Решение № 11385 от 5.11.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 1730/2024 г.

Административен съд - Варна05.11.2024 г.докладчик Красимир Кипров

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 783/15.06.2024 г., постановено по НАХД № 1013/2024 г. по описа на ВРС. ОСЪЖДА М. А. М., [ЕГН] с адрес: [населено място], [улица], вх. •, ет.•, ап.•да заплати в полза на Агенция за държавна финансова инспекция [населено място] сумата от 80, 00 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. Решението не подлежи на обжалване.

Мотиви

Производството е по реда на чл. 63 „в“ от ЗАНН във вр. с глава ХІІ от АПК. Образувано е по касационна жалба на М. А. М., депозирана чрез пълномощник адв. Г. С., срещу Решение № 783/15.06.2024 г., постановено по НАХД № 1013/2024 г. по описа на ВРС, с което е потвърдено Наказателно постановление (НП) № 11-01-520/02.11.2023 г. на директора на Агенцията за държавна финансова инспекция и М. е осъдена да заплати разноски в размер на 100, 00 лв. С касационната жалба са релевирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК – твърди се, че първоинстанционния съд неправилно е приложил материалния закон, тъй като нарушението не било доказано, както и че е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила поради това, че постановеният от него съдебен акт не бил мотивиран. Отправя се искане за отмяната на обжалваното решение и присъждане на сторените по делото разноски. В съдебно заседание жалбата се поддържа с подадената от адв. С. молба с.д. 14416/10.10.2024 год. Ответникът по касационната жалба – директорът на Агенцията за държавна финансова инспекция, чрез упълномощения юрисконсулт М. изразява становище за оставяне в сила на обжалваното решение и претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на ОП – Варна дава заключение за оставяне в сила на обжалваното решение. Съдът, след извършената по реда на чл.218 от АПК проверка намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срок от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, а разгледана по същество тя е неоснователна. С обжалваното пред Районен съд – Варна НП е наложена на М. на основание чл. 32, ал. 1 от ЗАНН във вр. с чл. 141, ал. 1 и чл. 142, ал. 2 от Правилника за приложение на Закона за обществените поръчки (ППЗОП) глоба в размер на 100 лв. за нарушение на чл.58, ал.1 от ППЗОП – затова, че на 29.09.2021 г. в [населено място], в качеството си на член на комисия не е класирала участниците по степента на съответствие на офертите им с предварително обявените от възложителя условия в документацията за обществена поръчка, като вместо да предложи за отстраняване е допуснала и оценила неотговаряща на предварително обявените условия оферта на „ТИД и.“ ЕООД и „Е.“ ЕООД. За да потвърди обжалваното НП, въззивният съд е приел, че при служебно извършената от него проверка не било установено допускането на съществени процесуални нарушения при съставянето на АУАН и издаването на НП, че описаното деяние било доказано от събраните по делото доказателства, а материалния закон бил правилно приложен предвид на това, че предложенията на посочените две дружества са били формирани при по-ниска стойност на труда от тази определена с отрасловия колективен трудов договор от 5.11.2020 г. и следователно не са отговаряли на изискването за пълно съответствие на ценовото предложение за изпълнение на поръчката с действащите трудови норми за отрасъл „Строителство“. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е постановено при липсата на заявените касационни основания – нарушение на материалния закон и допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение. Не са били спорни фактите, че офертите на „Е.“ ЕООД и „ТИД И.“ ЕООД са били с повече от 20 на сто по-благоприятни от средните стойности на съответните предложения в останалите оферти, както и не е имало спор в хода на въззивния процес, че при тези обстоятелства не е била изисквана обосновка по чл.72, ал.1 от ЗОП – последното е признато с изложената във въззивната жалба теза за липсата на необходимост от такава обосновка. Това становище на наказаното лице е противоречало на разпоредбата на чл.72, ал.3 от ЗОП, поради което е било неоснователно – липсата на обосновка категорично препятства възможността за извършване на преценка за отстраняване на съответния участник по реда на чл.72, ал.3, изр. ІІ и чл.72, ал.4 от ЗОП, поради което нейното наличие при дадените обстоятелства е било императивно необходимо. Подобна липса на обосновка не е подлежала на запълване едва с въззивната жалба, както е било сторено в случая с наведеното твърдение, че цената на третия участник била в пъти завишена, а тази на въпросните две дружества била пазарна такава. Не са били спорни и описаните в НП факти, че в анализите за позиции от № 32 до № 