Решение № 4872 от 20.9.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 12107/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 20161485 от 22.07.2021 год., постановено по гр.дело № 72301/2019 г. на СРС, ІІІ Г.О., 150 състав, са отхвърлени предявените от С. Т. Г., ЕГН •••••••••• и С. Т. Г., ЕГН •••••••••• и двамата с адрес в гр.София, кв.Суходол, ул.•••••••, срещу А. Б. Г., ЕГН ••••••••••, с адрес в гр.София, кв.Суходол, ул.•••••••, субективно съединени искове по чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че С. Т. Г., ЕГН •••••••••• и С. Т. Г., ЕГН ••••••••••, са собственици на основание давностно владение на обособен първи жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се в гр.София, ул.•••••••, със застроена площ на цялата къща по одобрени строителни книжа от 60 кв.м. и с идентификатор на цялата къща 68134.4142.377.13 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-19/29.03.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, изменени със заповед № 18-1888/20.02.2019 г. на началника на СГКК- София, и на 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 68134.4142.377 с площ от 929 кв.м., в който имот е построена жилищната сграда, при съседи имоти с идентификатор 68134.4142.2043, 68134.4142.2009, 68134.4142.716 и 68134.4142.2008. С решението на съда са отхвърлени предявените от С. Т. Г., ЕГН •••••••••• и С. Т. Г., ЕГН •••••••••• и двамата с адрес в гр.София, кв.Суходол, ул.•••••••, срещу Н. Т. Г., ЕГН •••••••••• и С. С. К., ЕГН ••••••••••, и двамата с адрес в гр.София, кв.Суходол, ул.“ ••••••• субективно съединени искове по чл.108 от ЗС за установяване правото на собственост на основание давностно владение и предаване владението на обособен първи жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се в гр.София, ул.•••••••, със застроена площ на цялата къща по одобрени строителни книжа от 60 кв.м. и с идентификатор на цялата къща 68134.4142.377.13 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-19/29.03.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, изменени със заповед № 18-1888/20.02.2019 г. на началника на СГКК- София, и на 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 68134.4142.377 с площ от 929 кв.м., в който имот е построена жилищната сграда, при съседи имоти с идентификатор 68134.4142.2043, 68134.4142.2009, 68134.4142.716 и 68134.4142.2008. С решението на съда са осъдени С. Т. Г., ЕГН •••••••••• и С. Т. Г., ЕГН •••••••••• и двамата с адрес в гр.София, кв.Суходол, ул.•••••••, да заплатят на А. Б. Г., ЕГН ••••••••••, с адрес в гр.София, кв.Суходол, ул.•••••••, на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 500 лева- разноски в производството пред Софийски районен съд. С решението на съда са осъдени С. Т. Г., ЕГН •••••••••• и С. Т. Г., ЕГН •••••••••• и двамата с адрес в гр.София, кв.Суходол, ул.•••••••, да заплатят на Н. Т. Г., ЕГН •••••••••• и С. С. К., ЕГН ••••••••••, и двамата с адрес в гр.София, кв.Суходол, ул.“ ••••••• на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 500 лева- разноски в производството пред Софийски районен съд. Срещу решението на СРС, 150 с-в е постъпила въззивна жалба от С. Т. Г. и С. Т. Г., подадена чрез пълномощника им адв.Ч. В., с искане същото да бъде отменено, като неправилно, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове за собственост, по съображения изложени в жалбата. Твърди се, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения подробно изложени в жалбата. Претендират присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ответник А. Б. Г., чрез пълномощника си адв.А. З. оспорва жалбата по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Въззиваемите страни- ответници Н. Т. Г. и С. С. К., чрез пълномощника си адв.А. З. оспорват жалбата по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Молят съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на направените по делото разноски. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е постановено при правилно приложение на материалния закон, като настоящата въззивна инстанция споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищците С. Т. Г. и С. Т. Г., срещу ответницата А. Б. Г., субективно съединени искове по чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че С. Т. Г. и С. Т. Г., са собственици на основание давностно владение на обособен първи жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се в гр.София, ул.•••••••, със застроена площ на цялата къща по одобрени строителни книжа от 60 кв.м. и с идентификатор на цялата къща 68134.4142.377.13 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-19/29.03.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, изменени със заповед № 18-1888/20.02.2019 г. на началника на СГКК- София, и на 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 68134.4142.377 с площ от 929 кв.м., в който имот е построена жилищната сграда, при съседи имоти с идентификатор 68134.4142.2043, 68134.4142.2009, 68134.4142.716 и 68134.4142.2008, както и за неоснователност на предявените от ищците С. Т. Г. и С. Т. Г., срещу ответниците Н. Т. Г. и С. С. К., субективно съединени искове по чл.108 от ЗС за установяване правото на собственост на основание давностно владение и предаване владението на обособен първи жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се в гр.София, ул.•••••••, със застроена площ на цялата къща по одобрени строителни книжа от 60 кв.м. и с идентификатор на цялата къща 68134.4142.377.13 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-19/29.03.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, изменени със заповед № 18-1888/20.02.2019 г. на началника на СГКК- София, и на 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 68134.4142.377 с площ от 929 кв.м., в който имот е построена жилищната сграда, при съседи имоти с идентификатор 68134.4142.2043, 68134.4142.2009, 68134.4142.716 и 68134.4142.2008/ чл.272 от ГПК/. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в обжалваното съдебно решение констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: В настоящия случай, с оглед заявеното от ищците С. Т. Г. и С. Т. Г. придобивно основание на правото на собственост по отношение на процесния недвижим имот, за да се уважат предявените от тях искове за собственост и съгласно разпределение на доказателствената тежест в процеса, съобразно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, същите следва да установят по делото настъпването на този правнорелевантен факт, от който извеждат правото си на собственост върху процесния недвижим имот. Съдът приема, че защитата на собствеността се състои на първо място в съдебното установяване/ признаване/, че ищците са собственици на процесния недвижим имот. Това изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищците придобивен способ с допустимите за този способ доказателствени средства. По наведените във въззивната жалба доводи досежно материалната незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение, съдът приема следното: Като неоснователни следва да се преценят доводите на ищците С. Т. Г. и С. Т. Г., че са придобили процесния недвижим имот по давност. Придобивната давност е оригинерен способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона период от време. Нормативната й уредба е в разпоредбите на чл.79-чл.86 от ЗС. Нормата на чл.79 от ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл.68, ал.1 от ЗС в хипотезата на чл.79, ал.1 от ЗС и допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл.79, ал.2 от ЗС. В настоящия случай в исковата молба, ищците С. Т. Г. и С. Т. Г. твърдят, че от м.юни 1990 год. заедно владеят по смисъла на чл.68, ал.1 от ЗС процесния недвижим имот, необезпокоявано, явно, непрекъснато и го ползват, като свой. Ищците твърдят също така в исковата молба, че същите са се нанесли да живеят през м.юни 1990 г. в първи жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се в гр.София, кв.Суходол, ул.•••••••, като без да прехвърлят собствеността на имотите, родителите на ищеца - Т.С. Г. и А. Б. Г., били разпределили владението им между ищеца С. Т. Г. и брат му - ответника по делото Н. Т. Г., а именно по един обособен жилищен етаж от жилищната сграда и по 1/3 от дворното място- поземлен имот за всеки един от тях. Ищците излагат доводи също така, че в продължение на 29 години, заедно са владеели добросъвестно, непрекъснато и необезпокоявано за себе си първия жилищен етаж от жилищната сграда и 1/ 3 от дворното място, в което същата е построена- поземлен имот с идентификатор 68134.4142.377 и с площ от 929 кв.м. През този период владението върху процесния недвижим имот било явно, не било установено по скрит начин и било открито демонстрирано пред Т.С. Г. и А. Б. Г., които не възразявали по какъвто и да е било начин срещу него. Ищците твърдят също така, че тъй като собственици на имотите по документи се водели Т.С. Г. и А. Б. Г., ищците ежегодно им предоставяли сумите за дължимите общински данъци, които те заплащали в общината. Съгласно разпоредбата на чл.68 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Както в правната теория, така и в съдебната практика се приема, че като елемент от придобивната давност упражняваното владение трябва да е спокойно /да не е установено с насилие/, явно /фактическата власт е упражнявана така, че всеки заинтересован е имал възможност да научи за това, не е установено по скрит начин/, постоянно /упражняването му няма случаен характер, а е било израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица/, непрекъснато /не е било прекъсвано изобщо, в частност-за период по-дълъг от шест месеца /чл.81 от ЗС/, като се съобразява презумпцията на чл.83 от ЗС/ и несъмнено /няма съмнение, че ищците са държали вещта, както и че са я държали за себе си/. Владението, като фактическо състояние е несмущавано, непрекъснато, явно и несъмнително упражняване съдържанието на вещно право, в случая това на собственост, през определен период от време, в случая 10 години, тъй като ищците твърдят, че са обикновени владелци - чл.79, ал.1 от ЗС, което състояние включва обективен елемент - фактическа власт / corpus / и субективен - намерение за своене на вещта /аnimus / - чл.68, ал.1 от ЗС. Според презумпцията, установена в разпоредбата на чл.69 от ЗС, владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Кумулативното установяване на горепосочените елементи от фактическия състав на разпоредбата на чл.79, ал.1 от ЗС в настоящия случай е било в тежест на ищците по делото при условията на пълно и главно доказване - чл.154, ал.1 от ГПК. Въззивният съд приема, че в разглеждания случай по делото не е било проведено успешно доказване, поради следните съображения: Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г од. на ВКС по тълк. дело № 4/2012 г., ОСГК, придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време, като изискуемото от чл.120 от ЗЗД вр. с чл.84 от ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 от ЗС. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че след като владението е съзнателен акт, то следва, че придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните юридически действия, които по определение обхващат, като свой елемент наличието на представи и желания, насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения /представляващи субективния елемент от предметното им съдържание/, както и тяхното обективиране чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият тези преживявания и представи /представляващо обективния елемент от предметното им съдържание/. На следващо място съдът приема, че владението не може да бъде съмнително, а то е такова винаги, когато не може да се определи със сигурност дали владелецът упражнява фактическа власт или дали има намерение да държи имота, като свой. Освен това владението не може да се упражнява тайно по отношение на този, на който се противопоставя. Чрез него трябва да се демонстрира по недвусмислен начин намерението на владелеца да държи вещта, като своя. Общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият /собственикът/ няма възможност /поради неведение/ да се брани. В настоящия случай, с оглед събраните по делото доказателства съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че владението върху процесния недвижим имот е предадено доброволно на ищците С. Т. Г. и С. Т. Г. през 1990 г. от родителите на ищеца С. Т. Г. - Т.С. Г. и А. Б. Г., след като са сключили брак, очевидно за да има къде да живеят. Ищците са допуснати в процесния имот да го ползват със съгласието на собствениците на същия- Т.С. Г. и А. Б. Г.. С оглед събраните по делото доказателства следва да се приеме, че фактическата власт на ищците върху процесния недвижим имот е установена със съгласието на собствениците- родители на ищеца, които са допуснали ищеца С. Т. Г., заедно с неговата съпруга/ ищцата по делото С. Т. Г./ да ползва/ ползват/ този имот за задоволяване на жилищните им нужди. Този начин на установяване на фактическа власт изключва владението, а представлява държане. Т.е. ищците С. Т. Г. и С. Т. Г. са упражнявали фактическа власт върху процесния недвижим имот, като държатели, като няма данни да са извършвали действия спрямо собствениците на имота/ ответницата А. Б. Г. и наследодателя на страните Т.С. Г./, респективно след 2018 г. спрямо другите двама ответници по делото Н. Т. Г. и С. С. К., с които да са демонстрирали намерение за своене, за да се превърне държането във владение. Когато фактическата власт е установена като държане/ както е в настоящия случай/, последващата промяна в намерението на упражняващото тази фактическа власт лице да държи вещта като своя следва да бъде противопоставена на действителния собственик на вещта, за да може да се приеме, че установената в чл.69 ЗС презумпция намира приложение. В решение № 291/09.08.2010 г., постановено по гр.дело № 859/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС е прието, че за да промени държането във владение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика. В решение № 270/20.05.2010 г., постановено по гр.дело №1162/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС е прието, че след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Прието е, че в такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В решение № 145/14.06.2011 г., постановено по гр.дело № 627/2010 г. на І г.о. на ВКС е прието, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани. Настоящият въззивен състав напълно споделя съображенията, изложени в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, като приема, че в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание, като в процесния случай /сключен договор за заем за послужване по чл.243 ЗЗД/ и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 ЗС не намира приложение. Презумпцията по чл.69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. В процесния случай, с оглед събраните по делото доказателства съдът приема за установено обстоятелството, че фактическата власт върху процесния недвижим имот е придобита от ищците на основание договор за заем за послужване по чл.243 от ЗЗД и липсва уведомяване на собственика/ собствениците/ за промяна на намерението на държателя/ държателите/ и трансформирането му в недобросъвестно владение. В този случай презумпцията по чл.69 ЗС се счита за оборена; тя намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. В този смисъл са: решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. дело № 859/2009 г. на ІІ г.о., Решение № 41 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр.дело № 4951/2015 г., I г.о., Решение № 115 от 28.10.2016 г. по гр.дело № 977/2016 г. на ІІ г.о., Решение № 118 от 21.05.2013 г. по гр.дело № 1535/2013 г. на ІІ г.о. и други. Ако собственикът е предоставил вещта за ползване другиму, той по установеното в чл.68, ал.2 ЗС правило /доколкото наличието на договор за ползването изключва приложението на установената в чл.69 ЗС презумпция/ владее вещта чрез този, на когото я е предоставил. В такава хипотеза следователно владението му не е изгубено, нито застрашено до момента, в който държателят не го уведоми, че установява самостоятелна фактическа власт за себе си. В случая до 11.12.2019 г., когато е подадена исковата молба в съда, по която е образувано производството по делото и с която ищците са заявили права на собственост върху процесния недвижим имот, не е установено ответниците да са били уведомявани за промяна на намерението, с което ищците са ползвали имота, нито е установено по несъмнен начин да са извършвали такива действия, които да обективират подобно намерение. Действително подобно намерение очевидно е съществувало в съзнанието на ищците, но същото е следвало да бъде обективирано чрез действие или изрично волеизявление спрямо собственика/ собствениците/ на имота, което да е достигнало до последните. В настоящия случай от показанията на разпитаните по делото свидетели не би могло да се установи по несъмнен начин обстоятелството, че ищците С. Т. Г. и С. Т. Г. са упражнявали фактическа власт върху процесния недвижим имот, считано от м. юни 1990 год. до 2019 г., с намерение да го държат като свой, и че това намерение е било демонстрирано пред невладеещия собственик/ собственици/- ответниците по делото. Т.е. в настоящия случай не е установен субективния елемент. Съдът приема, че по делото не е доказано при условията на пълно и главно доказване, че ищците са осъществявали несъмнително и явно владение върху процесния недвижим имот през периода от м.юни 1990 до 2019 г. Фактът, че ищците са живяли в процесния недвижим имот/ процесния първи етаж от жилищната сграда/, след м.юни 1990 г. до 2019 г. и очевидното знание на ответниците на този факт не може да обоснове извод за наличие на явно и необезпокоявано владение от страна на ищците върху имота. В процесния случай, съдът приема, че посочените по-горе признаци на владението - да е несъмнително и явно, липсват в настоящия случай. Това е така, защото не би могло да се установи от събраните по делото доказателства по несъмнен начин обстоятелството, дали ищците са имали намерение да държат имота лично за себе си, а ако са го държали за себе си - че са променили намерението си и са започнали да го своят. Промяната в намерението и преобръщането на държането във владение / interversio possessionis / не трябва да остане скрита, а трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия. Те трябва да бъдат насочени към съответния собственик, както и да показват несъмнено, че ищците, коит о са упражнявали фактическа власт, отричат неговите права върху имота и го владеят само за себе си, за да може да се приеме, че установената в чл.69 от ЗС презумпция намира приложение. Т.е. ако подобно намерение действително е съществувало в съзнанието на ищците, то същото е следвало да бъде обективирано чрез действие или изрично волеизявление спрямо ответниците по делото. По делото няма доказателства това да е станало и от този момент да е налице владение в изискуемия по чл.79, ал.1 от ЗС срок до завеждане на иска. ВКС приема последователно в своята практика, че за да промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си /решение № 145/ 14.06.2011 г. по гр.дело № 627/ 2010 г. на І г.о. на ВКС; решение № 115/28.10.2016 г., гр.дело № 977/2016 г., II г.о. на ВКС; решение № 37/26.03.2018 г. по гр.дело № 1969/2017 г., II г.о. на ВКС/. В съответствие с практиката на ВКС /т.2 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк.дело № 4/2012 г./ съдът приема, че след като владението е съзнателен акт, то следва, че придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните юридически действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието на представи и желания, насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения /представляващи субективния елемент от предметното им съдържание/, както и тяхното обективиране чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият тези преживявания и представи /представляващо обективния елемент от предметното им съдържание/. Съответстват на тази теза и съображенията, че владението не може да бъде съмнително, а то е такова винаги, когато не може да се определи със сигурност дали лицето упражнява фактическата власт за другиго или има намерението да държи имота като свой. А доколкото владението не може да се упражнява тайно по отношение на този, на когото се противопоставя, в съответствие с практиката на ВКС /решение №145/14.06.2011г. по гр.дело №627/2010 г. на І г.о. на ВКС /, съдът приема, че чрез него трябва да се демонстрира по недвусмислен начин намерението на владелеца да държи вещта като своя, доколкото общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият /собственикът/ няма възможност /поради неведение/ да се брани. Така изложените съображения съответстват не само на трайно установената практика на ВКС, но и на данните по делото с оглед обстоятелството, че ищците са живели в процесния недвижим имот, без да са демонстрирали каквато и да е промяна в намерението си по отношение на упражняваната от тях фактическа власт.Както ВКС приема последователно в своята практика, в подобни хипотези, в които е видно наличието на основание за упражняване на фактическата власт върху един имот, т.е. упражняващият фактическата власт има качеството „държател“, при промяна на обстоятелствата упражняващото фактическата власт лице следва да демонстрира спрямо собственика намерението си да владее имота за себе си /решение № 291/09.08.2010 г. по гр.дело № 859/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС; решение № 270/20.05.2010 г. по гр.дело № 1162/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС; решение № 41/26.02.2016 г. по гр.дело № 4951/2015 г., I г.о. на ВКС/. От друга страна, съдът приема, че упражняването на фактическа власт върху един имот е факт от обективната действителност и единствено установеното намерение фактическата власт да се упражнява за себе си определя същата като владение според практиката на ВКС. Неупражняването на фактическа власт върху един имот не лишава собственика на имота от неговото вещно право, особено в хипотеза, при която упражняващото фактическата власт върху този имот лице има качеството „държател“ и това обстоятелство е известно на собственика. Както ВКС последователно приема в своята практика, правото на собственост не се губи с неупражняването му и след като едно лице е придобило право на собственост върху недвижим имот по силата на предвиден в закона придобивен способ, то престава да бъде носител на това право само ако се разпореди с него в полза на друг правен субект, правото бъде отчуждено за държавна или обществена полза /решение № 78/14.06.2017 г. по гр.дело № 3765/2016 г. на I г.о. на ВКС и посоченото в него решение № 1332/04.01.2007 г. по гр.дело № 2402/2005 г. на IV-A г.о. на ВКС/. В този смисъл и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, настоящият съдебен състав приема, че ищците не се легитимират, като титуляри на правото на собственост върху процесния недвижим имот, на соченото от тях придобивно основание, поради което предявените субективно съединени искове за собственост по чл.124, ал.1 от ГПК и по чл.108 от ЗС се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне, както правилно е приел и първоинстанционният съд. При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По разноските във въззивното производство: С оглед изхода на спора на въззивниците-ищци не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. С оглед изричното изявление на пълномощника на въззиваемите страни- ответници по делото - адв.А. З., направено в публично съдебно заседание на 23.02.2023 год., че не претендира присъждане на разноски, такива не следва да им се присъждат за настоящата въззивна инстанция. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,