Решение № 1003 от 15.7.2024 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 890/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл.от ГПК. Производството по настоящото дело е образувано след като с решение № 60277/02.02.2022г.по гр.д. № 1160/ 2021г.по описа на ВКС делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд- Пловдив, със задължителни указания досежно отстраняване нередовност на исковата молба.ПдОС в изпълнение на дадените задължителни указания е оставил исковата молба без движение и след постъпили уточнения от ищеца и съответен писмен отговор от ответника, е постановил решение № 1406/14.11.2022г. по в.гр.д. № 479/ 2022г.по описа на ПдОС, с което е обезсилил решение № 1703/26.05.2020г.по гр.д.№ 11632/ 2018г.по описа на РС-Пловдив и е върнал делото на районния съд със задължителни указания досежно предмета на делото и правната квалификация на спора. Предмет на настоящото обжалване е постановеното след връщането на ПдРС решение № 343/19.01.24г.по гр.д.№ 368/23г.по описа на ПдРС, 10-ти гр.с., с което са отхвърлени предявените от А. Д. Ц.-Н., ЕГН-•••••••••• и Е. А. Н., ЕГН-•••••••••• срещу „Контролно заваръчни устройства“АД, ЕИК-831631419 искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.2-ро от ЗЗД, във вр.с чл.82 от ЗЗД, с които се претендира ответникът „Контролно заваръчни устройства“АД да бъде осъден да заплати, както следва: на ищцата А. Д. Ц.-Н. сума в размер от 22 717, 50лв. - частично от претенция в общ размер от 62 717, 50лв. и на ищеца Е. А. Н. сума в размер от 22 715, 50лв. - частично от претенция в общ размер от 62 717, 50 лв., представляващи обезщетение за претърпени от ищците вреди от неизпълнение на задължението на ответника да предаде владението върху следния недвижим имот - апартамент № •••, ет.•••, секция „•••“ в жил. блок в парцел •••, кв.••• по плана на гр. •••, целият от 108, 12 кв.м., състоящ се от две стаи, хол, кухня, сервизни помещения, ведно с 13, 13 ид.ч.от общите части на сградата и правото на строеж върху терена, находящ се в •••, предмет на обявения за окончателен с решение № 492/31.10.2000г.по в.гр.д.№ 470/1998г.на Апелативен съд Пловдив ( за ½ идеална част ) и решение № 543/ 29.07.2004г.по гр.д.№ 539/2002г. на ВКС (за оставащата ½ идеална част), предварителен договор за продажба на жилище чрез нов строеж от 22.12.1992г. В жалбата и писмена защита са изложени подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното решение, като се поддържа, че неправилно районният съд е счел вземането на жалбоподателите за парично обезщетение за погасено по давност, като не преценил правилно кой е момента, от който започва да тече погасителната давност за обезщетение за вреди.Считат, че приложима в случая е разпоредбата на чл.82, ал.2 от ЗЗД.Оспорен е и извода на районния съд, че искът е бил предявен на 25.03.22г., като излагат съображения, че исковата претенция е предявена с подаване на исковата молба, депозирана в съда на 15.02.17г.Искат отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго, с което, с което предявените искове да бъдат уважени.Претендират се разноски. Въззиваемата страна- „Контролно заваръчни устройства“АД, ЕИК-831631419 е изразила становище в писмен отговор и съд.заседание за неоснователност на въззивната жалба по изложени подробни съображения.Иска атакуваното решение да бъде потвърдено.Претендира разноски пред настоящата инстанция. ПдОС, след проверка на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК и преценка на събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл.12 от ГПК и след като обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. Както е посочено по-горе, след връщането на делото от ВКС за ново разглеждане от ПдОС със задължителни указания досежно отстраняване нередовност на исковата молба, в изпълнение на тези указания съставът на ПдОС по в.гр.д.№ 479/22г.е оставил исковата молба без движение.След постъпилите от ищеца уточняващи молби с вх.№ 8113/ 25.03.2022г. и вх. № 10874/ 21.04.2022г. и уточнението, направено в открито съдебно заседание от 20.06.2023г., твърденията на ищците досежно спорното право, предмет на процеса, са следните: Поддържа се, че между страните е налична валидна облигационна връзка по повод на обявения за окончателен с Решение № 492/ 31.10.2000г.по в.гр.д. № 470/1998г.на Апелативен съд- Пловдив ( за ½ идеална част ) и Решение № 543/29.07.2004г.по гр.д. № 539/2002г. на ВКС (за оставащата ½ идеална част ), предварителен договор за продажба на жилище чрез нов строеж от 22.12.1992г. Твърди се, че ответникът – продавач не е изпълнил основно свое задължение по посочения договор - да предаде на купувачите владението върху недвижимия имот, предмет на договора.Бездействието и нежеланието на ответника да предаде фактическата власт върху вещта съобразно уговореното в договора нанесло на ищците значителни имуществени вреди.С подаденото пред Окръжен съд- Пловдив уточнение от 21.04.2022г.същите заявяват и че не поддържат претенцията си за връщане на заплатената по договора цена в размер от по 2282, 50 лв. за всеки от тях. Предвид изложеното, предявени са субективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.2- ро от ЗЗД, във вр. чл.82 от ЗЗД от Е. А. Н. и А. Д. Ц.-Н., с които същите претендират да бъде осъден ответника „Контролно заваръчни устройства“АД да заплати както следва: на ищцата А. Д. Ц.-Н. сума в размер на 22 717, 50 лв. - частично от претенция в общ размер от 62 717, 50 лв. и на ищеца Е. А. Н. сума в размер от 22 715, 50 лв. - частично от претенция в общ размер от 62 717, 50 лв., представляващи обезщетение за претърпени от ищците вреди от неизпълнение на задължението на ответника да предаде владението върху недвижимия имот по обявения за окончателен с Решение № 492/ 31.10.2000г. по в.гр.д. № 470/ 1998г. на Апелативен съдПловдив ( за ½ идеална част ) и Решение № 543/ 29.07.2004г. по гр.д. № 539/ 2002г. на II- ро г.о. на ВКС ( за оставащата ½ идеална част ), предварителен договор за продажба на жилище чрез нов строеж от 22.12.1992г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в съда, до окончателното погашение на сумата. Преди да пристъпи към обсъждане на спора по същество, районният съд е акцентирал върху обстоятелството, че с молби вх.№ 8113/ 25.03.2022г. и вх. № 10874/ 21.04.2022г. по в.гр.д. № 479/ 2022г.по описа на Окръжен съд- Пловдив, ищците изрично са заявили, че в рамките на процеса не предявяват иск за разваляне на обявения за окончателен с Решение № 492/ 31.10.2000г. по в.гр.д. № 470/ 1998г. на Апелативен съд- Пловдив ( за ½ идеална част ) и Решение № 543/ 29.07.2004г. по гр.д. № 539/ 2002г. на II- ро г.о. на ВКС ( за оставащата ½ идеална част), предварителен договор за продажба на жилище чрез нов строеж от 22.12.1992г.и не претендират процесните суми като обезщетение вследствие на разваления договор.Т.е.приема се, съобразно твърдението на ищците, че облигационната връзка по обявения за окончателен предварителен договор е запазена и претенциите на ищците за обезвреда намира своето правно основание в чл.79, ал.1, пр.2-ро от ЗЗД, вр.чл.82 от ЗЗД, т.е.претенцията е за компенсаторно обезщетение. От фактическа страна е установено, че между Е. А. Н. и ответното дружество е сключен предварителен договор за продажба на жилище чрез нов строеж от 22.12.1992г. за следния недвижим имот- апартамент № •••, ет. •••, секция „•••“ в жил.блок в парцел •••, кв.•••, по плана на гр.•••, целият от 108, 12 кв.м., състоящ се от две стаи, хол, кухня, сервизни помещения, ведно с 13, 13 ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху терена, находящ се в •••.Това описание на имота е съобразно посоченото от ищците в искова молба вх.№ 9037/15.02.2017г. Предварителният договор е обявен за окончателен с решение № 492/31.10.2000г.по в.гр.д. № 470/ 1998г. на Апелативен съд- Пловдив.Решението е е обжалвано пред ВКС, който с решение № 672/ 11.07.2001г. по гр.д. № 88/ 2001г., е оставил в сила решението на ПдАС за ½ идеална част от продавания апартамент, а за другата ½ идеална част е отменил решението и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд-Пловдив.С окончателно решение № 543/ 29.07.2004г., постановено по гр.д. № 539/ 2002г. по описа на ВКС, предварителният договор от 22.12.1992г.е обявен за окончателен и за останалата ½ идеална част от продавания недвижим имот.Така предварителния договор от 22.12.1992г.е обявен изцяло за окончателен и като такъв валидно обвързва страните по делото.Ищците са изпълнили надлежно задълженията, вменени им с диспозитива на решение № 543/ 29.07.2004г.по гр.д. № 539/ 2002г.на ВКС, като в срок са внесли по сметка на ответното дружество неизплатената част от цената по договора в размер на 1927, 15лв., както и определените с решението местни такси и разноски. Районният съд е стигнал до извод, че след като предварителният договор е обявен за окончателен, а ищците са изпълнили задълженията си да внесат остатъка от продажната цена и не са налице данни същият да е развален, то договорът продължава да обвързва валидно страните. Съдът е коментирал, че Е. А. Н. е предявил иск по чл.108 от ЗС срещу Л.И.Д. и П.Б.Д. с твърдения, че „Контролно заваръчни устройства“ АД е продало на тях процесния апартамент втори път с Нотариален акт № •••, том •••, рег. № •••, нот. дело № •••/ •••г. и че те без основание го владеят и се считат за титуляри на собствеността, като искът е бил отхвърлен с решение № 5/ 22.02.2005г.по гр.д.№ 5722/ 2002г. по описа на РС- Пловдив, 18-ти гр.с., потвърдено с влязло в сила на 31.08.2010г.решение № 685/ 18.05.2010г. по в.гр.д. № 54/2009г.на ПдОС. Според първостепенният съд обаче посоченото решение не се отразява на съществуването на договорната връзка между страните по делото, доколкото съобразно изричните разяснения, дадени в Тълкувателно решение от 02.07.2021г. по тълк.дело № 1/ 2019г.на ОСГТК на ВКС, договорът за прехвърляне на вещни права върху чужд недвижим имот не се разваля по право по силата на влязло в сила решение за съдебно отстранение срещу приобретателя на имота.Коментирал е, че в мотивната част от посоченото решение е застъпено разбирането, че договорът продължава да е валиден и да обвързва страните до момента, в който купувачът упражни правото си да го развали.Но в случая купувачът не претендира да е развалил договора и не претендира обезщетение на това основание, поради което влязлото в сила съдебно решение по спора с правна квалификация чл.108 от ЗС не се отразява на съществуването на обявения за окончателен предварителен договор от 22.12.1992г.Районният съд посочва, че производството по обявяване на предварителен договор за окончателен и производството по иска с правно основание чл.108 от ЗС са с качествено различен предмет и фактът, че правото на собственост на ищеца спрямо Л.И.Д. и П.Б.Д. е отречено, не означава, че той губи и правата си по обявения за окончателен предварителен договор. Съобразно това и предвид факта, че е налице облигационна връзка между страните с предмет прехвърляне правото на собственост върху процесния недвижим имот, първоинстанционният съд е разгледал изпълнението на задълженията на страните по продажбеното правоотношение и е стигнал до извода, че ответното дружество не е изпълнило задължението си да предаде владението върху процесния недвижим имот, поради което в полза на ищците се е породило вземане за обезщетение от нереализиране на посоченото задължение.То обаче според съда е погасено по давност. Този извод се споделя и от настоящата инстанция. Възражението за изтекла погасителна давност е направено своевременно от ответника с писмения му отговор вх.№ 15269/08.06.2022г.по в.гр.д.№ 479/ 2022г.по описа на ОС- Пловдив, след като му е дадена възможност да отговори по изцяло преформулираната от ищците искова претенция за пръв път във въззивното производство. Разсъжденията на районния съд в тази връзка са, че процесното вземане за обезщетение от неизпълнен договор се погасява с изтичането на тригодишна давност (чл.111, б.„б“ о т ЗЗД), като се посочва, че разрешенията на чл.114 от ЗЗД относно погасителната давност почиват на принципа, че давностният срок започва да тече от момента, в който се поражда правото на иск, а при облигационните правоотношения, каквото е и процесното, правото на иск възниква от деня, в който вземането е станало изискуемо – чл.114, ал.1 от ЗЗД.Вземането, което е без срок, е изискуемо с възникването му.Вземане, което възниква след неизпълнение на задължение на длъжника, става изискуемо от този момент и оттогава започва да тече и давностният срок.В тази връзка е цитирано и решение № 400/ 01.04.2016г., по гр.д. № 7379/ 2014г., по описа на ВКС. При настоящия случай задължението на ответното дружество да предаде владението върху процесния недвижим имот е станало изискуемо на 29.07.2004г., когато с окончателно Решение № 543/ 29.07.2004г.по гр.д. № 539/ 2002г.по описа на ВКС предварителният договор от 22.12.1992г.е обявен за окончателен и за оставащата ½ идеална част от продаваемия имот.В мотивната част от цитираното решение на ВКС изрично е посочено, че към момента на обявяване на предварителния договор за окончателен вещта, предмет на договора, е построена и е собствена на продавача- ответник в настоящия процес.Тоест, от 29.07.2004г.за продавача се поражда задължението да предаде владението върху недвижимия имот и за него не съществува каквато и да било обективна пречка да изпълни задължението си.След като задължението не е изпълнено, то от 29.07.2004г.продавачът е в неизпълнение и именно от тази дата следва да се отброява тригодишният давностен срок, в който се погасява вземането на купувача за обезщетение вместо изпълнение. Давностният срок е изтекъл според ПдРС на 29.07.2007г., което е значителен период от време преди подаване на процесната искова претенция на 25.03.2022г. В тази връзка се излагат доводи от жалбоподателите, че давностните срокове по двете възможности, посочени в чл.79 от ЗЗД-обезщетение за забава или обезщетение поради неизпълнение (компенсаторно обезщетение), започват да текат по различно време, като обвързват началото на давността с поставянето на ответника в забава чрез изпращането на нотариални покани ( от 24.10.2016г. и 04.05.2017г. )и с лични посещения на ищеца Н. в офис на ответното дружество.Правилно районният съд е отбелязал, че изискуемостта на вземането и поставянето на длъжника в забава са две напълно самостоятелни правни категории.Релевантен за началото на давността момент е изискуемостта на вземането, а не поставянето на длъжника в забава за изпълнение на едно задължение, за което не е определен срок (арг. чл. 114 ЗЗД ). Според чл.114, ал.2 от ЗЗД, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който вземането е възникнало.В случая уговорка за изпращане на покана в предварителния договор няма, т.е. вземането за обезщетение за неизпълнение не е срочно и неговата изискуемост настъпва към момента на неизпълнението.Поканата до длъжника е относима към поставянето на длъжника в забава, но не и към изискуемостта на вземането.Правилно районният съд е приел, че от 29.07.2004г., (когато с решение № 543/ 29.07.2004г.по гр.д. № 539/ 2002г.по описа на ВКС предварителният договор от 22.12.1992г.е обявен за окончателен изцяло), продавачът е в неизпълнение и именно от тази дата следва да се отброява тригодишният давностен срок, в който се погасява вземането на купувача за обезщетение вместо изпълнение. Следва да се отбележи, че независимо дали исковата претенция е заявена за първи път с подадената искова молба на 15.02.17г., по която е образувано гр.д.№ 2101/ 2017г.на ПдРС, както считат ищците, или с подаването на молба вх. № 8113/25.03.2022г.по в.гр.д.№ 479/ 2022г.на ПдОС, както е приел първостепенния съд, и в двата случая погасителната давност е изтекла. Неоснователни са възраженията на ищцовата страна и за наличието на факти, които спират и прекъсват хода на давността.Хипотезите, при наличието на които давност не тече или се прекъсва, са посочени лимитативно в чл.115 и чл.116 от ЗЗД и в настоящият случай не е налице нито една от тези хипотези.Предявеният иск по реда на чл.108 от ЗС не би могъл да спре или прекъсне хода на давността, от една страна защото е със съвсем различен предмет и предявен срещу друг ответник, и от друга страна, защото е отхвърлен, поради което изобщо не би могло това производство да доведе до спиране или прекъсване на давността.Без значение е какво е прието в мотивната част на решението, с което е отхвърлен този иск, същественото е, че диспозитивът е отхвърлителен. С оглед на изложеното настоящата инстанция намира изводите на районния съд за правилни.Мотивите на атакуваното решение са подробни, изградени на база точен и обстоен анализ на събраните по делото доказателства, поради което на осн.чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към тях. Решението като правилно и законосъобразно следва да се потвърди. Разноски: При този изход на спора разноски се дължат за настоящата инстанция на въззиваемата страна.По делото е представен списък на разноските и ДПЗС, с които се претендират разноски за адв.възнаграждение в размер на 5000лв., платени по банков път, за което се представят доказателства.В съд.заседание на 29.05.24г.е направено възражение на осн.чл.78, ал.5 от ГПК от пълномощника на жалбоподателите за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар от ответника.В тази връзка съдът, като съобрази разясненията, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г.по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16, приема, че установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в НМРАВ № 1/2004г.и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не обвързват съда.Директното прилагане на цитираната наредба освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл.101, § 1 ДФЕС. Предвид изложените принципни съображения, въззивният съд в настоящия му състав намира, че не следва да се присъжда на въззиваемата страна адв.възнаграждение в пълния претендиран размер.Следва да се отчете от една страна, че делото е със значителна правна и фактическа сложност, но също така следва да се има предвид и материалния интерес по делото и обстоятелството, че производството пред настоящата инстанция е протекло само с едно съдебно заседание и без събиране на нови доказателства.Поради което справедливият размер на адв.възнаграждение е в размер на 3000лв.и в този размер следва да се присъди на въззиваемото дружество. По изложените съображения съдът