Решение № 260 от 18.4.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 987/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на Публично предприятие за железопътна инфраструктура Железници на Република Северна Македония, подадена против Решение № 812 от 23.06.2023 г., постановено по т. д. № 600/2022 г. на СГС, ТО, VI - 4 –ти състав, с което съдът е отхвърлил предявения от въззивника иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 от ТЗ за установяване съществуване на вземането му към „СК – 13 Холдинг“ АД /н/ в размер на 2 836 621, 92 лв., представляващо натрупана неустойка за периода от 01.07.2019 г. до 28.11.2019 г, по т. 8.7 от Приложение № 1 – Съпроводително писмо към тръжна оферта по договор № 1074 от 17.07.2013 г., предявено с молба № 27150 от 28.02.2020 г. в производството по несъстоятелност по т. д. № 8269/2015 г. на СГС, ТО. Сторени са оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, същият бил постановен в нарушение на материалния закон и необоснован. Страната намира за неправилни изводите на съда, че след откриване на производството по несъстоятелност на ответника на 18.07.2018 г. забавеното непарично задължение на последния е престанало да съществува и се е превърнало в парично такова, поради което не можело да се приеме, че е налице продължаване на уговорения срок за изпълнение на възложените работи. Излага се, че съдът неправилно бил подменил вземането за неустойка с това за реално изпълнение, както и че възникването на вземане за неустойка за забава не е обусловено от изпращане на уведомление от Инженера от 07.02.2020 г. По – нататък, сторени са оплаквания, че при разглеждане на спора, съдът бил тълкувал приложимото чуждо право в контекста на българската съдебна практика, което било в нарушение на чл. 44 от КМЧП. Моли се за постановяване на Решение, с което обжалваното такова да бъде отменено, а предявения иск, както и за присъждане на разноски за производството пред двете съдебни инстанции. Редовно уведомен, несъстоятелният длъжник, представляван от назначения му особен представител, е депозирал отговор на така подадената въззивна жалба, с който оспорва същата като неоснователна и моли за оставянето й без уважение. Съдът, като съобрази данните по делото, както и доводите на страните във връзка с обжалвания съдебен акт, намери следното: Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в законовоустановения срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК от надлежна страна, имаща право и интерес да обжалва, насочена е срещу подлежащ на обжалване валиден съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество. За установено от фактическа страна съдът намери следното: По делото няма спор, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по силата на сключения между тях Договор № 1074 от 17.07.2013 г., съгласно който, Публично предприятие за железопътна инфраструктура Железници на Република Северна Македония, в качеството му на Възложител, възлага, а „СК – 13 Холдинг“ АД /н/, в качеството му на Изпълнител, приема да изпълни работи по обновяване на линията в отсечката: Ногаевци – Неготино ( дължина 30 993.08 м) при дължимо възнаграждение от общ размер от 9 399 754, 82 евро. Уговорено е приложимо право в отношенията между страните да е това на Република Северна Македония, времето за завършване на работите да е 365 дни, а съгласно чл. 8.7 от Приложение № 1 към Договора, Изпълнителят дължи компенсация за забавяне – мораторна неустойка – в размер на 0.1% от цената на Договора на ден, но не повече от 15% от крайната договорна цена. Срокът за изпълнение на задълженията на Изпълнителя е удължаван няколкократно - с Приложение № 2 – вместо 365 дни на 18 месеца, с Приложение № 3 – вместо 18 – на 22 месеца, с Приложение № 4 – вместо 22 – на 25, 5 месеца, с Приложение № 5 – вместо 25, 5 – на 32 месеца, с Приложение № 6 – вместо 32 – на 40 месеца, а с Приложение № 7 – вместо 40 – на 46 месеца. Договорът е сключен при прилагане на процедурата по FIDIC. С Решение № 1495 от 16.07.2018 г., постановено по т. д. н. № 8269/2015 г., СГС, ТО, VI – 6-ти състав, е определил неплатежоспособността на „СК – 13 Холдинг“ АД с начална дата 31.12.2015 г., открил е производството по несъстоятелност на дружеството, назначил е временен синдик, както и е свикал Първото общо събрание на кредиторите. С молба от 28.02.2022 г. ищецът е предявил пред синдика вземането си в размер на 1 450 341, 76 евро с левова равностойност от 2 836 621, 92 лв., представляващо вземане за неустойка по чл. 8.7 от Общите условия на Договора и Приложение № 1 към същия. Вземането е включено от синдика в списъка на неприетите вземания, обявен по партидата на несъстоятелния длъжник на 06.07.2022 г. Срещу неприемането на вземането ищецът е депозирал възражение по реда на чл. 690 от ТЗ, което съдът по несъстоятелността е оставил без разглеждане с Определение № 263565 от 02.07.2021 г., приемайки че претендираното вземане е възникнало преди датата на откриване на производството по несъстоятелност, поради което редът за предявяването му е този по чл. 685, ал. 1 от ТЗ или по чл. 688, ал. 1 от ТЗ. С Определение № 762 от 01.12.2021 г., постановено по ч. т. д. № 960/2021 г., САС, ТО, 6 –ти състав, е отменил посоченото Определение на съда по несъстоятелността, като е посочил, че, в случай на пропускане на срока по чл. 685, ал. 1 от ТЗ, кредиторите с възникнали до датата на откриване на производството по несъстоятелност вземания могат да ги предявят допълнително в срока по чл. 688, ал. 1 от ТЗ с иска за установяване съществуване на вземането. С Определение № 260862 от 18.03.2022 г. съдът по несъстоятелност е оставил без уважение възражението на кредитора, отново приемайки, че се касае за предхождащо датата на откриване производството по несъстоятелност вземане, което кредиторът не е предявил в сроковете по чл. 658, ал. 1 от ТЗ или чл. 688, ал. 1 от ТЗ. С Решение № 1889 от 23.10.2019 г. и на основание чл. 635, ал. 2 от ТЗ съдът по несъстоятелността е лишил длъжника от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото като е предоставил това право на синдика, а с Решение № 2149 от 28.11.2019 г. е обявил последния в несъстоятелност, прекратил е дейността му, постановил е обща възбрана и запор върху имуществото му, прекратил е правомощията на органите му и е постановил началото по осребряване на масата на несъстоятелността. Между страните няма спор, че Изпълнителя е продължил изпълнение на възложените работи и след откриване на производството по несъстоятелност, като, видно от приложения от ищеца като писмено доказателство и неоспорен от насрещната страна Доклад № 55 от 02.09.2019 г. последните работи по Договора са актувани през месец август на 2019 г. С писмо с вх. № 1902-7615 от 23.12.2019 г. ищецът е заявил претенция за заплащане на неустойка по чл. 8.7 от Приложение № 1 към Договора в размер на 1 450 341, 67 евро за периода от 04.09.2017 г. до 30.11.2019 г. Останалите събрани в производството пред първоинстанционния съд писмени доказателства съдът намира за неотносими към правилното решаване на спора. При така установената фактическа обстановка и в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, съдът намери от правна страна следното: Предявеният иск е с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 от ТЗ, съгласно която разпоредба кредитор с неприето вземане може да предяви иск за установяване съществуването на неприето вземане, ако е направил възражение по чл. 690, ал. 1 от ТЗ, но съдът е оставил възражението му без уважение, какъвто безспорно е и настоящият случай. Както бе посочено по – горе, възражението на ищеца по чл. 690, ал. 1 от ТЗ срещу включване на претендираното вземане в списъка на неприетите вземания е оставено без уважение от съда по несъстоятелността с Определение № 260862 от 18.03.2022 г. С молбата за предявяване на вземане с вх.N 27150/28.02.2020 г. ищецът, в качеството си на кредитор по процесния Договор, е заявил пред синдика на несъстоятелния длъжник вземане за неустойка, начислена за периода 01.07.2019 г. – 28.11.2019 г., като именно този период е въведен и в обстоятелствената част на исковата молба като фактическо основание на иска по чл. 694 ал. 2, т.1 от ТЗ. Изложеното налага обоснования извод за правилност на изводите на решаващия състав на СГС, че така посочено вземането за неустойка има характер на такова, възникнало след датата на откриване на производството по несъстоятелност по смисъла на чл. 688, ал. 3 от ТЗ – ищецът твърди да се е натрупало за периода от 01.07.2019 г. до 28.11.2019 г., т. е. след обявяване на посоченото по - горе Решение № 1495 от 16.07.2018 г., постановено по т. д. н. № 8269/2015 г., СГС, ТО, VI – 6-ти състав. На следващо място, няма спор и фактът на забавено изпълнение от страна на „СК – 13 Холдинг“ АД /н/. С Приложение № 7 от 23.12.2016 г., имащо характер на анекс към Договора, страните са уговорили изменение в срока за изпълнение на възложените работи, а именно такъв от 46 месеца от започване на изпълнението – 04.11.2013 г. или крайният срок за изпълнение на задълженията на несъстоятелния длъжник е 04.09.2017 г. В този смисъл са както твърденията на ищеца, сторени с исковата молба, така и признанията на ответника. Настоящият състав намира, че вземането за неустойка по чл. 8.7 от Приложение N 1 към Договора е започнало да се начислява от 05.09.2017 г., явяващ се първия ден на забавата. Както бе отбелязано по – горе, неустоечната клауза от Договора предвижда размер на неустойката от 0, 1 % на ден забава, но не повече от 15 % от стойността му. Общата стойност на Договора е 18 910 812, 83 лв., а максималният размер на неустойката от 15 % възлиза на 2 836 621, 92 лв. Същият е натрупан за период на забава с продължителност от 150 дни, което означава, че вземането за неустойка в максимален размер от 2 836 621, 92 лв. е възникнало по основание на 05.09.2017 г., а по размер се е натрупало до 01.02.2018 г. - 150 дни от 05.09.2017 г. Споделени следва да бъдат, на следващо място, решаващите мотиви на СГС, че след достигане на максималния размер на неустойката, същата спира да се начислява поради това, че е изпълнила своята обезщетителна функция, в какъвто смисъл е и константната практика на ВКС в лицето на Решение № 106 от 10.12.2020 г. по т.д. № 1632/2019 г., Т. К., І Т. О. на ВКС и Решение № 200 от 23.12.2019 г. по гр.д. № 3779/2018 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/. Неустоечното задължение в максимален размер от 15 % от стойността на Договора е достигнало уговорения максимален размер на 01.02.2018 г., поради което в полза на ищеца не съществува неустоечно вземане за заявения от него период 01.07.2019 г. – 28.11.2019 г. За неоснователно съдът намира твърдението на ищеца, вземането за неустойка е започнала да се натрупва от 01.07.2019 г. доколкото кредиторът при уговорен размер на неустойка от 15 % няма право на избор за периода на своята претенция. Периодът на този вид неустойка обхваща първия ден на забавата, а неговата крайна дата е денят, в който е достигнат максималният размер от 15 %, а именно 01.02.2018 г. в конкретния случай. За неотносимо съдът намира изпращането на уведомлението от 07.02.2020 г. от страна на Инженера. Клаузите на чл. 2.5 и чл. 3.5 от Общи Условия към Договорни условия за строителство във връзка със строителни и инженерни работи по проект, осигурен от Възложителя, се прилагат по отношение на обезщетително плащане за недостатъци по изработката, но претенцията на ищеца по молбата по чл.688 ал. 3 от ТЗ, поддържана с исковата молба е основана на фактическото твърдение за забава – „компенсация за забавяне на работата“, а не на твърдение за недостатъци. Освен това – процесната неустоечна клауза по т.8.7 от Приложение N 1, на която ищецът основава претендираното вземане, е уговорена само за компенсация на вредите от забавата - „компенсация за забавяне на работата“, която се изчислява за ден забава. Неустойката по т.8.7 от Приложение N 1 не е уговорена за обезщетение на вреди от недостатъци, поради което не е необходимо да се взема решение от Инженера. С оглед горното и предвид достигане до извода, че за ищеца не се е породило вземане за неустойка след датата на откриване производството по несъстоятелност, постановено следва да бъде Решение, с което обжалваното такова да бъде потвърдено поради съвпадение в крайните изводи на двете съдебни инстанции по смисъла на чл. 272 от ГПК. С оглед изхода на спора, въззивникът следва да бъде осъден да заплати в полза на настоящата инстанция дължимата се държавна такса на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ в размер на 14 183, 11 лв. Водим от горното, съдът: