Решение № 3207 от 16.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 37/2023 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК. С Решение № 20059266 от 26.09.2022 г. по гр.д. № 7256/2021 г. по описа на СРС, 119 с-в, е осъден ответника АГЕНЦИЯ „П.И.“ ЕИК ••••, с адрес на управление в гр. София на пл. ••••, да заплати на ЗАД “А.” АД с ЕИК •••• с адрес на управление в гр. София на ул. “••••, следните суми: 563.44 лева- застрахователно обезщетение; 265.31 лева - обезщетение за забава върху посочената сума за времето от 16.VI. 2016 година до 04. II. 2021 година включително; законната лихва върху главницата за времето от предявяването на иска на 05.02.2021 година до окончателното плащане, като за горницата до 265.45 лева мораторна лихва е отхвърлен иска. Решението, в частта на уважаване на исковете, е обжалвано от ответника Агенция „П.И.“, Областно пътно управление- София с основни доводи, че е неправилно, постановено е в противоречие със събраните по делото доказателства, в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Заявява, че неправилно съдът е приел, че в производството са доказани фактите относно настъпване на покрит застрахователен риск, при който на ищеца са били причинени описаните вреди, за които ищецът е изплатил застрахователно обезщетение. Прави възражение, че не следва да бъде ангажирана отговорността му, тъй като не носи вина за произшествието и причинените вреди; освен това поддържа, че в производството не е установен механизъм на настъпване на произшествието и причинна връзка между ПТП и настъпилите вреди. Оспорва наличието на валидно застрахователно правоотношение към момента на настъпване на ПТП. Моли, постановеното решение да бъде отменено в посочената част като неправилно, а предявените искове-отхвърлени като неоснователни. Претендира разноски. Въззиваемата страна ЗАД А. АД подава отговор, в който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав намира постановеното от СРС, 119 състав, решение за валидно, допустимо и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба съдът намира следното: Предявен е иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т.2 от КЗ, вр. чл. 49 от ЗЗД. В чл. 410 от КЗ е уредено едно специално суброгационно право в отклонение от правилото на чл. 74 от ЗЗД, тъй като при настъпване на застрахователното събитие застрахователят не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на което по силата на чл. 410, ал. 1 от КЗ встъпва в правата на увредения срещу причинителя на вредата. Но когато причинител на вредата е лице, комуто е възложена някаква работа, по силата на чл. 49 от ЗЗД, вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД отговорност носи и възложителят за вредите, причинени от изпълнителя на възложената работа при или по повод нейното изпълнението. Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност. От фактическите твърдения на ищеца в исковата молба се установява, че той е предявил спорното регресно право, основавайки го на виновното поведение на определени физически лица, на които Агенция "Пътна инфраструктура" (АПИ) е възложила да поддържат в изправност пътища - част от републиканската пътна мрежа, и носи отговорност за бездействията на тези лица. АПИ като признато от правото за юридическо лице не е деликтоспособна, тъй като тя формира и изразява правновалидна воля чрез своите органи - физически лица и носи само обезпечително-гаранционна отговорност по чл. 49 ЗЗД като възложител за вредите, причинени виновно от съответни физически лица при или по повод на изпълнение на възложената им от агенцията работа. В този смисъл ищецът иска да бъде ангажирана гаранционната отговорност на агенцията по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД като собственик на процесния път за виновното поведение на съответни физически лица, на които им е възложено да поддържат в изправност пътищата от републиканската пътна мрежа. Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. За да възникне регресното притезателно право на застрахователя по имуществено застраховане срещу възложителя за имуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца; 2) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата - арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа и 4) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ. От приетата като писмено доказателство по делото застраховатена полица се установява, че към датата на процесното ПТП – 11.01.2016 г. между ищеца и собственика на лек автомобил марка „Мерцедес“ марка „С-250“ с регистрационен № В 5200 ВА е съществувало валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Каско” и „Злополука“, с валидност на полицата от 02.12.2015 г.