Решение № 1075 от 23.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 7684/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С Решение № 6867 от 02.05.2023 г., постановено по гр.д. № 68525/2022 г. по описа на СРС, 33-ти състав Прокуратурата на Република България (ПРБ) е осъдена да заплати на Б. А. К. на основание чл. 2б ЗОДОВ във вр. с вр. с чл. 6, § 1 ЕКПЧ сумата от 15000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие нарушение на правото на разглеждане в разумен срок на наказателно производство по пр. преписка № 51834/2006 г. по описа на СРП, обединена с пр. пр. № 7580/2007 г. по описа на СРП, ведно със законната лихва от влизане на решението в законна сила до окончателното погасяване на задължението, както и разноски в размер на 375 лв., съобразно уважената част от иска. В срока по чл. 259 ГПК е депозирана жалба от ответника ПРБ с доводи за неправилност на първоинстанционното решение, при твърдението същото да е постановено по нередовна искова молба, доколкото не били конкретизирани вида на претърпените вреди. Сочи неправилно в атакувания акт да е прието, че исковата молба е процесуално допустима. Счита, че не се установява по делото да са нарушени права на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок, както и да са налице неправомерни действия от длъжностни лица от Прокуратурата, които да са довели до неоснователно забавяне на производството. Излагат се съображения ищецът да не е претърпял неимуществени вреди в обема и интензитета, които съдът е приел. Поддържа размерът на присъденото обезщетение да е завишен и не съответства на принципите на чл. 52 ЗЗД. По изложените съображения иска от съда да отмени постановеното решение в обжалваната част, а при условията на евентуалност да намали размера на присъденото обезщетение. В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца Б. К., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Прави искане за отхвърляне на въззивната жалба и за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски. Депозираната извън срока по чл. 259 ГПК въззивна жалба от ищеца Б. К. е върната с влязло в сила разпореждане на СРС от 02.06.2023 г. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното: Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на Прокуратура на Република България. Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което същата е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съдът е обсъдил всички относими към исковете доказателства, както и извършените от СРС действия по дати, като е изложил пълно и задълбочено установената по делото фактическа обстановка. Във въззивното производство не са ангажирани нови доказателства, поради което не се налага промяна във фактическите изводи, направени от първоинстанционния съд в обжалваното решението, към които настоящият състав препраща на основание чл. 272 ГПК. Въз основа на установените пред СРС факти и като съобрази оплакванията във въззивната жалба, настоящият състав намира следното: СРС е сезиран с искове с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за заплащане на сумата 20000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди причинени в резултат от нарушение правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок в периода 13.07.2007г. до 12.10.2021 г. съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията по наказателно производство по пр. преписка № 51834/2006 г. по описа на СРП, обединена с пр. пр. № 7580/2007 г. по описа на СРП. С обжалваното решение районният съд е уважил предявения от Б. А. К. против Прокуратурата на РБ иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на осн. чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 15000 лв., ведно със законната лихва от влизане на решението в сила до окончателното й изплащане като е отхвърлил претенцията за разликата до предявения размер от 20000 лв. като неоснователна. Предмет на оспорване във въззивното производство е посоченото по – горе решение на СРС, в частта, в която е уважен иска с правно основание чл. 2б ЗОДОВ - за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15000 лв., в резултат от забавено разглеждане и решаване разумен срок в периода 13.07.2007г. до 12.10.2021 г. съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията по наказателно производство по пр. преписка № 51834/2006 г. по описа на СРП, обединена с пр. пр. № 7580/2007 г. по описа на СРП. Решението не се оспорва в частта, в която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над размер от 15000 лв. до пълния предявен размер от 20000 лв., поради което в тази част е влязло в сила. Безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните са фактите, че на 29.05.2015 г. на ищеца е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2 във вр. с чл. 201 във вр. с чл. 26, ал. 1 НК, въз основа на което е било проведено наказателно производство, както и че на 12.10.2021 г. по н.о.х.д. № 1757/20211 г. по описа на СРС, 108 с-в е постановено определение за прекратяване на наказателното производство срещу ищеца. По повод подадени от С.Б.М.Б. и М.А.А. /пълномощник на „И.“ ООД/ жалби срещу ищеца Б. К. са образувани две досъдебни производства, продължили впоследствие в едно общо такова. С постановление от 22.03.2007 г. по ДП № 70172/2007 г. по описа н 4РПУ-СДП, пр. пр. № 7580/2007 г. по описа на СРП е образувано предварително производство срещу Б. А. К. за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 201, ал. 1 НК. С постановление за образуване на досъдебно производство от 13.07.2007 г. по пр. пр. № 51834/2006 г. по описа на СРП е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител за извършено престъпление по чл. 260, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. В първите призовки, изпратени до ищеца Б. А. К., същият е посочен като обвиняем, макар и все още да не е бил привлечен официално в това качество. Ищецът е давал неколкократно обяснения в производството, преди да бъде привлечен в качеството си на обвиняем - 21.02.2007 г., 01.03.2007 г., 9.07.2008г. С постановление от 26.06.2009 г. е възобновено спряно досъдебно производство по ДП70172/2007 г. по описа н 4РПУ-СДП, пр. пр. № 7580/2007 г. по описа на СРП, материалите от която е постановено да се присъединят към пр. пр. № 51834/2006 г. по описа на СРП, както и в случай, че се съберат достатъчно доказателства за виновността на Б. К. да се изготви проект на постановление за привличането му в качеството на обвиняем. С постановление от 29.06.2015 г., предявено на 02.09.2015 г., Б. К. е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 206, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. На същата дата е разпитан в качеството на обвиняем и спрямо него е взета мярка за неотклонение „Подписка“. С постановление от 22.03.2016 г. ищецът е привлечен повторно като обвиняем за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК, като същото му е предявено на 11.04.2016 г., на която дата е и разпитан в качеството на обвиняем. С постановление от 18.10.2016 г. К. е привлечен за трети път в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК, което му е предявено на 31.10.2016 г., на която дата К. е и разпитан в качеството на обвиняем. Обвинителният акт срещу ищеца е внесен в Софийски районен съд на 30.11.2016 г., като е образувано НОХД № 20897/2016 г., приключило с присъда от 12.10.2020 г., с която К. е бил признат подсъдимия за виновен и му е наложил наказание, а мотивите към нея са обявени на 15.03.2021 г. Последната е била отменена от СГС с решение № 97/09.08.2021 г. по ВНОХД № 1760/2021 г., по въззивна жалба на ищеца К., като делото е върнато на СРС за ново разглеждане от друг състав на съда. Наказателното производство е било прекратено в о.с.з. от 12.10.2021 г. по н.о.х.д. № 11757/2021 г. по описа на СРС, 108 с-в на основание настъпила давност за наказателно преследване. Продължителността на наказателното производство е почти 14 години и 7 месеца, като релевантният период, за който ищецът претендира обезщетение е от 13.07.2017 г. до 12.10.2021 г. или 14 години и 4 месеца почти. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Съгласно чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС. В разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ са посочени примерно критериите, въз основа на които съдът прави преценката дали е допуснато нарушение на правото на процес в разумен срок. При съобразяване на тези факти съдът дължи съпоставката между продължителността на воденото производство и разумния срок, за който лицето следва да получи правосъдие. При преценката на продължителността на разумния срок следва да се съобрази баланса между интересите на лицето да получи бързо правосъдие и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на едно съдебно производство, с цел постановяване на законосъобразен съдебен акт. В практиката си върховната инстанция, която настоящият съдебен състав споделя, приема, че при преценката си за разумността на периода на разглеждане на съдебното производство, съдът дължи съобразяване на сложност на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните органи, като за да прецени сложността на делото съдът преценява естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на участниците в производството и на свидетелите, нуждата се получат документи по делото, естественото на необходимите доказателства, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и т. н. (в този смисъл решение № 66/2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г. на ВКС, ІІІ ГО и № 76/2016 г. по гр. д. № 5721/2015 г. на ВКС, на ІІІ ГО). Със ЗОДОВ законодателят е уредил специална отговорност на държавата, която е обективна и не е обвързана с вина на длъжностното лице-пряк причинител на вредите. Отговорността на държавата е специфично проявление на принципа за отговорност на възложителя на работа по чл. 49 ЗЗД и тя също е гаранционно-обезпечителна. ЗОДОВ определя специалния ред и условия за обезщетение, като за неуредени случаи се прилагат общите разпоредби на ЗЗД, съобразно § 1 от ДР на ЗОДОВ. Нормата на чл. 2б ЗОДОВ създава компенсаторен механизъм за бавно правосъдие. С нея е предвидена самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Претенцията за обезщетение, съгласно чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ, се разглежда по ЗОДОВ и реда на ГПК. Критериите, въз основа на които съдът прави преценката дали е допуснато нарушение са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Отговорността на държавата по ЗОДОВ обхваща всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Елемент от фактическия състав на отговорността на държавата по чл. 2б ЗОДОВ е установяване на нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Предвид изложеното до момента, обосновано и в съответствие със събраните по делото доказателства, СРС е приел, че за основателност на иска с правно основание чл. 2б ЗОДОВ в тежест на ищеца, при условията на пълно и главно доказване, е да докаже, че е страна по твърдяното наказателно производство, по което е налице влязъл в сила акт за прекратяване; че е допуснато забавяне от страна на ответника извън разумния срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, преценен съобразно фактическа и правна сложност на делото, поведението на компетентните органи и поведението на самия носител на правото; че е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение, както и че е претърпял твърдените неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица именно от продължителния срок на разглеждане на производството, предмет на настоящото дело. Като е съобразил всички писмени и гласни доказателства събрани в производството, обосновано СРС е приел, че в процеса се установява нарушаване на правото на ищеца за разглеждане и решаване в разумен срок на наказателно производство по пр. преписка № 51834/2006 г. по описа на СРП, обединена с пр. пр. № 7580/2007 г. по описа на СРП. Обективен и съществен критерий е дали е нарушено правото за разглеждане на делото в разумен срок или не е нарушено, работено ли е по делото постоянно, ритмично и без особени прекъсвания и забавяния. Това са обстоятелства, свързани с поведението на компетентните органи по смисъла на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и решаващият съд е длъжен да прецени. Както е посочил и СРС, това наказателното производство се отличава с фактическа сложност на разследването и извършването на множество процесуално-следствени действия и събиране на доказателства. Процедурната възможност за спиране на досъдебното производство на основание чл. 244, ал. 1, т. 2 НПК, използвана петкратно в настоящия случай за срок от общо около две години, не може да обоснове заключение, че не е нарушено изискването за приключване на производството в разумен срок. Това е така, защото макар да е било спряно досъдебното производство, висящността на същото е била запазена, което е довело и до нарушаване на един от основните принципи в наказателното производство, прогласен с разпоредбата на чл. 22, ал. 2 НПК. Периодът на спиране е част от продължителността на наказателното производство и не следва да се изключва от общата му продължителност, противно на възражението на въззивника. Въззивната инстанция споделя изводът на районния съд, че времето, през което е останало спряно досъдебното производството до установяване и издирване на извършителя на престъплението от органите на МВР, се включва в продължителността на релевантния период на производството, като обстоятелство от значение за преценката за разумен срок - чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, и при основателност на иска, държавата следва да бъде осъдена чрез представляващия я процесуален субституент - Прокуратурата, за вредите от осъщественото забавяне, доколкото прокурорът е ръководно-решаващият орган в хода на предварителното производство (в този смисъл решение № 161 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 105/2020 г. на ВКС, III г. о.). Извършваните в досъдебната фаза действия по разследване са били сравнително ритмични, но се наблюдават и неколкократни забавяния за по-продължителен период от време между тях. Установява се да са постановяване многократно заключителни постановления с мнения за прекратяване на наказателното производство от дознател 5.10.2007 г., 26.07.2008г., след всяко от което е налице известно забавяне до предприемане на последващо действие от наблюдаващия прокурор. Видно от данните по делото, в досъдебната фаза на производството са правени многобройни искания за продължаване на установените в НПК срокове за провеждане на разследване, с постановление на СРП от 18.06.2012 г. ДП било прекратено, отменено от СРС с определение от 14.01.2013 г. по ч.н.д. № 22812/2012 г., а делото върнато на СРП, което довело до забавяне на производството със срок от около половин година. Наред с това районният съд правилно е приел, че движението на наказателното производство в съдебната фаза е било също сравнително ритмично, като заседанията – общо единадесет проведени, са отлагани и насрочвани в кратки срокове, с изключение на четири от тях, когато заседанията са отложени за срок от поне 5 месеца, като на забавата след м. март 2020 г е повлияло и обявеното извънредно положение в страната, доколкото едно заседание не е проведено и е отложено, което е довело да забавяне с около десет месеца по обективни причини, а именно обявената епидемична обстановка в страната. Мотивите към присъдата по н.о.х.д. № 20897/2016 г. по описа на СРС са обявени 5 месеца след произнесената присъда, което допълнително е допринесло за неоправданото забавяне на производството. Образуваното в.н.о.х.д. № 1760/2021 г. по описа на СГС, както и последващо образуваното н.о.х.д. № 11757/2021 г. по описа на СРС се характеризират с ритмично движение на делата, без да са допринесли неоснователно за общото забавяне на производството поради бездействие на правоохранителните органи Първоинстанционният съд е отчел и поведението на ищеца в рамките на наказателното производство, като е приел, че същият също е допринесъл за продължителността на производството, доколкото е обжалвал постановлението за привличане на обвиняем и това е довело да забавяне на процеса с около два месеца. Същото обаче според настоящия състав следва да се тълкува като упражняване на предоставени от закона права на обвиняемия, макар и обжалването да е било неоснователно, а и установената забава е несъществена с оглед цялостната продължителност на процеса. В заключение въззивният състав споделя изводите на СРС, че в производството е доказано забавяне в разглеждането на процесното наказателно производство по пр. преписка № 51834/2006 г. по описа на СРП, обединена с пр. пр. № 7580/2007 г. по описа на СРП в разумен срок по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, доколкото същото е прекратено от СРС, 108 с-в с определение по н.о.х.д. № 11757/2021 г., поради изтичане на абсолютната давност за престъплението, в което е обвинен ищецът. Настоящият въззивен съд намира за неоснователно оплакването за нередовност на исковата молба, доколкото видно от същата ищецът в достатъчна степен е изложил конкретните неимуществени вреди, които е търпял от неразумно продължилото наказателно производство. Следва да се посочи, че не е и необходимо да се посочват изчерпателно всички конкретно търпени вреди, респективно негативни преживявания от ищеца с оглед оборимата презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява неимуществените вреди, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в правораздаването и изобщо в държавността поради забавянето на делото, а на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди (имуществени и неимуществени), причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. (в този смисъл практиката на ЕСПЧ (решение от 10.02.2011 г. по делото R. v. Bulgaria по жалба № 18382/05, решение от 13.07.2017 г. по делото Velkova v. Bulgaria по жалба № 1849/08, както и Решение № 60242/13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на ВКС, III г. о., Решение № 18/20.02.2014 г. по гр. д. № 2721/2013 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 48/6.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на ВКС, IV г. о и др.). Ищецът твърди забава на наказателното производство по вина на органите на ПРБ, като в случая не е необходимо изрично посочване на актовете, с които ответникът е забавил производството, доколкото същите подлежат на установяване в образуваното гражданско производство. На следващо място неоснователно е и възражението за недопустимост на производството с оглед разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. Видно от приетото по делото писмо от Министерство на правосъдието от 16.11.2022 г. на ищеца К. е било предложено споразумение във връзка с негово заявление от 25.03.2022 г., по което последният не е изразил желание за сключване, срокът за което е изтекъл на 22.09.2022 г. Ето защо МП е счел за окончателен акт по преписката изпратеното на ищеца предложение. Видно от приобщените по делото материали от н.о.х.д. № 11757/2021г. по описа на СРС, НО, 108 с-в. делото е било изискано от ИВСС във връзка с депозирано заявление, след което същото е върнато на съда. С оглед на изложеното въззивната инстанция приема, че в конкретния случай административната процедура за обезщетение за вреди по реда на Глава „Трета“, б. „a“ ЗСВ е изчерпана, доколкото ищецът е депозирал заявление по този ред, предложено му е споразумение, което същият не е приел, поради което и исковата молба не е недопустима на основание чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. Следователно правилен и обоснован е изводът на районния съд в горния смисъл. Правилно първоинстанционният съд е приел, че началният момент, от който следва да се брои срокът на продължителност на наказателното производство, е 22.03.2007 г., когато е с постановление по пр. пр. № 7580/2007 г. по описа на СРП е образувано предварително производство срещу Б. А. К. за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 201, ал. 1 НК, от който ищецът К. е могъл да търпи вреди от воденото наказателно производство, макар и към този момент на същия да не е повдигнато обвинение. Така приетото не противоречи на константната практика на ВКС, макар същата да е по приложението на чл.. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, но в случая е релевантна, и в случаите, когато първоначално досъдебното наказателно производство е образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, а едва по- късно ищецът е бил уличен и/или срещу него е било повдигнато обвинение за същото престъпление, той търпи вреди от наказателното преследване и в периода от време преди уличаването му, респ. – повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за което производството първоначално е образувано срещу неизвестен извършител; в тези случаи ищецът търпи вредите от наказателното преследване от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деяние, което единствено той би могъл да извърши. (в този смисъл и решение № 51/11.03.2021 г. по гр. д. № 2340/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 425/01.12.2015 г. по гр. дело № 3143/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 230/04.12.2017 г. по гр. дело № 4874/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 187/13.06.2012 г. по гр. дело № 1215/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 341/05.10.2012 г. по гр. дело № 1310/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 353/06.11.2015 г. по гр. дело № 892/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 397/26.11.2015 г. по гр. дело № 6047/2013 г. на ВКС, ІV г.о.). Именно такъв е и настоящият случай, доколкото в исковата си молба ищецът е изложил именно такива твърдения, че в продължение на осем години е живял в напрежение за повикване от разследващите, дали ще бъде привлечен като обвиняем. От ангажираните доказателства се установява, че макар и досъдебното производство „формално“ да се е водело срещу неизвестен извършител, е видно, че инициираното проверка е именно във връзка с обвинение за извършено присвояване на средства от „И.“ ООД в качеството му на управител, какъвто е бил ищеца по време на извършеното деяние. Наред с това в постановленията на СРП за възобновяване и удължаване на срока за разследването изрично е указвано в случай, че се съберат достатъчно доказателства за виновността на Б. К. да се изготви проект на постановление за привличането му в качеството на обвиняем. Последното нееднозначно сочи, че наказателното производство интервенира в правната сфера на ищеца К.. В подкрепа на горния извод е и съображение 21 от Решение на ЕСПЧ по делото „Я. и други срещу България“ от 23 септември 2010 г. „Съдът припомня, че по отношение на наказателни дела член 6 от Конвенцията е в сила от момента, в който едно лице бъде „обвинено”. Според практиката на Съда думата „обвинение” по смисъла на член 6 § 1 трябва да се тълкува като имаща самостоятелно значение в контекста на Конвенцията, а не въз основа на значението й в националното право. И докато думата „обвинение” за целите на член 6 § 1 от Конвенцията може най-общо да бъде дефинирана като „официално уведомление, връчено на лице от компетентния орган по обвинението за извършено наказателно престъпление”, в някои случаи тя може да може да включва и други мерки, които косвено загатват за подобно обвинение и които едновременно с това засягат съществено ситуацията на уличения (вж. сред много други Девеер срещу Белгия (Deweer v. Belgium), 27 февруари 1980 г., § 46, Серия А № 35, Екле срещу Германия (Eckle v. Germany), 15юли 1982 г., § 73, Серия А № 51 и Кориляно срещу Италия (Corigliano v. Italy), 10 декември 1982 г., § 34, Серия А № 57)“. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя – ответник, че не следва да отговаря за причинените на ищеца вреди от съдебната фаза на наказателното производство. Прокуратурата на РБ е надлежен ответник по исковете за вреди от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано, като отговорността обхваща целия период на наказателното производство. Отговорността на ответника не се изчерпва само с повдигането, но е свързана и с поддържането на повдигнатото незаконно обвинение. Софийски градски съд споделя изводите на районния съд относно наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ за претърпените неимуществени вреди при условията на чл. 2б ЗОДОВ по предявения иск за вреди в резултат на притеснения, негативни психични преживявания, поради разглеждане на делото в неразумен срок. Настъпилите за ищеца вреди от това забавяне и тяхната причинна връзка с продължителността на съдебното производство се установяват от изслушаните пред СРС показания на свидетелите К.а и В.. Св. В. споделя, че воденото продължително производство психически се отразило зле на ищеца, променил се, непрекъснато говорел за делото, казвал, че не издържа, не можел да спи, ходел по много лекари и пиел много лекарства. Изяснява, че лекарствата, които пиел повлияли и на трудовата му ангажираност като невъоръжена охрана, тъй като бил пенсионер, тъй като не го задържали на работата. Имал високо кръвно и исхемична болест на сърцето, за което пиел лекарства, поради притесненията от последните 15 години. Съдът кредитира тези показания като логични и непротиворечиви. Съдът цени при условията на чл. 172ГПК и показанията на св. К.а съобразявайки, че същата е съпруга на ищеца и ги приема като логични и непротиворечиви, доколкото се подкрепят и от показанията на св. В.. От същите се установява, че ищецът е преживявал тежко всяко заседание, производството му се е отразило тежко на психиката, като се е налагало да пие транквиланти, а понякога и диазепам, за да се успокои и спи. Стресът повлиял и на физическото му здраве, не се хранел и отслабнал, не можел да спи. При определяне на справедливото обезщетение районният съд е отчел и взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение „подписка“, наложена на 02.09.2015 г., потвърдена от СРС по н.о.х.д. № 20897/2016 г. по описа на СРС, която действително е най- леката такава, но въпреки това въздейства и ограничава правата на лицето, комуто е наложена. С оглед изложените съображения, СРС приема, че в резултат на увреждането - необоснованото забавяне на процесното наказателно производство, за ищеца са настъпили неимуществени вреди, преживени негативни емоции - притеснение, страх, гняв, обида. Житейски обоснован е извода на СРС, че всяко забавяне на съдебното производство, по което лицето е страна, неизбежно рефлектира неблагоприятно в неимуществената му сфера. По основния спорен въпрос за размера на обезщетението за неимуществени вреди и като съобрази становищата на двете страни и установените в производството факти, в тяхната съвкупност, въззивният съд намира следното: Съгласно чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението на неимуществени вреди, съдът следва да съобрази общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезите на чл. 2б ЗОДОВ, следва да се вземат предвид и общите правила на чл. 52 от ЗЗД – обезщетението се определя по справедливост (съгл. § 1 от ДР на ЗОДОВ) и по чл. 4 ЗОДОВ. Съгласно трайно установената практика на ВКС (т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 306/18 от 22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 19/23.07.2019 г. по гр. дело № 2026/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 11/27.01.2014 г. по гр. дело № 3684/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 130/13.04.2011 г. по гр. дело № 951/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и пр.), понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Според решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, „такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото поведение при съответния деликт. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател.“ ВКС приема още, че при иска по чл. 2б ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. То следва да е достатъчно по размер за репарирането на неимуществените вреди в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече - с оглед особеностите на конкретния случай, като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, респ. - не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. В обобщение следва, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се подчинява на общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като при определянето му съдът следва да вземе предвид и възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната. Понятието "справедливост", по смисъла на чл. 52 ЗЗД, е свързано с преценка на редица обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразят от съда при определяне размера на обезщетението. Предназначението за обезщетението за морални вреди е да възмезди претърпените лична болка и страдания на ищеца, а неимуществени вреди са предмет на конкретна преценка на психическото и емоционално състояние на всеки индивид, като