Решение № 16 от 10.2.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 450/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивни жалби и на двете страни по спора, срещу решение № 225/09.08.2024 г., постановеното по гр. д. № 590/2023г. по описа на ОС – Добрич. Е. С. Р., чрез процесуалния представител адв. Е. Ф. обжалва решението в частта, с която са отхвърлени исковите претенции за горницата над присъденото обезщетение от 30 000 лв. до предявения размер от 270 000 лв. и за заплащане на законната лихва върху главницата за периода от 21.08.2020г. до 21.08.2023г. Във въззивната жалбата са наведени оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, като постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон и стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушаването на чл.6 от ЕКЗПЧОС. Твърди, че съдът не е изложил мотиви защо е приел че искът за горницата над сумата от 30 000 лева е неоснователен. Счита, че не са обсъдени всички наведени доводи относно претендирания размер, както и относимата съдебна практика на ЕСПЧ. Излага подробни аргументи по съществото на спора. Оспорва като неправилен и изводът на първоинстанционния съд за началния момент на дължимото обезщетение за забава, като посочва, че същият е в противоречие с материалния закон и стандартите на ЕСПЧ. Иска се отмяна на решението на ОС Добрич и уважаване на исковете в предявените размери. Претендира присъждане на разноските по делото. Срещу подадената жалба не е постъпил отговор от насрещната страна. Прокуратурата на Република България обжалва решението в частта, в която е осъдена да заплати на Е. С. Р. сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991г., преобразувано в ДП № 780-11/1998г. по описа на ВОП – София, а сега ДП № 11-048/1999г., за периода от образуване на делото на 31.01.1991г., на основание чл.2б ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.08.2023 г. до окончателното й изплащане. Оспорват се като неправилни изводите на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на държавата, а в условие на евентуалност са наведени доводи за прекомерност на присъденото обезщетение. Твърди се, че не е отчетена фактическата и правна сложност на наказателното производство и липсата на доказателства за това, че ищецът е претърпял твърдените неимуществени вреди, като не са съобразени относимите критерии по чл. 52 ЗЗД. Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на решението в тази му част и отхвърляне на исковата претенция. Срещу подадената от Прокуратурата на РБ въззивна жалба не е постъпил отговор от насрещната страна – Е. С. Р.. В съдебно заседание, страните поддържат изразените позиции по спора, доразвиват подробно доводите си, излагат пространни становища по същество на спора. За да се произнесе съдът съобрази следното: Предявените от Е. Р. срещу Прокуратурата на РБ искове са с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД. В исковата молба ищецът твърди, че лично е пострадал от престъпленията, разследвани в продължение на повече от 30 години по сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, преобразувано в сл. д. № 780/1998 г. на Военно-окръжна прокуратура /ВОП/ София, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. на ВОП София и известно в публичното пространство като "делото за възродителния процес". Обект на този процес са били всички турци в периода 1984г. – 1989г. и по съществото си този процес е представлявал принудителна промяна на имената на български граждани с турски етнически произход, забрана на езика и етнорелигиозните им обичаи, традиции, вярвания и прогонването им от държавата. Твърди, че през м. януари 1985г. група червени барети нахлули в дома му в след полунощ, задържали го пред семейството му и го отвели, използвайки физическа сила и белезници. Действията насочени към задържането му изплашили семейството му и събудили съседите му. Бил конвоиран във военно поделение в гр. Б., където заедно с около 400 души от турски произход е бил заставен със заплахи да полага тежък физически труд в продължение на 45 дни. Бил принуден смени имената си с български. След като е пуснат на свобода се завърнал на работното си място в Зърнено-фуражен комбинат в гр. Д., но бил уволнен, тъй като заявил, че не желае да се обръщат към него с името Д.. През м. май 1985г. отново бил задържан без обвинение и отведен в гр. К., където бил заставен да участва в строежа на атомна електроцентрала, отново полагайки тежък физически труд, което довело до значително влошаване на физическото и психическото му здраве. След 3 месеца бил настанен в болница, а след това бил освободен да се върне при семейството си. В края на 1985г. ищецът се включил в създаването на неформално движение за възстановяване и защита на правата на хората от турското малцинство в България, борейки се с мирни средства за връщането на рождените имена, упражняване на етнокултурните и религиозни обичаи, и традиции, съхраняване на етнокултурната идентичност на турците в България и за равнопоставеност на хората без оглед на техните имена, етническа принадлежност, религиозни вярвания или други отличаващи ги характеристики. През м. май 1986г. е арестуван и привлечен като обвиняем, поради участието му в движението. Било му наложено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 7 години и 6 месеца, но бил освободен от затвора в края на 1989г., предвид приетия Закон за амнистията (Обн. ДВ бр. 99 от 22.12.1989г., в сила от 22.12.1989г.) В затвора бил поставен в условия, непозволяващи поддържане на лична хигиена, достъп до медицински грижи. Не получавал добра храна и нямал възможност да установи връзка с близките си. Междувременно семейството му било екстрадирано в Т., а след амнистията си, ищецът се присъединил към тях. Предвид напускане на родината си без лично имущество, ищецът и семейството му били подложени на лишения в продължение на 10 години, докато не устроили живота си в Р. Т.. След като той и семейството му се установили в Т., ищецът и други изгонени като него лица са поддържали редовни контакти и от средствата за масова информация узнали, че е започнало разследване на извършените спрямо тях престъпления. Ищецът и семейството му, заедно с много други, подложени на същата репресия следели хода на делото и многократно подавали молби и жалби до прокуратурата. Твърди, че лице на име И. Х. депозирал пред Главния прокурор на Република България жалба от негово име и от името на други пострадали при сходни обстоятелства. Жалбата била подадена чрез консулството на Република България в гр. И. и регистрирана с вх. № 351/04.03.1996г. С жалбата е отправено искане прокуратурата да започне разследване за причинените му във връзка с т. нар. възродителен процес нарушения на основни и естествени човешки права, както и справедливи обезщетения за произтеклите от това имуществени, и неимуществени вреди според индивидуалната ситуация и щети на всеки отделен пострадал. След като не получил отговор, през м. май 1996г. ищецът и други пострадали изпратили запитване по факс до Главна прокуратура на Република България във връзка с развитието на предходно подадената жалба, но отново не последвал отговор. От името на пострадалите било внЕ.о отново искане по същия въпрос, регистрирано под вх. № 3070/01.04.1997г., в Главна прокуратура на република България, заедно с 3 папки документи и материали. Отново не бил получен отговор или друго уведомление. От писмо с вх. № 16494/2009г. от 06.01.2022г. PRB2022129057020 на ВКП узнал, че материалите по пр. № 3070 от 01.04.1997г. били изпратени на ВОП – София за приобщаване към забавеното досъдебно производство, поради връзката им с него. Твърди, че на 18.09.1997 г. било внЕ.о аналогично оплакване от името на пострадалите в Прокуратурата на въоръжените сили, регистрирано под вх. № 422/1997 от 18.09.1997 г. По него също не били получавани отговор или уведомление за развитието му. Излага, че лишаването му от информация за предмета и хода на разследването, представлявало сериозна пречка за упражняване и за защита на правата му като пострадал. Със съдействието на депутати, неколкократно някои пострадали се срещали с главния прокурор на Република България и негови заместници. В резултат на тези срещи през м. юли 2003г. Главният прокурор заявил в медиите, че до две седмици делото за т.нар. възродителен процес ще бъде внЕ.о в съда. Това в действителност не се случило. Всички тези събития оставили ищецът с впечатлението, че прокуратурата целенасочено не отговаря на жалбите му, препятствайки по този начин възможността да получи достъп до информация за делото и да предяви претенции за обезвреда на причинените му вреди от произволното му лишаване от свобода, подлагането му на изтезания, жестоко, унизително и нечовешко отнасяне и наказание. Твърди, че единствените актове, които е получил са Постановление от 04.10.2018г. за спиране на наказателното производство и Постановление от 31.05.2022г. за прекратяване на наказателното производство. Активни действия по разследването били извършени в периода 1991-1994г. и делото било два пъти внЕ.о с обвинителен акт в съда и два пъти било връщано с указания за отстраняване на допуснати нарушения. Разпитите на пострадалите започнали през 2000г., а ищецът не е разпитан. Твърди се още, че след изменение на НПК през 2017г., част от пострадалите поискали от съда постановяване на мерки за ускоряване на производството, в резултата на което съдът е давал едномесечен срок на Прокуратурата за предприемане на действия по приключване на делото. С постановление от 04.10.2018г. наказателното производство е спряно, във вр. с отправено искане за правна помощ до Р. Т.. По подадено от ищеца през 2018г. заявление за ускоряване на досъдебното производство с определение № 4841/06.11.2018г. по НЧД № 4713/2018г. на СГС бил даден едномесечен срок на ответника за произнасяне съобразно правомощията му по чл. 242, ал.1 от НПК. За периода от 01.01.2018г. до юли 2020г. били образувани 94 броя дела СГС по заявления по чл. 368 от НПК за ускоряване на сл. дело 1/1991г., ДП №II-048/1999 по описа на ВОП-София. За периода от 01.01.2018г. до м. юли 2020г. били постановени 78 определения, с които са определени мерки по чл. 369 от НПК за ускоряване и приключване на същото досъдебно производство. Въпреки това ВОП-София не е изпълнила нито едно от тях, а вместо това с било издадено Постановление от 04.10.2018г., с което производството по ДП №II-048/1999г. по описа на ВОП – София било спряно на осн. чл. 244, ал.1, т.1, във вр. чл. 25, ал. 2, вр. чл. 242, ал. 1 НПК. С Постановление от 31.05.2022г. наказателното производство било прекратено, поради настъпилата смърт на последният обвиняем – Г. Ат.. Ищецът счита, че продължителността на производството е прекомерна и за нея липсва обективно и разумно оправдание. Необоснованото забавяне на делото по същество е равносилно на отказ на достъп до правосъдие и своеобразен отказ за извършване на разследването по ефективен начин. Прекомерната продължителност на наказателното производство нарушава правото му по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок, в резултат на което е претърпял неимуществени вреди – разочарование, страх и опасения, че забавянето ще способства за избягване на наказателна отговорност от страна на обвиняемите, загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта, лишаване от възможността да получи справедливо обезщетение като граждански ищец. С оглед на това е предявил иск за заплащане на обезщетение за тези вреди в размер на сумата от 270 000 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.08.2023г. до окончателното изплащане на сумата. С отговор на исковата молба Прокуратурата на РБ е изразила становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Твърди, че ищецът не разполага с иск по чл. 2б от ЗОДОВ, а е следвало да претендира обезщетение по реда предвиден в Закон за политическата и гражданска реабилитация на репресираните лица. Ищецът не е легитимиран да претендира обезщетение за претърпени вреди в лично качество, поради това, че не е встъпил в производството по реда на чл. 75 НПК като пострадало лице. Оспорва изложените в исковата молба твърдения за бездействие от страна на разследването. Счита, че с оглед фактическата и правна сложност на делото, в това число и дадените задължителни указания на съда при връщането на обвинителните актове, не е налице "неразумен срок", както и че Прокуратурата не следва да отговаря за времето, през което делото е било в съда. Оспорва като недоказани описаните в исковата молба неимуществени вреди и че същите са именно в резултат на забавеното досъдебно производство. Сочи, че вредите от самите действия по време на "възродителния процес" не са в пряка причинна връзка с наказателното производство. Навежда възражение за изтекла погасителна давност. Оспорва дължимостта на претендираното обезщетение, а в условията на евентуалност размера му като прекомерен, както и началния момент на претендираната законна лихва. От представените по делото писмени доказателства и показания на свидетелката Г. З. Р., които съдът преценява в условията на чл. 172 ГПК, предвид обстоятелството, че последната се явява съпруга на ищеца се установява следната фактическа обстановка: Ищецът е български гражданин, роден на •г., с рождени имена Е. С. Р.. През •г. ищецът и свидетелката сключили брак, от който имат две родени деца. Една вечер през м. януари 1985г. в дома на ищеца в гр. Д., след около 2 и половина – 3 часа след полунощ влезли специално формирани сили за изпълнение на специална операция (т. нар. „червени барети), като разбили вратата на жилището. Удряли ищеца, поставили му белезници и го отвели. Задържането станало в присъствието на съпругата му и двете им деца, по – малкото, от които тогава било на 1 месец. От създалата се врява децата се разплакали, съседите му се събудили и излезли навън, за да видят какво се случва. Ищецът бил отведен в сборен пункт, откъдето бил откаран с автобус, заедно с други задържани лица, във военно поделение в гр. Б.. Там полагал принудителен тежък физически труд, изразяващ се в трошене на чакъл, който да бъде ползван про изграждане на пътна настилка. Това ежедневие продължило 45 дни. На 18.02.1985 г., по подадена от ищеца молба, неговите лично, бащино и фамилно имена били променени от „Е. С. Р.“ на „Д. Ст. К.“. След това той бил освободен и се прибрал у дома. Върнал се и на работа в Зърнено-фуражния комбинат в гр. Д.. Скоро след това бил освободен от длъжност, защото заявил, че не желае да се обръщат към него със сменените му имена. До освобождаването си търпял подигравки на работното си място. До м. май 1985 г. ищецът полагал епизодично труд като строител за да издържа семейството си. През м. май 1985 г. Е. Р. бил отново задържан и отведен в гр. К., където бил принуден да участва в строителни работи, свързани с изграждането на атомна електроцентрала. След тримесечна работа здравословното му състояние се влошило и се наложило да бъде хоспитализиран, като след 10-дневен престой в болнично заведение, през м. август 1985г. бил изписан и се върнал при семейството си. За трети път Е. Р. бил задържан през м. юни 1986 г., поради това, че участвал в неформално гражданско движение насочено към възстановяване на рождените имена на политически репресирани хора от турската етническа група в Република България. Бил привлечен като обвиняем, а впоследствие с Присъда № 15/09.04.1987г. на Окръжен съд – Толбухин (сега Д.) по НОХД № 25/1987г. е признат за виновен за това, че в съучастие с други лица членувал в организация, която си поставила за цел да извърши престъпления против Народна Република България с цел да отслабва властта и да й създава затруднения, разстройва и подрива промишлеността, транспорта, селското стопанство, други стопански отрасли и стопански предприятия или обществени организации, като възпрепятства тяхната дейност, което представлява особено тежък случай, с цел да отслаби властта на Народна Република България и да й създаде затруднения, явно да подбужда към извършване на престъпления против Народна Република България и да разпространява клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй, както и с цел да отслаби властта и да създаде затруднения, да унищожава и поврежда обществени сгради, съоръжения и друго значително обществено имущество, което представлява особено тежък случай. Наложено му е наказание „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА“ за срок от 7 години. Разрешено му било еднократно свиждане с близките веднъж на 3 месеца, но в действителност успял за пръв път да се срещне с тях едва след 9 месеца, след привеждането му в пенитенциарно учреждение. Вследствие на престоя в централният затвор в гр. София външността на ищеца се изменила, много отслабнал, пожълтяла му кожата, цялото му лице било покрито с рани от бръснене. С влизане в сила на Закон за амнистия от 18.12.1989 г. (Обн. ДВ. бр. 99/22.12.1989 г.) Е. Р. бил освободен от затвора и напуснал пределите на страната, за да живее със семейството си, което в хода на изтърпяване на наложеното наказание се преместило в Р. Т.. Общият период на лишаването на ищеца от свобода, съобразно сведение от затворно дело № 545/198 г. по описа на Старозагорски затвор, е 19.07.1986г., отчитайки задържането му в качеството на обвиняем, до 22.12.1989 г. – т. е. 3 години, 4 месеца и 28 дни. С решение № 272/18.04.2003г. издадено от кмета на гр. Д., постановено по молба на ищеца въз осн. на чл. 19а от Закон за гражданската регистрация, са възстановени имената на ищеца „Е. С. Р.“. На 31.01.1991 г. с Постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. д. № 1/1991 г. срещу Т. Ж. и о. з. генерал- полковник Д. Ст. за извършено от тях престъпление по чл. 162, ал.1 вр. чл.20, ал. 2 НК за това, че в периода 1984г.-1989г. в съучастие с други лица са подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, в периода м. 09. 1991г. - м. 01. 1993г. като обвиняеми са били привлечени и други лица. На 20.07.1993г. във ВС - Военна колегия е бил внЕ. обвинителен акт срещу Д. Ст., Т. Ж. и Г. Ат. за това, че в периода 08.05.1984г.- 15.12.1988г. обвиняемият Ст., в качеството си на военно длъжностно лице - министър на вътрешните работи, умишлено подбуден при условията на продължавано престъпление от действалите в съучастие обвиняемите Ж. и Ат., при условията на продължавано престъпление умишлено злоупотребил и превишил властта си, и дал указания при провеждани оперативки, съвещания на ръководния състав на МВР и изказвания пред форуми на членове на БКП, с които възложил на подчинените му служители от МВР несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица от апарата на БКП, незаемащи длъжности в държавния апарат, въвел фактическо извънредно положение на части от територията на страната, разпоредил задържане на български граждани без правно основание, от които деяния настъпили вредни последици, изразяващи се в противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание "лишаване от свобода", противозаконно ограничаване правата на българските граждани на свободно придвижване и между населените места на страната, право на свободни контакти, право на лична свобода и неприкосновеност, право на ползване на свой език -престъпление по чл. 387, ал.2, вр.ал. 1, чл. 26, ал.1 и чл. 20, ал.2 НК за обвиняемия Ст. и престъпление чл. 387, ал. 2, вр. ал. 1, чл. 26, ал.1 и чл. 20, ал.3 НК за обвиняемите Ж. и Ат.. По повдигнатите обвинения е бил изготвен и внЕ. обвинителен акт, образуван в НОХД № 1/1994г. С разпореждане от 09.02.1995г. на заместник-председател на ВС, делото е прекратено и върнато на Прокуратурата за отстраняване на подробно посочени процесуални нарушения - идентификация на пострадалите лица с оглед определяне характера и размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите, така и на пострадалите. На 19.12.1997г. е внЕ. втори обвинителен акт срещу същите обвиняеми и за същите престъпления, който е върнат поради направени констатации за непълно изпълнение на дадените при предходното връщане указания. С оглед настъпили законови промени в подсъдността сл. д. № 1/1991г. е изпратено на Софийска военно-окръжна прокуратура и с Постановление от 29.09.1998 г. е преобразувано в сл. д. № 780-11/1998г. Със същото наказателното производство срещу Т. Ж. е прекратено поради настъпилата смърт на обвиняемия. На 28.12.1999 г. е постановено прекратяване и по отношение на обвиняемия Д. Ст., също поради смърт на дееца. В периода 06.04.1999г. - 04.12.1999г. досъдебното производство е било спряно, а след възобновяването му е продължило под нов № ІІ-048/1999г., под който продължава да е висящо и към настоящия момент. Делото е било спирано и в периода 01.10.2002 г. 04.07.2003г., поради необходимостта от разпитване на свидетели, които се намират в чужбина както и с Постановление от 04.02.2004 г. за периода 04.02.2004г. – 14.12.2010г. и с Постановление от 04.10.2018г. Възобновено е с Постановление от 18.04.2022 г. на прокурор от ВОП – София. На 31.05.2022г. досъдебното производство е било прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1 вр. чл.24, ал.1, т.4 НПК /настъпила смърт на единствения останал обвиняем/, като постановлението за прекратяване е отменено по жалба на друго пострадало лице /ВЧНД № 821/2022г./ и наказателното производство е възобновено. От доказателствата по делото е видно, че по повод необходимостта от установяване в горепосоченото досъдебно производство и посочване на пострадалите лица, голяма част от които се намират на територията на Р. Т., по делото са били изготвяни следствени поръчки до Р. Т.. От писмо на отдел "Международен" при ВКП, до Военноокръжна прокуратура и от материалите по сл. д. №1/1991г. е видно, че молбите за правна помощ частично и на етапи са изпълнявани в периода 2002-2007г. По молба за правна помощ от 2002г. от посочените 134 лица, са разпитани 26. На 14.07.2003г. е изпратена втора молба, която е върната като неизпълнена на 15.12.2003г. Изпратено е ново искане за разпит на 108 лица. Към датата на постановлението за спиране от 04.10.2018г. са били разпитани общо 369 от пострадалите лица. Съгласно писмо-отговор на Върховна касационна прокуратура, съдебна поръчка е изпратена през м. 01. 2019г. През 2018г., преди спиране на досъдебното производство част от пострадалите лица са подали молби по чл. 368 ГПК и по тях са образувани дела в СГС. С постановени от Прокуратурата определения е бил даден 1-месечен срок за предприемане на действия съгласно правомощията на прокурора по чл. 242, ал. 1 НПК и указания за предприемане на действия за ускоряване на наказателното производство в 2-месечен срок, както и за връчване на Постановлението за спиране от 04.10.2018г. Ищецът е отправил редица молби и жалби от 04.10.2018г., 07.01.2022г.; 12.01.2022г.; 13.01.2022г. и 25.01.2022г. до ВОП – София с искане постановление от 04.10.2018г. за спиране на ДП № ІІ-048 от 1999г. да бъде отменено и делото върнато за ново произнасяне на прокурора, за промяна на правната квалификация на обвинението, за издирване и установяване на други съучастници. Сочил е, че има качеството на пострадал по смисъла на чл.74 ал.1 НПК. Многократно е заявявал желанието си да бъде конституиран като пострадал в досъдебната фаза на производството и с оглед изменението на чл.75 ал.2 и ал.3 НПК е посочил електронен адрес, на който да му бъдат изпращани уведомления, книжа, съобщения и др. Част от молбите му са били изпращани до прокуратурата от НГО „Справедливост, Права и Културно Сътрудничество на Балканите“. По делото са представени доказателства, че в хода на досъдебното производство, пострадали лица са предприемали действия, целящи неговото ускоряване. На 04.03.1996г. Е. Р. е депозирал в българското консулство в гр. И. жалба от група граждани, незаконно репресирани, депортирани и живеещи зад граница, с приложени индивидуални бележки от 94 лица, съдържаща информация за имена, адреси и телефони, местата и периодите в които са били лишени от свобода. Отправено е искане за разследване на престъпленията по време на възродителния процес, бившите политически ръководители на държавата да бъдат наказани, а пострадалите жалбоподатели да бъдат справедливо обезщетени за причинените им имуществени и неимуществени вреди. Информация за образуваните и водени досъдебни производства за нарушаване права и основни свободи на човека по време на "възродителния процес 1984-1989г. е била предоставена на председателят на дружеството за права, свободи, култура и сътрудничество на Балканите с писмо изх. № 1166г. През 2005г. Сдружението е сезирало НС на Република България за забавянето на сл. д. № 1/1991г., по повод на което е била извършена проверка от инспектората към МП. Отправено е било искане за предприемане на съответни действия и към Военно-апелативна прокуратура. Сезиран е бил и Омбудсмана на Република България, чиито отговор не е допринесъл по обективен начин за ускоряване на разследването. На 31.05.2022г. досъдебното производство е било прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1 вр. чл.24, ал.1, т.4 НПК /смърт на единствения останал обвиняем/, като постановлението за прекратяване е отменено по жалба на друго пострадало лице /ВЧНД № 821/2022г./ и наказателното производство е възобновено. Същото към настоящия момент не е приключило. Във въззивното производство е представено Постановление от 30.09.2024г. на прокурор при ВОП София по пр.пр.№3/2001г., ДП ІІ- 048/1999г., от което е видно, че на екип от военни следователи при ВОП София е указано да проведат разследване в насока извършено деяние по чл.416 и сл. НК, като се извършат процесуално -следствени действия за установяване и разпит на пострадали лица, спрямо които е упражнена репресия от служители на държавния апарат на НРБ, в какво се е изразила същата и от кого са се осъществили инкриминираните действия. От приложените по делото на ДОС епикризи (л. 226 – л. 230 от гр. д. № 590/2023г. по описа на ДОС) се установява, че ищецът страда от неинсулинозависим захарен диабет без усложнения, хронична обструктивна белодробна болест с остра респираторна инфекция на долните дихателни пътища, гастроезофагеална рефлуксна болест без езофагит, световъртеж (вертиго). Спорните между страните са въпросите – за какъв период от разглеждане на следственото дело ищецът има право на иск по чл.2б ЗОДОВ, налице ли е продължителност на делото в неразумен срок, дали и какви вреди са претърпени, които да са в причинна връзка с това наказателно производство, какъв е справедливия размер на евентуално следващо се обезщетение. Съгласно чл.2б ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6, §1 КЗПЧОС. Кредитори на вземането по чл. 2б ЗОДОВ са частноправните субекти, които са носители на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Посочените в националния закон примерно критерии, въз основа на които съдът по иск по чл. 2б ЗОДОВ преценява дали органите на съдебната власт са допуснали нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, са според стандартите, установени в решенията на ЕСПЧ по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Съгласно посочената разпоредба, всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Неоснователно е възражението на Прокуратурата за липса на пасивна процесуална легитимация да отговаря по предявения иск за вредите настъпили след внасяне на обвинителния акт в съда до връщане на делото на органите на прокуратурата. Макар и да са били внасяни двукратно обвинителни актове в съда, същите са страдали от пороци сочещи на извод за допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи връщането на съответния обвинителен акт с указания до разследващия прокурор за отстраняването им. Т.е. функциите на Прокуратурата по ръководство и решаване и обвиняване в досъдебната фаза на наказателното производство не са били прецизно, своевременно и всестранно осъществени. Веднъж внЕ. съответния обвинителен акт в съда не прекъсва срока на разследването, ако са допуснати съществени процесуални нарушения в досъдебното производство. Напротив, допуснатите нарушения, ако са отстраними, биха довели до продължаване на срока на досъдебното производство, тъкмо поради процесуалното поведение на органите на Прокуратурата на Република България. Именно това поведение е допринесло в основна степен за забавеното провеждане на наказателното производство, довело до претърпяване на вредите от страна на ищеца. Принципно основателен е довода на представителя на Прокуратурата, че наличието на висящо наказателно производство не съставлява процесуална пречка за предявяване на осъдителен иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, но за да бъде присъдено обезщетение, следва да се установи по делото, какви процесуално-следствени действия са били предприети от органите на съдебната власт, броят на лицата и тежестта на обвиненията, както и доколко наказателното преследване се провежда или е приключило в разумен срок, а взетите мерки за процесуална принуда са засегнали личните права на пострадалия. Съгласно трайно установената практика на ВКС, изразена в решения на състави на по чл. 290 от ГПК по идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по чл. 2б от ЗОДОВ за неимуществени вреди, претърпени от неразумната продължителност на процесното и по настоящото дело досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991г., нормата на чл. 2б от ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Съгласно тази практиката, разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т. е. и лицето, пострадало от престъпление. Решаващият фактор за приложимостта на чл.6, §1 от КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство обуславя за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл.6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното му съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата на чл.6 от КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане (граждански иск) за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното "гражданско право". Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и/или граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на "жертва" (пострадал) от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има от момента на образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото производство е разумен. По приложението на чл. 2б ЗОДОВ (предвиждащ отговорност на Държавата за вреди, произтекли от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКПЧ) е налице трайно установена практика на ВКС (решение №306 от 22.10.2019г. по гр.д.№ 4482/2017г., решение №320 от 27.12.2016г. по гр.д. № 2403/2016г., решение № 272 от 27.01.2020г. по гр. д. № 924/2019 г., всичките по описа на IV г. о., решение № 60291 от 20.12.2021г. по гр. д. № 1406/2021г., III г. о., решение № 60242 от 13.01.2022г. по гр. д. № 339/2021г., III г. о., решение № 69 от 29.04.2020г. по гр. д. № 3169/2019г., IV г. о. и др.), според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди - болки и страдания, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В производствата по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др.), още общата продължителност на производството и доколко то се явява над "разумния" срок, предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. процесуалното й качество в него) и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценяват от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ - както поотделно, така и съвкупно, като се отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице, а резултатът от тази преценка намира израз в мотивите на решението по делото. Както приема в практиката си ЕСПЧ, относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Разумността на времетраене на производството трябва да бъде преценена в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда, и по - специално – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи. В конкретният случай, следва да се отчете, че фактическата и правна сложност на образуваното досъдебно производство е висока. Фактите, обосноваващи обвиненията са многобройни, като са посочени множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т. н. "възродителен процес", което е налагало извършване на многобройни процесуални действия, засягащи широк кръг лица. Идентифицирани са 446 лица, чиито адреси е следвало да бъда открити, като голяма част от тях не са били в страната. Същевременно, производството е водено срещу лица, заемащи високи длъжности, което също е затруднявало разследването. Значителната фактическа и правна сложност на образуваното досъдебно производство, сама по себе си обаче, по никакъв начин не може да обоснове извод за разумност на продължителност от близо 30 години за водене на досъдебно производство още повече, че производството е за разследване на деяния, които засягат основни човешки права, каквито са насилствената асимилация, смяната на имена, принудителното затваряне в лагери, задължително заселване и упражняване на насилие срещу свободата на личността. Изводът за неразумната продължителност на производството се потвърждава и от обстоятелството, че с процесуалното си поведение ищецът като пострадал от деянията, предмет на разследване, не го е възпрепятствал по никакъв начин. Прокуратурата не е изпълнила в пълнота задълженията си по ръководство и надзор на досъдебното производство, така че разследването да приключи в срок, своевременно да бъдат събрани релевантните доказателства, съответно да бъдат разпитани всички пострадали лица, а обвиняемите лица – в случай на доказана вина в извършване на инкриминираните деяния – предадени на съд. Неприключило разследване, в срок от над 30 години, по което двукратно са образувани съдебни производства въз основа на изготвен обвинителен акт, но същите са прекратявани поради констатирани допуснати съществени процесуални нарушения и материалите са връщани за ново разследване на прокуратурата, не може да наложи извод, че е водено с "дължимата грижа". Налице е наказателно производство, което се отличава с прекомерна си продължителност. Съобразявайки изложеното, настоящият съдебен състав намира, че справедливото обезщетение, което ще репарира в пълен обем понЕ.ите от ищеца неимуществени вреди (съобразно техния вид, характер, интензитет и продължителност – като обичайни, типични последици от разглеждания деликт по чл.2б ЗОДОВ) за нарушение по чл.6, §1 ЕКПЧ при разследване на деянията, осъществени по време на т. н. "възродителен процес" и предмет на сл. д. № 1/1991г. на Прокуратура на Въоръжените сили, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП – София, продължило от един изключително продължителен период от време – от образуване на делото през м. януари 1991г. до датата на подаване на исковата молба на 21.08.2023 г., възлиза на 30 000 лв. При определянето на този размер съдът отчита, че продължителността на производството значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, в резултат на което абсолютната давност за наказателно преследване е изтекла, поради което, а с оглед и настъпилата смърт на последния обвиняем, легитимното очакване на ищеца да реализира гражданските си права за обезщетение на претърпените вреди в рамките на наказателния процес не може да се осъществи. Съдът отчита и обстоятелството, че с поведението си, ищеца, не е допринесъл за забавяне на производството, както и че упражнената спрямо него и семейството му репресия през периода 1985г. – 1989г., определя значимостта, която разследването на събитията от този период има за него. Съдът намира, че така определеният от първоинстанционният съд размер на дължимото обезщетение кореспондира на общественото възприятие за "справедливост", както и на обществено-икономическото развитие в страната и не споделя изложените от ищеца доводи за съобразяване на същия с установени базови размери и стандарти в практиката на ЕСПЧ при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от нарушения на Конвенцията. В редица свои решения ЕСПЧ е посочвал критериите /общи принципи/, от които изхожда, но същите са прилагани винаги в контекста на конкретния правен спор. Разпоредбата на чл.41 от ЕКПЧОС дава правомощие на съда да направи преценка дали в конкретния случай на страната следва да бъде присъдено обезщетение, независимо от констатираното нарушение. В практиката на ВКС последователно се приема, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай и въз основа на конкретните обстоятелства по делото. При присъждането на обезщетения дори по сходни казуси също следва да се отчете и конкретиката на всеки отделен случай. Това важи и за исковете по чл.2б ЗОДОВ, предявени от другите пострадали лица от т.нар. Възродителен процес. В тази връзка съдът съобрази, че определените по сходни случаи /с решение № 72/01.06.2022г., по гр.д.№4037/2021г., III г.о., решение № 50062/02.02.2024г. по гр.д. № 1080/2022г., IV г.о., решение № 50280/11.09.2023г. по гр.д. № 4210/2021г., IV г. о., решение № 117/22.02.2024г. по гр. д. № 1194/2023г., III г. о. на ВКС/ размери на обезщетения са в размер на от по 30 000лв. Целта на обезщетението е да възмезди пострадалия в най-пълна степен за вредите от накърнените му нематериални блага, които нямат парична стойност, но без същото да води до неоснователно обогатяване. Следва да бъде съобразено и това, че самият факт на осъждането /признаването факта на увреждането/ също има репариращ ефект за пострадалия. Изрично в практиката на ЕСПЧ се приема, че предвиденият механизъм по чл.2б ЗОДОВ съставлява обезщетение за нарушението на чл.6, §1 от Конвенцията. Неоснователен е и доводът, че при определяне размера на следващото се обезщетение следва да бъде включена и "съответната част за загубените възможности". Както бе посочено по-горе в приложното поле на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репатрира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. Вредите от престъплението /засегнатите нематериални блага/ имат значение единствено за преценка за значението, което делото е имало за пострадалия. С оглед на горното, съдът намира, че предявеният от Е. Р. срещу Прокуратурата иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ следва бъде уважен до размер на сумата от 30 000 лева, като за горницата над тази сума до претендираните 270 000 лева исковата претенция е неоснователна. По искането за лихва за забава: Няма спор, че отговорността на държавата, чрез нейния процесуален субституент ПРБ по своя характер е деликтна, поради което и по отношение на тази отговорност е приложима разпоредбата на чл.84, ал.3 ЗЗД. Доколкото обаче към настоящия момент наказателното производство не е приключило, то следва да бъде съобразена цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика на ВКС, съгласно която забавата настъпва от датата на подаване на исковата молба поради това, че претендираното обезщетение обхваща целия период на продължителност на делото до предявяване на иска /т.е. неразумната продължителност е елемент от фактическия състав на отговорността по чл.2б ЗОДОВ/. Поради това и началният момент на дължимата лихва върху присъденото обезщетение е датата на подаване на исковата молба. По изложените съображения, обжалваното решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно. На основание чл.78 ГПК ищецът има право на разноски за въззивното производство вр. отхвърлената жалба на ответната страна. Доказателства обаче за реално заплатени разноски не са представени, поради което и съдът не присъжда такива. Водим от гореизложеното, съдът