Решение № 346 от 19.12.2024 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 480/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на Й. Н. Н. от •••••, действащ чрез пълномощника си адв.В. Н. от САК, срещу решение №285/21.06.2024г., постановено по т.дело №119/2023г. по описа на Окръжен съд -Варна, с което са били изцяло отхвърлени исковете за осъждане на застрахователя ДЗИ -ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ АД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000 лева за търпени от ищеца болки и страдания в резултат от загубата на неговия син Й. Й. А., починал при ПТП на •••••г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на произшествието на •••••г. до окончателното изплащане. В жалбата се излага, че решението на ВОС е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Твърди се, че по делото било безспорно установено, че настъпилото ПТП, причинено виновно от водача на л.а.Рено Туинго с рег.№••••• – С. И. С., довело до смъртта на низходящ на ищеца Й. А.. Твърди се, че за това събитие е налице влязла в сила присъда на наказателния съд, която се ползва със задължителна сила относно меродавните за деликта обстоятелства съгл.чл.300 ГПК. Въззивникът излага, че неправилно съдът приел, че за процесния случай е приложима разпоредбата на чл.493, ал.2, т.1, б.а вр.ал.3 от КЗ като поради това отхвърлил иска. Съгласно посочената разпоредба, застрахователят може да откаже да заплати на тези от пострадалите лица, за които установи и докаже, че доброволно са се качили в МПС и са знаели, че владението му е отнето чрез кражба, грабеж или престъпление по чл.346 НК. Твърди се, че в разрез със събраните по делото доказателства, без да ги анализира поотделно и в съвкупност, съдът приел, че синът на ищеца /пътник в процесния автомобил/ е знаел за противозаконното отнемане на автомобила, с който е причинен деликта. Съдът посочил в мотивите си единствено бланкетно, че се позовава на свидетелските показания на третото лице -помагач С. и обясненията на св.М.Х. както и правилата на формалната и житейска логика. В тази връзка въззивникът твърди, че съдът нарушил нормите на чл.236 и чл.235 ГПК като не е мотивирал акта си и не е обосновал приетите за установени факти, не е изложил съображения относно кредитираните и некредитирани от него доказателства по делото. /вкл. свидетелски показания, а и обяснения на третото лице - помагач/ Излагат се доводи, че свидетелят не е могъл да знае, съответно да свидетелства за факт, който не му е бил известен. Излагат се съображения за заинтересованост на третото лице - помагач, съответно за необективност и недостоверност на дадените от него обяснения. Индиция, че пострадалият е знаел за кражбата на автомобила липсвали и в наказателното производство както и в постигнатото там споразумение, с което С. С. се признал за виновен за извършената кражба на л.а.Рено Туинго. Поради това се твърди, че в гражданското производство не е установена хипотезата на приложената материалноправна разпоредба на чл.493, ал.3 КЗ, а именно че пострадалият е знаел за престъпното присвояване на МПС. Поради това, въззивникът счита, че съдът е постановил неправилен и немотивиран съдебен акт, който следва да бъде отменен. На следващо място, въззивникът поддържа твърденията си по основателността на иска – по материалноправната легитимация на ищеца съгл. очертания с ППВС 4/1961г. кръг на правоимащи лица, действително търпените от него болки и страдания от загубата на неговия син – пострадал при процесното ПТП, относно справедливия размер на претендираното обезщетение в размера от 150 000 лева. Претендират се и сторените в двете инстанции съдебно-деловодни разноски, вкл. адв.възнаграждение. В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор на насрещната страна чрез ю.к.П. Н., за неоснователност на въззивната жалба. Страната споделя изложените в решението на ВОС фактически и правни изводи. Счита решението за правилно и обосновано. Счита, че е налице хипотезата на чл.493, ал.2 вр.ал.3 от КЗ. Поддържа, че застрахователят е успял да докаже в процеса основание за изключване отговорността му съгласно цит.материалноправна норма, поради което правилно искът е бил отхвърлен. Твърди, че посредством свидетелските показания на св.Х. и обясненията на третото лице, е успял да установи, че пострадалият е знаел релевантния факт, а именно, че водачът на автомобила С. противозаконно е отнел владението му както и че не е правоспособен водач като въпреки това доброволно се е качил в процесното МПС. Поддържа, че поради това ответникът е доказал правоизключващото си възражение. Оспорват се изложените доводи на въззивника за заинтересованост и недостоверност на събраните доказателства относно възражението на застрахователя. Отделно от изложеното, страната твърди, че не са налице и доказателства за търпените от ищеца болки и страдания, свързани със смъртта на неговия син като в тази връзка изразява съмнение за съществувала дълбока и емоционална привързаност между двамата – едно от основанията за това намира в това, че ищецът и неговият син са живели в различни населени места. Претендира се отхвърляне на жалбата и потвърждаване на съдебното решение ведно с присъждане разноските по делото. Предмет на производството е и постъпила бланкетна въззивна жалба от третото лице-помагач С. И. С. срещу решението на ВОС, без излагане на конкретни оплаквания срещу фактически или правни изводи на първата инстанция. Срещу въззивната жалба на третото лице е постъпил писмен отговор от страна на застрахователя за нейната неоснователност. Няма постъпил отговор от насрещната страна Й. А. Н.. В съдебно заседание пред настоящата инстанция въззивникът не се явява лично, но поддържа жалбата си с докладвана в заседанието писмена молба. Не въвежда нови доводи и факти нито прави нови доказателствени искания. Третото лице -помагач лично поддържа жалбата си като моли за по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди. Застрахователят, чрез ю.к.Н., оспорва въззивната жалба на изложените вече съображения в отговора си. Въз основа твърденията и възраженията на страните, събраните доказателства, ценени в съвкупност, доводите на страните и приложимите правни норми, съдът, в пределите на въззивното производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността, а по допустимостта в обжалваната част; по отношение правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата. С въззивната жалба е въведен като предмет на въззивно обжалване решението на първата инстанция в неговата цялост. Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими. Предварителните въпроси по спора са изяснени и обсъдени в постановеното по делото определение № 620/01.10.2024 г., в производството по чл. 267 ГПК. За да се произнесе по спора, въззивният съд съобрази, че производството е било образувано по искове на Й. А. Н. за осъждане на „ДЗИ-Общо застраховане“ЕАД, да заплати на ищеца сумата от 150 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в търпени болки и страдания в резултат от смъртта на неговия син Й. Й. А., починал вследствие на ПТП на ••••• г., на републикански път II-29, при движение от гр.Добрич към гр.Варна, на територията на общ.Аксаково, обл.Варна, по вина на водач на л.а.„Рено Туинго“, рег. № •••••, чиято отговорност към момента на инцидента е била застрахована при ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законна лихва върху търсеното обезщетение, считано от ••••• г. (датата на деликта), до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. С исковата молба ищецът твърди, че поради настъпилото произшествие е починал неговият син. Сочи се, че по повод ПТП е образувано наказателно производство, в което водачът на автомобила С. С. е признат за виновен за причиняване по непредпазливост смъртта на Й. А.. Обосновава активната си процесуална легитимация и интереса си от водене на производството с обстоятелството, че е баща на починалото дете. Поради това внезапната смърт на Й. А. е довела до множество страдания и огромни затруднения в семейство му. Излага подробни съображения, че отношенията между баща и син са били изключително близки и топли, характеризиращи се във взаимно разбирателство, обич и подкрепа. Тъй като причинителят на уврежданията е застраховано лице по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, валидна към момента на настъпване на събитието, ищецът е предявил застрахователната си претенция (със заявление от 03.02.2022 г.) пред ответника застраховател, при който е заведена щета, по която е отказано плащане на застрахователно обезщетение. Дружеството мотивирало отказа си, като посочило, че липсва законово основание за това. В срока по чл. 367 ГПК постъпил писмен отговор от ответната страна, с който се оспорва иска като неоснователен. Основното възражение на ответника е свързано с обстоятелството, че въпросната застраховка няма покритие по отношение на застрахователната претенция, тъй като процесният автомобил е бил противозаконно отнет от неговия водач и починалия Й. А.. Твърди, че в настоящия случай е налице кражба на въпросния автомобил, което обстоятелство е изрично установено в провелото се наказателно производство. Поради това намира за осъществени предпоставките по чл. 493, ал. 2 т. 1 б. „а“ КЗ, съответно липсва основание за застрахователя да извърши плащане по застрахователния договор. На следващо място ответникът оспорва размера на иска като недоказан и завишен, несъобразен със съдебната практика и принципа за справедливост в чл.52 ЗЗД. Ответникът релевира и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат съобразно чл.51, ал.2 ЗЗД. Приносът на пострадалия се аргументира както с кражбата на процесния автомобил, така и с нарушение разпоредбата на чл.137а ЗДвП, доброволното качване в автомобил, управляван от неправоспособен водач, липсата на предпазен колан, което е довело до изпадането на тялото му от автомобила, съответно е причинило настъпване на тежки увреждания и летален изход. В този смисъл и в условията на евентуалност, се претендира за редуциране размера на търсеното обезщетение. На следващо място отправя възражение за момента, от който следва да се присъди лихва за забава върху главницата. В производството пред първата инстанция е конституирано и трето лице – помагач на страната на ответника, лицето С. И. С. (деликвент, водач на лекия автомобил „Рено Туинго“, рег. № •••••), което не е изразило становище по претенциите. Като безспорно в настоящото производство следва да се отдели обстоятелството, че при настъпило произшествие на ••••• г., Й. Й. А. (син на ищеца, на 15 години към ПТП) е починал, возейки се в автомобил „Рено Туинго“, с рег.№•••••, управляван от С. И. С.. Не е налице спор, че към момента на събитието е налице валидна застраховка, сключена по повод автомобил, по която е предявена на 03.02.22г. застрахователна претенция за изплащане на застрахователно обезщетение (чл.380, ал.1 КЗ) от бащата на починалото момче – Й. А. Н.. Не се оспорва, че застрахователят е отказал плащане. Не се спори, че смъртта на пострадалия е настъпила именно в резултат на ПТП, на място. Не се спори относно качеството на ищеца на лице от кръга на правоимащите лица съгл.ППВС №4/1961г. Застраховане гражданската отговорност на водача на автомобил, причинил ПТП, с оглед социалното значение на застраховката, има покритие и спрямо вредите, причинени на трети лица при управление на автомобила от всяко трето лице, вкл. несобственик съгласно чл.477, ал.2 от КЗ. Предпоставящ пред въззивния съд е въпросът по наличието на основание за изключване отговорността на застрахователя по арг. на чл.493, ал.2, т. 1, б.“а“ и ал.3 КЗ, съответно представлява ли настъпилото събитие покрит застрахователен риск и следва ли да се търси пряка отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице. В първоинстанционното производство съдът е бил сезиран с кумулативно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Правната норма, регламентирана в чл. 432, ал. 1 КЗ урежда и гарантира правна възможност на увреденото лице да предяви иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото деликвентът е сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност“, обезпечаваща неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на обезщетение на увреденото лице /чл.478, ал.2 КЗ/, обхваща следните две групи материалноправни предпоставки: 1/ застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или неимуществени вреди, които от своя страна да са пряка и непосредствена последица от противоправното поведение на застрахования и 2/ наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност“ между деликвент и ответник – застраховател, по което да е налице покрит застрахователен риск. Законодателят е предпоставил допустимостта на прекия иск на увреденото лице при настъпване на застрахователното събитие и от предявяване на претенция за плащане на обезщетение пред застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите (л. 62 – л. 65 от делото) и изтичане на тримесечен срок от искането за доброволно плащане (така чл.380, ал. 1 КЗ). Тези обстоятелства са налице и предявеният иск е допустим. В случая специфичното отличие от общата хипотеза е, че водачът /деликвент/ не е собственик на автомобила или лице, което е изрично или мълчаливо упълномощено за управлението на автомобила, по повод на който е сключена застраховката, а лице, което попада в изключението на чл.477, ал.2 КЗ, тъй като е придобил владението/държането на автомобила чрез престъпление. /не на законно основание/. В този смисъл е налице и изключението от покритие по чл.493, ал.2, т.1, б.а от КЗ, поради което отказът на застрахователя да покрие отговорността на този водач за причинените на пострадалия вреди, съответно на увреденото лице – негов баща, е основателен. В уточнение основанието за отказ от изплащане на обезщетение, независимо от наличието на покрит застрахователен риск и валидна застраховка на ГОА, е доразвито в следващата ал.3 на чл.493 КЗ. От приложената по делото влязла в сила присъда на наказателен съд (чието действие съдът зачита на основание чл. 300 ГПК) се установява, че деликвентът С. И. С., в качеството на водач на л.а. „Рено Туинго“, с рег.№•••••, е признат за виновен в извършване на транспортно престъпление по чл.343, ал.4, вр. с ал.3, б.“б“ вр. ал.1 от НК, тъй като на •••••г. е предизвикал ПТП на републикански път II-29, с посока на движение от гр.Добрич -гр.