Решение № 4855 от 15.8.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 8598/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 20009713 от 13.01.2021 г., постановено по ГД № 6317 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), ГО, 47 гр. с., на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е прието за установено, че А. П. Р. дължи на Д. И. Ш. сумата от 25000, 00 лв., част от общо дължимата сума в размер на 100000, 00 лв., получена на отпаднало основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 30.10.2018 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ЧГД № 69450/2018 г. по описа на СРС, 47 гр. с. Решението на СРС е обжалвано от ответника. Въззивникът поддържа, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, и необосновано. Сочи се, че първоинстанционният съд не е изготвил доклад по делото, не е разпределил доказателствената тежест, не е посочил за кои обстоятелства ответникът не сочи доказателства. Твърди, че районният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като не допуснал като писмени доказателства документи, заверени с електронен подпис. Излагат се съображения, че СРС не е извършил задълбочена и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства. Твърди, че постъпилите по банковата сметка на ответницата суми са нейни, респ. че извършеният от страна на ищеца превод е в изпълнение на негово задължение към ответницата да й върне дължимите суми. Релевират се доводи, че правната квалификация на предявените искове, дадена от първата инстанция, е неправилна, респ. че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Ето защо отправя искане до Софийски градски съд като въззивна инстанция за обезсилване, респ. отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на исковата претенция в цялост. В случай, че исковата претенция бъде приета за основателна, прави възражение за прихващане. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Д. И. Ш., с който се изразява становище за нейната неоснователност, респективно за правилност на обжалвания съдебен акт по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт: Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването. Разгледана по същество, жалбата е основателна, респективно обжалваното решение е неправилно, по следните съображения. Софийски районен съд е сезиран с искова молба от Д. И. Ш. срещу А. П. Р., с която е предявен като частичен положителен установителен иск да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 25000, 00 лв. – част от сумата в общ размер на 100000, 00 лв., с която ответницата се е обогатила неоснователно за сметка на ищеца, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 30.10.2018 г., до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ЧГД № 69450/2018 г. по описа на СРС, ГО, 47 гр. с. Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения. Ищецът и ответницата били съпруг и съпруга. На 04.12.2014 г. ищецът открил в полза на ответницата банков влог в „Първа инвестиционна банка“ АД по силата на договор за „свободен депозит“ от 04.12.2014 г., сключен между банката и ответницата чрез пълномощник ищеца, като последният превел сумата от 100000, 00 лв. от негова лична банкова сметка по новооткрита банкова сметка на името на ответницата с платежно нареждане от същата дата. Произходът на средствата бил от продажба на наследствени недвижими имоти на ищеца. За да се възползва от защита по чл. 4, ал. 1 от Закона за гарантиране на влоговете, ищецът и ответницата постигнали съгласие част от тези парични средства да бъдат преведени по сметка на ответницата. До този момент процесните средства били на влог в „Корпоративна търговска банка“ АД (КТБ). След фалита на КТБ ищецът получил от Фонд за гарантиране на влоговете в банките сумата от 196000, 00 лв., част от която била и сумата, която превел по сметка на ответницата. След това отношенията между страните се влошили и настъпила фактическа раздяла на 17.05.2015 г. На 21.06.2015 г. ответницата оттеглила пълномощното, въз основа на което ищецът имал право да оперира с паричните средства по банковата сметка, открита на името на ответницата. Последната отказала да върне сумата по депозита на ищеца. С решение от 12.04.2017 г. бракът между страните бил прекратен поради развод. Малко след това ответницата била закупила жилище на стойност 100000, 00 лв. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника А. П. Р., с която заявява, че не оспорва, че ищецът е открил банкова сметка на нейно име, били са съпрузи с ищеца и че към момента с него са разведени. Сочи, че средствата по процесната банкова сметка били нейна лична собственост, представляващи спестявания от работна заплата и участия като преброител и приемател на изборни протоколи в ЦИК и РИК на всички избори, за които до 1999 г. бил ангажиран математическият колектив на „Д.“ ЕООД. Твърди, че през 2008 г. по желание на ищеца упълномощила последния да се разпорежда със средствата по всички нейни банкови сметки, както счита за добре, както и че през целия им съвместен живот ищецът съхранявал средствата на ответницата по негови банкови сметки, съответно ищецът държал картите и паролите за интернет банкиране. Твърди, че през 2004 г. с ищеца придобили магазин, находящ се в гр. София, ул. „•••••••, респ. от същия получавала доходи и от наем. На 26.07.2010 г. дарили магазина на дъщеря си. В периода, в който ответницата била съсобственик генерирала доходи от наем в размер на около 52000, 00 евро, които съхранявала по банковите си сметки. След известно време разбрала, че ищецът се бил погрижил по сметките на ответницата да не попадне нито един лев от наем от посочения магазин и от нейните работни заплати, поради което поискала ищецът да възстанови част от тези средства. Това била причината ищецът без никакви условия да преведе по сметка на нейно име сумата от 100000, 00 лв. Съдът, след като обсъди доводите на страните и съобрази приобщените по делото доказателства, намира от фактическа страна следното: Представен е договор за свободен депозит от 04.12.2014 г., ведно с приложение № 1 към договора, сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД и ответницата като вложител чрез пълномощник ищеца за сумата от 100000, 00 лв., преведена по депозитна сметка IBAN: •••••••, със срок на депозита до 04.12.2015 г. Представено е платежно нареждане от 04.12.2014 г., от което се установява, че ищецът е превел по посочената банкова сметка сумата от 100000, 00 лв. от своя банкова сметка, открита в „Първа инвестиционна банка“ АД с IBAN: •••••••. Представено е нотариално заверено пълномощно рег. № 4884 от 08.09.2008 г. по описа на нотариус Д.Н., район на действие СРС, с което ответницата е упълномощила ищеца да я представлява пред БНБ и всички банки в страната и чужбина и да извършва всякакви действия, сделки, прехвърляния и други операции без ограничение, да извършва неограничено теглене, прехвърляне и приемане на неограничени суми и всякакви банкови документи от всички нейни сметки във всички банки в страната и чужбина, да подписва, приема и предава всякакви документи при извършването на всякакви операции във всички банки в страната и чужбина. Представена е молба от 21.06.2015 г. до „Първа инвестиционна банка“ АД, с която ответницата е оттеглила пълномощно рег. № 4884 от 08.09.2008 г. Представено е Решение № 61811/14.03.2017 г. по ГД № 8921/2016 г., по описа на СРС, III ГО, 139 гр. с., с което бракът между страните по делото е прекратен на основание развод. От нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София на 10.05.2018 г. под акт № 132, том LXIV, № от вх. рег. 28921/10.05.2018 г. се установява, че ответницата по силата на договор за покупко-продажба е придобила от своите родители собствеността върху Апартамент № 26 с идентификатор 68134.901.906.1.26 срещу сумата от 100000, 00 лв. От платежно нареждане от 04.12.2014 г. се установява, че по банкова сметка на ищеца, открита в „Първа инвестиционна банка“ АД с IBAN: ••••••• е преведена сумата в размер на 195988, 00 лв., с основание „изплащане на гарантиран депозит“. Представена е декларация по чл. 4, ал. 7 и по чл. 6, ал. 5, т. 3 от ЗМИП, с която ищецът е декларирал, че процесната сума от 100000, 00 лв. е с произход продажба на недвижим имот. Представен е нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 16.11.1995 г., от който се установява, че ищецът е продал недвижим имот – апартамент № 9, находящ се в гр. София, за сумата от 2 000 000, 00 лв. (неденоминирани лева). Представен е нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София на 01.09.2001 г. под акт № 186, том LXXXVII, № от вх. рег. 25776 от 01.09.2001 г., от който се