Решение № 5406 от 24.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5643/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. С решение № 4478 от 22.03.2023 г., постановено по гр.д.№ 69 931/2021 г. по описа на СРС, ГО, 118 състав е отхвърлен предявеният от Н. Б. А., ЕГН •••••••••• срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 иск с правно основание чл.439 ГПК за установяване на недължимост на сумата от 2 384, 38 лева – главница за потребена, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011 г. и на сумата 342, 71 лева – законна лихва за забава върху главницата за периода от 01.07.2009 г. до 24.02.2012 г., за които е издаден изпълнителен лис от 02.01.2014 г. по гр.д.№ 5164/2012 г. по описа на СРС, 90 състав и е образувано изп.дело № 20168630400513 по описа на ЧСИ С.Х. като неоснователен. Със същия акт Н. Б. А. е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 100, 00 лева – юрисконсултско възнаграждение. Срещу постановеното съдебно решение е постъпила въззивна жалба от ищцата Н. Б. А.. Във въззивната жалба се поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, като са наведени доводи, че изводът на СРС, че давността за процесните вземания е петгодишна и че същата не е изтекла, е неправилен, тъй като е очевиден фактът, че няма проведено съдебно производство с влязло в сила решение, предвид което няма основание за прилагане на петгодишна давност; че влязлата в сила заповед за изпълнение не може да бъде приравнена с влязло в сила решение. Относно доводите във връзка прекъсването на давността е отразено, че налагането на запори, които не са довели до реален запор, както и насрочване на опис и оценка на движими вещи, които не са били осъществени, не са довели до осребряване, не могат да бъдат ценени като валидни правни действия. Сочи се и че ищецът не е имал никакви банкови сметки и никакво секвестируемо имущество; че такива незаконосъобразни действия представляват удължаване на погасителната давност, което е забранено от императивната норма на чл.113 ЗЗД. Релевирани са твърдения и че съгласно Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изп.дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.; че не прекъсва давността молба, която не отговаря на изискванията на закона, а именно: да съдържа конкретно посочено имущество, което да трябва да бъде запорирано или евентуално проверено; че за да се прекъсне давността трябва да има освен подадена молба от взискателя за изпълнителното действие, но и същото да е предприето от съдебния изпълнител, както и че в настоящия случай не са извършвани никакви изпълнителни действия за период по-дълъг от пет години и поради това давността не е спирана и прекъсвана. Моли да отмени изцяло обжалваното решение и да се постанови друго, с което да се уважат предявените от жалбоподателката отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 ГПК поради погасяване на възможността за принудително изпълнение. Претендира присъждането на разноски по делото. Ответникът по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София в депозирания в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор на същата е оспорил жалбата изцяло като неоснователна. Инвокирани са съображения, че в случая е приложима нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД и давността е петгодишна; че давността за вземането на дружеството не е текла до 26.06.2015 г., както и че по изп.дело № 513/2016 г. по описа на ЧСИ С.Х. са извършвани множество валидни изпълнителни действия и са постъпвали молби за такива действия от страна на взискателя „Топлофикация София“ ЕАД. Счита за напълно невярно и възражението за липсата на секвестируево имущество у длъжника предвид откритото такова от извършените справки от ЧСИ Х., както и че следва да се вземе предвид и че в периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. течението на давностните срокове е било спряно на основание чл.3, т.2 ЗМДВИП и § 13 от ЗР на ЗИД на ЗМДВИП. Моли жалбата да бъде отхвърлена и да се потвърди първоинстанционното решение. Претендира присъждането на разноски по делото. Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното: Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от процесуално легитимирана страна, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което следва да се обсъдят релевираните в жалбата оплаквания относно неговата правилност. С подадената от Н. Б. А. на 07.12.2021 г. искова молба съдът е сезиран с предявени при условията на обективно съединяване отрицателни установителни искове с правно основание чл.439, ал.1 ГПК за сумите, обективирани в изпълнителен лист от 02.01.2014 г. по гр.