Решение № 456 от 11.5.2026 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 287/2026 г.

Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/. Предявени са обективно съединени установителни и осъдителни искове както следва: 1/ с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № •••••/••••• г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, при евентуалност нищожност на клаузата за такса бързо разглеждане от договора и 2/ осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата от 158,62 евро /310,23 лева/, представляваща заплатена/надплатена сума над чистата главница по недействителен договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № •••••/••••• г., при евентуалност чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 266,89 лева /136,46 евро/ недължимо платена такса бързо разглеждане. Ищецът Ц. С. твърди, че с ответника „Вивус.БГ“ ЕООД сключили договор за кредит № •••••/••••• г., по силата на който ищецът получил сумата в размер на 1200,00 лева, при ГПР 49,70 %, годишен лихвен процент – 40,97 %. Съгласно договора ищецът следвало да заплати и допълнителна услуга такса разглеждане в размер на 247,57 лева. На страните сключили анекс за допълнителна сума към договор за кредит № •••••/••••• г. за допълнителна сума от 100,00 лева. Ищецът погасил своите задължения като заплатил сумата от 1610,23 лева, главница – 1300,00 лева, лихва от 43,34 лева и такса за разглеждане от 266,89 лева. По установителния иск ищецът сочи следното: счита, че договора за кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 22 ЗПК, а в условията на евентуалност, че допълнителната услуга „такса разглеждане“ е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 33 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Сключеният Договор за кредит бил недействителен на специалните основания по чл. 22 от ЗПК., във връзка с чл. 11, ал. 11, т. 9 ЗПК, тъй като в договора не били посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Наред с това била нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. В Договор за потребителски кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Доколкото била предвидена дължимостта на допълнителни такси, не ставало ясно, дали същото е включено в ГПР, изобщо нямало никаква информация, какво точно е включено в процента на ГПР, дали е само лихвата, дали е лихва и други разходи, който е следвало да бъдат подробно описани. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на допълнителни такси. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Наред с това, посочената годишна лихва в договор за кредит, не било ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. На следващо място бил нарушен чл.19, ал.1 ЗПК. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по допълнителните такси следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно на кредитора и се заплаща от потребителя. Наред с това посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. По отношение на евентуалния иск за нищожност на клаузата „такса разглеждане“ сочи, че уговорената допълнителна такса била нищожна на основание чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Допълнителната такса по процесния договор, по своето естество, представлява такси и услуги, свързани, както с усвояването, така и с управлението на кредита. Услугата „такса разглеждане“, представлявала услуга с възможност за улеснената процедура за получаване на парични средства. Нарушени били и добрите нрави. В настоящият случай, нееквивалентност между престациите била налице, тъй като сумата която се предоставя по така уговорената допълнителна такса съставлявала допълнителна сума, която е в един значителен размер от общата сума на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. На следващо място, счита, че така уговорената допълнителна такса била нищожна на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Основната цел на така уговорените клаузи била да дoведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още 100% от предоставената главница. По осъдителния иск сочи, че ищецът дължал само връщането на чистата сума по кредита и не дължи заплащането на лихви и други разходи по кредита, то на основание чл. 23 ЗПК, т.е. ответното дружество следва да бъда осъдено да заплати сумата от 310,23 лева. В условията на евентуалност желае при приемане на действителност на договора за кредит ответната страна да заплати на ищеца сумата в размер на 266,89 лева, представляваща недължимо платена „такса разглеждане“ Моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че договор за кредит № •••••/••••• е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 22 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че „такса разглеждане“ е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Освен това желае ответника да бъде осъден на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на ищеца сумата от 310,23 лева, 158,62 евро недължимо платена по недействителен договор за кредит № •••••/••••• ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата, а в условията на евентуалност на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 266,89 лева, 136,46 евро недължимо платена такса разглеждане“ ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата. В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, като е заел позиция за неоснователност на исковете. По фактите ответникът признава, че на ••••• г. между ответника като Кредитодател, бил сключен Договор за кредит № ••••• в съответствие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит и Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. С подписването на процесния Договор, Кредитодателят предоставял на Кредитополучателя сума в размер на 1200,00 лева /613,55 евро/, представляваща главница по кредита. Кредитът бил за период от 30 дни и с падежна дата 07.04.2023 г. Начислените такси и лихви по кредита били: договорна лихва в размер на 40,43 лева /20,67 евро/ и такса за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане на заявката в размер на 247,57 лева /126,58 евро/. Така общият размер на кредита, който Кредитополучателят трябвало да погаси на падежната дата, е бил на стойност 1488,00 лева /760,80 евро/. Заявената и отпусната сума по Договора била преведена от „ВИВУС.БГ“ ЕООД на Ц. Б. С. на ••••• г. на каса на „Изипей“ АД, както е посочено в Специалните условия на Договора. Редът и условията, по които в полза на Кредитополучателят е отпуснат кредита, се уреждали в договора за кредит и Общите условия към него. Запознаването с последните било задължителен етап от кандидатстването за кредит, императивно поставен от ЗПФУР. Като задължителна стъпка в процеса по кандидатстване и за да бъде завършена заявката за кредит, кредитоискателят задължително се запознавал с избраните специални параметри и Общите условия по кредита. Предоставянето в собственост на посочената в Договора сума, от Кредитодателя на Кредитополучателя, съставлявало изпълнение на задължението на Кредитодателя - да предостави поисканата от Кредитополучателя сума и създавал задължение на същия - да заплати на Кредитодателя посоченото в Договор за кредит № •••••/••••• г. задължение така, както е уговорено между страните и спрямо формалната природа и задължителни реквизити на договора за потребителски кредит. Още в начален етап от процеса по кандидатстване и одобрение, а именно на етап посочени от кредитоискателя конкретни параметри, клиентът можел да заяви желание заявката за получаване на заемна сума да бъде разгледана в по-кратък от стандартния 7-дневен срок за проверка, като заяви изрично желание да се възползва от допълнителната незадължителна услуга за Бързо разглеждане на заявлението, която гарантира проверка на искането и получаването на отговор спрямо резултата от извършената проверка на кредитоспособност в рамките на до 15 /петнадесет/ минути, което ангажира допълнителен финансов и човешки ресурс. Именно този факт обуславял начисляване на такса. Още на етап посочени от кредитоискателя конкретни параметри по Договора, преди неговото сключване, се предоставял Стандартен европейски формуляр /СЕФ/, който съдържал всичката относима по договора информация - размер на заявена за отпускане сума, дължима договорна лихва, размер на такса за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане, ако такава е била заявена, общ размер на задължението и падежна дата и др. Това се случвало в момента, в който Кредитоискателят е влязъл в сайта www.vivus.bg и е избрал сумата и срока, за които кандидатства. Съгласно допустимата възможност в Общите условия към Договора, ищецът се е възползвал от правото си и е заявил получаването на допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит. За целта и на основание т. 4 между страните кредитодателят е извършил проверка на кредитоспособността на заявителя в по-кратък от стандартния 7-дневен срок, срещу заплащане на такса за Бързо разглеждане, чийто размер е бил посочен и стигнал до знанието на ищецът още на етап преддоговорна информация, т.е., преди да бъде сключен Договора. Допълнителната услуга за Бързо разглеждане не била задължително условие за получаване на заявената сума и не повишавала шансовете на Кредитополучателя да получи Кредит. Същата била дължима във връзка с краткият срок, в който е направена кредитна оценка на лицето и преценка за кредитоспособността му посредством съответните справки, които стандартно отнемат 7 дни и е съобразена с принципа за свобода на договаряне /чл. 9 ЗЗД/, тъй като се уговаря, начислява и дължи единствено по изрично заявено желание на кредитополучателя и не е задължително условие за възникване на кредитно правоотношение. На основание т. 10 от приложимите Общи условия, между страните бил сключен Анекс за допълнителна сума от дата 12.03.2023 г. по силата на който в полза на ищеца била отпусната допълнителна главница в размер на 100,00 лева /51,13 евро/. Така общият размер на задължението нараснал до сумата от 1610,23 лева /823,30 евро/, от които главница в размер на 1300,00 лева /664,68 евро/ договорна лихва в размер на 43,24 лева /22,16 евро/ и такса за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане на заявката в размер на 266,89 лева /136,46 евро/. Задължението на ищеца по договора за кредит № •••••/••••••••• г. било погасено изцяло на •••••••••• г. като по сметка на Дружеството постъпила сумата от 1610,23 лева /823,30 евро/, с която сума са били погасени следните задължения: главница в размер на 1300,00 лева /664,68 евро/ договорна лихва в размер на 43,24 лева /22,16 евро/ и такса за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане на заявката в размер на 266,89 лева /136,46 евро/. По правния спор излага, че било неоснователно твърдението за недействителност на Договора на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Основното изискване по чл. 11, т. 9 от ЗПК било в договора да е посочен приложимият в отношенията между страните лихвен процент по кредита - договорната лихва. В процесния случай, както е видно от текста на Специалните условия по процесния договор, така и в предоставената на ищеца преддоговорна информация /СЕФ/, недвусмислено и изрично било посочено, че Годишният лихвен процент по кредита е 40,99 % и е ФИКСИРАН с ГПР в размер на 49,7 %. Лихвата не включвала различни компоненти, в това число каквито и да е пазарни индекси и/или индикатори. Явно било, че така уговореният размер на договорна лихва не подлежи на промяна и не зависи от никакви движения на референтни индекси. При фиксиран лихвен процент не било необходимо посочване на периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и не важало изискването за посочване на методиката за определянето му. От представената в т. 9.1. от приложимите Общи условия бил посочен начина на изчисляване на годишния лихвен процент, който бил фиксиран и определен на база 365 дни в годината. Тази информация била напълно достатъчна и всеки потребител би могъл лесно и еднозначно да определи и лихвения процент на ден, като раздели посоченият в Специалните условия процент /40,99%/ на общия брой дни в годината /365/. Договорът следвал всички законоустановени условия, включително и правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото нормата изисквала ГПР изобщо да не е посочен, какъвто недвусмислено бил обявен в процесния Договор. По същество, възнаграждението за услугата „бързо разглеждане“ било изрично, ясно и недвусмислено посочено в абсолютна парична стойност както в договора за кредит, така и в СЕФ. В Общите условия изрично било разписано, че тази такса не участва при формирането на годишния процент на разходите /ГПР/, доколкото не представлява задължителен разход за получаване на кредита. Следователно твърденията за „скрита такса“ и „заблуда на потребителя“ били фактически неверни. Неоснователно било и твърдението за липса на индивидуално договаряне. При наличие на ясно изразена възможност за избор от страна на потребителя и при изрично посочване, че услугата не е условие за сключване на договора, не може да се говори за неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП, нито за нищожност по чл. 26 ЗЗД. В Специалните условия на процесния договор изрично бил посочен действителният размер на разходите по кредита, който от своя страна съответства на заложената законово допустима граница, определена в ЗПК. Единствен обективен и задължителен показател за максималния размер на ГПР, било действащото правило на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По силата на посоченото императивно изискване, ГПР можел да се уговаря свободно до размер от 50 % от главницата по кредита /вр. с Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне на законната лихва за просрочени парични задължения/. В процесния случай, при съблюдаване принципа за свобода на договаряне, страните са се съгласили да сключат Договор за кредит с ГПР 49,6 %, което не надвишавало пет пъти размера на законната лихва за забава. В обхвата на така уговореното ограничение законът не предвиждал ограничение на отделните компоненти, от които може да се формира ГПР, нито налага задължителни такива. Ясно и недвусмислено в т. 7 от Общите условия към Договора за кредит било посочено, че ГПР не включвал разходите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на Кредитополучателя по негово искане. До колкото единственият разход, който е включен при формиране на ГПР бил договорната лихва, то не било налице спор, че таксата за допълнителната услуга бързо разглеждане не е част от формирането на ГПР. Видно, от условията на задължението, посочени в Договора за кредит елементите на дълга били ясно, точно и константно дефинирани, а процесният Договор не съдържал възможности за промяна на ГПР. Посочването от кредитора, при сключване на Договора, на непроменливите параметри на лихвения процент и годишния процент на разходите по прозрачен и недвусмислен начин, ведно с фиксирането им в Специалните условия на Договора, било именно действие по избягване на всякакви съмнения на потребителя, че би възникнало каквото и да е изменение или увеличение на първоначално уговорения лихвен процент. С оглед на гореизложеното, в настоящата хипотеза неприложимо се явявало изискването на § 1, т. 1 ЗПК - към общия разход по кредита за потребителя да се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Това било така, тъй като видно от приложените по делото писмени доказателства се установявало, че заявяването на допълнителна услуга, каквато се явява и процесната, не представлява условие за сключването на договора и отпускането на заявената сума от кредитора, а съставлява само и единствено допълнителна възможност в полза на кредитополучателя, който заявявайки я чрез натискането на отделен бутон за относително кратко по своята продължителност време, да получи отговор от Кредитора. Таксата била обявена предварително и отделно от другите елементи на кредита, а в общите условия е предвиден ясен и разумен безплатен срок за разглеждане на заявката /до 7 дни/, който не е обвързан с никакви такси. Това потвърждавало, че услугата не е елемент от основния кредитен продукт. В случай, че не желае използването на такава услуга, кредитоискателят бил свободен да заяви искането си за кредит съобразно общата процедура, уредена в т. 4 от ОУ, т.е. предоставен е реален избор, който е в основата на индивидуалната уговорка. Включването на незадължителни и индивидуално избрани услуги би обезсмислило понятието за „стандартен“ годишен процент на разходите, тъй като той ще варира не поради самия кредит, а поради субективния избор на потребителя. Поради тази причина услугата следвало да бъде разглеждана като платена административна услуга с определена стойност, а не като условие за отпускане на кредит и разход, пряко свързан с ползването на кредита. Касаело се за действия, които не са свързани със самото кредитиране, а с процедурата по обработка, която не влияе на крайното финансово задължение. Моли за отхвърляне на исковете като сочи, че сумите били заплатени с основание. В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява и не се представлява. Депозира писмено становище, чрез процесуален представител, с което заявява, че поддържа исковата молба. В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява и не се представлява. Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното: На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните обстоятелства: 1/ че между страните е налице сключен договор за потребителски кредит № •••••/••••• за 1200 лева и анекс за допълнителна сума от дата 12.03.2023 г. за 100,00 лева /така и договор за потребителски кредит № •••••/••••• г. /л. 6 от делото/; 2/ че таксата за бързо разглеждане на документи не е включена при изчисляване на ГПР; 3/ че ищецът е заплатил по договора за кредит общо 1610,23 лева /823,30 евро/ - така справка от ответник, л. 27 от делото . Съгласно представения по делото договор за потребителски кредит № •••••/••••• г. и Обши условия към него /л.6 и л.27-34 от делото, вж. и анекс към договора - л. 26 от делото/, в сключен между „ВИВУС.БГ“ ЕООД и ищеца Ц. Б. С., страните са уговорили предоставяне на кредит първоначално в размер на 1200,00 лв., впоследствие достигнал общо 1300,00 лв. с фиксиран годишен лихвен процент 40,97% и годишен процент на разходите /ГПР/ 49,70%, и първоначален начин на връщане: 1 вноска, с краен срок на погасяване - 07.04.2023 г., като с анекса от дата 12.03.2023 г. главницата по кредита вече е възлизала на общо 1300,00 лв. с фиксиран годишен лихвен процент 40,85% и годишен процент на разходите /ГПР/ 49,60%, и начин на връщане: 1 вноска, с краен срок на погасяване - 07.04.2023 г. При така установената фактическа обстановка, Старозагорски районен съд прави следните правни изводи: „ВИВУС.БГ“ ЕООД представлява финансова институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Не се спори между страните, че „ВИВУС.БГ“ ЕООД и ищеца са били в договорни правоотношения възникнали от договор за потребителски кредит № •••••/••••• г. и заемната сума е била предоставена на ищеца. Представеният по делото договор за кредит и допълнителното споразумение/анекс към него, установяват възникналото заемно правоотношение между кредитора „ВИВУС.БГ“ ЕООД и кредитополучателя - ищец, по силата на което ищецът е получил общо сумата в размер на 1300,00 лева и се е задължил да я върне, заедно с договорна лихва. Не е спорно, че крайният срок за изпълнение на договора е 07.04.2023 г., като е налице предсрочно погасяване на кредита на дата 10.11.2022 г., а заплатената общо от ищеца сума е в размер на 1610,23 лв. След като по делото се установи възникналото валидно облигационно правоотношение между „ВИВУС.БГ“ ЕООД и кредитополучателя - ищец, предоставяне на заемната сума в размер на 1300,00 лв., следва се прецени дали договорът за потребителски кредит е действителен както с оглед възраженията в исковата молба, така и в изпълнение на служебните задължения за преценка на действителността на договор /или клаузи от него/ сключен с потребител. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищецът разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал. 2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още преди тези промени по отношение задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори следва е била налице категорично установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. № 3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение № 751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./. При постановяване на съдебното решение настоящият съд изцяло споделя съдебната практика постановена вече по същите правни спорове относно потребителски кредити на „ВИВУС.БГ“ ЕООД /с предишно наименование „4финанс“ АД/ при същите параметри на потребителските кредити вкл. и тази на Старозагорски окръжен съд обективирана напр. в решение № 174/06.07.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 133/2022 г., решение № 3868/13.07.2023 г. на Софийски градски съд по в. гр.д. № 62/2023 г., решение № 418/03.01.2023 г. на Добрички окръжен съд по в.гр.д. № 645/2022 г. решение № 185/15.02.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2991/2022 г. решение № 509/07.04.2023 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 294/2023 г., решение № 819/19.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 270/2023 г., решение № 240 от 28.07.2022 г. на ОС - Перник по в. гр. д. № 306/2022 г. решение № 57/04.01.2024 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 13712/2022 г., решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., решение № 78/12.04.2023 г. на Врачански окръжен съд по в.гр.д. № 74/2023 г., решение № 181/11.10.2022 г. на Ловешки окръжен съд по в.гр.д. № 317/2022 г. , решение № 29/16.02.2023 г. на Врачански окръжен съд по в.гр.д. № 518/2022 г., в които е приета нищожност на такива договори за потребителски кредити с кредитодател „ВИВУС.БГ“ ЕООД /с предишно наименование „4финанс“ АД/ и поради това констатира, че процесният договор за кредит е нищожен поради следните съображения: съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите и комисионните по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Според разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, доколкото те са част от дейността му по предоставяне на кредита. От приложените по делото общи условия по договора се установява, че процесната такса се дължи за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит и получаване на отговор по него в срок до 15 минути от изпращането му или за приоритетно разглеждане на искането и ускорена процедура за отговор в срок до 2 часа от началото на следващия работен ден, в случай че искането е постъпило извън работното време на кредитора, в неработен ден или официален празник. Таксата се дължи еднократно, но заплащането на таксата от потребителя е разсрочено, като сумата се начислява към вноските по кредита. Поради това настоящият съд намира, че макар таксата да е уредена като дължима за т.