Решение № 66 от 6.3.2020 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 94/2020 г.

Производството е по реда на глава ХХІ от НПК. Образувано е по жалба на защитника на подсъдимия А.К. - адв.С.Я., депозирани срещу присъда №264 от 22.10.2019г на Районен съд Пловдив, постановена по НОХД 5795/2019г по описа на същия съд. С присъдата подс. А.К. е признат за невинен в това да е извършил престъпление по чл. 206, ал.1, вр. чл.63, ал.1, т.3 от НК. като съдът е приел, че са налице на основанията на чл.218б ал.1 вр.чл.63 ал.1 т.5 и по реда на чл.305 ал.6 вр.чл.301 ал.4 от НПК за извършеното деяние му е наложил наказание по административен ред – обществено порицание. Районният съд е възложил в тежест на подсъдимия направените в производството разноски. Във въззивната жалба на защитата се навеждат доводи за незаконосъобразност на обжалваната присъда. Изразява становище, че неправилно е наложено административно наказание на подсъдимия, тъй като съгласно чл.26 от ЗАНН не са административнонаказателно отговорни лицата до навършване на 16-годишна възраст, а към момента на деянието подс.К. не е бил навършил 16 години и е следвало да бъде освободен от административна отговорност. На следващо място се прави искане за прилагането на разпоредбите на чл.28-29 от ЗАНН поради маловажност на случая с подробно изложени съображения. Прави се и оплакване, че първият съд не е съобразил факта на погасяването на административнонаказателната отговорност и не е приложил в съдебния си акт правилата на давността по чл.34 от ЗАНН. В изложения смисъл се иска отмяна на атакувания първоинстанционен акт. В съдебно заседание защитникът и подсъдимият поддържат жалбата със същите доводи. Прави се искане за разноските по делото да останат за сметка на държавата на основание чл.190 от НПК. Прокурорът излага становище за неприложимост на сочените от защитата разпоредби от ЗАНН. Пловдивският окръжен съд след като обсъди доказателствата по делото, становищата на страните и след като провери изцяло правилността на присъдата, съгласно чл. 314 от НПК, намира за установено следното: Жалбата е ДОПУСТИМА, подадена от правоимащо лице в законоустановения срок. По същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА. Установената фактическа обстановка по делото е следната: Пострадалият П.С., притежавал мобилен телефон, марка „HUAWEI Y6 2018 Dual Black“ с ИМЕИ: •••, закупен от майка му на 15.08.2018 г., за сумата от 179, 99 лева. На 24.08.2018 г. пострадалият С. бил в компанията на своя приятел св. Х.П.и около 20, 00 ч. пред денонощен магазин в кв.••• те срещнали подс. К.. Последният бил с приятелите си - св идетелите В.В., Т.Т., А.Т.К.и. Н.Д.Д.. Докато стоял пред магазина пострадалият С. извадил телефона си и започнал да борави с него. Подсъдимият от своя страна поискал да види телефона на С.. След като пострадалият му дал телефона си подсъдимият К. влязъл с него вътре в магазина и затворил вратата на магазина пред пострадалия. В магазина подсъдимият подал телефона на свид.В., който го сложил в джоба на панталона си. Пострадалият, който останал пред магазина започнал да се притеснява за своята вещ и въпреки, че се страхувал от подс. К., с когото имал неприятни преживявания и в училището, в което учат, решил да го последва в магазина, за да си поиска телефона. За това той влязъл в магазина и поискал от подс. К. да му върне мобилния телефон. Подсъдимият отказал да му върне телефона, като му отговорил, че телефонът не е в него. Подсъдимият започнал да разиграва пострадалия С., като му казвал, че е оставил телефона на рафт в магазина и започнал да посочва различни рафтове, но пострадалият С. не открил телефона си там. Тогава, пострадалият С. поискал от другите момчета да му върнат телефона, ако е у тях. С в ид. Д.и св ид. М.си обърнали джобовете, за да види постр. С., че телефон ът му не е у тях. Постр. С. се приближил до св. В. и забелязал издутина в джоба на панталона му, която приличала на мобилен телефон, но не посмял да го претърси, тъй като се страхувал от него. Така той заподозрял, че е възможно подс. К. да е укрил телефона му у св ид. В., с цел по-късно да си го вземе, което именно се и с лучило. След като не успял да си върне телефона, пострадалият С. много се разстрои л, излязъл от магазина и помолил св ид. П.да му даде своя телефон, за да се обади на тел. 112. Пострадалият С. уведомил за случая полицията, след което заедно със свид. П.последвали подс. К. и св. В., както и останалите свидетели към беседката, намираща се наблизо. По пътя към беседката, св ид. В. в присъствието на св ид. Д. предал, взетия от пострадалия С., телефон на подс. К., което действие било забелязано от свид. Д.. Приближавайки се към беседката, постр. С. заедно със св ид. П.съобщили пред всички, че са уведомили полицейските органи за взетия и невърнат от подс. К. мобилен телефон. Когато чул това, подс. К. се уплашил и реагирал незабавно като незабелязано от всички, изхвърлил в храстите телефона на пострадалия С.. След известно време при беседката на ул. „ •••“№ 2 пристигнали полицейски служители от 06 - то РУ при ОД на МВР - гр. Пловдив - свидетелите В.С.Ч., Д.В.Ш.и С.Р.С.. Те установили пострадалия С., както и подс. К. и ги отвели в районното управление за изясняване на случая. Назначената в хода на досъдебното производство стоково - оценъчна експертиза, определила, че стойността мобилн ия телефон, предмет на престъплението, възлиза на 160лв към датата на извършване на деянието. В хода на съдебната фаза на процеса, подс. А.