Решение № 36 от 19.3.2026 г. на Районен съд - Девин по дело № 416/2025 г.

ЗПК „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора); Ал.

Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула, съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания, както и общо дължимата по него сума; Ал.

Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България; Ал.5 Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни“. В практиката на СЕС е възприето разрешението, според което посочване на ГПР в ДПК, което не отговаря на действително прилагания между страните е основание за освобождаване на потребителя по договора от лихви и разноски. (Решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17 на СЕС и Решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22). Съгласно Решение С-714/22, т. 53 „при непосочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски“ (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost’, С-76/10, EU:C:2010:685, т. 17). 55. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. С Решение по дело С-453/10, т.45 е прието, грешното посочване на ГПР представлява нелоялна търговска практика, при преценката на действителността на съответния договор в неговата цялост от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13. Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 ЗЗП, във връзка с чл.68д, ал.1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал.4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В процесния договор е нарушено изискването на закона за точно и ясно посочване на ГПР и неговите компоненти, доколкото никъде не е посочено кои разходи формират ГПР, с което е допуснато нарушение на чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Неустойката по чл.4, ал.2 не е включена като разход в ГПР, а за потребителят са уговорени невъзможни за изпълнение условия в чл.4, ал.1 на задължението за обезпечение, поради което потребителят е дължал неустойката по чл.4, ал.2. В ДПК са предвидени високи изисквания към физическите лица - поръчители, при които е очевидна невъзможността за ищцата да ги осигури в твърде краткия срок от 3 дена, а ответното дружество като кредитор е включил задължението във всяка месечна вноска още от момента на сключване на договора. Клаузата за неустойка в чл.4 ал.2 противоречи на чл.8, § 1 от Директива 2008/48 на Европейският парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити, съответно на чл.16 ЗПК, тъй като кредиторът не е изпълнил своето задължение преди сключването на ДПК да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, въз основа на достатъчно информация, получена от потребителя и ако е необходимо, въз основа на справка в съответната база данни в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България. Договорните клаузи в чл.2, относно параметрите на договора, чл.4 относно задължението на потребителя да предостави обезпечение и при неизпълнение на задължението - да заплати необосновано висока неустойка, са в противоречие с чл.9 ЗЗД. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки - съдържанието на договора не може да противоречи на повелителните норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, като правната последица е приравнена от чл.26 ЗЗД на нищожност, поради противоречие на договора със закона и добрите нрави. ( Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK). Предвид изложените съображения, договор за кредит № 554*/26.08.2019г., сключен с „В. К.“ АД е нищожен, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК, във връзка с чл.22 ЗПК, във връзка с чл.143, ал.1 и ал.2, т.5 и т.19 ЗЗП и чл.146 ал.1 и ал.2 ЗЗП – задължава потребителя да заплати необосновано висока неустойка, съответно клаузите на договора не дават по ясен и разбираем за потребителя начин икономическите последици от сключване на договора. Последицата от нищожността на договора за кредит е прогласена в чл.23 ЗПК, потребителят връща чистата стойност на предоставения кредит в размер 1 500.00 лева и не дължи лихви и други разходи. Ответникът не е оспорили цялостното погасяване на задължението от потребителя, т.е заплащане на общото задължение по договора в размер 2958,30 лева, а чистата сума на предоставения кредит е 1 500.00 лева. Съгласно чл.34 ЗЗД всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея, когато договорът или отделна клауза е обявена за нищожна. С Решение № 26 от 28.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 297/2012 г., II т. о., ТК, по чл. 290 ГПК относно разпределението на доказателствената тежест по иск на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД е прието, ищецът следва да докаже плащането на съответната цена на ответника, а последният основанието да я задържи, т.е. наличие на съществуваща помежду им договорна връзка и изпълнение на своята насрещна престация по нея, които представляват факти, изключващи правото на ищеца да получи връщане на даденото, съгласно чл.55, ал.1 ЗЗД и като факти от това естество са в доказателствена тежест на самия ответник. ( Решение № 138/07.10.2009 г. по т. д. № 375/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о. по чл.290 от ГПК). Искът на основание чл.55 ЗЗД е основателен в предявения размер 1458,30 лева, тъй като ответникът не оспорва пълното изпълнение на задължението по договора в размер по чл.4, ал.2 ДПК общо задължение 2958,30 лева. По възражението за изтекла погасителна давност. Спрямо вземането на основание чл.55 ЗЗД е приложима общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Давността започва да тече от деня на получаването на престацията, когато вземането е изискуемо, съгласно т. 7 ППВС №1/28.05.1979г. Съгласно чл.116, б.“б“ ЗЗД давността спира да тече с предявяване на иск, като настоящия е предявен на 10.09.2025г. С Решение № 26 от 29.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1405/2023 г., I т. о., ТК, по допуснато касационно обжалване по въпросите: 1. Кой е началният момент, от който тече погасителната давност за вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване, вследствие приложението на неравноправни клаузи в потребителски договор, в хипотеза, в която потребителят не е в състояние сам да прецени, че договорната клауза е неравноправна или не е узнал за неравноправния й характер?, във връзка с приетото в решения на СЕС по съединени дела С-80/21 и С -82/21; С -224/19 и С -259/19; С- 698/18 и С - 699/18; С- 776/19 и С -782/19 и решения по дела С- 485/19 и С -40/08; 2. Какъв е приложимият давностен срок за вземания, предявени с иск по чл.55, ал.1 предл първо ЗЗД - за връщане на получено при начална липса на основание, въз основа на неравноправни клаузи в потребителски договор, обявени за нищожни?. В Решение от 25.04.2024г. по дело С-484/2021г., т.32 - 35 и решение от 25.04.2024г. по дело С -561/21, т.36-38 е прието, давностният срок, започва да тече от датата, на която влиза в сила съдебният акт, с който е установена неравноправността на съответната договорна клауза в потребителския договор и е обявена нищожността й, който е съвместим с принципа на ефективност, тъй като потребителят има възможност да се запознае с правата си, преди този срок да започне да тече или да изтече, като продавачът/доставчикът си запазва възможността да докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността, преди да бъде постановен такъв съдебен акт. В същия смисъл е и даденото от СЕС тълкуване с оглед принципа на правна сигурност в т. 39-42 и в т. 1 от диспозитива на Решение от 25.04.2024г. по дело С – 561/21. Началният момент на погасителната давност е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание (т. 7 от ППВС № 1/79 г.), при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на посоченото условие – моментът на осъществяването му. Преценката дали и кога потребителят е узнал или разумно е можел да узнае за неравноправния характер на клаузата е конкретна и се извършва въз основа на установените по делото обстоятелства, като потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорна клауза, но и с правната им преценка. В настоящия случай този момент на узнаване настъпва с влизане в сила на настоящото съдебно решение, от когато е обявена нищожност на договора. От този момент потребителят със сигурност е узнал за порока на договора и може надлежно да се позове на правата, произтичащи от ЗПК, респ. от Директива 93/13. Ето защо искът на основание чл.55, ал.1, предл. първо е основателен и доказан в предявения размер, тъй като ищецът доказа, че е извършил плащане в общ размер 2958,30 лева, от които следва да върне чистата стойност на кредита на кредитора 1 500.00 лева, а разликата от 1458,30 лева е заплатена без основание, поради нищожност на договора за кредит, сключен при противоречие с императивните разпоредби на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП. При този изход на делото по разноските, при направено по чл.78, ал.5 ГПК възражение за прекомерност на разноските за заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г., изм. с ДВ, бр. 14/18 февруари 2025 г. Съгласно Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. при извършване на преценка по чл.78, ал.5 ГПК съдът не е обвързан от установените с Наредба №1/09.07.2004г., изм. бр.14/2025г. размери на адвокатските възнаграждения, като те могат да служат единствено като ориентир при определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение, което следва да се възложи в тежест на страната, загубила спора, като това трябва да се направи не само с оглед цената на иска, но и с оглед фактическата и правна сложност на делото, както и вида и обема на извършената от адвоката дейност. За да бъде извършена преценката дали това адвокатско възнаграждение е прекомерно, трябва да бъдат взети предвид всички факти, които са от значение за определяне на действителната правна и фактическа сложност на делото. (Определение № 1036 от 1.04.2025 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 296/2025 г.) Съдът извърши преценка на възражението за прекомерност, като отчете приетите с § 1а Наредба №1/09.07.2004г. ВАР относими критерии за определяне размера на възнаграждението за адвокатска работа. Материалният интерес по иска е 2958,30 лева, конкретната "фактическа и правна сложност", според коефициента за вида дело в ПОНС (§1а, т.2), видът и обема на проверяваните документи и книжа и необходимото време за проучване на случая от фактическа страна, включително необходимото време за провеждане на срещи с клиента. Предвид приетите критерии с §1а Н №1/09.07.2004г. за ВАР за осъщественото процесуално представителство, според конкретната фактическа и правна сложност на делото и на основание чл.78, ал.1 и ал.5 ГПК, в тежест на ответника ще следва да се възложат част от сторените от ищеца разноски по представен списък по чл.80 ГПК, според общият материален интерес по предявените искове на основание чл.26 ЗЗД – 2958,30 лева и по иска на основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД – 1458,30 лева, т.е при общ материален интерес 2958,30 лева между същите страни, на същите правни и фактически основания по договора за кредит, съгласно чл.7, ал.2, т.2 е 595,83 лева без ДДС, с ДДС 715.00 лева. Този размер, предвид изискването за обоснован и справедлив размер и с оглед възражението за прекомерност, съдът възлага в тежест на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер 715.00 лева, с ДДС и държавна такса с такса превод в размер 177.86 лева. Ответникът „В. К.“ АД следва да заплати на ищеца, по посочена банкова сметка на основание чл.127 ал.4 ГПК в исковата молба 177.86 лева за държавна такса и за адвокатско възнаграждение, съгласно чл.7, ал.2, т.2 Наредба №1/09.07.2004г. за ВАР 715.00 лева, с ДДС, което се дължи на адвоката оказал правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 Закон за адвокатурата. В обобщение, тъй като конкретното исково производство не се характеризира с голяма фактическа и правна сложност, приключило е в едно съдебно заседание, без усложнения свързани със събиране на доказателства, със самото изготвяне на исковата молба, определи размерите на адвокатското възнаграждение, което прие, че е справедлив и обоснован размер при представителство, осъществявано безплатно, според общия защитаван интерес, конкретната фактическа и правна сложност на делото, като се съобрази реално извършената от адвоката работа, поради което възражението за прекомерност на възнаграждението е основателно и съдът определи размер ненадвишаващ стандарта по чл.7, ал.2, т.2 Наредба №1/09.07.2004г. за ВАР, като справедлив за възлагане в тежест на страната, загубила спора. Съгласно чл.11, ал.2 Закон за въвеждане на еврото в Република България, в съответствие с чл.6 -9 Регламент (ЕО) №974/98 стойностите, посочени в левове в съществуващите правни инструменти, се считат за стойности в евро при прилагане на официалния валутен курс и правилата за превалутиране по чл.12 и съответно за закръгляване по чл.13, Национален план за въвеждане на еврото в Република България, приет с РМС 665/25.09.2025г., считано от 01.01.2026г. всички стойности в лева се привеждат в евро, при прилагане на официалния валутен курс и правилата за превалутиране по този закон.