установява, че ищецът е продал недвижими имоти – апартамент № 12 и гараж № 11, находящи се в гр. София, ул. „•••••••, за сумата от 28988, 69 щатски долара с левова равностойност по курс на БНБ за деня от 61911, 14 лв. Представен е нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София на 19.03.2002 г. под акт № 128, том XX, № от вх. рег. 6463 от 19.03.2002 г., от който се установява, че ищецът е продал недвижими имоти – апартамент № 11 и гараж № 2, находящи се в гр. София, ул. „•••••••, за сумата от 49400, 00 лв. за апартамента и сумата от 3000, 00 щатски долара с левова равностойност по курс на БНБ за деня от 6673, 68 лв. Представен е нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София на 28.03.2002 г. под акт № 182, том XXIV, № от вх. рег. 7762 от 28.03.2002 г., от който се установява, че ищецът е продал недвижим имот – апартамент № 10, находящ се в гр. София, ул. „•••••••, за сумата от 47700, 00 лв. Представен е нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София на 06.10.2003 г. под акт № 192, том LLXIX, № от вх. рег. 37011 от 06.10.2003 г., от който се установява, че ищецът е продал недвижими имоти – мезонет „Г“ и гараж № 9, находящи се в гр. София, ул. „•••••••, за сумата от 95000, 00 лв. Представени са 15 бр. банкови бордера и декларации за произход на средствата за следните суми, внесени в „Корпоративна търговска банка“ АД в периода от 20.01.2006 г. до 14.10.2013 г., а именно: сумата от 8727, 00 щатски долара; сумата от 8498 щатски долара; сумата от 3000, 00 щатски долара; сумата от 5000, 00 щатски долара; сумата от 3200, 00 щатски долара; сумата от 4200, 00 щатски долара; сумата от 150, 00 щатски долара; сумата от 2598, 00 щатски долара; сумата от 240, 00 щатски долара; сумата от 9020, 00 щатски долара; сумата от 400, 00 щатски долара; сумата от 16050, 00 щатски долара; сумата от 22733, 00 щатски долара; сумата от 7205, 00 щатски долара; сумата от 10167, 00 щатски долара; сумата от 8727, 00 щатски долара. Представен е нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София на 13.07.2004 г. под акт № 65, том LLII, № от вх. рег. 32103 от 13.07.2004 г., от който се установява, че ищецът е придобил собствеността върху недвижим имот – магазин, находящ се в гр. София, ул. „••••••• •••••••, за сумата от 130000, 00 лв. Представен е нотариален акт за дарение на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София на 26.07.2010 г. под акт № 173, том LXXXIV, № от вх. рег. 32951 от 26.07.2010 г., от който се установява, че ищецът и ответницата са дарили посочения магазин, находящ се в гр. София, ул. „••••••• •••••••, на своята дъщеря. Представено е обратно писмо, с което ищецът е заявил, че действителен купувач на посочения магазин, находящ се в гр. София, ул. „••••••• •••••••, е неговият баща И. Д. Ш., и средствата по сделката били на последния. Представено е пълномощно рег. № 5342 от 29.07.2004 г., по описа на нотариус А.Д., район на действие СРС, с което ищецът е упълномощил баща си И. Д. Ш. след закупуването на посочения магазин да сключи договор за наем при условия каквито намери за добре. Представено е пълномощно от 03.11.2004 г., с което ответницата упълномощава И. Д. Ш. във връзка с отдаването под наем на посочения магазин. Представен е анекс към договор за наем на недвижим имот от 02.08.2004 г., сключен между страните по делото от една страна като наемодатели и „Магазини Фамилия“ ЕООД като наемател с предмет отдаването под наем на посочения магазин за сумата от 800, 00 евро месечно. Представен е договор за наем от 01.03.2010 г., сключен между страните по делото от една страна като наемодатели и „Й.“ ООД като наемател с предмет отдаването под наем на посочения магазин за сумата от 1600, 00 евро месечно. Представен е приемо-предавателен протокол за недвижим имот от 01.06.2010 г., от който се установява, че „Й.“ ООД е предоставил обратно на страните по делото посочения магазин. Представени са годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ на ищеца, ведно с приложение № 4, за 2008 г., 2009 г., 2010 г., 2011 г., 2012 г., 2013 г. Представени са годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ на ответницата, ведно с приложение № 1, съответно № 4, за 2007 г., 2008 г., 2009 г., 2010 г., 2011 г., 2015 г., 2016 г., 2017 г., служебна бележка по чл. 45, ал. 1 и ал. 2, т. 4 от ЗДДФЛ от СУ „Св. Климент Охридски“ към 31.12.2012 г., 31.12.2013 г. Представен е ревизионен акт № 2001004027/02.07.2010 г. от ТД на НАП София по отношение на ищеца. Представено е банково бордеро от 21.04.2008 г. за внесена сума в размер на 10613, 00 щатски долара в „Корпоративна търговска банка“ АД от ответницата, ведно с декларация за произход на средствата, в която е посочен като източник „продажба на имот на съпруга ми“. Представена е нотариална покана, с която ищецът е поканил ответницата в срок до 01.03.2019 г. да му заплати сумата в размер на 178675, 11 лв., връчена на ответницата на 19.03.2019 г. Представени са 5 бр. сметки от ЧСИ П.И.М. за платени такси към ЧСИ. Представен е договор за наем от 30.07.2004 г., сключен между страните по делото от една страна като наемодатели и „Магазини Фамилия“ ООД като наемател с предмет отдаването под наем на посочения магазин за сумата от 1600, 00 евро месечно. Представено е допълнително споразумение от 02.06.2008 г. към посочения договор за наем, с което страните по последния са прекратили договора по взаимно съгласие. Представен е договор за наем от 02.06.2008 г., сключен между страните по делото от една страна като наемодатели и „Н.Ф. 2007“ ЕООД като наемател с предмет отдаването под наем на посочения магазин за сумата от 2030, 00 евро месечно. Представен е и анекс към този договор от 01.03.2010 г., с който последният е прекратен по взаимно съгласие между страните по него, считано от 01.01.2010 г. Представен е договор за наем от 30.06.2010 г., сключен между страните по делото от една страна като наемодатели и „Проми“ ООД като наемател с предмет отдаването под наем на посочения магазин за сумата от 200, 00 евро месечно, считано от 01.08.2010 г. Представени са служебни бележки, издадени на ответницата от СУ „Св. Климент Охридски“ за получени от нея доходи към 31.12.1993 г., за периода от 31.12.1997 г. до 31.12.2016 г., препис от трудовата книжка на ответницата, споразумение от 27.04.1993 г., сключено между СУ „Св. Климент Охридски“ като работодател и ответницата като работник, допълнителни споразумения към него от 17.03.1997 г., от 30.01.2001 г., 13.03.2003 г., 02.02.2004 г., 26.06.2009 г., 30.01.2014 г., справка от ТД на НАП София с данни за осигуряването на ответницата за периода от 01.01.2000 г. до 31.12.2006 г., служебна бележка от 12.02.2016 г., издадена от Институт по математика и информатика към БАН, платежни нареждания от 30.06.2007 г. и от 30.12.2007 г. за внесен данък по чл. 41 от ЗДДФЛ от ответницата чрез И. Д. Ш., декларация по чл. 21, ал. 8 от ЗДДФЛ за 2007 г. от ответницата, платежни нареждания за внесен данък по чл. 67 от ЗДДФЛ за 2008 г., 2009 г., 2010 г. от ответницата чрез И. Д. Ш., служебна бележка за изплатени на ответницата хонорари за 2011 г., издадена от Нов Български Университет. Представени са приходни квитанции за заплатени данък недвижими имоти и такса битови отпадъци по отношение на посочения магазин, находящ се в гр. София, ул. „••••••• •••••“, както за ищеца, така и за ответницата, за периода от 2005 г. до 2010 г. Представени са още доклад от ответницата в качеството й на ръководител на ФНИ на СУ, договор с частно средно общообразователно училище с ранно чуждоезиково обучение от 23.05.2001 г. по отношение дъщерята на страните по делото. Представени са още отчет по сметка, открита на името на ответницата в „Първа инвестиционна банка“ АД от 08.12.2019 г., генерално пълномощно, с която ищецът е упълномощил своя баща И. Ш. за отдаване под наем на имоти негова собственост и рамков договор от 11.02.2010 г. за предоставяне на платежни услуги на физически лица, сключен между „Сибанк“ АД и ответницата, договор от 07.04.2014 г. за 7-дневен срочен депозит с капитализиране на лихвата, сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД и ищеца, копие на банкова карта, формуляр за промяна на данни за ползване на електронни битови сметки, платежно нареждане от 07.11.2013 г. за сумата от 1000, 00 евро, от 20.02.2015 г. за сумата от 530, 00 евро, от 16.02.2015 г. за сумата от 120, 00 евро, от 07.05.2015 г. за сумата от 4901, 76 евро. От показанията на свидетеля И. Д. Ш. се установява, че същият е баща на ищеца. Последният наследил дворно място в кв. „Витоша“, учредил върху същото право на строеж и получил няколко апартамента и гаражи към тях, които впоследствие продал в периода от 1995 г. до 2003 г., като парите от продажбите били съхранявани по сметки на ищеца, свидетеля и ответницата. След това сумите били прехвърлени в два влога в КТБ. При фалита на тази банка ищецът открил два влога – един на негово име и един на името на неговата съпруга за сумата от 100000, 00 лв., с оглед ползване на защитата за гарантиране на влоговете. Главният доход на страните по делото бил от наем на магазин, който свидетелят купил на името на ищеца, но със собствени средства, които били негови и на съпругата му спестявания, и от други наеми, които ищецът получавал. Със сумата от 100000, 00 лв. ответницата купила апартамент от майка си и баща си. Ищецът бил певец, работил в Бургаската опера до 2005 г. Ответницата упълномощила свидетеля Ш. да я представлява във връзка с отдаването под наем на посочения магазин. Ответницата работела във факултета по математика и информатика към Софийския университет като асистент, главен асистент и доцент. Ищецът получавал по- висока заплата от тази на ответницата. Страните по делото се развели, впоследствие отношенията между дъщеря им и ответницата също се влошили. От показанията на свидетеля Г.В.Е. се установява, че от ответницата знае, че парите по процесната банкова сметка били на ответницата. Последната била асистент в Софийския университет, катедрата по геометрия от 1992 г., след това била главен асистент, а от 10 години била доцент, получавала заплата, която била по-висока от средната за страната. Ответницата същата получавала два пъти по-висока заплата от ищеца като солист в Бургаската опера, като ищецът работил там до 2000 г. Посоченото свидетелката научила от ответницата. Последната получавала заплата и от наднормени часове, както и от участия в международни конференции и от участие в обработка на резултатите от изборите в периода от 1990 г. до 1999 г., от участие като рецензент при защита на докторски дисертации и избори за хабилитиране, наем от магазин в гр. София, на ул. „••••••• •••••“. Магазинът бил закупен със семейни средства. Наемите се получавали от бащата на ищеца. При фалита на КТБ се оказало, че в сметките на ответницата имало много по-малко пари, отколкото в тези на ищеца и на дъщеря им. Затова ищецът превел на ответницата сумата от 100000, 00 лв., като казал, че това били пари от наема на посочения магазин. При среща между свидетеля Е. и ищеца същият заявил, че съжалява, че върнал парите на ответницата. Други доказателства от значение за спора не са представени, а необсъдените такива, съдът намира за неотносими. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнА. служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнА.не по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК. Независимо от това във връзка с въведените от жалбоподателя оплаквания е необходимо да се добави и следното: Предявен е за разглеждане като частичен положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Съгласно т. 1 от ППВС № 1/1979 г. фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е на лице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост – когато предаването е станало след проглА.ването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение. Следователно основателността на исковата претенция по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е обусловена от установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: 1. разместване на блага – ищецът е извършил плащане на сума в посочения размер и ответникът е получил плащането; 2. пряка причинна връзка между даването и получаването; 3. липса на валидно възникнало между страните по делото правоотношение, породено от някакъв вид договор. В тежест на ищеца е било да докаже, че е предал на ответницата сумата в размер на 100000, 00 лв., а в тежест на ответницата е било да докаже, че посочената сума е получена и задържана на годно основание. В отношенията между страните по делото е безспорно, че ищецът е превел по сметка на ответницата сумата от 100000, 00 лв., което обстоятелство се установи категорично и от приложените по делото писмени доказателства – договор за свободен депозит от 04.12.2014 г. и платежно нареждане от същата дата. От представените от ответницата доказателства обаче не се установи по безспорен начин, че същата е получила и задържа посочената сума на валидно правно основание, респ. не се установи и че посочената парична сума представлява нейни лични парични средства и че ищецът е извършил посочения банков превод в изпълнение на свое задължение към ответницата, породено от някакъв вид договор. Действително по делото са представени множество писмени доказателства относно доходите, които ответницата е получавала в периода от 1993 г. насам, но от тях не може да се направи категоричен извод за връзката между тези доходи и сумата от 100000, 00 лв. Същевременно по делото се установи категорично, че на дата 04.12.2014 г., ищецът е получил по своя сметка в „Първа инвестиционна банка“ АД сумата в размер на 196000, 00 лв., с основание изплащане на гарантиран депозит. По арг. от разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗГВБ (отм.) следва да се приеме, че титуляр на сметката, по която се е съхранявал влогът е бил ищецът, респ. той е бил и собственик на паричните средства по нея. На същата дата – 04.12.2014 г., от сметката, по която ищецът е получил размера на гарантирания депозит, той е превел на ответницата сумата от 100000, 00 лв. Т. е. установи се по безспорен начин, че до този момент собственик на тази сума е бил ищецът и след като ответницата не доказа, че е получила и задържа сумата на годно основание, то същата следва да върне тази сума на ищеца. На следващо място, от ищеца са представени множество писмени доказателства (нотариални актове за покупко-продажба на недвижими имоти), от които се установи, че същият е продал свои недвижими имоти и средствата от тях е вложил по свои сметки, открити в КТБ. Ноторен факт е, че последната банка е обявена в несъстоятелност. Посоченото дава основание да се приеме, че действителната причина ищецът да преведе сумата от 100000, 00 лв. по сметка на ответницата е именно сочената от него – да се възползва от защитата на ЗГВБ. Действително тази цел е можело да бъде постигната и по друг начин – като ищецът открие сметка на свое име в друга банка, различна от „Първа инвестиционна банка“ АД, но какви точно са подбудите му да възприеме този подход е ирелевантно за делото. Видно от Определение № 173995 от 23.07.2019 г. по ГД № 6317/2019 г. по описа на СРС, съдът е изготвил проект за доклад по делото и е разпределил доказателствената тежест. Действително докладът по делото не е достатъчно прецизен относно разпределението на доказателствената тежест, но същият е приет за окончателен без ответницата да е направила възражения в тази насока. Същевременно дори и да е имало някакво съмнение у ответницата кои обстоятелства следва да установи при условията на пълно и главно доказване, то най-късно с получаването на препис от обжалваното решение същата е научила, че следва да установи, че е получила и задържа сумата от 100000, 00 лв. на годно основание. В тази връзка ако ответницата е пропуснала да представи доказателства или да направи доказателствени искания, същата е следвало да направи това най-късно с въззивната жалба, което не е сторила в хода на цялото въззивно производство. На следващо място, още с отговора на исковата молба ответницата е възприела защитната позиция, че сумата от 100000, 00 лв., представлява нейни лични средства от спестявания от доходи от работни заплати, хонорари, наеми и др., които били съхранявани по банкови сметки на ищеца и че с извършения превод от 04.12.2012 г. ищецът е изпълнил задължението си да върне тази сума на ответницата. В тази връзка последната е представила множество писмени доказателства, от които се установява какви доходи ответницата е получавала през годините, но не е че сумата от 100000, 00 лв., представлява именно спестявания от тези доходи. В случаите, в които страната е представила доказателства за установяване на фактите, за които носи доказателствената тежест, но те в крайна сметка се оказват недостатъчни за установяване на тези факти по безспорен начин (при условията на пълно и главно доказване), съдът не дължи даване на указания по чл. 146, ал. 2 от ГПК. В този смисъл е и трайната практика на ВКС (например в Решение № 287 от 8.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 472/2012 г., II г. о., ГК; Решение № 310 от 30.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1086/2009 г., II г. о., ГК; Решение № 314 от 13.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 899/2011 г., IV г. о., ГК; и др.). По отношение оплакванията в жалбата, че първоинстанционният съд неправилно е отказал да приеме писмени доказателства, представени от ответницата, заверени с електронен подпис, съдът намира, че същото е неоснователно, доколкото не е посочено кои конкретно доказателства не са приети и с какъв акт и от коя дата е постановен отказ, същевременно настоящият съдебен състав не установи по делото, такива доказателства. Според настоящия съдебен състав правната квалификация на предявения иск следва да е по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, а не по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД поради следното. Правната квалификация на предявения иск и направените възражения се дава от съда въз основа на въведените от страните твърдения. Съгласно т. 1 от ППВС № 1/1979 г. при фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД основанието съществува при получаването на престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила. Текстът намира приложение при унищожаване на договорите поради пороци на волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение, при настъпване на прекратително условие, когато сделката е сключена при такова условие, и в други подобни случаи. В разглеждания случай нито ищецът, нито ответницата са въвели твърдение за наличие на такава хипотеза. Неправилната правна квалификация в случая обаче не оказва влияние върху разпределението на доказателствената тежест по делото, тъй като и при двата иска ответникът следва да докаже, че е получил и задържа съответната имотна облага на годно основание. Респ. това процесуално нарушение на първата инстанция не е съществено, доколкото не е оказало влияние върху крайния изход от спора. Същевременно ищецът е въвел твърдение още с исковата молба, че с ответницата са постигнали съгласие сумата от 100000, 00 лв. да бъде преведена по сметка, чийто титуляр е ответницата. Посоченото дава основание да се приеме, че е възможно да се касае за случай на персонална симулация по отношение на договора за банков влог. Този извод се потвърждава от това, че сумата по влога, открит на името на ответницата е била собственост на ищеца, а ответницата е упълномощила ищеца да извършва свободно всякакви банкови операции със средствата по банкови сметки, открити на нейно име. Още една индиция в подкрепа на този извод е и представената декларация от ответницата, с която същата е декларирала, че внесената сума е с произход „продажба на имот на съпруга ми“. В случая обаче не се касае за иск за разкрИ.е на персонална симулация по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД, а за такъв по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, респ. ответницата е тази, която носи доказателствената тежест да установи основанието, на което е получила сумата от 100000, 00 лв. Твърденията на ответницата са, че тези парични средства са нейни лични спестявания и че ищецът е превел тази сума в изпълнение на негово задължение да я върне на ответницата – твърдения, които в крайна сметка останаха недоказани. Възражението за прихващане не следва да се разглежда по същество, тъй като същото е направено за първи път с въззивната жалба. Същевременно насрещното вземане, с което се иска прихващане, е спорно (неликвидно), същото не е установено с влязло в сила решение или заповед за изпълнение. При това положение възражението за прихващане е следвало да бъде направено най-късно в срока за отговора на исковата молба (така т. 4 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Ето защо с Определение № 1043 от 08.07.2021 г., постановено по настоящото дело искането на въззивника ответник за съвместното разглеждане на възражението за прихващане е оставено без уважение. Доколкото крайните изводите на настоящия въззивен състав съвпадат с тези на първата инстанция, първоинстанционното решение се явява правилно, и като такова същото следва да се потвърди изцяло. По отношение на разноските: При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има единствено въззиваемият и ищец в производството пред първата инстанция. Същият претендира и доказва такива в размер на 1500, 00 лв. за адвокатско възнаграждение. Решението подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, тъй като цената на иска е над 5000, 00 лв. Така мотивиран, съдът