Решение № 4700 от 16.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 9474/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. С решение от 20.05.2024г., постановено по гр. дело № 70535/2022 год. по описа на СРС, ГО, 141 състав, е отхвърлен предявеният от “ДЖИ ЕМ ЕКС” ЕООД срещу ЗАД “ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ” АД иск с правно основание чл. 459 от КЗ за заплащане на сумата от 12 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение по сключен договор застраховка “Трудова злополука”, съгласно застрахователна полица № 050120020180068 от 13.06.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, от които 10 00 лева – обезщетение за неимуществени вреди от претърпяната от служителя на 06.06.2018г. трудова злополука, както и разноски в размер на 2 000 лева по гр.д. № 51711/2018г. по описа на СРС, ГО, 119 състав. Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца “ДЖИ ЕМ ЕКС” ЕООД, в която са изложени оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че съдът неправилно е приел, че наред със застрахователното обезщетение се дължи кумулативно и обезщетение от застраховащия работодател. Позовава се на уреденото в чл. 200, ал. 4 от КТ правило, че дължимото от работодателя обезщетение се намалява с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите. Излага, че незабавно след настъпване на процесната трудова злополука, ищецът е уведомил ответното дружество и е поискал заплащане на застрахователно обезщетение. Искането, обаче, било оставено без уважение. Поддържа, че след изплащане на определеното по съдебен ред обезщетение по чл. 200, ал. 1 от КТ, за дружеството-работодател е възникнало регресно право срещу застрахователя по застраховка “Трудова злополука” за същата сума. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се уважи. Насрещната страна „ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД оспорва въззивната жалба като неоснователа. Навежда съображения, че първоинстанционното решение е правилно и обосновано, като постановено в съответствие с приложимите материално-правни норми и въз основа на правилен анализ на събраните по делото доказателства. Счита, че извършеното от работодателя плащане е осъществено, тъй като с него той е изпълнил свои собствени задължения, вменени му с нормата на чл. 200 от КТ. Работодателят би могъл да се освободи от това свое задължение само ако сумата, платена като застрахователно обезщетение е равна или надхвърля размера на сбора от обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, които той дължи, а когато платеното от застрахователя е по-малко от дължимото от работодателя, последния дължи разликата между двете суми. Аргументира становище, че работодателят сключва застрахователния договор по задължителната застраховка “Трудова злополука” по силата на изрично вмененото му от закона задължение и отговаря за заплащането на застрахователната премия – чл. 3, ал. 1 от Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска “трудова злополука”, но в негова полза не възникват никакви права към застрахователя, включително и регресно суброгационно право за възстановяване на обезщетението, което е заплатил на работника в рамките на застрахователната сума, до чийто размер е ограничена отговорността на последния. Не оспорва, че страните са обвързани от сключен застрахователен договор за риска “трудова злополука”, както и че в срока на действие на същия е настъпил покрит застрахователен риск по отношение на застраховано лице. Поддържа наведените в първоинстанционното производство възражения, че застраховащият – ищцовото дружество, не е изпълнил законоустановеното си задължение да уведоми застрахователя за настъпилото застрахователно събитие непосредствено след настъпване на произшествието. Сочи, че това обстоятелство е основание за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение съгласно установените правила в Общите условия по застраховка “Злополука”, действащи за процесния период. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми Предявен е иск с правно основание чл. 459, ал. 4, вр. чл. 448, ал. 1 КЗ, вр. чл. 441, ал. от КЗ при заявено фактическо твърдение за извършено от ищеца плащане в полза на увреденото лице – негов служител, на обезщетение по чл. 200 КТ за неимуществени вреди от причинена трудова злополука, от което е изведена исковата претенция срещу ответника - застраховател за плащане на застрахователно обезщетение за риска "Трудова злополука" на основание сключен между ищеца и ответника договор за задължителна групова застраховка "трудова злополука". В исковата молба се твърди, че страните са обвързани от договор за групова застраховка застраховка „Злополука“ на служителите за период на покритие от 14.06.2017г. до 13.06.2018г., по който покрит риск е настъпила временна неработоспособност в резултат на трудова злополука. Твърди да е настъпила такава по отношение на застрахован по договора служител – Г.Б.Х.. Ищецът излага още, че по предявен от пострадалото лице иск с правно основание чл. 200 от КТ е осъден в качеството си на работодател да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, както и съответните съдебни разноски в размер на 2 000 лева. Сочи, че ответното дружество е било привлечено като трето лице-помагач в образуваното съдебно производство, както и че след влизане в сила на съдебното решение, работодателят е заплатил присъденото обезщетение и съдебните разноски. Счита, че след заплащане на обезщетението е встъпил в правата на пострадалото при трудовата злополука лице и за него е възникнало регресно право да претендира присъдената сума от ответника на основание сключеният застрахователен договор. Обосновава своето суброгационно право с нормата на чл. 200, ал. 4 от КТ, според която от дължимото от работодателя обезщетение се приспадат получени от застраховката суми. На етапа на въззивното производство между страните по делото не са спорни следните обстоятелства: че на 13.06.2017г. между „ДЖИ ЕМ ЕКС” ЕООД и ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ" АД е сключен застрахователен договор под формата на застрахователна полица № 0501200201800068, съгласно Наредбата за задължителното застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“ и Общите условия за застраховка „Злополука“, секция I, Групова застраховка злополука, подвид „Трудова злополука“, по който ищецът има качеството застраховащо лице; че е настъпил покрит застрахователен риск „Трудова злополука“ във връзка с пътен инцидент, съставляващ и трудова злополука, за който се е развило съдебно производство по гр.д. № 51711/2018 г. на СРС, 119 състав, по което с влязло в сила съдебно решение ищецът, в качеството си на работодател, е осъден на основание чл. 200, ал. 1 от КТ да заплати на служителя Г.Б.Х. обезщетение в размер на 10 000 лева за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 06.06.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска до окончателното й плащане, като решението е постановено с участието на „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, като трето лице – помагач на ответника; че “ДЖИ ЕМ ЕКС” ЕООД е заплатило в полза на увреденото лице присъденото обезщетение и съдебните разноски в производството. Основателността на предявената претенция е обусловена от доказването от страна на ищеца в условията на пълно и главно доказване на следните правопораждащи факти: наличие на валиден договор за задължителна застраховка, по който ищецът има качество на застраховано лице, съответно – възникнали регресни права и законово или договорно право на суброгация за работодателя спрямо застрахователя – да търси от същия изплатено от него обезщетение на пострадалото лице; настъпило застрахователно събитие в рамките на действие на договора, което представлява покрит риск; размера на дължимата застрахователна сума по договора; заплащането на присъдените суми като обезщетение за настъпилата злополука. Настоящият съдебен състав счита предявения иск за неоснователен по следните съображения: В представената застрахователна полица и общи условия към нея не е уговорена възможност в случай на заплатено от работодателя обезщетение по чл. 200 от КТ, за последния да възниква суброгационно право за получаване на застрахователната сума в заплатения размер или до уговорения лимит. Такова право не е предвидено и в закона. За заплатилия обезщетение работодател по чл. 200 от КТ не възникват регресни права срещу застрахователя по задължителната застраховка при трудова злополука, сключена при условията и по реда на Наредба за задължителното застраховане на работниците и служителите за риска „Трудова злополука“. Общата норма на чл. 74 от ЗЗД предпоставя като условие за встъпване в правата на кредитора, да е налице изпълнение на чуждо задължение при наличие на интерес за това. В хипотезата на реализиране на имуществената отговорност на работодателя за вредите от трудова злополука, той не изпълнява чуждо задължение, а свое - изрично уредено от закона. От друга страна, договорът за задължителна групова застраховка „Трудова злополука”, във вр. с чл. 1 от Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „Трудова злополука”, по своето естество e договор в полза на трето лице по чл. 22, ал. 1 от ЗЗД, тъй като работникът и служителят /съответно – наследниците при смърт/, полагащ труд при ответното дружество, е единствен бенефициер по застраховката. За да стигне до този извод съдът съобрази следното: Ищецът в качеството на работодател носи имуществена отговорност по чл. 200 КТ при трудова злополука /и професионално заболяване/, по силата на която е задължен да възмезди изцяло претърпените от увредените работници и служители вреди, и едновременно с това, по силата на чл. 52 ЗББУТ, е административно задължен да сключи за своя сметка застраховка "трудова злополука" в полза на работещи при него лица, чиято работа е в риск, като застрахова техния живот и телесна цялост. Настъпването на злополуката е правопораждащ факт, от който за увреденото лице възникват права към застрахователя, а за работодателя възниква имуществена отговорност по чл. 200 КТ. Правата срещу застрахователя и срещу работодателя могат да се упражнят паралелно, предвид разпоредбата на чл. 200, ал. 4 КТ, според която от дължимото от работодателя обезщетение трябва да се приспаднат всички суми, получени от поддържаната от него в полза на работника застраховка. В този смисъл се налага извод, че предвидената от законодателя задължителна застраховка има двойно предназначение, тъй като обезпечава както интереса на наетите по трудов договор лица, така и финансовия интерес на самия работодател да обезпечи определена сума пари, която да покрие дължимото при увреждане на работника в случай на застрахователно събитие. Платимата по такава застраховка застрахователна сума от една страна обезпечава отговорността на работодателя, а от друга цели да обезщети работника или служителя /респективно неговите наследницици/; същата, след като вече е била заплатена от застрахователя в полза на увредения, на основание чл. 200, ал. 4 КТ се приспада от дължимото от работодателя обезщетение за пълния размер на вредата от злополуката. Доколкото част от дължимото му обезщетение за вредата е било погасено по този начин, увреденият би могъл да получи от всяко от останалите задължени лица само остатъка. Това означава, че когато претендира обезщетение за вредите от някое от задължените спрямо него лица, след определянето на точния размер на същото, от него следва да се приспадне вече получената по силата на покритата имуществена отговорност на работодателя сума. Нормата на чл. 200, ал. 4 от КТ, обаче, не овластява платилия обезщетението работодател да получи уговорената застрахователна сума при настъпване н а правопораждащия факт – трудовата злополука. Уреденото в същата приспадане /намаляване/ на дължимото от работодателя обезщетение е обусловено от извършеното от застрахователя плащане на застрахователно обезщетение в полза на правоимащото лице – в полза на увредения работник или служител. Тук следва изрично да се отбележи, че конкретният договор за задължителна застраховка не е сключен върху живота или здравето на трето лице /на съответния работник или служител/ с оглед неговия предмет и условията, при които е сключен. Отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ е гаранционно- обезпечителна и безвиновна - той отговаря спрямо пострадалия работник или служител, респ. спрямо неговите наследници в случай на причинена смърт при трудова злополука, само поради факта на съществуващото трудово правоотношение между него и увредения работник или служител, независимо дали трудовата злополука е настъпила в резултат на случайно събитие или непреодолима сила, или е била причинена от виновно поведение на самия работодател - физическо лице, на други (различни от пострадалия) негови работници или служители, или на трето за трудовото правоотношение физическо лице. В последните два случая гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя има функцията да репарира вредите от трудовата злополука, причинена от чуждо виновно поведение. Когато тя е причинена виновно от работник или служители при същия работодател и последният заплати обезщетение по чл. 200 от КТ на пострадалия, респ. на наследниците му, той (работодателят) разполага с регресното материално субективно право и специалния иск по чл. 202 от КТ срещу виновния работник или служител, причинил трудовата злополука, респ. увреждането. Последният от своя страна отговаря спрямо пострадалия, респ. спрямо неговите наследници на основание чл. 45 от ЗЗД - за обезщетяване на вредите от своето виновно и противоправно поведение. На същото основание - чл. 45 от ЗЗД отговаря спрямо пострадалия, респ. спрямо наследниците му, и третото за трудовото правоотношение лице, което виновно и противоправно е причинило увреждането, представляващо същевременно и трудова злополука. В този случай работодателят, който е заплатил обезщетение по чл. 200 от КТ за същите вреди от същата трудова злополука, ще разполага срещу делинквента, не с регресното материално субективно право и специалния иск по чл. 202 от КТ, а с регресното материално субективно право и иска по чл. 54 от ЗЗД, тъй като и в този случай е заплатил обезщетение за вреди, виновно причинени от другиго, но който не е негов работник или служител. Двата регресни иска по чл. 202 от КТ и по чл. 54 от ЗЗД имат една и съща цел - отговорността за вредите да бъде понесена от този, който ги е причинил, което е основен правен принцип. В обобщение следва да се направи извод, че законът не урежда личен иск на работодателя - застраховащ срещу застрахователя в случаите, когато отговорността по чл. 200 КТ е погасена чрез пълно плащане на дължимото обезщетение на работника или на неговите наследници, а предвижда единствено право на регрес срещу виновните работници и служители - чл. 202 КТ, респективно – срещу виновното трето за трудовото правоотношение лице. Плащането на обезщетението по чл. 200 КТ няма за последица възникване на регресно, а оттук - и на суброгаторно право в полза на работодателя срещу застрахователя по задължителната застраховка „трудова злополука“. Както бе посочено по-горе, в случая не се претендира ангажиране на имуществената отговорност на застраховател по застраховка “гражданска отговорност” на прекия делинвент, в който случай законът признава регресно право на платилия обезщетението работодател. С оглед изложеното се налага извод, че работодателят няма право да претендира пряко по личен иск срещу застрахователя за заплатеното от него обезщетение по чл. 200 от КТ застрахователната сума по договора. Такова би било налице само при сключен договор за застраховане на работодателската имуществена отговорност, но в конкретния случай нито се твърди, нито се доказва такъв. Твърдяното от ищеца регресно суброгационно право не е предвидено нито в КЗ, нито е уредено в сключения между страните застрахователен договор. Както бе посочено по-горе не е налице и общата хипотеза на чл. 74 от ЗЗД, тъй като ищецът е изпълнил свое, а не чуждо задължение към пострадалия от трудова злополука негов служител. Изхождайки от присъщите на уредената в чл. 74 ЗЗД законна суброгация правни характеристики, по правило предпоставка за възникване на суброгаторното право е съществуването на регресно право на третото лице, което е изпълнило задължение - по начало чуждо, във вътрешните му отношения с длъжника във връзка с предприетото изпълнение към кредитора, каквато не е разглежданата хипотеза. Предявеният иск е неоснователен поради липса на активна материална легитимация на ищцовото дружество. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искаве в полза на въззиваемото дружество следва да се присъдят сторените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК и в границите по чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. С оглед цената на иска, който е под установения в чл. 280, ал. 3 от ГПК минимален праг за търговски дела, настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд