Решение № 5711 от 17.9.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 13233/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 20149058 от 30.06.2021 год., постановено по гр.дело № 75145/2018 г. на СРС, І Г.О., 159 състав, са осъдени „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, ЕИК 205738443/ правоприемник на „Нова Броудкастинг Груп“ АД, ЕИК 832093629/, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“••••••••, Д. И.А Т., с адрес: гр.София, бул.“•••••••• и „ТЕЛЕМАН“ ЕООД, ЕИК 131210866, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“ ••••••••, да заплатят солидарно на Д. С. Г., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.София, ул.“••••••••, сумата от 4000 лв./ четири хиляди лева/, представляваща претърпени от ищеца неимуществени вреди- болки, страдания, унижения, уронване на престижа и разстройване на здравето, вследствие на излъчено на 10.06.2017 г. по Нова телевизия предаване “Ничия земя“, ведно със законната лихва, считано от 27.11.2018 г./ датата на подаване на исковата молба/ до окончателното й изплащане, както и сумата от 594, 49 лв./ петстотин деветдесет и четири лева и 49 стотинки/, представляваща обезщетение за забава за периода от 10.06.2017 г. до 26.11.2018 г., като е отхвърлен иска за главница за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 10000, 00 лв. и иска за обезщетение за забава за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 1500 лв., като неоснователен. С решението на съда са осъдени „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, ЕИК 205738443/ правоприемник на „Нова Броудкастинг Груп“ АД, ЕИК 832093629/, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“••••••••, Д. И.А Т., с адрес: гр.София, бул.“•••••••• и „ТЕЛЕМАН“ ЕООД, ЕИК 131210866, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“••••••••, да заплатят на Д. С. Г., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.София, ул.“••••••••, сумата от 862, 97 лв./ осемстотин шестдесет и два лева, и 97 стотинки/, представляваща направени по делото разноски. С решението на съда е осъдена Д. С. Г., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.София, ул.“••••••••, да заплати на ответника „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, ЕИК 205738443/ правоприемник на „Нова Броудкастинг Груп“ АД, ЕИК 832093629/, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“••••••••, сумата от 180 лв./ сто и осемдесет лева/, представляваща направени по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение. С решението на съда е осъдена Д. С. Г., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.София, ул.“••••••••, да заплати на ответника Д. И.А Т., с адрес: гр.София, бул.“••••••••, сумата от 576, 46 лв./ петстотин седемдесет и шест лева и 46 стотинки/, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение. С решението на съда е осъдена Д. С. Г., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.София, ул.“••••••••, да заплати на ответника „ТЕЛЕМАН“ ЕООД, ЕИК 131210866, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“ ••••••••, сумата от 594, 47 лв./ петстотин деветдесет и четири лева, и 47 стотинки/, представляваща направени по делото разноски. В срока по чл.259, ал.1 от ГПК и по чл.263, ал.2 от ГПК, решението на СРС, І Г.О., 159 състав е обжалвано от всички страни по делото/ от ищцата и от ответниците/. Въззивникът- ищец Д. С. Г., чрез пълномощника си адв.Д. Г. е подала насрещна въззивна жалба, с която обжалва решението в частта, с която са отхвърлени предявените от нея осъдителни искове с правно основание чл.49 от ЗЗД, чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, с искане решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени изцяло така предявените осъдителни искове. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, досежно размера на претендираното и присъдено обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна - ответник Д. И.а Т., чрез пълномощника си адв.Л. Д., оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.3 от ГПК. Моли съда, насрещната въззивна жалба на ищцата, като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение в обжалваната от ищцата част -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна - ответник „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, гр.София, чрез процесуалния си представител юрк.Т.Г., оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.3 от ГПК. Моли съда, насрещната въззивна жалба на ищцата, като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение в обжалваната от ищцата част -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Въззиваемата страна - ответник „ТЕЛЕМАН“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.Е. О. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.3 от ГПК. Моли съда, насрещната въззивна жалба на ищцата, като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение в обжалваната от ищцата част -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Ответницата Д. И.а Т., чрез пълномощника си адв.Л. Д. е подала въззивна жалба, с която обжалва решението в частта, с която е уважен предявения срещу нея осъдителен иск с правно основание чл.45 от ЗЗД. В жалбата се излагат доводи, че решението е недопустимо и неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Във въззивната жалба е направено искане, съдът да отмени решението в обжалваната част, като неправилно и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск изцяло, като неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ищец Д. С. Г., чрез пълномощника си адв.Д. Г. оспорва жалбата, като неоснователна. Моли жалбата на ответницата Д. И.а Т., като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено в обжалваната от ответницата част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ответник “ТЕЛЕМАН“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.Е. О. не оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответницата Д. И.а Т., като основателна да бъде уважена, съобразно нейния петитум. Въззиваемата страна- ответник „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.П.Д. не оспорва жалбата. Моли жалбата на ответницата Д. И.а Т., като основателна да бъде уважена. Ответникът „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, гр.София чрез процесуалния си представител юрк.Т.Г. е подал въззивна жалба, с която обжалва решението в частта, с която е уважен предявения срещу него осъдителен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на процесуалните правила. Във въззивната жалба е направено искане, съдът да отмени решението в обжалваната част, като неправилно и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск изцяло, като неоснователен и недоказан. Не претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ищец Д. С. Г., чрез пълномощника си адв.Д. Г. оспорва жалбата, като неоснователна. Моли жалбата на ответника „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, гр.София, като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ответник Д. И.а Т., чрез пълномощника си адв.Л. Д. не оспорва жалбата, по кратки съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Излага доводи, че поддържа подадената от ответника „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, гр.София въззивна жалба, както и че споделя изцяло изложените в нея аргументи за неправилност на решението, както по отношение на „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, гр.София, така и по отношение на другите двама ответници. Въззиваемата страна- ответник “ТЕЛЕМАН“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.Е. О. не оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответника “НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, гр.София, като основателна да бъде уважена, съобразно нейния петитум. Ответникът “ТЕЛЕМАН“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.Е. О. е подал въззивна жалба, с която обжалва решението в частта, с която е уважен предявения срещу него осъдителен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно по изложени в същата съображения. Във въззивната жалба е направено искане, съдът да отмени решението в обжалваната част, като неправилно и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск изцяло, като неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна - ищец Д. С. Г., чрез пълномощника си адв.Д. Г. оспорва жалбата, като неоснователна по подробни съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответника „ТЕЛЕМАН“ ЕООД, гр.София, като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ответник Д. И.а Т., чрез пълномощника си адв.Л. Д. не оспорва жалбата, по кратки съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Излага доводи, че поддържа подадената от ответника „ТЕЛЕМАН“ ЕООД, гр.София въззивна жалба, както и че споделя изцяло изложените в нея аргументи за неправилност на решението, както по отношение на „ТЕЛЕМАН“ ЕООД, гр.София, така и по отношение на другите двама ответници. Въззиваемата страна- ответник „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.П.Д. не оспорва жалбата. Моли жалбата на ответника„ТЕЛЕМАН“ ЕООД, гр.София, като основателна да бъде уважена. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и по чл.263, ал.2 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество. Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Предявени са от ищцата Д. С. Г. срещу ответницата Д. И.а Т., осъдителни искове с правно основание чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, както и са предявени от ищцата Д. С. Г. срещу ответниците „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, гр.София и „ТЕЛЕМАН“ ЕООД, гр.София, осъдителни искове с правно основание чл.49 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответниците солидарно да заплатят на ищцата обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. С оглед релевираните в жалбите на страните по делото оплаквания, въззивният съд намира обжалваното решението за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на претенциите на ищцата за солидарно заплащане от страна на ответниците на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл.49 от ЗЗД и чл.45 от ЗЗД до присъдения от първоинстанционния съд размер от 4000 лв. и на мораторна лихва за забава по чл.86, ал.1 от ЗЗД до присъдения размер от 594, 49 лв. /чл.272 от ГПК/. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Доводите изложени в жалбите на страните по делото са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи, следва да се добави и следното: В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване. Съдът приема за изцяло неоснователни изложените от ответниците доводи във въззивните жалби за допуснати от първоинстанционният съд съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение. От друга страна, съдът намира, че доводите в жалбите за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно-отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК. В случая доказателствени искания не са направени с въззивните жалби на ответниците. С оглед на което доводите на ответниците за допуснати съществени процесуални нарушения от СРС, изложени в депозираните от тях въззивни жалби се явяват неоснователни. Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато от първоинстанционният съд нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответницита Д. И.а Т. за недопустимост на обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика - т.9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В настоящия случай обжалваното решение на Софийски районен съд е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск, надлежно предявен от легитимирана страна при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. Обжалваното първоинстанционно решение е допустимо - не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Въззивният съд не споделя изложените от ответниците Д. И.а Т. и „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, гр.София доводи във въззивните жалби за допуснати съществени процесуални нарушения при събиране и ценене на доказателствения материал, довели и до нарушение на материалния закон, включително и досежно приетата по делото съдебно- медицинска експертиза. Изготвената съдебно- медицинска експертиза е подробна, детайлна и напълно обоснована, като вещото лице е отговорило на всичките му поставени въпроси, с оглед наличната по делото и проверената от него медицинска документация. С оглед на което правилно първоинстанционният съд е кредитирал приетото по делото, като неоспорено от страните заключение на вещо лице по допуснатата съдебно- медицинска експертиза при решаване спора по същество, доколкото същото е отговорило на всички релевантни въпроси от значение за предмета на делото. Въззивният съд приема с оглед заключението на вещо лице по допуснатата съдебно- медицинска експертиза, което кредитира, като компетентно и обективно изготвено, че получените стенокардни пристъпи при ищцата са в пряка и непосредствена причинна връзка с предизвиканите негативни преживявания от конкретното телевизионно предаване и са отключили стресова ситуация довела до стенокардни пристъпи. Категорично е становище на вещото лице д-р М.Г., че в процесния случай получения спазъм на лявата коронарна артерия, наложил ангиографско изследване и стентиране е в пряка причинно- следствена връзка с преживяното от ищцата от въпросното телевизионно предаване излъчено на 10.06.2017 г. по „Нова телевизия“. Въззивният съд взема предвид и становището на вещото лице, относно обстоятелството, че поставения стент на ищцата е предотвратил развитието на пресен инфаркт на миокарда. Като неоснователни следва да се преценят и доводите изложени във въззивните жалби на ответниците за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивните жалби обжалваното решение е обосновано. Обжалваното решение е и правилно. Неоснователни са изложените доводи във въззивните жалби във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи от който са: деяние /действие или бездействие/, вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. Вината се предполага до доказване на противното, т.е. причинителят на увреждането може да доказва, че не е действал виновно и да се освободи от отговорност. Обединяващият елемент на всички останали, за да е налице фактическия състав на непозволеното увреждане, е причинната връзка. Тя не се предполага, а следва да се докаже от увредения /съгласно решение № 370 от 11.11.2011 г. на ВКС, ІV г.о., по гр.дело № 1740/2010 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. За да е основателен искът за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД следва да се установи наличие на осъществено противоправно деяние /действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка се доказва във всеки конкретен случай, като тежестта на доказване е върху този, който я твърди. Вината се предполага до доказване на противното, а останалите предпоставки /противоправно деяние и вреда/ подлежат на установяване от ищеца. Отговорността за непозволено увреждане е предвидена в закона в защита на правата и интересите на гражданите. Както е посочено в Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС - тя има за задача не само да задължи виновния да обезщети пострадалия за причинените му вреди, но и да възпитава гражданите на законността и да ги възпира да не увреждат противоправно правата и интересите на другите граждани. Затова понятието „вреда“ /което не е нормативно определено/ следва да се тълкува в широк смисъл – като всяко смущение, накърняване или засягане на човешко благо, имущество, телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние. По този ред подлежат на обезщетяване всички вреди, за които е установено, че са в причинна връзка /резултат на/ противоправното и виновно поведение на дееца. С оглед на така очертания фактически състав по делото, следва да бъде доказан по несъмнен начин от страна на ищцата, че е налице действие на ответницата Д. И.а Т., от което като пряка и непосредствена последица да са й били причинени твърдяните в исковата молба неимуществени вреди. Отговорност за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД носят физически лица, които са причинили вреда, чрез свои виновни действия или бездействия. Тази отговорност се поражда с оглед основното задължение на всеки да не вреди другиму. То произтича непосредствено от закона / чл.45 от ЗЗД/. В този смисъл следва да се приеме, че противоправно се явява всяко поведение, което нарушава изискванията на посочената императивна правна норма, като при деликтите то се изразява в накърняване на предписанията на тази норма да не се вреди другиму. При неговото неизпълнение за увреждащия възниква задължението да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. В този смисъл следва да се приеме, че деликтът дефинитивно предполага противоправно и виновно причиняване на вреди от конкретен извършител, в случая посочения ответник- Д. И.а Т.. Следователно, за да са налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на ответника, следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното, но всички останали елементи от фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на доказване на общо основание. При доказаност при условията на кумулативност на изброените по-горе предпоставки са налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на ответника, което обуславя основателността на заявената искова претенция. Установяването на обективните елементи от горепосочения фактически състав на отговорността по чл.45 от ЗЗД е в тежест на ищеца- аргумент от чл.154, ал.1 от ГПК. Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.45, ал.1 ЗЗД включва противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредоносния резултат, и вина, която по аргумент от чл.45, ал.2 от ЗЗД се предполага. Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства дава основание на съда да направи обоснован извод, че в настоящия случай са налице предпоставките на чл.45 от ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответницата Д. И.а Т.. Както се посочи по-горе, за да бъде осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД следва да се установи при условията на кумулативност, че е налице осъществено противоправно деяние/действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като вината се предполага до доказване на противното. Съгласно константната съдебна практика отговорността по чл.45 ЗЗД може да се ангажира за вреди, причинени от обидни изявления, както и от изявления, съдържащи твърдения за неверни факти, които накърняват личните права и интереси на ищеца, като свободата на словото, прокламирана в чл.39 и сл. от Конституцията на Република България, се разпростира до пределите, до които засяга други конституционни ценности, каквито са доброто име и правата на гражданите. Съобразно мотивите към Решение № 7/1996 г. по к.дело № 1/1996 г. на Конституционния съд свободата на словото /правата по чл. 39 - чл. 41 от КРБ/ няма абсолютен характер, като Конституционният съд условно е групирал основанията за ограничаването й по следния начин: за защита на националната сигурност /чл.41, ал.1/; запазване на обществения ред и превенция на престъпността /чл.39, ал.2, чл.40, ал.2 и чл.41, ал.1/; защита на здравето и морала /чл.40, ал.2 и чл.41, ал.1/; защита на репутацията и правата на другите граждани /чл.39, ал.2, чл.40, ал.2, чл.41, ал.1, чл.41, ал.2/; съображения за запазване на тайна /чл.41, ал.2/. Накърняването на правата и доброто име на другиго е основание за ограничаване на възможността свободно да се изразява мнение, както по силата на общата ограничителна разпоредба на чл.57, ал.2 КРБ, така и с оглед на възприетата структура на чл.39 КРБ, в който правото на мнение се ограничава заради друго, конкуриращо право. В случая това е правото на лично достойнство, чест и добро име, което съгласно чл.32, ал.1, изр.1 от Конституцията е също защитено. Допълнителни разяснения Конституционният съд е дал и в решение № 20/1998 г. по к.дело № 16/1998 г. на Конституционния съд, в което е посочено, че правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация е прогласено и в чл.10 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /„Конвенцията“/, но то не е абсолютно. Основания за ограничаването му се съдържат в чл.39, чл.40 и чл.41 КРБ и не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, а също и в общия за всички права чл.57, ал.2 КРБ, който не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако накърнява права или законни интереси на другия. Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл.10, т.2 от Конвенцията, допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели. Съгласно цитираното решение когато конкретизират ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, Конституцията освен останалите посочва правата и доброто име на другите граждани, а Конвенцията - репутацията и правата на другите. Така посочените ценности обхващат присъщите на човешката личност чест, достойнство, добро име. Те именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата /умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него/ и на клеветата /съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму/. На следващо място съдът приема, че пределите до които се простира свободата да се отстоява мнение, да се получава и разпространява информация, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите, като това е очертаната правна рамка, в която упражняването на посочените права, в частност правото да се изразява свободно мнение и да се разпространява информация, е правомерно, т.е не е обидно или клеветническо. Разпространяването на информация накърнява доброто име, когато за дадено лице се изнасят неверни факти и данни, но само ако те обективно са в състояние да засегнат честта, достойнството и доброто му име. Ако фактите са верни, информирането за тях не е противоправно. За разлика от разпространяването на информация, изразяването на мнение има оценъчен характер, тъй като изразява позицията на лицето по даден въпрос или във връзка с даден факт, а не информира за този факт. Мнението не може да бъде вярно или невярно, тъй като не е изявление за знание, като то е противоправно единствено ако е изразено в обидна форма, т.е. ако съдържа обидни оценки и квалификации, преценени с оглед господстващия обществен морал. Не всяка негативна или експресивна оценка може да се приеме за обидна, тъй като това би отрекло напълно конституционното право на изразяване на мнение, но със сигурност обидна е оценка, която съдържа вулгарни, цинични изрази и квалификации по нечий адрес или ако чрез позорящо внушение създава у трети лица отрицателно впечатление за пострадалия. Поради тази причина може да се носи отговорност и за оценъчни съждения и мнения, стига те да съдържат такива обидни изрази. Няма пречка едно и също изказване да съдържа както разпространяване на информация за осъществяването на даден факт, така и изказването на оценка, позиция, т.е. мнение на лицето по отношение на този факт, но и в този случай при преценката за наличието на противоправност следва да се изхожда от посочените различни критерии спрямо различните части на това изказване. Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства дава основание на съда да направи обоснован извод, че в настоящия случай са налице предпоставките на чл.45 от ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответницата Д. И.а Т.. В случая съдът приема, че е налице противоправно поведение на ответницата Д. И.а Т., както и причинна връзка между противоправното поведение на ответницата и настъпилите неимуществени вреди за ищцата. Безспорно установено е по делото обстоятелството, че на 10.06.2017 г. по „Нова телевизия“ е излъчено предаването „Ничия земя“, чийто автор е Д. Т., а продуцент на предаването е „Телеман“ ЕООД, гр.София. В процесното предаване е направено внушение, че ищцата е изоставила баща си в дом за стари хора, че не се интересува и не се грижи за него. В процесния случай изнесения факт в процесното телевизионно предаване, чрез направеното внушение, че ищцата Д. Г. е изоставила баща си в дом за стари хора, че не се интересува и не полага грижи за него е позорен, водещ до отрицателна оценка на обществото, с което безспорно е уронен престижа и доброто име на ищцата. В настоящия случай изнесените твърдения в процесното телевизионно предаване по отношение на ищцата Д. Г. представляват клевета по отношение на чиято противоправност не съществува съмнение. Съдът приема, че с изнесените твърдения в процесното телевизионно предаване се уврежда доброто име, честта, достойнството и репутацията на ищцата. Освен неистински съдът намира, че изнесените твърдения са и дискредитиращи. Изнесените твърдения в процесното телевизионно предаване по отношение на ищцата Д. Г. представляват клевета по отношение на чиято противоправност не съществува съмнение. Налице е в процесния случай противоправно деяние, тъй като с изнесените неистински твърдения се опозорява и накърнява доброто име и репутация, както и престижа и достойнството на дадено лице, в случая на ищцата по делото. Доколкото ответницата Д. Т. е журналист, в практиката на ВКС се приема, че журналистите следва да ограничат критиките до границите, визирани в чл.39, ал.2 от КРБ, а доколкото ги прекрачат, отговарят за причинените вреди. Журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди или да клеветят - в този смисъл Решение № 148 от 10.07.2015 г. по гр.дело № 6318 / 2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. В процесния случай, ответницата Д. Т. е автор на предаването „Ничия земя“, излъчено на 10.06.2017 г. по „Нова телевизия“, в което е направено внушение, че ищцата е изоставила баща си в дом за стари хора, че не се интересува и не се грижи за него. Ответницата Д. Т. е следвало да прояви професионална добросъвестност, преди излъчване на процесното телевизионно предаване и да извърши необходимата проверка относно истинността на изнесените твърдения в предаването, съгласно установената журналистическа практика, вътрешните правила на съответната медия, чрез използване на обективно съществуващите и възможни източници на информация. Съдът приема, че журналистът не носи отговорност за клевета при наличие на проявена професионална добросъвестност. В конкретния случай, авторът на процесното телевизионно предаване- ответницата Д. Т. не е проявила професионална добросъвестност, тъй като не е потърсила преди излъчване на предаването ищцата Д. Г., относно установяване на истинността на изнесените в предаването твърдения по отношение на ищцата. С оглед данните по делото и събраните по делото доказателства, в случай, че ответницата Д. Т. е била извършила допълнителни проучвания преди излъчване на предаването, изнесените твърдения биха били опровергани. Очевидно ответницата, като автор на процесното телевизионно предаване е действала непрофесионално и недобросъвестно. Следователно по делото е доказано противоправното поведение на ответницата Д. Т. и следва да бъде ангажирана нейната отговорност по чл.45 от ЗЗД. По отношение на другите двама ответници въззивният съд приема следното: Ответникът „Телеман“ ЕООД, гр.София е продуцент на предаването „Ничия земя“, с автор ответницата Д. И.а Т., което е имало издание на 10.06.2017 г., а ответникът „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, гр.София е доставчик на линейни медийни услуги по смисъла на чл.4, ал.2 ЗРТ, който е излъчил изданието на предаването „Ничия земя” на посочената дата по своя ефирен канал „Нова телевизия“. На следващо място, съгласно разпоредбата на чл.49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл.49 от ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ правоотношение по възлагане на работа; 2/ осъществен фактически състав по чл.45 от ЗЗД от физическото лице - пряк изпълнител на работата с необходимите елементи / деяние, вреда - имуществена или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина /; 3/ вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа- чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него / в този смисъл ППВС 9/1966 г. /. Съгласно чл.45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Според чл.49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. За да се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работата за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от лицата, на които работата е била възложена следва да се установи наличието на противоправно поведение - действие или бездействие на извършващите възложената работа при или по повод изпълнението й, претърпени вреди, вина и причинна връзка между това поведение и настъпилите вреди, като вината се предполага до доказване на противното. Отговорността за вреди на юридическите лица е по чл.49 от ЗЗД. По съществото си тя е гаранционно- обезпечителна, тъй като ответното дружество не отговаря за своя вина, действие или бездействие, а за такива на негови работници или служители. Те трябва да са причинили вредите - имуществени или неимуществени, при или по повод възложената им работа, както и те да се дължат на техни противоправни действия или бездействия, които да са извършени виновно. Предмет на доказване е както наличието на фактическия състав на непозволеното увреждане, а така и също и факта на възлагане на работата. В случая по чл.49 от ЗЗД, законодателят е възложил репариране на вредите на правен субект, който отговаря на основание, различно от това на деликвента. Отговорността по чл.49 от ЗЗД се реализира въз основа на правната норма, чиито фактически състав изисква установяването на определени предпоставки. При осъществяването им се достига до ангажиране на отговорността на възложителя на работата. Отговорност за вреди от лично поведение се носи тогава, когато това поведение е противоправно, виновно и когато в причинна връзка с него са произтекли вредите, чието обезщетяване се търси. Отговорност за вреди от чуждо поведение, когато те са настъпили при или по повод извършване на определена работа, носи този, който е възложил извършването на работата. Правната теория приема, че „възлагането“ е отделяне на собствена работа и фактическото й изпълнение чрез друг правен субект. При него едно трето лице се натоварва с работа в чужд интерес /на възложителя/. Изпълнението може да се изразява както във фактически, така и в правни действия. За отговорността по чл.49 ЗЗД е без правно значение формата, чрез която се осъществява възлагането на работа. Дори в хипотезите, при които се изисква определена форма на договора, неспазването на това изискване не освобождава възложителя от отговорност, ако са налице останалите предпоставки от фактическия състав по чл.49 ЗЗД. В съдебната практика /ППВС № 7/1958 г., ППВС № 4/1961 г., ППВС № 9/1966 г., ППВС № 4/1975 г., ТР № 59/1974 г. на ОСГК, решение № 465/28.12.2012 г. по гр.дело №1157/2011 г., IV г.о., решение №142/05.06.2013 г. по гр.дело №419/2012 г., IV г.о., решение № 503/21.07.2010 г. по гр.дело № 1069/2009 г., III г.о., решение № 141/08.01.2021 г. по гр.дело № 3052/2019 г., IV г.о., решение № 63/ 01.03.2016 г. по гр.дело № 4885/2015 г., ІV г.о. и др./ е изяснено, че отговорността по чл.49 ЗЗД на лицата, възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия; тази отговорност е безвиновна, има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с работата физически лица; възложителят може да се освободи от отговорност само ако докаже, че увреждането не е причинено виновно от изпълнителя, или че вредата не е настъпила от дейност, осъществявана при или по повод изпълнението на възложената работа. Отговорност по чл.49 ЗЗД възниква и когато причинителят на увреждането е нарушил дадените му указания или надлежните правила за извършване на възложената работа. Изпълнителят отговаря за преките и непосредствени вреди от своето виновно поведение, а възложителят - за неполагане на дължимата грижа при избора на изпълнител. Съдебната практика е установена, че пострадалият има възможност да предяви иска за обезщетение срещу лицата, възложили работата /по чл.49 ЗЗД/ и срещу прекия причинител на вредите /по чл.45 ЗЗД/, като по отношение на деликтната солидарна отговорност са приложими разпоредбите на чл.121 - 127 ЗЗД. Задължението за обезвреда е едно и от кредитора зависи дали ще предяви иска си срещу всички длъжници и за целия дълг, както и за солидарното им осъждане в общ или отделни процеси. При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че са установени елементите от фактическия състав на чл.49 ЗЗД за ангажиране гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника ”Телеман” ЕООД, като продуцент на предаването, поради извършено виновно и противоправно деяние от служител на същия - автор на предаването „Ничия земя“, ответницата Д. Т. при извършване на възложената работа. Установено е наличието на претърпени неимуществени вреди от ищцата и причинна връзка между деянията, и вредите. Гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника ”Телеман” ЕООД следва да се ангажира в условията на солидарност с останалите ответници, тъй като е продуцент на предаването „Ничия земя” и има качеството на възложител по смисъла на чл.49 ЗЗД на работата на ответницата Д. Т.- автор и журналист, участващ в предаването. Следва да се ангажира и гаранционно-обезпечителната отговорност в условията на солидарност и на ответника „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД на основание чл.49 ЗЗД, вр.чл.53 ЗЗД. Този ответник има качеството на доставчик на медийна услуга и е възложител на работата на съответните служители, които са допуснали разпространение на процесното телевизионно предаване в нарушение разпоредбите на чл.17, ал.2 от Закона за радио и телевизия. Съгласно чл.17, ал.1 от Закона за радио и телевизия доставчиците на медийни услуги носят отговорност за съдържанието на медийните услуги. Според чл.17, ал.2 от ЗРТ доставчиците на медийни услуги са длъжни да не допускат създаване или предоставяне за разпространение на предавания в нарушение на принципите на чл.10, сред които е и защитата на личната неприкосновеност на гражданите. В настоящият случай служители на „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД са допуснали разпространение на предаване в нарушение на принципа за защита на личната неприкосновеност на гражданите, предвиден в чл.10, ал.1, т.4 ЗРТ, поради което следва да се ангажира отговорността на този ответник за причинените та ищцата неимуществени вреди на основание чл.49 ЗЗД. Съгласно чл.53 ЗЗД, ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно. В случая е налице солидарна отговорност между тримата ответници, които са задължени по отношение на ищцата Д. Г. да обезщетят причинените й от противоправното поведение на първия ответник Д. Т. неимуществени вреди. Доколкото по делото се доказват всички елементи от фактическия състав на отговорността на прекия причинител на вредите - тази по чл.45 от ЗЗД, то и исковете по чл.49 от ЗЗД срещу втория и третия ответник се явяват доказани по основание. На следващо място, относно размера на дължимото обезщетение на ищцата за претърпени от нея неимуществени вреди, съдът приема следното: Във въззивните жалби на ответниците не са изложени конкретни доводи за неправилността на решението в обжалваната му част, относно присъдения размер на дължимо обезщетение на ищцата за претърпени от нея неимуществени вреди. В подадената от ищцата насрещна въззивна жалба са изложени основно доводи за неправилност на решението относно конкретно определения размер на присъденото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди. Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът определя обезщетението за неимуществените вреди по справедливост. Понятието, , справедливост " по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства могат да б ъ д а т вида и характера на увреждането, начина на извършването му и обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. /в този смисъл ППВС 4/1968 г./. При определянето му съдът следва да отчете характера и вида на претърпените болки и страдания, техният интензитет и продължителност, всички други особености и обстоятелства по случая, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението - така т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. Съгласно постановената от ВКС практика по чл.290 ГПК-решение № 253 от 29.01.2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. по гр.дело № 1251/2012 г., при искове по чл.49 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди от публикации, съдържащи обидни или клеветнически твърдения, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са въздействието на противоправния акт на издателя върху здравето на ищеца, субективните му негативни преживявания, отражението на противоправния акт върху социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията на ищеца със семейството и приятелите му, както и други подобни обстоятелства, видът на противоправния акт-дали е клевета или обида, тежестта им с оглед общоприетите норми за етика и морал. Като база за определяне на обезщетението служи още икономическият растеж и стандарта на живот в страната към датата на деликта. Справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди. Съдът приема, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера им, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики -характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В случая въззивният съд приема, че обжалваното решение е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В настоящия случай съдът намира, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение на ищцата за претърпени от нея неимуществени вреди в общ размер на сумата от 4000 лв./ четири хиляди лева/ отговаря на изискването на чл.52 ЗЗД за репариране на вредите по справедливост. При определяне размера на това обезщетение съдът намира, че следва да бъдат взети предвид следните обстоятелства, релевантни в конкретиката на процесния случай, а именно: 1./ характера на противоправното деяние, изразяващо се в разпространяване на неверни твърдения и факти, опозоряващи доброто име, честта и достойнството на ищцата; 2./ обстоятелството, че позорящите ищцата неверни твърдения са изразени публично, чрез излъчено телевизионно предаване, и са станали достояние на широк кръг лица; 3./ негативните емоционални преживявания и дискомфорт на ищцата, установени с показанията на разпитаните по делото свидетели- унижение и накърнена чест и достойнство; 4./ изложеното в заключението на вещото лице д-р М.Г. по допуснатата съдебно-медицинска експертиза, прието като неоспорено от страните по делото, което съдът кредитира, като компетентно и обективно изготвено; 5./обществено-икономическите условия в страната към момента на осъществяване на деликта. При съобразяване на горепосочените обстоятелства, по преценка на настоящия въззивен състав, на ищцата Д. С. Г. следва да бъде определено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в общ размер на сумата от 4000 лв./ четири хиляди лева/, съставляващо справедлив паричен еквивалент на претърпените от нея неимуществени вреди, с който същите да бъдат съразмерно компенсирани. Съдът намира, че присъждането на сумата от 4000 лв./ четири хиляди лева/ е справедливо по размер обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, отговарящо на принципа на справедливостта, прогласен в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Противно на изложеното в жалбата на ищцата, при определяне на размера на обезщетението първоинстанционният съд е съобразил и отчел единствено установените по делото реално претърпени вреди от ищцата, с оглед събраните по делото доказателства и проведеното доказване, поради което оплакването на въззивника- ищец, че присъдения размер на обезщетението е занижен е неоснователно. В случая при определяне размера на дължимото на ищцата обезщетение за претърпени неимуществени вреди не е нарушен принципът на чл.52 ЗЗД. Принципът на справедливост по чл.52 от ЗЗД включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В случая въззивният съд приема, че обжалваното решение е постановено в съответствие с принципа на справедливост, като обезщетение в по-висок размер би довело до нарушение на критериите на чл.52 ЗЗД за справедливо възмездяване на вредите, с оглед техния вид, характер и интензитет. В тази връзка, първоинстанционният съд, след като е достигнал до същия правен извод и е приел, че отговорността на ответниците по чл.49 ЗЗД, вр. чл.53 ЗЗД и по чл.45 от ЗЗД, вр. чл.53 ЗЗД следва да бъде ангажирана по справедливост в общ размер на сумата от 4000 лв./ четири хиляди лева/ и е присъдил тази сума в условията на солидарност, и е отхвърлил предявените обективно съединени осъдителни искове за разликата над 4000 лв. до пълния предявен размер от 10000 лв. е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт. С оглед на което решението на първоинстанционния съд в тази обжалвана от страните по делото част, следва да бъде потвърдено, като правилно. На следващо място, предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбите на ищцата и на ответниците във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените осъдителни искове с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, съответно в частта, с която са уважени предявените осъдителни искове с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение, в тази му обжалвана част е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 от ГПК. С оглед на което, решението и в тази част следва да бъде потвърдено. С оглед на изложеното и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, въззивните жалби следва да се оставят без уважение като неоснователни, а обжалваното решение на СРС, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По разноските във въззивното производство: Разпоредбите на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК регламентират правото на разноски на страните: когато искът е уважен само за една част, а за останалата отхвърлен, заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждението за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част на иска. Ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част на иска. И в двата случая се присъждат всички направени разноски съразмерно уважената или отхвърлената част от иска. Посочените правни норми намират приложение и във въззивното производство, в което страните могат да направят различни разноски, с оглед различния размер на обжалваемия интерес, например за държавна такса, адвокатско възнаграждение и други разноски с оглед необходимостта от извършване на допълнителни съдопроизводствени действия. Когато и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло от въззивната инстанция, направените от тях разноски за собствените им въззивни жалби не се възлагат върху другата страна, а остават за тяхна сметка. Ако някоя от страните е направила разноски, относими към защитата срещу подадената от другата страна въззивна жалба, то тези разноски следва да бъдат присъдени по правилата на чл.78 ГПК. Сторените в процесния случай от ответниците разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение са за подаване на въззивна жалба. Ответникът „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, гр.София не претендира присъждане на направени разноски по делото. Другите двама ответници- Д. И.а и „Телеман“ ЕООД, гр.София са подали отговор на насрещната въззивна жалба, подадена от ищцата, но не са доказали направени разноски за адвокатско възнаграждение в тази насока. На основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на направените по делото разноски съразмерно с отхвърлената част от иска, а съгласно чл.81 от ГПК разноски се дължат за всяка една от съдебните инстанции. Разноските обаче следва да бъдат присъдени само при доказаност на твърдението за реалното им извършване. Според разясненията, дадени в т.1 на ТР № 6/2012 г., ОСГТК, ВКС, само когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл.78 ГПК. В договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, като когато заплащането е осъществено по банков път, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, а когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, и самият договор да е приложен по делото. В процесния случай представените по делото банкови извлечения от сметка на Адвокатско дружество „Д. и О.“, не доказват заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение по представените анекси към договори за правна защита и съдействие и фактури. С оглед на което разноски на посочените ответници за въззивното производство не следва да бъдат присъдени. Сторените от ищцата разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение са за подаване на въззивна жалба и за отговор на въззивните жалби подадени от ответниците. С оглед на което и на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищцата следва да се присъдят сторените разноски във въззивното производство, съразмерно с уважената част на предявените осъдителни искове в размер на сумата от 400 лв., представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 17.10.2022 г. за оказано процесуално представителство по въззивните жалби на ответниците. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,