следва да се съобразят конкретните предпоставки, като - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение. Всяко наказателно производство води до изпитване на негативни емоции и стрес у обвинения с оглед очакването на бъдеща репресия. В конкретния случай по делото е безспорно установено, че наказателното преследване е продължило почти 14 години и 7 месеца, с оглед конкретно заявения период от ищеца от 13.07.2007 г. до 12.10.2021 г. – почти 14 години и 4 месеца, безспорно е причинило на ищците вреди, които обичайно засягат по негативен начин психическото и физическото състояние на човека. При тези данни, правилно въззивният съд е приел, че ищецът е претърпял негативни емоционални преживявания от забавянето на наказателното производство, поради което му се дължи обезщетение, съобразявайки продължителността на преживените негативни емоции от ищеца и степента на засягане на начина му на живот и негативните последици в ежедневието му, отражението върху общото му физическо и психическо здравословно състояние, настъпилата промяна в трудовата му ангажираност, взетата мярка за неотклонение „Подписка“, макар и в най-ниска степен да ограничава личността на ищеца, наличието на водено преди това наказателно производство срещу ищеца, поради което негативните емоции от настоящото са с по-нисък интензитет. Неправилно обаче е приел, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди, който би удовлетворил обществения критерий за справедливост е в размер на 15000 лв. В настоящия случай съдът намира първата инстанция да е определила обезщетение в завишен размер. В тази връзка са основателни възраженията на въззивника, че няма данни какво е било здравословното състояние на ищеца преди забавеното решение, нито по делото е изслушана съдебно-медицинска експертиза, която да докаже, че заболяванията му са провокирани само от процесния деликт. Съдът не може да се позове на ноторни факти, че стресът е предизвикал хипертония, респективно исхемична болест на сърцето на ищеца – не са налице такива факти и заболяванията на лицето с причините за тях не са ноторни факти. Също така факторите за това широко разпространено заболяване са многобройни и сложни в своя генезис. Следва да се посочи, че ищецът не е доказал да е претърпял вреди над обичайните, поради което, съдът намира, че справедливият размер на обезщетение на причинените неимуществени вреди на ищеца, който би удовлетворил обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, с оглед на конкретните обстоятелства по делото, както и предвид характера на обезщетението, служещо преди всичко за морално удовлетворение на пострадалите и същевременно имащо възпиращо и предупредително значение за нарушителя, следва да бъде определен на 12000 лв., до който и претенцията на ищеца се явява основателна. Присъждането на сума, по-голяма от посочената, би довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено разместване. Присъждането на обезщетение само по себе си съдържа морално удовлетворение, признаване, че е допуснато нарушение на правото на страната да получи разглеждане и решаване на спора в разумен срок, като размерът на паричната сума е за репариране на действително претърпените вреди и не може да служи за обогатяване. Съдът намира за неоснователна защитната теза на въззивника, че доколкото ощетеното дружество е заличено, то няма увреден. Безспорно ощетеното дружество се установи да е заличено в хода на наказателното преследване, тъй като са били налице данни за извършено престъпление, наказателната преследване е продължило предвид факта, че не са налице нито една от предпоставките за неговото прекратяване визирани в чл. 24 НПК. Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която исковата претенция срещу ПРБ е уважена за сумата над 12000 лв. и вместо него бъде постановено решение, с което искът за разликата над 12000 лв. до присъдените 15000 лв. следва да бъде отхвърлен. Решението следва да бъде отменено и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разликата над сумата от 300 лв. до присъдения размер от 375 лева – разноски по делото. Решението в останалата част следва да се потвърди. По разноските във въззивното производство: Пред въззивната инстанция въззиваемата страна К. претендира разноски в размер на 3000 лв. за адвокатско възнаграждение, като с оглед отхвърлената част от иска същият има право на разноски в размер на 2400 лв. Въззивникът своевременно е направил възражение за прекомерност на същото, което въззивната инстанция намира за основателно с оглед защитавания интерес, правната и фактическа сложност на спора и броя на проведените заседания. Ето защо намалява същото на 1400 лв. Въззивникът-ответник Прокуратурата на Република България не е направил разноски в процеса, поради което такива не се дължат. Така мотивиран, Софийският градски съд