д.№ 5 164/2012 г. по описа на СРС, ГО, 90 състав: 2 384, 38 лева – главница за доставена топлинна енергия през периода от м.05.2009 г. – м.04.2011 г. и сумата 342, 71 лева – мораторна лихва за периода от 01.07.2009 г. до 24.02.2012 г., издаден въз основа на влязла в сила заповед по чл.410 ГПК по гр.д.№ 5 164/2012 г. по описа на СРС, 90 състав, на базата на който е образувано изп.дело № 20168630400513 по описа на ЧСИ С.Х., рег.№ 863 на КЧСИ. В исковата молба се поддържа, че от момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение от 19.03.2012 г. е започнала да тече петгодишната погасителна давност, която не е прекъсвана след образуването на изпълнителното производство; че запори, които не са довели до реален запор и насрочване на опис и оценка на движими вещи, които фактически не са били осъществени сами по себе си не прекъсват давността; че не са извършвани никакви изпълнителни действия за период по-дълъг от пет години, считано от датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение. Отразено е и че в случая е налице хипотеза на чл.433, ал.1, т.8 ГПК – има двугодишно бездействие от страна на взискателя и делото е трябвало да бъде прекратено по силата на закона и чл.433, ал.1, т.5 ГПК поради липсата на секвестируемо имущество, както и че в противоречие със законовите изисквания се прави незаконосъобразен опит да се приведе в изпълнение заповедта за изпълнение от 19.03.2012 г., изпълнението на което вземане е погасено по давност съгласно чл.117, ал.1 ЗЗД. Претендира присъждането на разноски. В депозирания писмен отговор по чл.131, ал.1 ГПК „Топлофикация София“ ЕАД е оспорила предявените срещу дружеството искове в цялост с инвокирани доводи за неоснователност на същите и наведените в исковата молба твърдения. Релевирани са съображения, че приложимият спрямо тези вземания срок по чл.117, ал.2 ЗЗД на погасителната давност в нито един момент не е изтичал, както и че същият е бил прекъсван многократно в хода на образуване на изпълнителното производство. Претендира присъждането на разноски. Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че като законно средство за защита на длъжника с отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК се дава право на последния да установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи значение за неговото съществуване, като доказването им е в негова тежест. Съгласно константната съдебна практика разпоредбата на чл.439 ГПК е аналогична на тази на чл.255 ГПК /отм./, като този иск изключва възможността при оспорване на изпълняемото право длъжникът да противопоставя възражения, основаващи се на факти, преклудирани със силата на пресъдено нещо. Искът е предоставен на длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение и за неговото уважаване е необходимо ищецът да докаже наличието на факти, които изключват, унищожават или погасяват спорното материал-но право, каквито примерно са: плащане, прихващане, погасяване на правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност и пр. Давността е период от време, в който кредиторът бездейства. Предвид нормата на чл.116, б.“в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Ако в рамките на законоустановения период кредиторът предприеме действие – тя се прекъсва. От приетите доказателства, касаещи изп.дело № 20168630400513 по описа на ЧСИ С.Х., рег.№ 863 на КЧСИ, е видно, че същото е образувано на 23.03.2016 г. по молба на „Топлофикация София“ ЕАД – като взискател срещу Н. Б. А. – като длъжник въз основа на изпълнителен лист от 02.01.2014 г., издаден по гр.д.№ 5 164/ 2012 г. по описа на СРС, ГО, 90 състав на основание чл.416 ГПК въз основа на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 19.03.2012 г., влязла в сила, за следните суми: 2 384, 38 лева – стойност на доставена топлинна енергия през периода от м.05.2009 г. до м.04.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 13.03.2012 г. до изплащане на вземането, 342, 71 лева – мораторна лихва за периода от 01.07.2009 г. до 24.02.2012 г. и 276, 35 лева – разноски по делото. По делото не е представено копие от заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 19.03.2012 г., постановена по гр.д.№ 5 164/2012 г. по описа на СРС, ГО, 90 състав, но е безспорно между страните, че същата е влязла в сила към 02.01.2014 г. От цитираната молба по чл.426 ГПК се констатира и че с нея не е поискано предприемането на конкретни изпълнителни действия, а на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ на ЧСИ С.Х., рег.№ 836 на КЧСИ, е възложено извършването на всички действия за определяне на начина на изпълнение и за събиране на вземанията. След проучване на имущественото състояние на длъжника със запорно съобщение от 31.03.2016 г., получено на 05.04.2016 г., е наложен запор върху вземанията по всички притежавани от Н. Б. А. банкови сметки в „Банка ДСК“ ЕАД /л.85/. С писмо от 08.04.2016 г. „Банка ДСК“ ЕАД е уведомила съдебният изпълнител на основание чл.508 ГПК, че запорът е наложен и изпълнен частично до размера на наличното салдо по депозита. Със запорно съобщение от 31.03.2016 г., получено от работодателя „Домика“ ООД на 08.04.2011 г., е наложен запор върху получаваното от Н. Б. А. трудовото възнаграждение /л.90/. С молба от 12.04.2016 г. длъжникът Н. Б. А. е заявила искане за вдигане на наложения запор върху вземанията от работодателя й „Домика“ ООД и е направила изявление, че дългът ще погасява лично като внася всеки месец по 70, 00 лева до 10-то число на месеца. Искането за вдигане на запора върху трудовото възнаграждение е оставено без уважение от ЧСИ С.Х.. Във връзка с образуваното изпълнително дело с молба от 16.03.2018 г. взискателят „Топлофикация София“ ЕАД е изискал извършването на следните изпълнителни действия: налагането на запор върху банковите сметки на длъжника и налагането на запор върху трудовото възнаграждение и/или запор върху пенсията на длъжника /л.141/. Със запорно съобщение от 25.04.2018 г., връчено на 03.05.2018 г., са запорирани и вземанията по притежаваните от длъжника банкови сметки в „Юробанк България“ АД /л.154/. На 25.04.2018 г. е изпратено и запорно съобщение до НОИ, получено на 04.05.2010 г., с което е наложен запор върху получаваната от Н. Б. А. пенсия /л.155/. На същата дата е наложен запор върху трудовото възнаграждение, получавано от Н. Б. А. от работодателя й „Сайтел България“ ЕООД, като запорното съобщение е получено от дружеството на 22.05.2018 г. /л.160/. Със запорно съобщение от 25.04.2018 г., връчено на 03.05.2018 г., е наложен запор и върху банкови сметки, банкови касетки и вземания, открити в „Райфайзенбанк България“ ЕАД /л.168/. С нова молба от 24.02.2020 г. „Топлофикация София“ ЕАД е поискала след извършването на справки в РБСС и НОИ да се наложат запори върху откритите банкови сметки и сейфове на длъжника, както и върху вземанията по действащите трудови договори, съотв. – да се насочи изпълнението към опис и оценка на собствените на длъжника движими вещи с цел изнасянето им на публична продан /л.176/. На 23.03.2020 г. ЧСИ С.Х., рег.№ 836 на КЧСИ е наложила запори върху всички сметки, банкови касетки и вземания на Н. Б. А., за които има сключени договори от същата с „Първа Инвестиционна банка“ АД. Запорното съобщение е връчено на 15.07.2020 г. с отбелязване, че към момента няма наличности по сметката на длъжника в банката /л.181/. С постановление на съдебния изпълнител от 28.10.2020 г., вписано в АВ с акт № 265, т.ХІV, дело № 54987, е наложена възбрана върху собствения на длъжника Н. Б. А. недвижим имот – апартамент № 12, находящ се в гр.София, ж.к.“••••••••. По силата на разпоредба на чл.117, ал.2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е винаги пет години. Съгласно установената константна съдебна практика разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД намира приложение и когато вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, независимо от неговия характер, тъй като тя установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. Така както длъжникът не може да оспорва вземане, установено с влязло в сила решение поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземане, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл.414, ал.2 ГПК. Неподаването на възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК се приравнява по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл.116, б.“а“ ЗЗД. Целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – в този смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 100/20.06.2011 по т.д.№ 194/ 2010 г. на ВКС, II ТО, решение № 131/23.06.2016 г. по гр.д.№ 5140/2015 г. на ВКС, ІV ГО и др. След изтичане на срока по чл.414, ал.2 ГПК за длъжника остава само възможността за оспорване на вземането по реда на чл.424, ал.1 ГПК и чл.439 ГПК. При всички хипотези на чл.416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитет на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.418 ГПК се стабилизира окончателно и оспорването на фактите и обстоятелствата относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират. С влизането в сила на заповедта се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като е разрешен правният спор относно съществуването на вземането /в г.см. решение № 3/04.02.2022 г. по гр.д.№ 1722/2021 г. на ВКС, IV ГО; решение № 118/07.07.2022 г. по гр.д.№ 4063/2021 г. на ВКС, III ГО; решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д.№ 1747/2020 г. на ВКС, IV ГО; решение № 118/07.07.2022 г. по гр.д.№ 4 063/2021 г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 93/17.05.2021 г. по гр.д.№ 2766/2020 г. на ВКС, ІV ГО; определение № 60818/15.12.2021 г. по гр.д.№ 2482/2021 г. на ВКС, IV ГО; определение № 60523/24.06.2021 г. по гр.д.№ 3523/2020 г. на ВКС, IV ГО; определение № 214/15.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 1528/2018 г. на ВКС, IV ГО и мн.др./. Съобразно приетото в мотивите на т.10 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителни действия /независимо от това дали прилаганото им е поискано от взискателя или са предприети по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ, представляват: насочването на изпълнението чрез налагането на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагане на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Както е прието в мотивите на Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г., постановено по тълк.дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, които съображения се споделят и от настоящия състав, активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може сам да извърши изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител. Образуването на изпълнително дело е правноадминистративен почин на органа по изпълнение и негово задължение, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора. Правно и фактически действията на взискателя следва да са необходимите, които законът предписва и му позволява осъществяване на принудително изпълнение: ▪ изразена воля в писмен вид поради препращането в чл.426, ал.3 ГПК, ▪ пред орган на принудително изпълнение с депозиран оригинал на изпълнителен титул – чл.426, ал.1 ГПК, ▪ с посочен изпълнителен способ – чл.426, ал.2 ГПК, съотв. възлагане по чл.18 ЗЧСИ, които условия в дадения казус са изпълнени. В конкретния случай до подаване на исковата молба в съда на 07.12.2021 г. взискателят не е бездействал. След влизането в сила на заповедта за изпълнение през 2014 г. в рамките на образуваното изп.дело № 20168630400513 по описа на ЧСИ С.Х., рег.№ 863 на КЧСИ теченето на давностния срок по чл.117, ал.2 ЗЗД е многократно прекъсвано със заявените от взискателя искания за прилагане на конкретни изпълнителни способи и предприети от съдебния изпълнител на основание чл.18 ЗЧСИ такива, съответно на: 31.03.2016 г., 16.03.2018 г. г., 25.04.2018 г., 24.02.2020 г., 23.03.2020 г. и 28.10.2020 г. След като е предприето изпълнително действие, с което материалноправната норма на чл.116, б.“в“ ЗЗД свързва последици за давността, е осъществен нейният фактически състав и погасителната давност е прекъсната /в т.см и мотивите по т.3 от Тълкувателно решение № 2/2023 г. от 04.07.2024 г., постановено по тълк.дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС/. На основание чл.117, ал.1 ЗЗД от всяко прекъсване на погасителната давност е започнала да тече нова петгодишна такава. Предвид обстоятелството, че новата петгодишна погасителна давност относно вземанията-предмет на спора, започнала да тече на 28.10.2020 г. не е изтекла към датата на подаване от страна на Н. А. на исковата молба, въззивният състав намира, че поради липсата на кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.439, ал.1 във връзка с ал.2 от ГПК предявените от същата искове на това основание се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне. Неоснователни са доводите на въззивника, че за да е налице прекъсване на давността е необходимо съответното изпълнително действие да е довело до осребряване на имущество. В нормативната уредба такова изискване не е налице. В разпоредбата на чл.116, б.“в“ ЗЗД законодателят изрично е предвидил, че давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, значението на която дума означава пристъпване към осъществяване на нещо, а не с реализирането на такива действия. Поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на СРС относно изхода на спора, първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено. С оглед изход на делото на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя не се дължат разноски за въззивното производство. На основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК такива следва да се присъдят на въззиваемата страна в размер на сумата 25, 00 лева – юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното, Съдът