- 01.12.2016 г. Неоснователни са доводите на въззивника, че по делото не било установено валидно правоотношение по застраховка Каско сключена между ищеца и собственика на увредения автомобил, покриващо риска попадане в дупка на пътно платно. Чрез представените пред първата инстанция писмени доказателства е установено, че предвидената за договора писмена форма за действителност е спазена, тъй като се установява, че дължимите застрахователни премии са заплатени от застраховащия. В случая за ищеца не може да се приложи разпоредбата на чл. 183 от ГПК поради непредставяне на подписан екземпляр от застрахователната полица, нито последиците от създаване пречки за събирането на този документ. При установени подадено уведомление за щета, образуване на щета, приемане на искането за основателно, плащане на обезщетение и приемане на това плащане, по делото следва да се обоснове извод по аргумент от чл. 293 от ТЗ, че договор за застраховка с реквизити по представената полица е сключен. В мотивите към т. 2а на Тълкувателно решение № 1/07.03.2019 г. по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, е посочено, че липсата на съгласие, по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 2 ЗЗД, като основание за нищожност на застрахователния договор "Гражданска отговорност" на автомобилистите, не може да се изведе еднозначно в хипотезата на неположен подпис на някоя от страните, поради което и правните последици на този вид недействителност няма да настъпят. Формалното отсъствие на подпис в застрахователната полица, като несъобразено с императивното изискване за форма на застрахователния договор за застраховка "Гражданска отговорност", установено с чл. 344, ал. 1 КЗ, може да обективира и липсата на съгласие за неговото сключване, но характерът на този договор - абсолютна търговска сделка и разпоредбата на чл. 343, ал. 2 КЗ, препращащи към разпоредбите на ТЗ и ЗЗД, за неуредените в кодекса случаи, дават основание да се приеме, че в сочената хипотеза ще е приложимо общото правило на чл. 293, ал. 4 ТЗ. С оглед тези разяснения приложими и в настоящия случай и предвид изразеното становище в постановеното РЕШЕНИЕ № 50090 ОТ 26.09.2022 Г. ПО Т. Д. № 1157/2021 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС по реда на чл.290 ГПК, което се възприема от настоящия състав, съдът намира че в случая е приложимо общото правило на чл. 293, ал. 4 ТЗ. В производството е доказано наличие на валиден застрахователен договор по застраховка Каско сключен между застрахователя ищец и застраховащия – собственик на увредения автомобил. Както е посочено и в цитираното решение и преди постановяване на соченото ТР еднозначно се приема, че прието от застрахователя плащане на застрахователна премия, изпратени от същия данни към Информационния център на Гаранционен фонд, съгласно чл.294, ал. 1 КЗ (отм.), съответно чл. 573, т. 1 КЗ нов, както и действия по образуване на щета, на основание застрахователни договори, неносещи подпис на застраховащ, съставляват действия по неоспорване на сключването им, съгласно чл. 293, ал. 3 ТЗ /така решения по т.д. № 3135/15 г. на ІІ т.о., т.д. № 95/2011 г. на ІІ т.о., т.д. № 348/2012 г. на І т.о. на ВКС и др./. Поведението на всяка от насрещните страни, обективирано по преждепосочения начин и конкретно - в заплащането, съответно получаването на застрахователна премия, демонстрира съгласие, необективирано в писмена форма, поради което се касае именно за хипотезата на чл. 293, ал. 3 ТЗ. Предвид изложеното съдът не споделя възражението за липса на валидна застрахователна полица. Чрез събраните пред първата инстанция доказателства, показанията на свидетеля С.Б.С. и констатациите на САТЕ, чийто изводи настоящата инстанция изцяло възприема по реда на чл.202 ГПК се установява, че ПТП е настъпило в резултат на преминаване на лекия автомобил през необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно при управление с посока на движение от гр. Добрич към с. Кардам. С оглед това доводите на ответника за недоказаност на механизмът на настъпване на ПТП съдът намира за неоснователни. Чрез констатациите на приетата в производството съдебно-автотехническа експертиза се установява, че механизмът на ПТП съответства на описания в подадената декларация от застрахования, че причинените на автомобила щети са в причинно- следствена връзка с настъпилото ПТП, както и че сумата, необходима за отстраняването им възлиза на 553.44 лева. Чрез представените пред първата инстанция доказателства се установява, че във връзка с настъпилото застрахователно събитие на застрахования е изплатена сумата 553.44 лева-застрахователно обезщетение за настъпилите вреди от ПТП. На основание чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 от Закона за пътищата задължен да поддържа и ремонтира пътя е ответника по делото Агенция "Пътна инфраструктура". Бездействието на ответника по изграждането, ремонта и поддържането на процесния път е неизпълнение на това задължение, поради което същият дължи поправяне на причинените вреди. Доводите на въззивника, че не носи отговорност за настъпване на застрахователното събитие за поддържането на пътя в описания участък е бил сключен договор за възлагане на обществена поръчка от 21.05.2015 г. съдът намира за неоснователни. Чрез показанията на свидетеля С.Б.С. разпитан пред първата инстанция се установява, че пътното платно в посочения участък на настъпван ена произшествието е било неподдържано и с множество дупки, една от които е и тази, в която е попаднал автомобила. С оглед това съдът намира, че увреденият - собственик на застрахованото МПС, има срещу ответника вземане по чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение за причинените е деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу деликвента. Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба - оставена без уважение. Предвид изложените съображения, съдът