Решение № 265046 от 26.7.2021 г. на Софийски градски съд по дело № 4726/2020 г.

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК. Образувано е по жалба на Поделение П.П. - гр. София при „БДЖ - П.П. ” ЕООД срещу решение от 08.01.2020г. по гр.д. № 62600/2017г. на СРС, 57 с-в в ЧАСТТА, с която е осъден жалбоподателя да заплати на М.Д.Д. на основание чл. 215 КТ сумите от 362. 25 евро и 20.90 щ.д., представляващи остатък от неизплатената част от командировъчните пари за осъществени международни командировки за периода 01.02.2007г. – 05.11.2008г., ведно със законната лихва от 05.11.2008г. до окончателното изплащане. Въззивникът – ответник поддържа доводи за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част. Твърди, че исковете са погасени по давност, тъй като първоначално подадената през 2008г. искова молба е била насочена срещу друг ответник, а към момента на подаване на исковата молба срещу него през 2017г. давността е изтекла. Поддържа, че по делото не е ясно на какво основание е било прекратено производството спрямо „БДЖ – П.П.“ ЕООД и конституиран жалбоподателят като страна. По същество заявява, че изплатените суми за командировки на ищеца са в размерите по чл. 31 от НСКСЧ. Моли съда да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови ново за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски. Ответникът по жалбата М.Д.Д. оспорва жалбата в депо зира н писмен отговор. М оли съда да я остави без уважение, като потвърди решението в обжалваната част, с присъждане на разноски. Решението в отхвърлителната част е влязло в сила, като необжалвано. Софийски градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното: При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. При преценка правилността на първоинстанционното решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира следното: Жалбата е неоснователна. По възражението за давност на въззивника – ответник: Безспорно е, че производството по делото е образувано през 2008г. по колективен иск, предявен от 66 ищци, между които и ищецът Димитров q срещу БДЖ ЕАД. След проведено производство по чл. 122 ГПК и множество уточнения на исковата молба, производството е било разделено, като през 2014г. и през 2017г. ищецът М.Д.Д. е посочил като евентуален ответник БДЖ П.П. ЕООД. С молба от 29.01.2019г., в изпълнение указания на съда за оставяне на исковата молба без движение, ищецът е уточнил, че ответник е „Поделение за П.П.“- София при БДЖ „П.П.“ ЕООД, което до 12.11.2007г. е било структурна част от БДЖ ЕАД, но при условията на правоприемство вследствие извършеното преструктуриране, се явява самостоятелен работодател и легитимиран ответник по исковете. Ето защо не е налице замяна на ответник в никоя от хипотезите по чл. 228 ГПК, а уточнение на исковата молба, с оглед надлежната пасивна процесуална легитимация по исковете, но в рамките на производството по чл. 129 ГПК. Предвид изложеното, 3 - годишният давностен срок по чл. 358, ал.1, т. 3 КТ не е изтекъл към момента на подаване на исковата молба през 2008г. и възражението в тази връзка, е изцяло неоснователно. Не може да бъде споделена тезата на въззивника, че давността срещу него започва да тече през 2019г., когато окончателно са отстранени нередовностите на исковата молба, респ. през 2017г. В случая не е налице конституиране на нова страна в хипотеза по чл. 228 ГПК, а само уточнение на надлежен ответник в рамките на производство по чл. 129 ГПК, поради което, с отстраняване на нередовностите на исковата молба, същата се счита редовна от момента на предявяването й – 05.11.2008г. срещу надлежния ответник с всички произтичащи от това последици. Дългият период на процедиране по чл. 129 ГПК е ирелевантен за преценка на началния момент на давността, както правилно е приел първоинстанционния съд. По същество по делото не се спори и се установява от приетите писмени доказателства, че за процесния период страните са били в трудовоправни отношения, като ищ ецът е заемал при ответника длъжността " к ондуктор, спални и кушет вагони". За да бъде уважен иска за заплащане на командировъчни пари по чл. 215 КТ вр. чл. 31 НСКСЧ, ДВ, бр. 50/2004г., е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: наличие на трудово правоотношение между страните, изпращане на работника или служителя да осъществява трудовите си функции извън мястото си на работа и неизпълнение от страна на работодателя на задължението за престиране на полагащите се на служителя командировъчни пари, при условия и в размери, определени с акт на Министерския съвет. Със заповед № 80 / 30. 01.200 7 г. изпълнителният директор на "БДЖ" ЕАД е наредил на основание чл. 31 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, считано от 01. 02.200 7 г. да се изплащат следните размери на дневни командировъчни при пътувания в чужбина на кондуктори на спални и кушет вагони: за Унгария - 17, 50 евро на ден, за Гърция- 17, 50 евро на ден, за Турция- 15 щ.д. на ден, за Сърбия-17, 50 евро на ден. Със заповед № 9/12.12.2007г. управителят на "БДЖ П.П." ЕООД е наредил на основание чл. 31 НСКСЧ, считано от 09.12.2007г. дневните командировъчни пари при пътувания в чужбина на кондукторите на спални и кушет вагони да се изплащат на ден, както следва: 1. С офия -Будапеща-С офия за 3 дни-17, 50 евро; 2. С офия -Виена-С офия за 3 дни-17, 50 евро; 3. С офия -Белград –С офия за 3 дни-17, 50 евро; 4. С офия -С олун -С офия за 2 дни-17, 50 евро; 5. С офия -Букурещ-С офия за 1 ден-17, 50 евро; 6. С офия -Истанбул-С офия за 2 дни-15 евро; 7. С офия -Атина-С офия -3 дни-17, 50 евро. В чл. 215 КТ е предвидено, че при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари в размери, определени от МС. Въз основа на тази законова делегация с ПМС № 115 от 03.06.2004г. е приета НСКСЧ, която е в сила от 01.07.2004г. и следователно е действаща за процесния период. В чл. 31, ал. 1 НСКСЧ е предвидено, че персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3. По арг. от чл. 228, ал. 2 КТ, размерът на обезщетението по чл. 215 КТ се прилага, доколкото в акт на Министерски съвет, в колективен трудов договор или в трудовия договор не са предвидени по-големи размери. При тълкуване съдържанието на посочените разпоредби се налага извод, че законодателят е предвидил размери на командиров ъ чните пари, под които работодателят не може да слиза при изплащането им на работниците и това са тези, предвидени в приетия на основание чл. 215 КТ подзаконов нормативен акт, който за процесния период е НСКСЧ. Ето защо, както е приел и СРС, посочените в НСКСЧ размери на командировъчните пари са минималните, които работодателят следва да заплаща. Поради това са неоснователни доводите в жалбата в тази връзка. С РС е кредитирал втори вариант на заключението на приетата СС ч Е, като е приел, че за част от командировките, извършени с престой между 4-6 часа на територията на съседна държава, е приложима нормата на чл. 21 от НСКСЧ. При липса на жалба от ищеца срещу решението в отхвърлителната част, като по отношение на размера не са релевирани конкретни оплаквания от въззивника досежно възприетия вариант на заключението на вещото лице, който е по-благоприятен за работодателя, решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. По разноските: Въззиваемият – ищец претендира разноски за настоящата инстанция в размер на 400 лв. – адвокатско възнаграждение. Въззивникът е направил своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, което е основателно. С оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, възнаграждението следва да бъде намалено до законоустановения минимум от 300 лв., по арг. от чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 4/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения. Така мотивиран, Съдът