37, двете дружества вместо декларираните от тях при формирането на единичните цени на отделните видове СМР часови ставки за труд, посочват цени на услуги. В тази връзка, противно на изложените в касационната жалба доводи за недоказаност на деянието, правилни са констатациите на ВРС за установеност на описаните в НП факти - по несъмнен начин е било установено наличието на несъответствие със съдържащото се в т. ІV.3 от Условията за участие изискване, посочените в ценовото предложение ценообразуващи показатели формиращи единични цени за отделните видове СМР, да са еднакви с тези посочени в документа с анализа за формиране на единичните цени на отделните видове работи. Условието на т. ІV.3 изисква при установяването на разлики в различните документи, каквито в случая са горепосочените, участникът да бъде предложен за отстраняване от процедурата. Съгласно чл.56, ал.2 от ППЗОП, именно комисията чийто член е М. има задължението да провери офертите за съответствие на предложенията с предварително обявените условия. Съобразно така установеното от въззивния съд потвърждаване на изложените в НП обстоятелства, правилното изпълнение на това задължение е предполагало отстраняването на двете дружества по реда на чл.107, т.2, б. “а“ от ЗОП по причина на посоченото несъответствие, а не защото ценовите предложенията на „Е.“ ЕООД и „ТИД И.“ ЕООД са формирани по по-ниска часова ставка на труд в сравнение с тази приета с отрасловия КТД – т. ІV.3 от Условията не съдържа изискване за съответствие с часовата ставка на труд по отрасловия КТД. Вместо да изпълни по посоченият начин това свое задължение, М. в качеството си на член на комисията е класирала двете дружества пренебрегвайки обективно съществуващото несъответствие на техните оферти с предварително обявеното условие за еднаквост на посочените в предложението ценообразуващи показатели с тези посочени в документа съдържащ анализа за формирането на единичните цени, като по този начин е нарушила изискването на чл.58, ал.1 от ППЗОП комисията да класира участниците по степента на съответствие на офертите с предварително обявените от възложителя условия. Доколкото това нарушение е описано в обжалваното НП включително по този начин, а не само във връзка с часовата ставка на труд по отрасловия КТД, то несъответствието на правните изводи на ВРС с цитираната в касационната жалба разпоредба на чл.51“б“, ал.4 от КТ, не води до приложение на материалния закон в смисъла възприет в касационната жалба. В това отношение, не може да бъде споделено становището на касатора, че в ЗОП не била предвидена санкционна отговорност на членовете на комисията, тъй като задължението за отстраняване от участие в обществената поръчка на участник, който представя оферта неотговаряща на предварително обявените условия на поръчката, било само и единствено за възложителя. Съгласно чл. 141, ал. 2 от ППЗОП, всеки член на комисията носи отговорност за извършените от него нарушения на ППЗОП. Видно от установените от въззивния съд въз основа събраните доказателства факти, комисията е извършила класирането не според разписаното в чл. 58, ал. 1 от ППЗОП изискване, като по този начин всеки един от нейните членове е осъществил от обективна и субективна страна санкционния състав на чл. 141, ал. 1 от ППЗОП. В този смисъл, правилно с НП е била ангажирана административнонаказателната отговорност на М. по цитираните текстове на чл. 141, ал. 2, вр. ал. 1 от ППЗОП, като наложената в размер на 100 лв. глоба е в рамките на определеният с разпоредбата на чл. 32 от ЗАНН размер от 100 до 2000 лева. Съобразно тези обстоятелства, материално и процесуално законосъобразното НП е следвало да бъде потвърдено, т.е. като е постановил същият правен резултат макар и по различни правни съображения, ВРС не е допуснал налагащо отмяна на НП нарушение на материалния закон. Що се касае до наведените с касационната жалба доводи за липсата на мотиви по всички повдигнати от наказаното лице доводи, то отсъствието на такива относно възражения, чието обсъждане не би довело до различно приложение на материалния закон, представлява процесуално нарушение което не е от категорията на съществените такива, поради което същото не е в състояние да обуслови отмяна на въззивното решение. Същевременно, при служебно извършената от касационния съд проверка не са констатирани пороци във връзка с допустимостта и валидността на обжалваното решение, поради което то следва да бъде изцяло оставено в сила, включително в частта му за разноските. При този изход на спора, разноски на касатора не се дължат, а предвид направеното от ответника искане, на ЮЛ на същият следва да бъде присъдено на основание чл.63д, ал.4 от ЗАНН юрисконсултско възнаграждение в размер съгласно чл.27е от НЗПП на 80, 00 лв. Предвид изложеното, съдът

Цитирани разпоредби

20