Варна и в резултат на това по непредпазливост причинил смъртта на пътуващия в автомобила Й. Й. А.. В този смисъл по въпросите дали е извършено деянието, съставомерно ли е то, неговата противоправност и вината на дееца, гражданският съд не дължи самостоятелна преценка съгласно чл.300 ГПК. Присъдата обвързва съда и с посоченото в диспозитива изпълнително деяние на престъплението – неспазване правилата по ЗДвП, конкретно чл.20 и чл.21 от закона както и бягството на водача от местопрестъплението. Същевременно, по делото е представено и споразумение №177/23.06.2021г. /на л.202/, по НОХД №1939/2021г., по описа на 32 състав на РС-Варна, с което подсъдимият по делото С. Ив.С. се признава за виновен в това, че на 18/•••••г., чрез използване на техническо средство, отнел процесния л.а. Рено Туинго с рег.№•••••, от владението на собственика му Н. И., без негово съгласие и с намерение да го ползва като е последвала повреда на ППС на главен път II -29 Варна -Добрич, в близост до военно поделение с.Л.Каравелово и ППС е било изоставено без надзор – престъпление по чл.346, ал.2, т.1 вр.чл.195, ал.1, т.4, пр.2 НК. Съдебният акт е влязъл в законна сила на 23.06.2021г. В този смисъл, съдът намира за доказано изключението по чл.477, ал.2 и чл.493, ал.2, б.а от КЗ. Налице е отнемане на превозното средство, предмет на престъплението и обект на застраховане, чрез престъпление от водача на автомобила. Отговорността на застрахователя по риска "ГО" е функционална от тази на застрахования собственик на МПС и покрива вредите на всеки водач на застрахованото МПС, освен фактическата власт на последния да не е установена чрез престъпление: кражба, грабеж или такова по чл. 346 НК. Според решение №177 от 06.12.2018 г. по т. д. № 2394/2017 г. на ВКС, І т. о., пределите на задължителност и обвързаност на гражданския съд са очертани от мотивите към присъдата, от което разрешение - отнесено към конкретния случай, безспорно се установява, че С. И. С. заедно с М.Г. Х. и Й. Й. А. (пострадалият) заедно са участвали в противозаконното отнемане на л.а.„Рено Туинго“, с рег.№•••••. Въз основа на изложеното, съобразно събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания на св.Х. /л.212/ се установява, че пострадалият е знаел за отнемането на автомобила от С. С. /като сам е участвал в това деяние/ и доброволно се е качил в автомобила непосредствено преди самокатастрофирането му. Свидетелят не може да посочи дали пострадалият е знаел, че водачът С. няма СУМПС, че е неправоспособен водач. Отнесено към конкретния спор, съдът намира за установени предпоставките на чл.493, ал.3 КЗ – както субективния елемент на знание за начина на отнемане на МПС, така и доброволното качване в автомобила. Константна е практика на касационната инстанция, че имайки предвид правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса (чл.154, ал. 1 ГПК), в тежест на застрахователя е да докаже възраженията си срещу прекия иск, в случая – основанието по цитираната разпоредба на чл.493, ал.3 КЗ, съответно знанието на пострадалото /загинало/ лице, че управляваният от С. лек автомобил е бил отнет противозаконно. В настоящия случай не е налице оплакване във въззивната жалба за наличие на пропуск в доклада на първата инстанция при разпределяне на доказателствената тежест в процеса, поради което, независимо от недостатъчно прецизното указване подлежащите на доказване факти и обстоятелства, въззивният съд не е дължал служебно даване на указания на страните да ангажират съответни доказателства относно релевантните факти (така мотивите на ТР № 1/2013 г., на ОСГТК, на ВКС). В този смисъл въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и въведените от страните доводи и възражения. При формиране на вътрешното си убеждение, осъществявайки решаващата си функция, съдът следва да се съобрази с и приложи правилата на формалната и правна логика. От съвкупният анализ на събраните по делото доказателства се установява по категоричен начин, че процесното събитие е настъпило след противоправното поведение на водача на л.а.„Рено Туинго“, с рег.№••••• - С. И. С. (трето лице помагач в настоящото производство). Причиненият деликт е резултат от реалната съвкупност на противозаконно отнемане на автомобила и останалите, установени в присъдата по НОХД №1381/2022г. на ВОС, обстоятелства, формиращи извод за наличие на престъпен състав и деликт съгласно чл.45 ЗЗД. Налице е валидно сключена застраховка спрямо процесния автомобил с покритие към датата на ПТП. Независимо от настъпилото застрахователно събитие, настоящият състав намира, че водачът на автомобила С. И. С., не попада в кръга на застрахованите лица, чиято гражданска отговорност е предмет на застраховката по смисъла на чл.477, ал.2 КЗ, тъй като е управлявал автомобил, отнет чрез извършено престъпление -установено пряко от приложеното по делото споразумение по НОХД №1939/2021г. на ВРС. Съгласно чл.383 НПК, одобреното от наказателния съд споразумение има последиците на влязла в сила осъдителна присъда, която