Решение № 6377 от 20.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 1584/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 20063767 от 10.03.2021 г., постановено по гр.дело № 63746/2019 г. на СРС, І Г.О., 166 състав, са отхвърлени предявените от А. Д. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.Петрич, ул.“•••• срещу ответника „АББ Б.“ ЕООД, ЕИК ••••, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“••••, искове с правно основание чл.270, ал.2 ГПК за прогласяване на нищожност на решение № 2293 от 20.05.2019 г., постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, допълнително решение № 3388/24.07.2019 г. постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград и определение № 3389/24.07.2019 г. постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, като неоснователни. С решението на съда е осъдена А. Д. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.Петрич, ул.“••••, да заплати на „АББ Б.“ ЕООД, ЕИК ••••, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“••••, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 2500, 00 лева- разноски в производството пред СРС. С определение № 20203141 от 26.10.2021 г. постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело № 63746/2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 166 състав е оставена без уважение обективираната във въззивна жалба вх.№ 25069374/19.04.2021 г. молба по чл.248 ГПК на ищеца А. Д. Д. за изменение на постановеното по делото решение № 20063767/10.03.2021 г. по описа на СРС, І Г.О., 166 състав в частта за разноските. Срещу решението на СРС, 166 с-в е постъпила въззивна жалба от А. Д. Д., подадена чрез пълномощника адв.П. Й., с искане същото да бъде отменено изцяло, като неправилно и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените искове по чл.270, ал.2 от ГПК да бъдат уважени. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна - ответник „АББ Б.“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.Е. И., оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Постъпила е и частна жалба от А. Д. Д., подадена чрез пълномощника адв.П. Й., срещу определение № 20203141 от 26.10.2021 г. постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело № 63746/2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 166 състав, с което е оставена без уважение обективираната във въззивна жалба вх.№ 25069374/19.04.2021 г. молба по чл.248 ГПК на ищеца А. Д. Д. за изменение на постановеното по делото решение № 20063767/10.03.2021 г. по описа на СРС, І Г.О., 166 състав в частта за разноските. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение. В частната жалба е направено искане, съда да отмени обжалваното определение, като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли претенцията за разноски на ответника по делото. Ответникът по частната жалба „АББ Б.“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.Е. И., оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор. Моли частната жалба като неоснователна да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение -потвърдено, като правилно и обосновано. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Обжалваното решение, в частта, с която е отхвърлен предявения от А. Д. Д. срещу „АББ Б.“ ЕООД, гр.София, иск по чл.270, ал.2 от ГПК за прогласяване за нищожно на определение № 3389/24.07.2019 г. постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, като неоснователен е процесуално недопустимо, поради следното: Актовете, които постановява съдът, са решения, определения и разпореждания. С решения съдът се произнася по съществото на спора, с който е сезиран, с определения се произнася по процесуални въпроси, касаещи движението на делото /за насрочване на делото, за спиране и възобновяване на производството, за прекратяването му в предвидените от закона случаи, по събирането на доказателствата и др./, а с разпореждания - по други въпроси с технически или организационен характер /оставяне без движение на искова молба или жалба, връщане на искова молба или жалба и др./. Според разпоредбата на чл.270, ал.1 ГПК когато първоинстанционното решение е нищожно, въззивният съд прогласява нищожността и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на първоинстанционния съд за постановяване на ново решение. Според ал.2 на същия, нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение. От комплексното тълкуване на разпоредбата се обосновава извод, че предмет на иска по чл.270 ал.2 ГПК може да бъде само една категория съдебни актове - решенията. При това, според настоящия състав, само онези съдебни решения, които са влезли в законна сила и пораждат правни последици между страните по делото, тъй като невлезлите в сила решения подлежат на инстанционен контрол, в рамките на който съдът следи служебно за валидността на целия акт /не само на обжалваната част/, а и всяка страна може да релевира доводите си в тази насока и да ангажира и съответните доказателства за установяването им. Останалите две категории са извън приложното поле на разпоредбата - на първо място законодателят изрично е посочил само съдебните решения като предмет на този иск, от друга страна - в гражданското процесуално право разширителното тълкуване е недопустимо, а приложението по аналогия е допустимо само в изрично посочени случаи, каквото в случая няма. Не на последно място правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска. Липсва такъв при иск за прогласяване на нищожност на определение или разпореждане както при все още висящ процес поради изложените по-горе съображения за служебното задължение на съда да следи за валидността на актовете в рамките на инстанционния контрол, така и след като е приключил с влязло в сила решение съдебният процес, в който са били постановени. При втората хипотеза интерес би бил налице единствено по отношение на крайния съдебен акт - решението. По отношение на определенията и разпорежданията, постановени от съда, страната има интерес да ги обжалва само в рамките на процеса по реда и при условията, предвидени в чл.274-279 ГПК/ в този смисъл е решение № 131 от 01.06.2021 по гр.дело № 3652/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о./. По изложените съображения настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение, в частта, с която е разгледан по същество и е отхвърлен предявен иск по чл.270, ал.2 от ГПК за прогласяване на нищожност на определение № 3389/24.07.2019 г., постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството по делото следва да бъде прекратено в тази му част. На следващо място, съдът приема, че решението е правилно в останалата обжалвана част, с която са отхвърлени предявените от ищцата А. Д. Д. срещу ответника“АББ Б.“ ЕООД, гр.София, обективно съединени искове по чл.270, ал.2 от ГПК за прогласяване на нищожност на решение № 2293 от 20.05.2019 г., постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, и на допълнително решение № 3388/24.07.2019 г. постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: Предмет на разглеждане по делото са искове с правно основание чл.270, ал.2 от ГПК за прогласяване на нищожност на решение № 2293 от 20.05.2019 г., постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, и на допълнително решение № 3388/24.07.2019 г. постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, с твърдение, че същите не са подписани от нито един от членовете на въззивния съдебен състав, включително и от съдията- докладчик по делото. Съдът приема за безспорно обстоятелството, че с решение № 2293/ 20.05.2019 г., постановено по въззивно гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд-Благоевград е потвърдено решение № 3106/22.11.2018 г., постановено по гр.дело № 461/2018 г. на Районен съд-Сандански; отхвърлена е частна жалба вх.№ 623/12.02.2019 г. от А. Д. Д., ЕГН ••••••••••, против определение № 163/23.01.2019 г., постановено по гр.дело № 461/2018 г. по описа на РС-Сандански, като неоснователна; осъдена е А. Д. Д., ЕГН ••••••••••, да заплати на „АББ Б.“ ЕООД, ЕИК ••••, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“••••, сумата в размер на 1050, 00 лв., представляващи разноски за адвокат в настоящето производство. Решението е подписано от всички членове на съдебния състав. С допълнително решение № 3388/24.07.2019 г., постановено по въззивно гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд-Благоевград е отхвърлено искането от 05.06.2019 г. от А. Д. Д. за допълване на решение № 2293/20.05.2019 г., постановено по въззивно гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд-Благоевград, по възражението на молителя за липса на представителна власт на процесуалния представител на ответника. Това допълнително решение е подписано от двамата членове на съдебния състав/ съдия Владимир Ковачев и съдия Атанас Иванов- съдия-докладчик по делото/. Решението не е подписано от Председателя на съдебния състав- съдия Величка Борилова, като не е направено отбелязване, съгласно чл.236, ал.3, изр.2-ро от ГПК от председателят или старшият съдия върху решението за причините за това. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.2 от ГПК, безсрочно по исков ред или чрез възражение могат да се оспорват нищожните съдебни решения. При обжалване по- горния съд следи служебно за валидността на обжалвания съдебния акт. Легално законово определение за нищожност на решението липсва както в отменения Гражданско процесуалния кодекс - чл.209 ГПК/ отм./, така и в новия ГПК - чл.270, ал.1 от ГПК, поради което съдържанието на понятието следва да се извлече по пътя на тълкуването, основаващо се на характера на съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правният спор. Правната теория и съдебна практика приемат, че нищожно е всяко решение на съда, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Нищожният съдебен акт е засегнат от най-тежката форма на порочност, поради което заинтересованата страна може да релевира нищожността на съдебното решение и чрез възражение, а при обжалване съдът следи служебно за валидността на акта. Легално определение на понятието „нищожност” на съдебното решение няма нито в ГПК, нито в друг закон, но в съдебната практика и в правната теория се приема, че нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган; от орган, функциониращ в ненадлежен състав; извън пределите на правораздавателната власт на съда; неизготвено в писмена форма или неподписано; когато повелява изпълнение на нещо, което е неизпълнимо с оглед научните и технически постижения на съвременната цивилизация; което е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване /така: ТР № 1 от 10.02.2012 г. по тълк.дело № 1/2011 г. на ВКС, ОСГТК; Решение № 810 от 17.10.2008 г. по гр.дело № 2895/2007 г. на ВКС, І г.о., Решение № 432 от 26.10.2010 г. по гр.дело № 826/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и др./. Това са критериите, по които се извършва преценката за валидност на съдебния акт - както в рамките на провеждан инстанционен контрол, така и в процес по чл.270, ал.2 ГПК. Съответно - това са и правните проблеми, във връзка с изясняването на които могат да възникнат въпроси, явяващи се обуславящи за произнасянето по иск по чл.270, ал.2 ГПК. На следващо място, съдът намира, че нищожно е само онова решение, което не отговаря на изискванията за валидност на съдебния акт, тоест което не е постановено от надлежен орган, или този орган не е функционирал в надлежен състав, или не е действал в пределите на правораздавателната власт на съда, или не е изготвено в писмена форма или решението е неразбираемо и неговият смисъл не може да се извлече дори при тълкуване. Нищожно е и онова съдебно решение /съдебен акт, което не е подписано от съдиите, образуващи мнозинство от членовете на съдебния състав, като неподписването се дължи на отказ на съдиите да го подпишат. Пропускът да се подпише решението не води до неговата нищожност - такова решение е само незавършено, защото подпис може да се положи винаги, дори и когато решението е обжалвано и то на това основание, но само при условие, че лицето има съдийска правоспособност. Съгласно Тълкувателно решение № 1/12.02.2012г. по тълк.дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.130, ал.2 ЗСВ е задължително за органите на съдебната власт, обявеното по реда на чл.189, ал.3, изр.2/ отм./ и чл.236, ал.3, изр.2 ГПК съдебно решение, което не е подписано от съдията, който след постановяването му е избран за съдия в друг съд или е в обективна невъзможност да стори това, не е нищожно. Когато член на състава не може да подпише решението, председателят на състава следва да отбележи причините за това, а когато не може да бъде подписано от председателя, това се прави от старшия член. Както е посочено в цитираното тълкувателно решение, законът не прави разлика между причините за неподписването - в периода от формиране на волята на състава при тайното съвещание до изготвянето на писмения текст на акта е възможно да настъпят различни факти, които препятстват полагането на подписите. Тези факти може да съставляват както обективна причина - смърт, телесна повреда, психично разстройство и пр., така и субективна - нежелание да се положи подпис от съдия, взел участие при формиране волята на съда. За валидността на съдебният акт е без значение дали съдията, взел участие при формиране на волята на съдебния състав не може да положи подписа си поради причина от физическо естество /смърт, телесна повреда, психично разстройство/, поради причина от правно естество /пенсиониране, напускане на длъжността съдия/ или поради преминаването му на работа в друг съд. Естеството на причината е правно ирелевантно, тъй като волята на съда е надлежно формирана при гласуването в тайното заседание и надлежно удостоверена с подписите на двама съдии. На следващо място съдът приема, че това тълкувателно решение не е в противоречие с т.15 на ППВС № 1/1985г. Хипотезата на т.15 касае случаите, когато поради пропуск съдебният акт не е подписан от член на съдебния състав, в който случай делото трябва да се върне на първата инстанция за отстраняване на недостатъка, а само отказът да бъде подписан прави акта нищожен. Видно от мотивите по т.15 на ППВС № 1/1985 г. е, че е разгледан случай, при който към делото е приложен проект за протокол или решение, неподписан от съответния член на съдебния състав, взел участие в разглеждане на делото в открито заседание и в постановяване на решението, без да е направена забележка по чл.189, ал.3 от отменения ГПК, аналогичен на който е чл.236, ал.3 ГПК. В такива случаи съдебният акт не е завършен и трябва да се предложи на неподписалия да подпише решението /протокола/ или да се отбележи причината за неподписването. С полагане на съответния подпис съдебният акт става редовен, и само при отказ от неподписалия член на съдебния състав да го подпише е налице основание за обявяване на обжалваното решение за нищожно. В случая в съответствие с изискването на чл.236, ал.3 ГПК в допълнително решение № 3388/24.07.2019 г. постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград от старшия член на състава не е отбелязана причината за неподписването от председателя, като не е налице отказ на неподписалия, а очевидно наличие на обективна пречка от правно естество за това. Поради това процесното допълнително решение № 3388/24.07.2019 г. постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград не е нищожен съдебен акт, а предявеният иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК е неоснователен и подлежи на отхвърляне. С оглед обстоятелството, че решение № 2293/ 20.05.2019 г., постановено по въззивно гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд-Благоевград е подписано от всички членове на съдебния състав, същото не е нищожен съдебен акт, поради което и предявеният иск с правно основание чл.270, ал.2 от ГПК е неоснователен и подлежи на отхвърляне. С оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете съдебни инстанции правни изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а решението на първоинстанционния съд, в частта, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.270, ал.2 от ГПК за прогласяване на нищожност на решение № 2293 от 20.05.2019 г., постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, и на допълнително решение № 3388/24.07.2019 г. постановено по в.гр.дело № 208/2019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По частната жалба подадена от А. Д. Д., подадена чрез пълномощника адв.П. Й., срещу определение № 20203141 от 26.10.2021 г. постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело № 63746/2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 166 състав, с което е оставена без уважение обективираната във въззивна жалба вх.№ 25069374/19.04.2021 г. молба по чл.248 ГПК на ищеца А. Д. Д. за изменение на постановеното по делото решение № 20063767/10.03.2021 г. по описа на СРС, І Г.О., 166 състав в частта за разноските, съдът приема следното: Обжалваното определение е правилно и законосъобразно. В процесния случай, съдът е бил сезиран с искане на ищцата по чл.248, ал.1 от ГПК, за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, обективирано във въззивната жалба. Като неоснователни следва да се преценят доводите на ищцата изложени в частната жалба, относно обстоятелството, че представения от ответника по делото договор за правна помощ и съдействие, не изпълнява изискването на закона за редовна форма, тъй като същият „не е списан на индигирана хартия от прономерован и прошнорован адвокатски кочан, заверен в данъчно подразделение по месторабота на адвоката/ адвокатското дружество, а е на лист, формат А4“. Като неоснователни следва да се преценят и доводите на ищцата, че присъдения на ответника адвокатски хонорар е силно завишен. Съдът приема, че непредставянето на договор за правна защита и съдействие, оформен на бланка от адвокатски кочан не е пречка да се присъди адвокатско възнаграждение при положение, че се представени от ответника договор за правни услуги от 14.01.2020 г. и платежно нареждане за кредитен превод от 05.03.3030 г., установяващо реалното заплащане на адвокатско възнаграждение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начинът на плащане, като ако е уговорено плащане по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Според чл.36, ал.2 ЗА размерът на адвокатското възнаграждение се определя с договор между адвоката и клиента. Нито в ЗА, нито в друг закон има изискване относно формата и реквизитите на този договор, и в частност изискване договорът да бъде оформен на бланка от адвокатски кочан. Формата на договора за правна защита и съдействие не е форма за валидност, а за доказване, поради което сключването на договора в обикновена писмена форма не може да бъде основание съдът да откаже присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, щом договорът е подписан от двете страни - клиент и адвокат, и от съдържанието му са видни размерът на договореното адвокатско възнаграждение и е удостоверено с документ реалното му заплащане на пълномощника. На следващо място, като неоснователен следва да се прецени довода на ищцата, че присъдения с решението на съда адвокатски хонорар е силно завишен. В настоящия случай безспорно е обстоятелството, че след уважено възражение на ищцата за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК на претендираното от ответника уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за първата съдебна инстанция, същото е намалено от размер на сумата от 5499, 55 лв. до размер на сумата от 2500 лв. Така присъденият размер от 2500 лв. на уговореното и заплатено от ответника адвокатско възнаграждение, не се явява прекомерно, с оглед предмета и фактическата и правна сложност на производството по делото в първата съдебна инстанция и вида на извършените от пълномощника на ответника процесуални действия. С оглед на което дължимите от ищцата А. Д. Д. разноски за адвокатско възнаграждение за осъщественото представителство на ответника в първоинстанционното производство следва да са в размер на 2500 лв./ две хиляди и петстотин лева/. С оглед на изложеното, постановеното от първоинстанционния съд определение се явява правилно и законосъобразно, и следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него частна жалба, като неоснователна - да се остави без уважение. По отношение на разноските за въззивното производство. С оглед изхода на спора на ищцата не се следват разноски за настоящата възивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложен анекс към договор за правни услуги от 14.01.2020 г., фактура от 18.08.2021 г., платежно нареждане за кредитен превод от 27.08.2021 г. и списък на разноски по чл.80 от ГПК, като с оглед направеното от въззивника- ищец, възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност, което съдът намира за основателно, същото следва да бъде намалено до размер на сумата от 2170, 00 лв. В процесния случай, съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и определение № 343/15.02.2024 г. по т.дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда. Съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция и извършените от пълномощника на въззиваемата страна- ответник процесуални действия в настоящата въззивна инстанция, съдът намира, че претендираното от въззиваемата страна- ответник адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 4341, 94 лв. е прекомерно и следва да бъде намалено до размер на сумата от 2170 лв. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,