Решение № 4786 от 16.8.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 385/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ „В.К. И В.-П.Д.“ срещу решение № 20189474/23.09.2021г. постановено по гр.д. № 55874/2019г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 171 състав, с което е осъдена да заплати на основание чл.59 от ЗЗД на Н. В. З. сумата от 4718, 00 лв., представляваща стойността на извършени подобрения във военно-фондово жилище, находящо се в гр. София, ул. •••• по прекратен договор за наем, сключен на 16.06.1998г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 01.10.2019г. до окончателното й изплащане, както и разноски по делото. Във въззивната жалба са наведени доводи за неправилна преценка на доказателствата по делото, вследствие на което се твърди първоинстанционният съд да е достигнал до погрешни фактически и правни изводи и неправилно приложение на материалния закон, а именно: неправилно е счел, че по отношение на претендираната стойност на подобренията давността не е изтекла предвид момента, за който се твърди да са извършени – 1998-2014г.; твърди, че представените фактури и стокови разписки за закупени материали не установяват влагането им в ремонт на процесното жилище; подържа становището, че предприетите от ищеца ремонтни дейности не са подобрения, а текущ ремонт на жилището, което е за сметка на наемателите по силата на разпоредбата на чл.26 ал.1 ЗДС, а отделно от горното между страните е налице е уговорка по смисъл на ал.2 от цитираната разпоредба; липсва обогатяване на ответника. Моли решението на първоинстанционият съд да бъде отменено и постановено друго, с което иска се отхвърли. Претендира разноски. Въззиваемата страна Н. В. З. в срока по чл.263 ал.1 от ГПК депозира отговор на въззивната жалба, в който поддържа становище за нейната неоснователност, съответно правилност и законосъобразност на изводите на съда, че са налице предпоставките за уважаване на предявения иск, доколкото ищецът е установил, както извършените от него подобрения, които нямат характер на текущ ремонт на жилището, така и че със същите стойността на собствения на ответника имот се е увеличила респ. с изразходваните от ищеца средства същия е обеднял. Счита, че правилно първоинстанционният съд е приел, че давността за претендираното вземане е започнала да тече от момента на фактическото предаване на имота от ищеца на ответника, поради което и към датата на депозиране на исковата молба, не е изтекъл 5 годишен погасителен давностен срок. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК, намира следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Досежно правилността на обжалваното решение: Следва да се има предвид, че основанието на претенцията за присъждане на вземане за стойност от извършени разходи за запазване, поддържане, подобрения в чужд или съсобствен имот е забраната за неоснователно обогатяване като общ принцип на облигационното право. Законодателят провежда принципа чрез източниците на облигационни отношения, предвидени в чл. 72 и чл. 74 ЗС, чл. 60 – 62 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД. Съставите задават правната рамка на отношенията между предприелия работата в полза на веща и собственика на същата, но определянето на действителното правно основание на облигационните отношения, които са възникнали от подобряването/поддържането/управлението на чуждия имот, е дейност на съда по приложението на материалния закон. Съдът я извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума на исковата молба, но и в съответствие с установеното по делото. Следователно въведените в исковата молба твърдения за качеството, в което ищецът е извършил работата /владелец, гестор или държател/ или зададеният в исковата молба начин, по който е определен размерът на съдебно предявеното вземане /„увеличената стойност на вещта“, „по-малката от двете суми“, „до размера на обедняването“, „до размера на обогатяването“, „връщане на необходимите и полезни разноски“, / не ограничават съдът да даде защитата според действително осъщественото правно основание. Чрез тях ищецът въвежда факти, които индивидуализират съдебно предявеното вземане, но представляват и предложена от него квалификация на предявения иск, която не е обвързваща за съда. В този смисъл е и многобройната практика на ВКС -решение № 129/13.07.2011 г. по гр. д. № 72/2010 г. I-во отд, решение № 131/10.07.2013 г. по гр. д. № 913/2012 г, I-во отд, решение № 159/14.06.2013 г. по гр. д. № 1492/2013 г, II-ро ГО, решение № 134/31.07.2014 г. по гр. д. № 6535/2013 г. Не е спорно между страните, че за периода 1993г.- 2018г. ищецът е ползвал имота въз основа на договор за отдаване под наем на държавен жилищен имот, собственост на МНО – първия такъв сключен на 13.05.1993г. и последващ от 16.06.21998г. Именно в качеството си на наемател ищецът поддържа да е извършил подобрения в чуждия имот, увеличили неговата стойност, като претендира разходите за извършените подобрения. Доколкото между страните има сключен договор за наем, то по смисъла на чл.68 ал.2 от ЗС наемателят има качеството на държател, а не владелец, поради което неприложими са разпоредбите на чл. 72 - чл. 74 ЗС. Съгласно ТР 85/68г на ОСГК на ВС, приложимо и понастоящем, когато държател прави подобрения в чужд имот, при липса на договорени последици при извършването на подобренията в договор между страните /каквито са фактическите твърдения в исковата молба/, отношенията между държателя и собственика се уреждат съгласно чл. 93 от ЗС за добивите и правилата за водене на чужда работа без натоварване или неоснователно обогатяване- за подобренията. В случая ищецът в исковата молба не твърди да е гестор на процесния имот- да е действал съзнавайки, че извършва чужда работа и в чужд интерес, съответно не са обосновани фактическите предпоставки по чл.60-61 от ЗЗД. Ето защо имуществените отношенията между страните следва да се решат на плоскостта на неоснователното обогатяване, като правилната правна квалификация е именно чл.59 от ЗЗД /в т. см. Решение № 385 от 8.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6740/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 40 от 11.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2004/2017 г., III г. о., ГК, Решение № 161 от 19.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3093/2021 г., IV г. о., ГК и др./ Относно иска с правно основание чл.59 ал.1 от ЗЗД Съгласно разпоредбата на чл.59 ал.1 от ЗЗД вън от случаите на чл.55-58 от ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Предвид и задължителните разяснения, дадени с ППВС № 1 от 28.05.1979 г. - т.6, кумулативните материални предпоставки за уважаване на предявения иск са: 1.обогатяване на ответника чрез увеличаване на имуществото му/спестяване на разходи, обедняване на ищеца и настъпването на общ факт или обща група факти, от които произтича неговото обедняване и обогатяването на ответницата. /доколкото връзката не е причинна/. Горните предпоставки, следва да бъдат установени от ищеца при условията на пълно и главно доказване – чл.154 ал.1 от ГПК. От представените писмени доказателства по делото се установява плащане на разходи от страна на ищеца за материали за извършване на ремонтни дейности в жилището, ползвано от него въз основа на договор за наем за периода 16.06.1998г. /момента на сключване на договор за наем и издаване на заповед за настаняване № 106/16.06.1998г./ – 16.10.2017г. /датата на прекратяване на договора за наем – получено от ищеца предизвествие за прекратяване на договора на 16.09.2017г. – с изх. № 12080/14.09.2017г./, а от заключението по СТЕ след оглед на процесния имот, че в жилището са извършвани ремонтни дейности описани в исковата молба, съответно представените разходооправдателни документи за закупени стоки съответстват на извършените подобрения в имота. Извършването на ремонтни дейности от ищеца и влагането на закупените материали, за които са представени писмени доказателства /фактури и износни бележки/ и по перата описани в исковата молба се установява и от събраните по делото гласни доказателства - показанията на свидетеля К.Г. /60г., доколкото и двамата свидетели са с еднакви три имена/, които съдът цени като обективни и правдиви, тъй като кореспондират с писмените доказателства, експертното заключение, а и са логически и преки доказателства, тъй като свидетелят е помагал на ищеца както с пари за закупуване на необходимите материали, така и за извършването на ремонта. Спорните въпроси от значение за изхода на делото са дали между страните в договора за наем от 1998г. е налице уговорка относно извършване на подобрения и ремонти в имота и съответно начина на разпределение на разходите за тях, налице ли е императивна правна норма, приложима към конкретния казус с оглед обстоятелството, че предмет на договор за наем е държавен имот и какви са извършените от ищеца в имота ремонтни дейности и дали същите представляват подобрения. При преценка на описаните в исковата молба и твърдени като извършени подобрения от ищеца, а именно: поставяне на ПВЦ дограма, вътрешна входна врата, разходи за измазване и боядисване на стени, възстановяване на таван на една от стаите /хол/, поставяне на вътрешна входна врата и закупуване на всички необходими материали за това - – колоркит вътрешно, директен окачвач – ригипс, профили, ключ, гипсово лепило, газобетон, ръчна пяна, пясък, контакт, церезит, пясък, теракол, ъгли, настоящият състав съобразява следното: Необходимите разноски /impensae necessariae/ са условие за запазването на вещта – неизвършването им причинява загуба на собственика /респ. – извършването им предотвратява намаляване на патримониума му/. Същественото при тях е обективната наложителност за извършването им – те трябва да бъдат направени, ако се желае запазването на вещта. В това се състои т.нар. субстанциален критерий за отграничаването им от останалите възможни разходи. Към него се добавя още един, допълнителен критерий, наречен функционален, който налага при всеки конкретен случай да се съобразява предназначението на веща, като съответно промяната на предназначението на дадена вещ и направените разноски във връзка с промененото предназначение за запазване и поддържане, не могат да се счетат за необходими. /доколкото са по – специфични от тези, които биха били направени за запазването и функционирането на веща без промененото предназначение/. Полезните разноски /impensae utilis/, наричани от закона “подобрения”, са тези разноски, които водят до увеличаване стойността на вещта. Следователно, за да са налице “полезни разноски” не е достатъчно да са направени разходи по вещта, а е необходимо разноските да са се отразили върху стойността на вещта, като са я повишили. Те винаги водят до определен положителен резултат. Луксозните разноски римското право нарича “излишни” – impensae voluptariae, такива, които са направени за удоволствие. Разграничителен критерий при съпоставянето на полезните от луксозните разноски е строго личното значение за този, който ги е извършил, т.е. могат да представляват особено разхищение, неоправдано за никой друг освен извършващия ги, поради което и не подлежат на обезщетяване. На следващо място, във връзка със съдържанието на договора за наем – чл.4 и т.9, както и разпоредбата на чл.26 от ЗДС, съдът има предвид легални дефиниции в §5 на ЗУТ – т.42 "Основен ремонт" на строеж е частично възстановяване и/или частична замяна на конструктивни елементи, основни части, съоръжения или инсталации на строежа, както и строително-монтажните работи, с които първоначално вложени, но износени материали, конструкции и конструктивни елементи се заменят с други видове или се извършват нови видове работи, с които се възстановява експлоатационната им годност, подобрява се или се удължава срокът на тяхната експлоатация и т.43 "Текущ ремонт" на строеж е подобряването и поддържането в изправност на сградите, постройките, съоръженията и инсталациите, както и вътрешни преустройства, при които не се: а) засяга конструкцията на сградата; б) извършват дейности като премахване, преместване на съществуващи зидове и направа на отвори в тях, когато засягат конструкцията на сградата; в) променя предназначението на помещенията и натоварванията в тях. Текущ ремонт на строеж е и подобряването и поддържането в изправност на елементите на техническата инфраструктура по чл. 64 ал. 1, при които не се променят трасето и техническите характеристики. При съобразяване на гореизложените принципни постановки, е видно, че ищецът е извършил ремонтни дейности, част от които съставляват основен ремонт /постановяне на ПВЦ дограма и поставяне на гипсокартон на таван в хол – заменяне на първоначално вложени материали и конструкции и възстановяване на експлатационната годност/, останалите – текущ такъв, а направените разходи са необходими разноски /включително и за възстановяване на таван и поставяне на гипсокартон, доколкото се установява от свидетелските показания, чиято доказателствена стойност беше обсъдена по – горе, че тавана е бил пропаднал и е имало теч/ и подобрения / само в частта за постановената дограмата, която увеличава стойността на веща/. Тук следва да се има предвид и обстоятелството, че всички твърдени ремонтни дейности и подобрения, ищецът е извършвал през 2014г., а не към момента на настаняването му в процесното жилище още през 1993г., като предвид и приетия като доказателство по делото и неоспорен от ищеца приемо-предавателен протокол от 16.06.1998г. – л.49, жилището е било годно за обитаване т..е за ползване според предназначението му. Следователно извършените ремонтни дейности едва през 2014г. и до който период само ищеца със семейството си е ползвал имота, е нормално да бъдат извършени и необходимостта от тях да е вследствие на обикновеното употребяване на апартамента и нормалното овехтяване и повреждане на обзавеждането и оборудването му т.е. текущи ремонти. За пълнота на изложението следва да се внесе уточнение в правната регламентация относно института на погасителната давност относно вземанията по чл.59 от ЗЗД, каквато е настоящата претенция, разгледан от първоинстанционният съд. За фактическите състави на неоснователно обогатяване е приложима общата петгодишна погасителна давност по чл. 114 ал. 1 ЗЗД. Вземането за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД е станало изискуемо от извършване на престацията - в случая извършване на подобренията, /в този смисъл ППлВС № 1/1979 г./, а не от момента на предаване на имота на собственика, както е приел първоинстанционният съд. /решение № 40/19.01.2024г. по гр.д. № 3815/2022г. на ВКС, IV г.о, определение № 278/06.04.2017г. на ВКС по гр.д. № 4622/2016г. та III г.о./. Всички извършени разходи от ищеца по представените фактури и износни бележки са за период до 24.07.2014г. / с изключение на сумата за поставяне на вътрешна входна врата /19.11.2017г. – 29.11.2017г./, която обаче не е разход, имащ характеристиките на подобрение, а необходими разноски/. Закупуването на материалите обаче не е равносилно на извършване на ремонтните дейности и подобренията, като от събраните по делото доказателства – непротиворечивите свидетелски показания се устаноява, че ремонта е извършван през 2014г. без индивидуализация на месец или сезон, поради което 2014г. следва да се приеме, че обхваща цялата година до 31.12.2014г. и в който случай към дата 01.10.2019г. не би могло да се приеме, че е изтекла погасителната давност за вземанията. /несъмнено не е изтекла и общата погасителна давност за вземането за стойността на поставяне на вътрешна входна врата, направен през 2017г./. Въпреки наличие на обаче на такива разходи, които водят до увеличаване на стойността на веща, то претенцията на ищеца за заплащането им от ответника е неоснователна по следните мотиви: Трайна и непротиворечива е съдебната практика, според която дори и да е налице обогатяване на собственика с оглед спестяване на средства за ремонт и обедняване на наемателя с осъществяване на разходи за такъв, уговорката за извършването им да е в задължение и за сметка на ответника изключва отговорността на собственика. /решение № 108/29.06.2017г. по гр.д. № 60206/2016г. на ВКС, III г.о., решение № 207/19.01.2017г. по г № 2584/2015г. на ВКС, I т.о./ Освен договорни клаузи в договор за наем от 16.06.1998г. уреждащ отношенията между страните при извършване на ремонти, в случая е налице и императивна правна норма – чл.26 ал.1 от ЗДС, според която поддържането и текущите ремонти на имотите - държавна собственост, предоставени под наем или за ползване, се извършва от наемателите или ползвателите за тяхна сметка. Цитираната разпоредба е инкорпорирана и в чл.4 б. ж от договора. В ал.2 на чл.26 от ЗДС е предвидена възможност да бъде постигната договореност и основните ремонти на имотите – държавна собственост, предоставени под наем да са за сметка наемателите, каквато договореност е постигната в процесния договор за наем от 1998г. – чл.9. Следователно отношенията между страните във връзка с извършвани ремонти и подобрения са уредени изрично от договорни клаузи и императивна разпоредба и за сметка на наемателя на държавния имот /независимо от вида и предназначението им, описани по - горе/, поради което и липсва основание за претендиране на стойността на същите, респ. разходите за извършването им по реда на неоснователното обогатяване. Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъда отменено и постановено друго, с което иска по чл.59 от ЗЗД се отхвърли като неоснователен. Разноски: В първоинстанционното производство: -на основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответника следва да се присъдят разноски, за които има изрично изявление на процесуалният му представител за юрисконсултско възнаграждение – 100, 00 лв. Във въззивното производство: -на основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК на въззивника следва да се присъдят разноски – държавна такса от 94, 36лв. и 100, 00 лв. – юрисконсултско възнаграждение. С оглед цената на иска /под 5000, 00 лв./ и съобразно разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението на въззивната инстанция не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд