Решение № 415 от 30.1.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 514/2022 г.

Съдът е сезиран с искова молба от „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК 831094393, против Д. М. М., ЕГН ••••••••••, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 430 и сл. ТЗ, вр. с чл. 86 ЗЗД, за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 709,94 евро – главница по Договор за банков кредит № ••••••••••/11.05.2011 г., сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД и ответника Д. М. М. (с имена към датата на сключване на договора Д. М. М.-В.); 259,57 евро – договорна лихва, дължима на основание т. 4 от Договора за кредит, за периода 05.02.2016 г. – 05.05.2021 г.; 438,30 евро – наказателна лихва (обезщетение за забава), начислена върху просрочената главница, дължима на основание т. 10 от Договора за кредит, за периода 05.02.2016 г. – 12.03.2020 г., дължима на основание т. 10 от Договора за кредит; 21,55 евро – лихва, начислена за периода 13.03.2020 г. – 13.05.2020 г., дължима на основание чл. 85 от ЗЗД, във връзка с чл. 306 от ТЗ; 204,86 евро – наказателна лихва (обезщетение за забава), начислена върху просрочената главница, дължима на основание т. 10 от Договора за кредит, за периода 14.05.2020 г. – 20.05.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед на изпълнение по чл. 410 ГПК в съда – 21.05.2021 г., до окончателното изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 29.05.2021 г. по ч. гр. д. № 8452/2021 г., по описа на Районен съд – Пловдив, VІІ гр. с. Ищецът твърди, че на 11.05.2011 г. бил сключен договор за банков кредит № ••••••••••/09.05.2011 г., по силата на който ищецът предоставил на ответницата кредит в размер на 1250 евро, който бил усвоен изцяло на 12.05.2011 г. Падежът настъпил на 05.05.2021 г., съгласно т. 3 от договора, но ответницата не погасила задълженията си. Поради липса на плащане, ищецът се снабдил със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 4854/29.05.2021 г. по ч. гр. д. № 8452/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, срещу която постъпило възражение в срок, при което за ищеца възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове за присъдените със заповедта суми, както следва: 709,94 евро – главница по Договор за банков кредит № ••••••••••/11.05.2011 г., сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД и ответника Д. М. М. (с имена към датата на сключване на договора Д. М. М.-В.); 259,57 евро – договорна лихва, дължима на основание т. 4 от Договора за кредит, за периода 05.02.2016 г. – 05.05.2021 г.; 438,30 евро – наказателна лихва (обезщетение за забава), начислена върху просрочената главница, дължима на основание т. 10 от Договора за кредит, за периода 05.02.2016 г. – 12.03.2020 г., дължима на основание т. 10 от Договора за кредит; 21,55 евро – лихва, начислена за периода 13.03.2020 г. – 13.05.2020 г., дължима на основание чл. 85 от ЗЗД, във връзка с чл. 306 от ТЗ; 204,86 евро – наказателна лихва (обезщетение за забава), начислена върху просрочената главница, дължима на основание т. 10 от Договора за кредит, за периода 14.05.2020 г. – 20.05.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед на изпълнение по чл. 410 ГПК в съда – 21.05.2021 г., до окончателното изплащане. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноските в двете производства. Ответницата е подала писмен отговор, с който изразява становище за частична основателност на предявените искове. Не оспорва, че между страните е сключен договор за банков кредит № ••••••••••/09.05.2011 г. от 11.05.2011 г. Възразява за изтекла погасителна давност по отношение на вноските за главница от 09.02.2016 г., 05.03.2016 г., 05.04.2016 г. и 05.05.2016 г. в размер общо на 39,88 евро, на основание чл. 110 ЗЗД. Поради изтекла погасителна давност, счита, че дължи договорна лихва за периода след 05.06.2018 г. в общ размер на 35,03 евро, като за разликата до претендирания размер от 259,57 евро счита, че е погасена по давност на основание чл. 111 ЗЗД. С оглед възражението за изтекла давност на част от вноските за главница, твърди, че не дължи и обезщетение за забава, като оспорва размера на претендираните наказателни лихви, доколкото същите били неясно изчислени. Претендира разноски. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, счита за установено от фактическа и правна страна следното: Сключването между страните – ищцовата банка „Първа инвестиционна банка“ АД, като кредитодател, и ответницата Д. М. М., като кредитополучател, на процесния Договор за банков кредит № ••••••••••/09.05.2011 г. от дата 11.05.2011 г. (с имена към датата на сключване на договора Д. М. М.-В.), не е спорно. Същото се установява и от представените с исковата молба писмени доказателства, а именно: подписан екземпляр от договора, ведно с приложенията към него. Предоставената в заем сума е в размер на 1250 евро, като в т. 4 от договора е уговорен годишен лихвен процент в размер на основния лихвен процент на годишна база, определен от БНБ, увеличен с надбавка 10,01 пункта. В т. 10 от Договора за кредит е предвидено, че плащания, дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнасят в просрочие и олихвяват с договорения в раздел ІІ, т. 4 лихвен процент /основния лихвен процент на годишна база, определен от БНБ, увеличен с надбавка 10,01 пункта/ плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва. Последното по същество представлява начисляване на мораторна неустойка при забавено плащане на падежирали вноски. Съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, кредитополучателят Д. М. е усвоила еднократно по банковата си сметка сумата от разрешения банков кредит в пълен размер 1250 евро на 12.05.2011 г. Просрочената и непогасена главница по процесния договор за кредит към 21.05.2021г., поради неплащане на главницата е в размер от 709,94 евро. Размерът на просрочените и непогасени задължения по договора по вноски, пера и периоди са описани в Приложение № 1 - Таблица към заключението, са: договорна лихва, начислена за периода 05.02.2016г. – 05.05.2021г., дължима на основание т. 4 от договора за кредит в размер на 259,57 евро; наказателна лихва /обезщетение за забава/, начислена за периода 05.02.2016г. – 12.03.2020г., дължима на основание т. 10 от договора за кредит, е 265,81 евро. Според допълнителната експертиза по делото, наказателна лихва /обезщетение за забава/, начислена за периода 21.05.2018г. – 21.05.2021г., при приложим размер на законната лихва е 72,43 евро, а в случай че се приложи лихвен процент в размер на договорната лихва, наказателната лихва /обезщетение за забава/, начислена за периода 21.05.2018г. – 21.05.2021г. вкл. възлиза на 202,81 евро; наказателната лихва за просрочени плащания за периода 14.05.2020 г. – 20.05.2021 г. е в размер на 205,41 евро, а за периода 13.03.2020 г. – 13.05.2020 г. – в размер на 34,23 евро, според експертизата. Доколкото процесният договор за кредит е сключен с потребител, то приложение в случая намират разпоредбите на ЗПК (отм.), ЗПК в ред. ДВ бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г., към който момент не е било налице изискването на чл. 11, ал. 2 ЗПК за подписване на ОУ /ред. ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, като съобразно § 13 от ПЗР към ЗИДЗПК /ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, разпоредбите на този закон не се прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, освен по отношение на изрично посочените случаи. Относно търсените суми: Главницата е предадена и подлежи на връщане съобразно уговорения падеж – 05.05.2021 г. Същият е настъпил към датата на сезиране на съда със заявлението по чл. 417 ГПК – 21.05.2021 г. Ищецът претендира сумата от 709,94 евро – неплатена главница, която съвпада с установената от вещото лице. Настоящият състав намира за основателно възражението за изтекла погасителна давност, направено своевременно от ответника още с отговора на исковата молба. Безспорно е от събраните доказателства по делото, че кредиторът е предоставил сумата, за която е сключен договора. С изпълнение на задължението на кредитора е възникнало функционално свързаното насрещно задължение на длъжника да заплаща анюитетните вноски по договора, съобразно подписания погасителен план. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което се кредитира от настоящия състав като компетентно и обосновано изготвено, се установява размера на непогасените просрочени вноски. Падежът на всяка вноска е настъпил на първоначално уговорената дата съгласно погасителния план към договора, а падежът на последната вноска е настъпил на 05.05.2021г., което обстоятелство следва да бъде съобразено на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 3/21.11.2024г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 3/2023г., при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. В случая по отношение на вноските за главница 5-годишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД е прекъсната с подаване на заявлението на 21.05.2021 г., при което всяка част от главницата с падеж преди 21.05.2016 г. принципно би била погасена по давност, т.е. такава би била главницата за периода 12.05.2011 г. – 20.05.2016 г. или това са вноските с падежи до 05.05.2016г. вкл. Съобразно заключението на ССЕ, главницата за периода от погасителна вноска с падеж от 21.05.2016 г. до 21.05.2021 г. е в размер на 661,12 евро. По изложените съображения, искът за главница е доказан и основателен до размера от 661,12 евро за периода 21.05.2016 г. до 21.05.2021 г., ведно със законната лихва като последица, а за разликата в размер на общо 48,82 евро, искът се явява неоснователен, като погасен по давност. По отношение на договорната лихва: За договорната лихва се прилага кратката тригодишна давност, съгласно чл. 111, б.”в” ЗЗД. Тя е прекъсната с подаване на заявлението на 21.05.2021 г., при което всички лихви с падеж преди 21.05.2018 г. принципно биха били погасени по давност, т.е. такава би била лихвата за периода 12.05.2011 г. – 20.05.2018 г. или това са вноските с падежи до 05.05.2018 г. вкл. Съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, възнаградителната лихва за периода от погасителна вноска с падеж 21.05.2018 г. до 21.05.2021 г. е в размер на 37,48 евро. Искът е доказан и основателен до размера от 37,48 евро и за периода 21.05.2018 г. до 21.05.2021 г., а за разликата в размер на общо 222,09 евро искът се явява неоснователен, като погасен по давност и следва да бъде отхвърлен. По отношение на наказателната лихва: Искът за нея е погасен по давност за периода 12.05.2011 г. – 20.05.2018 г., предвид приложимостта на кратката тригодишна давност, съгласно чл. 111, б.”в” ЗЗД, но съдът намира, че и принципно това вземане е недължимо изцяло, поради недействителност на клаузата за начисляването му. Уговорено е в т.10 на раздел II от договора, че плащания, дължими, но неизвършени в срок, поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнасят в просрочие и олихвяват с договорения в раздел II, т.4 лихвен процент /БЛП плюс надбавка от 10,01 пункта/ плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва. Съгласно приложимия чл. 33, ал. 2 ЗПК - когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В случая, наказателната лихва надвишава законната, поради което е и недължима. По делото не е предявен иск за дължимост на лихва в размер на законната за забава, а такъв с конкретно основание – наказателна в определен размер, според договора, която не е дължима, съгл. посочената норма на ЗПК. Отделно, може да се посочи, че същата има характер на неустойка и като такава е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да плати неустойка в размер, значително надвишаващ законната лихва. Няма адекватен критерий за преценка надвишаването вредите от неизпълнение. Основната цел на така уговорената клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с добрите нрави. Тя нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/. Поради това, искът за нея следва да бъде отхвърлен изцяло. Доколкото от приетото по делото заключение на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че задълженията по договора за кредит са в просрочие, като е погасена само малка част от главницата и лихвите, то съдът счита, че следва да се признае дължимостта на непогасената лихва, дължима на основание чл. 85 ЗЗД във вр. с чл. 306 ТЗ в размера, установен от вещото лице в Допълнителното заключение, приетото и неоспорено от страните, а именно: в размера от 34,23 евро. Доколкото обаче ищецът претендира сума в размер от 21,55 евро, а съдът е обвързан от диспозитивното начало в производството, то исковата претенция следва да бъде уважена именно за сумата от 21,55 евро. По отговорността за разноски: Следва да се посочи, че доколкото съдебното дирене е приключило към момента, в който на територията на Република България е действала валута „лева“, на основание чл. 235 ГПК сумите следва да бъдат посочени в лева, но за пълнота следва да се посочи и тяхната равностойност във валутата, действаща към момента на постановяване на съдебното решение – евро, изчислена по правилата на Закона за въвеждане на еврото в Република България. В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение. Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение. Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и разноските в заповедното производство, направени от заявителя за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение, също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по- малко от претендираната сума. Изчислени съобразно уваженото вземание за главница, разноските в полза на ищецазаявител следва да възлизат на сумата от 50,20 лева (равняващи се на 25,67 евро), от които 28,17 лв. (равняващи се на 14,40 евро) за държавна такса и 22,03 лв. (равняващи се на 11,26 евро) за юрисконсултско възнаграждение, като разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер от 113,93 лева (равняващи се на 58,25 евро), остава за сметка на страната. Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по съразмерност. Ответникът не е направил разноски, за да му се присъждат. Ищецът пък е внесъл държавна такса в размер на 91,92 лева (равняващи се на 47,00 евро); 340 лева (равняващи се на 173,83 евро) за внесен депозит за вещо лице, както и юрисконсултско възнаграждение, доколкото страната е представлявана от пълномощник по делото, което следва да бъде определено от съда в размер от 150 лева (равняващи се на 76,69 евро), съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК, с оглед фактическата и правна сложност на делото. Така по съразмерност на ищеца се дължи сумата за разноски в процеса от 256,43 лева (равняващи се на 131,11 евро). Така мотивиран, съдът