС по т. д. № 8/2019 г., ОСС, I и II колегия, с което Върховният административен съд прие, че давността не се прекъсва с образуването на изпълнителни дела по реда на чл. 220, ал. 1 ДОПК и с изпращане на съобщение за доброволно изпълнение по чл. 221, ал. 1 ДОПК. Не всяко действие на надлежните органи в производството по принудително изпълнение има за последица спиране или прекъсване на давността, а само това по същинското принудително изпълнение и то само ако същото е сведено до знанието на длъжника. В тази насока са и част от мотивите на посоченото тълкувателно решение на ВАС, с което настоящият съд е длъжен да се съобрази, предвид разпоредбата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ.

Съгласно посоченото тълкувателно решение, лицето, срещу което се предприемат действията по принудително изпълнение, следва да бъде наясно, че бездействието на взискателя е приключило и той заявява претенциите си за плащане на публичното задължение. Не може да бъде прекъсната давността, без длъжникът да е узнал за това. От тълкуването на чл. 172, ал. 2 ДОПК се налага извод, че нормативната уредба има предвид само тези действия, които са сведени до знанието на длъжника. В случая длъжникът не е уведомен за предприемането на принудително изпълнение. В този смисъл съдът намира, че не е налице прекъсване на давността.

Доводите в оспореното решение относно релевантността на ПНОМ в случая са неоснователни. Действително, с ПНОМ е наложен запор два пъти - с постановления от 03.05.2018 г. и от 03.11.2021 г., а с ПНОМ от 05.12.2025г. е наложена възбрана върху недвижими имоти, като се твърди, че още с ПНОМ от 03.05.2018 г. настъпват последиците по чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК – спиране на давността.

Доколкото бяха изложени подробни съображения относно прекъсването на давността, то и за основанието за спиране, ако се приеме, че такова в действителност е осъществено чрез ПНОМ, лицето следва да е узнало, доколкото органът е длъжен на уведоми задълженото лице за предприетите срещу него действия по принудително изпълнение на публични задължения. В случая лицето не е уведомено за предприетите спрямо него действия по принудително изпълнение на публични задължения. С оглед разпределената доказателствена тежест органът не е представил по делото доказателства, че до длъжника в действителност са изпратени съобщения относно предприетите спрямо същия действия по принудително изпълнение, така, че да се изследва обстоятелството получил ли е той съответните съобщения, съответно – да се обуслови извод, при условие, че не е получил тези съобщения, да се счита уведомен за предприетите спрямо него действия по принудително изпълнение.

Необходимо е да се отбележи, че правилата за доказване важат в еднаква степен както за задълженото лице, така и за органа по приходите. Нещо повече, разпоредбата на чл. 170, ал. 1 от АПК, приложима в настоящото производството по препращане на § 2 ДР на ДОПК, задължава административния орган да установи съществуването на фактическите основания, посочени в акта и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес налагат съдът да обоснове констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор или пък са издирени служебно. При това положение въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Изпълнението на това задължение от страна на съда означава при недоказване да се приеме, че недоказаното не е осъществено, а щом юридическият факт не е осъществен, не могат да настъпят последиците, които съответната материалноправна норма свързва с неговото проявление.

Предвид горното, съдът намира, че относно задълженията за задължителни осигурителни вноски за наетите лица, декларирани с декларации обр. 6, за периода м. 01.2015г. – м. 11.2015г., давността по които е започнала да тече от 01.01.2016г., съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК, общата петгодишна давност изтича на 01.01.2021г. Ирелевантно е при това дали е изтекла абсолютната погасителна давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК. Въпреки това, за пълнота на мотивите, следва да се посочи, че съгласно императивната разпоредба на чл. 171, ал. 2 ДОПК, която урежда абсолютната давност, с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността. Следователно, десетгодишният срок на абсолютната давност за посочените задължения е започнал да тече от 01.01.2016 г. и към датата на постановяване на настоящото съдебно решение безспорно е изтекъл. Изтичането на абсолютната погасителна давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК е самостоятелно основание както за погасяване на публичните вземания (чл. 168, т. 3 ДОПК), така и за тяхното отписване (чл. 173, ал.1 ДОПК). Не могат да се споделят съображенията в оспореното решение, че към момента на издаване на същото не е изтекла абсолютната погасителна давност, поради действието на § 29, т. 1 ПЗР на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците, тъй като според настоящата инстанция тази разпоредба само временно отлага погасяването на задължения поради изтичане на абсолютната давност, но само докато трае извънредното положение, но не удължава и не спира срока на абсолютната давност. В тази насока са съображенията, изложени в Решение №3661 от 05.04.2023г. на ВАС по адм. д. №3513/2022г., VIII о.

За задълженията за осигуровките на наетите лица, дължими за м. 12.2015 г., както и за вноските за самоосигуряващо се лице за 2015 г., давността започва да тече от 01.01.2017г., съответно съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК, общата петгодишна давност изтича на 01.01.2022г.

Аналогична е ситуацията със задълженията за задължителни осигурителни вноски за наетите лица за останалите периоди – за м.януари – м.ноември 2016 г., 2017 г. и 2018 г. давността започва да тече съответно от 01.01.2017 г., 01.01.2018 г. и 01.01.2019 г., съответно общата петгодишна давност изтича на 01.01.2022 г., на 01.01.2023 г. и на 01.01.2024 г.

Относно вноските на С. Г. К., които същата дължи като самоосигуряващо се лице, декларирани с декларация обр. 6 за 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2018 г., давността започва да тече от 01.01.2017 г., 01.01.2018 г., 01.01.2019 г. и 01.01.2020 г., съответно общата петгодишна давност изтича на 01.01.2022 г., на 01.01.2023 г., на 01.01.2024 г. и на 01.01.2025 г. Правилно в оспореното решение е прието, че обстоятелството, че дейността на лицето като самоосигуряващо се е прекъсната от 03.12.2018 г., не отменя задължението да се декларират и заплатят задължителни осигурителни вноски за 2018 г., за периода, през който е действало като такова.

С оглед на горните съображения, оспореният акт и потвърденото с него разпореждане следва да бъдат отменени, а преписката - изпратена на главния публичен изпълнител за ново произнасяне, който следва да се съобрази с мотивите, изложени в настоящия съдебен акт, за прекратяване събирането на посочените по-горе задължения, поради изтекла погасителна давност, доколкото, предвид изложените по-горе мотиви, съдът приема, че в периода от 01.01.2016 г. до 01.01.2025 г. не са били извършени такива действия по изпълнението, които да са довели до спиране или прекъсване на давността. Ето защо, по отношение на описаните задължения в Решение № 14/27.01.2026 г. на И. Д. Директор на ТД на НАП Пловдив и в потвърденото с него Разпореждане изх. №С260026-137-0000006/08.01.2026 г. на Главен публичен изпълнител в ТД на НАП – Пловдив, офис Хасково, правото на Държавата за принудително събиране на този вид задължения се явява погасено.

По изложените съображения, оспореното решение, с което се оставя без уважение жалбата срещу Разпореждане изх. №С260026-137-0000006/08.01.2026 г., следва да се отмени, тъй като същото противоречи на относимите материалноправните разпоредби.

При този изход на спора, на основание § 2 ДР на ДОПК, във връзка с чл. 143, ал. 1 АПК, своевременно направеното от страна на пълномощника на жалбоподателя искане за присъждане на разноски следва да бъде уважено. На жалбоподателя следва бъдат присъдени разноски в размер на 25.56 евро, представляващи заплатена държавна такса за настоящото производство.

Водим от горното и на основание чл. 268 от ДОПК, съдът