е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено, неговата противоправност и вината на дееца, защото именно те са били предмет на изследване в това производство - чл.300 от ГПК. От разпита на свидетеля М. Х. се установява, че в нощта на събитието ••••• г., посочените три лица са били заедно в дома на С.. Тримата излезли да се разходят, като стигнали до къща с двор, в която се намирал процесния автомобил. Там свидетелят Х. изчакал С. С. и пострадалият Й. А., които влезли в двора на къщата, за да вземат колата, след което се возили в същата. Автомобилът бил управляван от С., до него стоял Й. Й., а на задна седалка – свидетелят. Престъпното отнемане на автомобила съдът намира за установено пълно и главно. Тези обстоятелства са относими към основанието за отказ на застрахователя да изплати обезщетение за причинените от деликта вреди по арг. на чл.477, ал.2 и чл.493, ал.2, т.1, б.“а“КЗ. Приложимата в настоящия спор хипотеза, в която въпреки застрахователно покритие, застрахователят може да откаже изплащане на обезщетение, е различна от посочената в ал.4 на същата разпоредба, където застрахователят разполага единствено с правото да направи възражение за съпричиняване на вредите. Съгласно въведеното от ответника материалноправно възражение по чл.493, ал.3 КЗ, застрахователят може да откаже заплащане на тези от пострадалите лица, за които успее да докаже, че доброволно са се качили в МПС и са знаели, че владението му е отнето чрез кражба, грабеж или престъпление по чл.346 НК. В тази връзка съдът съобразява както задължителните релевантни факти, обхванати от обективните предели на споразумението, постигнато в наказателното производство относно престъпление срещу собствеността по чл.346 НК, така свидетелските показания на св.Х. и обясненията на деликвента, конституиран като трето лице помагач на застрахователя С. С.. Показанията на св.Х. са непосредствени и преки, а отговорите на третото лице -помагач С. кореспондират на останалите доказателства по делото. При формиране вътрешното си убеждение въззивният състав съобразява и правилата на формалната логика, които също сочат на установяване предпоставките по чл.493, ал.3 КЗ – знанието на пострадалия Й. за обстоятелствата, при които е отнет автомобила, така и доброволното му качване в същия. Не са събрани доказателства, които да разколебават установеното посредством споразумението и свидетелските показания. В тази връзка съдът приема за законосъобразни направените от първата инстанция изводи относно неоснователността на прекия иск. Осъществени са кумулативно визираните в чл.493, ал.3 КЗ предпоставки, в резултат на което за застрахователя е възникнало право на отказ от изплащане на обезщетение на пострадалия, съотв. на увреденото от смъртта му лице. За разлика от предвидената в чл.477, ал.4 КЗ хипотеза, в чл.493, ал.3 КЗ законът урежда право на застрахователя да откаже изобщо определяне и изплащане на обезщетение, т.е. изключва отговорността му по прекия иск на увреденото лице. Именно поради това и конкретната хипотеза липсва в основанията за регрес съгласно чл.500 вр.чл.433 КЗ. Правото на отказ от изплащане на застрахователно обезщетение е надлежно упражнено както в рекламационното производство, така и в производството по чл.432 КЗ като застрахователят е доказал пълно и главно правоизключващото си възражение. Тези фактически изводи водят до правен извод за неоснователност на иска по чл.432 КЗ. Такъв поради функционалната връзка е резултата и по отношение на претендираните лихви върху обезщетението. Поради достигане до идентични правни изводи с тези на първата инстанция, решението следва да бъде потвърдено. По отношение жалбата на третото лице -помагач на застрахователя С. С., съдът намира същата за недопустима. При отхвърляне на предявения пряк иск по чл.432 КЗ спрямо застрахователя, за деликвентът не съществува правен интерес от обжалване на решението, което е благоприятно за него. В тази част въззивното производство като образувано по недопустима жалба, следва да бъде прекратено. По разноските: При този изход на спора не се налага ревизиране на решението на окръжен съд относно разноските, а за настоящата инстанция разноски се следват на въззиваемата страна - застраховател. Същата своевременно е направила искане за присъждане на разноски, представляващи ю.к. възнаграждение. В полза на застрахователното дружество следва да бъде присъдено ю.к. възнаграждение, доколкото същото е процесуално представлявано именно от ю.к. като на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК съдът определя възнаграждение на представителя в размер на 200 лв. за въззивна инстанция, на основание чл.78 ГПК и чл. 37 от ЗПП вр. чл. 25, ал. 2 от Наредба за заплащане на правната помощ, съобразявайки материалния интерес в производството и разглеждането на делото в едно съдебно заседание. По изложените правни изводи, съдът