К., действащ лично и чрез своя баща върнал на пострадалия П.С., действащ лично и чрез своята майка сумата от 160 лв., покриваща претърпените от процесното деяние имуществени вреди. Тази фактическа обстановка се установява от събраните по делото доказателства, при проведеното съкратено съдебно следствие по реда на чл.371, т.2 от НПК. Доказателствата по делото събрани чрез устни и писмени доказателствени средства са еднопосочни и безпротиворечиви, така както е посочил и първостепениния съд. Доказателствата по делото установяват по безспорен начин, авторството и вината на подсъдимия. Последният е и годен наказателно правен субект на това престъпление предвид изготвената съдебна психиатрично психологическа експертиза, която е установила, че подсъдимият е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си, могъл е да ръководи същите, както и че извършеното от него деяние не се дължи на увлечение и лекомислие, нито е било налице физиологичен афект. По правната страна на деянието и неговата съставомерност не се спори от страните във въззивното производство. Нео снователни са твърденията на защитника за приложимост на разпоредбите на ЗАНН по въпросите за наказателно отговорните лица по чл.26 ЗАНН, маловажност на случая -чл.28 и чл.29 от ЗАНН и изтекла погасителна давност - чл.34 от ЗАНН. В тази насока първостепенният съд е дал изчерпателен и обоснован отговор, с който настоящата съдебна инстанция се съгласява изцяло. Безспорно за деянието по чл. 218б от НК Налагането на наказанието за процесното деяние следва да се осъществи по административен ред, уреден в ЗАНН. Това означава, че при налагане на наказание по този ред всички последващи въпроси по неговото определяне, изпълнение и правен ефект следва да се решават по реда на ЗАНН. Няма правно основание поради което да се счете, че административното наказание, наложено в случая, следва да се редуцира или изпълнява по същият ред, по който това би било сторено по отношение на наказание, регламентирано и наложено по реда на НК и НПК. Предвид обстоятелството, че деецът е бил непълнолетен към момента на извършване на деянието, при спазване на изискването за налагане на наказание по административен ред, следва да бъде съобразена разпоредбата на чл.15, ал.2 ЗАНН, според която п о отношение на непълнолетните, административното наказание „Г лоба “, каквото е наложеното наказание в случая, се заменя с наказанието „О бществено порицание “. Както бе отбелязано по-горе единствено въпросите за наказанието в случая се уреждат по правилата на ЗАНН и за това редуцирането на наказанието следва да се изпълни също по административен ред. Правилно първостепенният съд е определил наказанието наложено на подсъдимият К. по вид, но неправилно е сторил това на правно основание по реда на чл.63 от НК. До колкото съдът е посочил правното основание за направената от него редукция на наказанието в диспозитива на присъдата, то същата следва да бъде изменена в тази й част. Също така наложеното по административен ред наказание следва да се изпълни по административен ред, а именно по реда на чл.75-76 от ЗАНН, а не по реда на чл.52 от НК. Това е така, тъй като самото наложено наказание е административно, независимо, че се налага спрямо извършено престъпление. Видно е, че обществената организация, към която е причислен подсъдимият е училището, в което е записан и което посещава. Съответно наказанието следва да се изпълни именно там, както е било постановено и от първостепенния съд, макар и на неправилно правно основание. Основателни са възраженията на защитата за липса на правно основание направените в хода на наказателното производство разноски да бъдат присъдени в тежест на подсъдимия. Факт е, че за стореното от него подсъдимият следва да бъде наказан, макар и с налагане на наказание по административен ред. Законът обаче изрично предвижда, че в случаите когато деянието се наказва по административен ред според особената част на НК, съдът следва да признае подсъдимия за невинен. Разпоредбата на чл.190 от НПК е императивна и според нея когато подсъдимият бъде признат за невинен разноските по дела от общ характер остават за сметка на държавата. Разпоредбите, определящи реда за възлагане на разноските в наказателния процес, не може да се тълкуват разширително, особено когато се касае за утежняване правното положение на гражданите. Няма основание да се приложат и разпоредбите на ЗАНН относно присъждане на разноски, тъй като производството не е административно и подобна аналогия не може да се направи в конкретния случай. По тези съображения присъдата следва да бъде изменена и в частта на присъдените разноски, като бъде постановено същите да останат за сметка на държавата. С оглед изложеното, настоящият въззивен съд намира, че проверяваният първостепенен съдебен акт е правилен в по- голямата му част, но по въпросът за основанието, на което е определено наказанието „Обществено порицание“, основанието на което същото следва да бъде изпълнено и разноските по делото присъдата следва да бъде изменена. По тези съображения, на основание чл.337, ал.1, т.2 от НПК и чл.334, т.6, вр. чл. 338 от НПК, Пловдивски окръжен съд