РЕШЕНИЕ

№ 7807

гр. София, 19.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова Членове: Темислав М., Димитров Мила, Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело № 20251100504719 по описа за 2025 година За да се произнесе, взе предвид следното. Образувано е по въззивна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД, срещу Решение №15193/05.08.2024 г., постановено по гр. д. №39406/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 164 състав, с което въззивникът е осъден да заплати на „Бигла ІІІ“ ООД с ЕИК 121094769 на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ сумата 4090, 45 лв. без ДДС, представляваща обезщетение за ползване на абонатна станция и топлопровод за присъединяване на жилищната сграда в гр. ••••, дължимо за периода от 24.06.2020 г. до 14.07.2023 г., ведно със законната лихва от 14.07.2023 г. до окончателното заплащане на вземането.

Във въззивната жалба се изразява неудовлетвореност от обжалвания съдебен акт, като се моли същият да бъде отменен в цялост, а предявеният от ищеца иск да бъде отхвърлен. В жалбата са изложени съображения за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на материалния закон. Въззивникът поддържа становище, че от качеството на въззиваемия инвеститор на определен строеж или правоприемник на правото на строеж на определена сграда, не можело да се изведе същият да е собственик на изграденото съоръжение- абонатна станция. Изграждането на процесния обект изисквало сключването на договор за строително-монтажни работи по смисъла на чл. 163 ЗУТ, какъвто не бил представен по делото, както и приемо-предавателен протокол, който да отразява, че работата е приета. По делото не били ангажирани доказателства, от които да се установява, че „Бигла III“ ООД със собствени средства, труд и „ноу хау“ е изградило процесните топлопровод и абонатна станция, или че собствена върху тях е придобита чрез правна сделка. Възразява представеното разрешение за ползване да доказва притежаваното от въззиваемия право на собственост, както и приетото по делото съдебно решение, доколкото последното не се ползвало със сила на пресъдено нещо по отношение на този факт. По-нататък твърди, че договор за изкупуване не е сключен поради бездействието на „Бигла III“ ООД да представи необходимите документи. Твърди, че не е отклонявал покани, тъй като в изпратената от ищеца такава не фигурирали дата и място на сключване на договора, както и цена за изкупуване. При несъобразяване с факта, че разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ е само евентуална възможност, която може да се използва от кредитора, се стигало до хипотеза, в която безсрочно поради недобросъвестното поведение на едната страна, се заплаща цена, която може да нахвърли десетки пъти стойността на обекта, което противоречало на общия принцип, че „никой не може да черпи права от неправомерното си поведение“.

По делото е постъпила и частна жалба, подадена от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Определение №12926/18.03.2025 г., постановено по гр. д. №39406/2023 г., с което е оставена без уважение молба на частния жалбоподател за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Жалбоподателят моли обжалваното определение да бъде отменено, като вместо него решението на районния съд да бъде изменено като бъде намален размера на присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор, подаден от „Бигла III“ ООД, представлявано от управителя си К.Ш., чрез адв. К. Г., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна и се моли същата да бъде оставена без уважение. Въззиваемата страна поддържа становище, че в хода на първоинстанционното производство са представени всички необходими документи, удостоверяващи изпълнение на задължението на ищеца да изгради и предаде процесните съоръжения. Неуточнение оставали твърденията на въззивника относно непредставените от него документи. Застъпва, че многократно е канил въззивника да изкупи процесното съоръжение, но до този момент „Топлофикация София“ не е изпълнило задължението си, поето със сключения между страните предварителен договор за присъединяване.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК „Бигла III“ ООД е постъпил отговор по частната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна и се моли да бъде оставена без уважение.

Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ от „Бигла III“ ООД, ЕИК 121094769 срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, с която ищецът моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от 1250 лв., частично от общо дължимите 15000 лв., представляваща неплатена цена за ползване на съоръженията за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда, находяща се в гр. София, УПИ VII-583, кв. 133, ул. „Йоан Екзарх“ № 50, за периода от 24.06.2020 г. до 14.07.2023 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска- 14.07.2022 г., до окончателното изплащане. В съдебно заседание от 28.05.2024 г., след прието заключение на СТЕ, ищецът е увеличил размера на предявения иск до сумата от 4090, 45 лв., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба до окончателното плащане.

За да постанови своето решение, Софийски районен съд е приел, че ищецът е изпълнил поетите задължения със сключения между страните договор от 15.12.2004 г. за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди, тъй като съоръженията са изградени от ищеца и то при спазване на всички технически изисквания при изграждането на обекта, вкл. тези на ответното дружество. Счел е за доказано, че между страните не е сключен договор за прехвърляне собствеността на съоръженията в полза на топлопреносното дружество. Намерил е за неоснователни възраженията на ответника, че ищецът не е доказал да е собственик на абонатната станция, както и че неподписването на договор за изкупуване е вследствие на виновни негови действия. Намерил е, че при липса на обвързващо страните облигационно правоотношение между страните, то отношенията им следва да бъдат уредени на плоскостта на неоснователното обогатяване, при което ответникът дължи обезщетение за ползване на изградените от ищеца съоръжения.

Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение №1/2013 г. тълк.д. №1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира следното.

Първоинстанционното решение е правилно, като изложените в него фактически и правни изводи се споделят изцяло от настоящия съдебен състав, поради което на основание чл. 272 ГПК съдът препраща към тях. По отношение на въведените с въззивната жалба оплаквания следва да бъде казано следното.

Съгласно разпоредбата на чл.137 ал.1 ЗЕ, при присъединяване на клиенти на топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост, а по силата на ал.2 изграждането на съоръженията по ал.1 може да се извършва от клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие, като в този случай топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията по ал. 1, изградени от клиентите.

Следователно, нормата на чл.137 ал.2 ЗЕ въвежда принципа на възмездното ползване от топлопреносното предприятие на присъединителния тръбопровод, съоръженията към него и абонатната станция в случаите, когато те са изградени от клиентите на топлоенергия за битови нужди. Разпоредбата санкционира разместването на имуществени блага, до което се стига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е изграден за сметка на потребител и все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи законът предвижда, че за времето до изкупуване на съоръженията /ал.3 на чл.137 ЗЕ/, топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им- в този смисъл Определение № 135 от 10.03.2020 г. по т. д. № 1264/2019 г. на ВКС, ІІ ТО. Предпоставка за пораждане на посоченото задължение е съоръженията да са изградени след съгласуване с топлопреносното предприятие.

Между страните не се спори, а и от събраните по делото доказателства се установява, че в изпълнение на договор от 15.12.2004 г. „Бигла III“ ООД е изградило за собствена сметка присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция за жилищна сграда в режим на етажна собственост, находяща се в гр. ••••, УПИ VII-538, кв. 133, м. „Лозенец“- III част. Безспорно е, че по отношение на процесния обект е издадено разрешение за ползване №574-ПК-874/17.05.2003 г. относно строеж: „топлозахранване и абонатна станция на жилищна сграда на ул. „Йоан Екзарх“ №50, УПИ VII- 538, кв. 133, м. „Лозенец“- III част.

От приетото по делото влязло в сила Решение №87012/14.05.2020 г., постановено по гр. д. №18890/2017 г. се установява, че „Топлофикация София“ ЕАД е било осъдено да заплати на ищеца цена за ползване на процесното съоръжение за периода от 27.03.2012 г. до 27.03.2017 г. Настоящият състав намира, че забраната по чл. 299 ГПК за пререшаемост на спора, обхваща всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези /правопораждащ факт, съдържание, носители/. В този смисъл, със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Предвид изложеното съдът намира, че между страните вече е формирана сила на пресъдено нещо относно установените факти в предходно развило се между страните производство– правото на собственост на ищеца „Бигла III“ ООД върху процесното съоръжение /при липса на въведени от ответника възражения, основани на факти, настъпили след влизане в сила на решението по гр.д. 18890/2017 г. на СРС.

Отделно от изложеното следва да бъде отбелязано, че от приетото по делото заключение по СТЕ, което съдът кредитира като компетентно изготвено, пълно и обосновано, се установява, че че изпълнението на строежа е съгласно изискванията, съоръжението е изградено в съответствие с техническите правила и норми, въведено е в експлоатация на 15.02.2005 г. и е предадено във владение на ответното дружество през м. 12.2005 г., което е открило абонатни номера за заплащане на доставяната топлинна енергия и ползва процесното съображение. Съгласно чл.137 ал.3 ЗЕ, собствеността върху съоръженията, изградени от потребителите, се прехвърля в срок до три години, като отношенията се уреждат в договора за присъединяване по чл.138 ал.1 ЗЕ.

Съдът намира, че осъщественото право на строеж е годно придобивно основание по смисъла на чл.77 ЗС, поради което ищецът- въззиваем се е легитимира ищеца като собственик, поради което неоснователно е възражението на въззивника-ответник, че по делото не е доказано, че ищецът е изградил процесните абонатна станция и присъединителен топлопровод или е придобил собствеността върху тях.

По делото не е спорно, че не е сключен окончателен договор за присъединяване, нито такъв за прехвърляне собствеността на съоръженията в полза на топлопреносното дружество. От друга страна, обаче, ответникът не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията си, че неподписването на договор за прехвърляне собствеността на съоръженията се дължи на виновно поведение на ищеца, осъществено чрез бездействие- непредставяне на необходимите документи за сключване на договора. Предвид изложеното, следва да се приеме за неоснователно възражението на ответника, че ищецът не е осигурил необходимите документи за сключване на окончателния договор за прехвърляне на собствеността върху изградените съоръжения. Сочените от ответника документи са неразделна част от договора за присъединяване и представянето им е било от значение за сключване на този договор, а не за сключване на договора за придобиване на собствеността върху топлопровода и абонатната станция. Предвид изложеното, не може да се направи и извод за недобросъвестно поведение на ищцовото дружество или за злоупотреба с негови права, каквито твърдения са изложени във въззивната жалба.

Предвид гореизложеното и при липсата на договорни отношения между страните, спорът между тях следва да бъде разрешен на плоскостта на неоснователното обогатяване. По реда на чл.59 ЗЗД обезщетение за лишаване от ползване се присъжда ако ползващото съответната вещ лице се е обогатило за сметка на нейния собственик без основание /така и решение №169 от 18.06.2014 г. по гр.д. № 7213/2013 г. на І ГО на ВКС/. Въззивният съд намира, че след приемане на строежа и издаването на разрешение за ползването му абонатната станция и топлопровода са въведени в експлоатация и не е спорно, че ответникът ги ползва според тяхното предназначение за доставка на топлинна енергия на абонатите в сградата. Поради това, следва да се приеме, че са налице предпоставките на чл.137 ал. 2 ЗЕ и ответникът дължи на ищеца цена за ползване на съоръженията, по същество представляваща обезщетение за ползите, които ответното дружество извлича за себе си за сметка на ищеца собственик. От заключението на СТЕ, което и настоящият въззивен състав кредитира изцяло, се установява, че за исковия период размерът на обезщетението за ползване на съоръженията възлиза на сумата от 4 090, 45 лв.

При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че са налице елементите на неоснователното обогатяване, като обогатяването на ответника и обедняването на ищеца произтичат от едни и същи факти. Поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено.

По частната жалба: Съдът намира подадената частна жалба за неоснователна, а обжалваното определение за правилно и като такова същото следва да бъде потвърдено. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че претендирания размер на адвокатското възнаграждение от 800 лв. не е прекомерен, а съответстващ на действителната фактическа и правна сложност на делото. Районният съд обосновано е извел, че към момента на уговарянето му страните са се съобразили с първоначално предявения размер на претенцията 1250 лв., частичен от общо претендирани 15 000 лв. В действителност уговореният адвокатски хонорар от 800 лв. е в размер под минимума изчислен съобразно действащата Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждение, бр. 88 от 2022 г., поради което и настоящият състав не намира същият за прекомерен.

По отговорността за разноски: С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на разноски има право въззиваемия- ищец, който е претендирал такива в размер на 800 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, за което има представени надлежни доказателства /платежно нареждане/. Релевираното от въззивника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за неоснователно след преценка на действителната фактическа и правна сложност на делото, материалния интерес по него и извършените от процесуалния представител на страната действия.

Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, II- ж въззивен граждански състав