нар. допълнителна, незадължителна услуга за бързото разглеждане на искането на потребителя за отпускане на кредит, предвид естеството на посоченото действие на кредитора, същото представлява част от основната му дейност по предоставяне на кредита. По отношение на изисканата такса не намира приложение разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, която дава възможност за получаване на такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги, тъй като същите нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора за кредит, а в случая се касае за услуга, включена в основната дейност на кредитора по предоставяне на паричната сума. След като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не е следвало да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите, без оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране. Изложеното налага извод, че клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане е договорена в нарушение на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Разглеждането на искането за кредит преди предоставянето на заемната сума, било то и експресно, представлява действие по усвояване на кредита, а разходите, свързани с него, са присъщи за основния предмет на договора, а не с допълнителен такъв. Макар да е уговорено в договора като допълнителна услуга, с оглед естеството на посоченото действие на кредитора съдът намира, че то представлява част от дейността по предоставяне на кредита. В тази връзка следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗПК извършването на предварителна преценка относно кредитоспособността на потребителя е задължение на кредитора, поради което не може да се приеме, че той осъществява допълнителна услуга, обосноваваща съответно насрещно възнаграждение. Изискваната от ответника такса за експресно разглеждане на искането на ищеца, с оглед начина на уговарянето й и начина на заплащането й се явяват пряк разход по кредита и скрита печалба - допълнително възнаграждение за кредитора общо в размер на 266,89 лв. /вж. и отговор на искова молба, стр. 3 от него/ и е следвало да бъде включена при формирането на ГПР съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК /чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК/. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В разглеждания случай общият размер на задължението на ищеца е формирано като сбор от различни компоненти, описани в договора и анексите към него, включително задължението за експресно разглеждане, чийто общ размер възлиза на 266,89 лв. Плащането на тази такса не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от 49,7 %, въпреки че е включена в общия дълг. По този начин е нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи по кредита. В случая страните не спорят, че таксата за експресно разглеждане не е била включена при формирането на ГПР, което изрично се признава от ответника /вж. и стр. 4 и 5 от отговора на исковата молба/. Следователно действителният прилаган ГПР по договора очевидно ще бъде различен от записания 49,7% поради което с договарянето на процесната клауза се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се превишава възприетия с нея законов максимум на ГПР, обосноваващо нищожността на договора. Извод за обратното не може да се обоснове от твърденията в жалбата, че е налице насрещна престация, доколкото се констатира изначалната недействителност на клаузата за заплащане на оспорената такса. Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. По делото се установи, че получаването на кредита при предлаганите условия включва заплащането на такса за експресно разглеждане. Следователно тази такса съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от това нарушение е недействителност на договора, съгласно нормата на чл. 22 ЗПК. С оглед на това и на основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита /определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о./ - така изцяло решение № 185/15.02.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2991/2022 г., решение № 2698/26.05.2023 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 9124/2021 г. решение № 819/19.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 270/2023 г., решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г. постановени по договор за кредит на ответника „Вивус.БГ“ ЕООД/. В допълнение следва да се посочи и следното - в общите условия към самия договор е посочено, че изчисленият годишен процент на разходите не включва разходи, които кредитополучателя може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения и разходи за допълнителни незадължителни услуги каквито са както таксата за експресно разглеждане, така и таксата за удължаване на срока на кредита. И двете за предвидени изрично в общите условия като е указано, че представляват допълнителни незадължителни услуги. В случая отново не са спазени императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 10, ал. 1, пр. второ от ЗПК. Според общите условия общата сума, дължима от кредитополучателя, включва общия предоставен кредит и общите разходи, лихви и такси по кредита, дължими от кредитополучателя. Уговорено е удължаване на срока на кредита неколкократно с 30 дни над първоначално определения срок за връщане, като допълнителна услуга, която се предоставя по искане на кредитополучателя, при съгласие на кредитора, съобразно тарифата на кредитора. При това положение таксата за удължаване на срока за връщане на кредита /както и обсъжданата по-горе такса за експресно разглеждане/ уголемява дълга, респ. ГПР, като основен критерии за длъжника при определяне на финансовата тежест на кредита, тъй като има характер на допълнителен разход за потребителя. В начина на уговаряне при сключването на процесния договор за потребителски кредит чрез предвиждане на такса за допълнителна услуга, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя, е налице опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита до 50%, нарушава забраната на чл. 10, ал. 2 ЗПК кредиторът да изисква от потребителя такса в произволно определен от него размер за действия, свързани с управлението на кредита, на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, тъй като при забава се дължи обезщетение за забава, което не може да надвишава законната лихва и е недопустимо под формата на „такса“ кредиторът да начислява други дължими от потребителя суми, различни от лихвата. В този смисъл макар формално процесният договор да покрива формално изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10, тъй като годишния процент на разходите не е определен към датата на сключване на договора с включване на всички разходи, имащи отношение към усвояване и управление на кредита. Тази част от сделката/ГПР/ е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Иначе казано годишният процент на разходите се явява най-точен критерий, по който потребителят може да сравни предложенията на различните кредитни институции на кредитни продукти с идентични срокове, сума и валута, и да избере найизгодния за него-колкото по-нисък е годишният процент на разходите, толкова по-изгоден е кредитът. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗПК /ясен и разбираем начин на представяне на всички елементи от договора/ от степен да изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и/ или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК /така изцяло решение № 418/03.01.2023 г. на Добрички окръжен съд по в.гр.д. № 645/2022 г., решение № 181/11.10.2022 г. на Ловешки окръжен съд по в.гр.д. № 317/2022 г./. В решение № 509/07.04.2023 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 294/2023 г. също се сочи, че съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна е клауза в договор, сключен с потребител е всяка клауза, съдържаща уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Нормата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП гласи, че неравноправните клаузи в потребителски договори са нищожни, освен ако не са индивидуално уговорени. В случая няма твърдения и доказателства за индивидуално уговаряне на оспорените от ищеца клаузи. Принципът на добросъвестност е бил нарушен, тъй като кредиторът е поставил изисквания към потребителя-длъжник да заплаща допълнителна такса за приоритетно и бързо разглеждане на искането за кредит/такса „експресно разглеждане“/, както и допълнителна такса за удължаване срока на кредита. Действията, за които е уговорено заплащане на допълнителни такси от длъжника са свързани с усвояването и управлението на кредита, а не за предоставяне на допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а ал. 1 ЗПК, следователно таксите са уговорени в разрез с императивната разпоредба на чл. 10а ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. По този начин длъжникът на практика бива задължен да заплаща допълнително суми за такси, каквито съобразно закона не са дължими на кредитора. Следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, съгласно която при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената сума за времето на забавата, а съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК, когато потребителят забави дължими плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. С клаузата на чл. 15. 2 б. „а“ от ОУ е уговорено, че в случай на забава на плащания потребителят ще дължи надбавка за наказателна лихва, прибавена към договорния лихвен процент, в размер на законната лихва върху неизплатената сума за периода на просрочие, като възнаградителната лихва ще продължи да се начислява едновременно с наказателната лихва. По същите съображения в тежест на потребителя не би следвало да се възлага и плащането на разходите, направени от кредитора за събиране на просрочените вземания/извънсъдебни/, което е било сторено с клаузата на чл. 15.4 от ОУ. Тези клаузи са неравноправни на основание чл. 143, ал. 2, т. 2 ЗЗП, тъй като със същите са ограничени права на потребителя, произтичащи от закон при пълно или частично неизпълнение/чл. 33 ЗПК/, както и на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като на потребителя е вменено задължение да заплати необосновано високо обезщетение. По въпроса дали възлагането в тежест на потребителя на допълнителна такса за управление на кредита в случай на забава на длъжника да изплаща месечните си вноски противоречи на разпоредби на ЗПК, ВКС се е произнесъл в решение № 345/09.01.2019 г. на ВКС по т.д. № 1768/2018 г., II т. о., като е дал отговор, че възлагането в тежест на потребителя на допълнителна такса за управление на договора/кредита в случай на забава, за която по правило потребителят дължи само обезщетение за забава в размер на законната лихва, противоречи на чл. 10, ал. 2 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК. Не на последно място следва да се посочи, че по отправено преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в светлината на цитираната Директива, при сключване на договорите е допуснато соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв е размерът на общото задължение и разход по кредита, след включване към тях и на задължението за заплащане на неустойка. Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност /така определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о., решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 449/2024 г./. В обобщение - след като съобрази цитираната съдебна практика, която изцяло споделя, настоящият съд намира, че в конкретния случай дейността по предоставяне на потребителски кредити, осъществявана от ответника по занятие, представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ, поради което следва да се приеме, че тази дейност се извършва с непосредствената икономическа цел - реализиране на търговска печалба и в този смисъл сключването на договор за потребителски кредит, в който възможността за печалба е изключена или силно занижена, не би било изгодно за кредитодателя и съответно такъв договор не би бил сключен. Това означава, че обявяването за нищожни на клаузите за обсъжданите две такси, която всъщност представлява най-голямата скрита печалба за търговеца, ще доведе до нищожност на целия договор. В същото време значителното оскъпяване на кредита, скрито под включените договорни клаузи за експресно разглеждане и удължаване на срока на кредита и укриването на тази информация от кредитополучателя, представлява пряко противоречие с добрите нрави и добрите търговски практики, поради което и на това основание така сключеният договор се явява изцяло нищожен. Тези такси не са отразени като разход при формирането на оповестения ГПР от 49,70 %, въпреки че са включени в общия дълг. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива 2008/48/ЕО е нарушена поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са изрично разписани в нормата /така определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд констатира, че в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договора за кредит относно ГПР, не са посочени, и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В процесния случай в договора е посочен само ГПР без да се посочва как е формиран и какво точно се включва в него, т. е какви компоненти включва. Както се установява от общите условия двете такси изобщо не са включени в ГПР. На практика, касае се за реален ГПР по договора различен от посочения от кредитора /така изцяло решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г./. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка /така и решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по тълкуване на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити, която е транспонирана в българското право посредством Закона за потребителския кредит /Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/, общият размер на кредита включва всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включва тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Предвид изложеното процесният договор за потребителски кредит се намира за противоречащ на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен. Предявеният установителен иск за прогласяване недействителността на сключения между страните договор за кредит №•••••/••••• г. се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. По предявения евентуален иск за нищожност на „такса разглеждане“ следва да се посочи, че доколкото бе признато, че процесния договор за потребителски кредит е изцяло нищожен, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне по предявения евентуален иск, с които се претендира да бъде прогласена недействителността на клаузата за „такса бързо разглеждане“ при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. По осъдителния иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД: Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение заплащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ГПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. В случая, ищецът претендира заплащането/възстановяването на сумата от 310,23 лв./158,62 евро/ представляваща надплатена сума по договора за потребителски кредит, тъй като е заплатил общо 1610,23 лв., а чистата стойност на кредита е 1300,00 лв. Между страните е безспорно /вж. както доклада по делото, така и исковата молба и отговора на исковата молба/, че ищецът е извършил плащания по кредита в общ размер на 1610,23 лв., като кредитът е бил предсрочно погасен на •••••••••• г. Така установените плащания са достатъчни да покрият размера на цялата главница от 1300,00 лв. която ищецът също намира, че е дължима. При изваждане на сумата от 1300,00 лв. /цяла главница/ от общо заплатената сума 1610,23 лв. действително както сочи ищецът остава като надплатена сумата от 310,23 лв. Следователно осъдителният иск за заплащане на сумата от 310,23 лв., представляваща недължимо надплатена сума по договор за потребителски кредит № •••••/••••• г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба е основателен. По предявения евентуален иск следва да се посочи, че доколкото бе уважен главния осъдителен иск, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне по предявения евентуален иск. По разноските: При уважаване на двата иска /установителен и осъдителен/, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищеца. Същият е претендирал присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 492,00 евро с ДДС за процесуално представителство на ищеца по делото по всеки иск в размер на 246 евро с ДДС. С отбелязването в договора за правна защита и съдействие от 16.12.2024 г. /л. 54 от делото/ е изпълнено изискването на т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК. По възражението на ответника относно присъждане на адвокатското възнаграждение по основание и размер: в разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 54 от делото/, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищецът и процесуалният представител са в близки отношения - чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА. Неоснователно се явява релевираното възражение в отговора на исковата молба, чрез което се навеждат твърдения за злоупотреба с право, чрез образуване на множество искови производства от страна на ищеца против ответното дружество с предмет – недействителност на сключени между страните договори. Наличието на няколко дела между същите страни не може да бъде квалифицирано като злоупотреба с процесуални права от ищеца. Съгласно разпоредбата на чл.210, ал.1 ГПК ищецът може да предяви с една искова молба срещу същия ответник няколко иска, ако те са подсъдни на същия съд и подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство. Ищецът обаче няма задължение да предяви всичките си материално-правни претенции срещу даден ответник в едно съдопроизводство. Предвид диспозитивното начало в гражданския процес, на ищеца е предоставена възможност да търси защита на правата си в обем и по начин, заявен от същия в съответната искова молба. Предявяването на четири различни претенции, макар и с едно и също правно основание, произтичащи от различни факти, в случая различни договори за кредит, не може да се разглежда като недобросъвестно упражняване на процесуални права. Освен това, независимо дали претенциите са предявени с една искова молба или отделно, на страната, се дължи възнаграждение за всеки един иск. /така определение №1585/16.12.2025 г. по в.ч.гр.д. №829/2025 г. на Старозагорския окръжен съд/. Споделя се частично изразеното от ответника възражение в частта му за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца поради следното - налице е задължение на националния съд да откаже да приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл. когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Съобразявайки горепосочените съдебни актове на Върховния касационен съд и установените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии, настоящият съдебен състав намира, че следва да присъди сумата от 245,42 евро /480,00 лв./ с ДДС лв., т.е. приблизително половината от претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 492,00 евро. с ДДС /дори и по аналогия на чл. 47, ал. 6 ГПК/. Съображенията са следните: фактическата и правна сложност на делото в настоящото производство в случая се определя от конкретно извършените действия и от предмета му - установителен иск за нищожност на договор за потребителски кредит и иск за връщане на надплатени заемни суми по този нищожен договор. Правната сложност на делото не е висока, вкл. предмета на доказване по двата иска се покрива почти изцяло /налице е изкуствено „разбиване“ на два иска на един правен спор засягащ действителността и изпълнението на един договор и това най-ясно се вижда от обстоятелството, че самата обстоятелствена част на исковата молба е обща и обхваща двата иска, просто са налице два петитума/ и са приети за основателни направените в исковата молба възражения за недействителност на договора, поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - в договора и общите условия, не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР на кредита, като освен това, посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действителния такъв, тъй като в него не е вкл. предвидената в договора такса за разглеждане, която представлява разход по кредита, т.е. спорът се е свел само до приложението на чл. 23, вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, за който са изложени доводи от адвоката, и за който има формирана безпротиворечива практика на ВКС и инстанционни съдилища - цитирани са дословно абзаци от съдебни решения в исковата молба. Не следва да се подминава и обстоятелството, че самият съд прави служебна проверка на действителността на договора за потребителски кредит независимо от наведените доводи от страните. С оглед правният извод за недействителност на договора за потребителски кредит, настоящият съд е осъдил ответника да върне на ищеца надплатените суми. Тези обстоятелства съчетани с факта, че по делото е проведено едно открито съдебно заседание, по което процесуалния представител на ищеца не се е явил, също налагат извода, че в рамките на обичайното е присъждането на адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. с ДДС. От друга страна не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение под определения по-горе размер от 245,42 евро /480,00/ лв. с ДДС както желае ответника тъй като преценката е конкретна, като в настоящия случай са налице най-малко две причини за определяне на адвокатското възнаграждение в размер на от минимума посочен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. - 1/ самият ответник е подал отговор на исковата молба съдържащ редица оспорвания, а съдебното решение е над 20 стр. и 2/ самият ответник е напълно наясно със съдебната практика дела с предмет договори за потребителски кредити със същите параметри, по които е страна и въпреки това не признава иска, а подава отговор на исковата молба в значителен обем, като впоследствие твърди, че делото не се отличавало с фактическа и правна сложност. Освен това ответникът дължи да възстанови на ищеца и сумата за внесената държавна такса в размер на 58,50 евро. ВАЛУТА: Чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България гласи, че в съответствие с чл. 2 от Регламент /ЕО/ № 974/98 на Съвета от 3 май 1998 г. относно въвеждането на еврото, считано от 01.01.2026 г. валутата на Република България е еврото, паричната единица е едно евро, а едно евро се разделя на сто цента. Чл. 5 ЗВЕРБ предвижда, че официалният валутен курс на лева към еврото е неотменимо фиксираният валутен курс на лева към еврото, определен в Регламент на Съвета, приет в съответствие с чл. 140, параграф 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз – 1, 95583 лева за 1 евро. Съгласно чл. 12 ЗВЕРБ в съответствие с чл. 4 от Регламент /ЕО/ № 1103/97 превалутирането от левове в евро се извършва, като числовата стойност в левове се раздели на пълната числова стойност на официалния валутен курс, изразен с шест цифри с всичките пет знака след десетичната запетая, а официалният валутен курс не се закръглява или съкращава при извършването на превалутирането. Според чл. 12 ЗВЕРБ в съответствие с чл. 4 и 5 от Регламент /ЕО/ 1103/97 след превалутиране съгласно чл. 12 получената сума се закръглява до втория знак след десетичната запетая на базата на третия знак след десетичната запетая в съответствие със следното математическо правило за закръгляване: когато третият знак след десетичната запетая е по-малък от пет, вторият знак след десетичната запетая остава непроменен; когато третият знак след десетичната запетая е равен на или поголям от пет, вторият знак след десетичната запетая се увеличава с една единица. Различно закръгляване се допуска само ако ЗВЕРБ или друг закон или правен акт на Европейския съюз го предвижда. При спазване на посочените правила дължимите суми в диспозитива на съдебното решение ще бъдат посочени освен в лева и в евро.