Решение № 5470 от 27.10.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 10353/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба от 31.8.2022 г., на ответника „ЗК Л.И.“ АД срещу решение № 9405/24.8.2022 г., постановено по гражданско дело № 9720/2022 г. на Софийски районен съд, 120 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на „ЗД Е.“ АД сумата 415.63 лева - главница, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба на 21.02.2022 г. до окончателното й изплащане, която главница представлява неизплатена стойност на възникнало регресно право на застрахователя по застраховка „Каско на МПС” срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на увреждащия автомобил, за платено от ищеца застрахователно обезщетение за щета № 0500853492/19.04.2021 г. по л. а. „Рено Талисман”, рег.№ •••••••, причинени при ПТП на 17.04.2018 г. в гр. София, както и сумата от 450.00 лева - разноски по делото на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че решението на първоинстанционния съд било неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Разходите за заместващ автомобил представлявали пропусната полза, поради което и били извън обхвата на задълженията на застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Освен това, пропуснатата полза подлежала на обезщетяване от застрахователя ищец само при наличие на конкретна уговорка /чл. 405, ал. 2 КЗ/, каквато в случая не била налице. В процесната полица и ОУ липсвала такава уговорка, а представеният документ, в който това обезщетение било уговорено, не бил подписан от нито една от страните по договора, поради което и необосновано съдът го кредитирал. Не бил представен и добавък, подписан от страните. Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски. Ответникът по жалбата и ищец по иска „ЗД Е.“ АД оспорва същата. Сочи, че разходите за наем на заместващ автомобил били в пряка причинна връзка с увреждането на собствения на застрахованото лице автомобил, че те били включени в застрахователното обезщетение, както и че се покривали от застрахователя по задължителната застраховка. Ответникът не възразил по проекта за доклад, в който за безспорно било обявено наличието на застрахователно правоотношение по имуществената застраховка, част от която бил процесният добавък, като в срок не било направено и възражение за недействителност. Моли въззивния съд да остави жалбата без уважение и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е неправилно поради следните съображения: Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правна квалификация чл. 411, изр. 2 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД. Ищецът „ЗД Е.” АД твърди, че на 17.4.2021 г., в гр. София, в срока на застрахователното покритие по договор за имуществена застраховка „Каско”, настъпило събитие – ПТП, в причинна връзка с което били причинени вреди на застрахования при него лек автомобил марка Рено, рег. № •••••••. Поддържа, че вредите били на стойност 4795, 44 лева, в който размер изплатил застрахователно обезщетение, като в това обезщетение бил включен и платен наем на заместващ автомобил в размер на 415, 61 лева. Твърди, че ответникът бил застраховател по валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на делинквента, поради което в полза на ищеца възниквало регресно вземане срещу него за платеното обезщетение, вкл. и за платения наем на заместващо МПС. Твърди, че след покана ответникът не погасил част от вземането в размер на 415, 61 лева, като оспорил дължимостта на наема на заместващ автомобил. Съгласно разпоредбата на чл. 411 КЗ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или срещу лицето, застраховало неговата гражданска отговорност, до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Пряката претенция за обезщетение на увреденото лице спрямо застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност” /в която се е суброгирал ищецът съобразно чл. 411 КЗ/ е материалноправно зависима от съдържанието на две правоотношения: 1/ правоотношението между третото увредено лице и застрахования – условно наречено деликтно правоотношение, и 2/ правоотношението между застрахования и застрахователя по застраховката “Гражданска отговорност”, пораждащо права и в полза на третото увредено лице – застрахователно правоотношение. Второто е функционално обусловено от първото, което означава, че дължимото от застрахователя обезщетение зависи както от размера на обезщетението, което застрахованият дължи на увредения по деликтното правоотношение, така и от покритите рискове и размера на застрахователната сума по застрахователното правоотношение. Съгласно чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД обезщетението се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Според мнозинството от настоящия въззивен състав, ако застрахованият при ответника водач не беше причинил процесното събитие, автомобилът на пострадалия не би бил увреден, не би се наложил престоят му в сервиз за определен период, в който период увреденият е бил в невъзможност да го ползва. Поради тази невъзможност е нает заместващ автомобил. Следователно разходите в размер на наемната цена на този автомобил се намират в пряка причинно-следствена връзка с вредоносното деяние и не биха били извършени, ако не беше настъпило увреждането. Ето защо делинквентът – застрахован по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, дължи обезщетение на увредения за тези разходи. Съгласно общата разпоредба на чл. 429, ал. 1, т. 1 КЗ с договора за застраховка „Гражданска отговорност" застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие. Съгласно чл. 493, ал. 1 КЗ застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност" на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица: 1 неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт; 2. вредите, причинени на чуждо имущество; 3. пропуснатите ползи, които представляват пряк и непосредствен резултат от увреждането; 4. разумно направените разходи във връзка с предявяването на претенция по т. 1 - 3, включително съдебните разноски, присъдени в тежест на застрахования; 5. лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2. От горното следва, че съгласно т. 2 на посочената разпоредба, при съобразяване с чл. 429, ал. 1, т. 1 КЗ, застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност" на автомобилистите покрива всички имуществени вреди, пряка и непосредствена последица от събитието. В понятието вреди върху чуждо имущество не се включва само стойността на ремонта на увредената на вещ, а се включва всяка вреда върху имуществото на увредения – всеки разход, направен от него вследствие на увреждането. Обстоятелството, че тези разходи не са за ремонт, не означава, че те представляват пропусната ползва – щом са изразходени средства от актива на пострадалия, същите се квалифицират като претърпяна загуба, а не като пропусната ползва /последната би била налице, например ако пострадалият претендира суми, които би получил като наем, на увредения автомобил/. Ето защо тези вреди подлежат на обезщетяване от застрахователя по задължителната застраховка. Дали ще ги изплати на увредения или на суброгиралия се в правата му негов застраховател по имуществената застраховка „Каско“, зависи единствено от това дали по силата на тази застраховка вредата се покрива от застрахователя. Основният спорен между страните въпрос е не дали е налице сключена имуществена застраховка „Каско“ /ответникът признава този факт, като е платил и част от регресния дълг/, а какви са поетите по нея задължения. Ответникът оспорва обхвата на поетите от ищеца задължения – че по силата на договора за имуществена застраховка „Каско“ ищецът е поел задължение да заплати разходите за наем на заместващ автомобил. Доводите във въззивната жалба не са преклудирани, доколкото касаят доказателствената стойност на представения пред първоинстанционния съд и неподписан документ – Клауза Е+ - „Заместващ автомобил“ – л. 25 и 26 от делото. На първо място следва да се посочи, че искането за приемане на представения с молбата от 11.5.2022 г. добавък 1 към процесната застрахователна полица нито е докладвано в проведеното открито заседание, нито е уважено – документът не е приет. В отговора на въззивната жалба няма оплакване на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизводствените правила, като не е поискано и приемането на документа като писмено доказателство по делото. Ето защо, макар и да е представен, доколкото не е приет като писмено доказателство, този документ не следва да бъде обсъждан. От представените по делото застрахователна полица и общи условия към нея е видно, че процесният увреден автомобил е бил застрахован срещу покритите рискове, посочени в клауза А от ОУ. Допълнителна клауза не е уговорена. Видно от ОУ /чл. 3, ал. 4/, застрахователят се е задължил да покрие определени разходи, освен възстановителната стойност на увреденото имущество, сред които обаче не попадат разходите за наем на заместващ автомобил. В полицата и общите условия не е спомената клауза Е+ /липсва препращане/, нито има някакви данни за съществуването на такава. Представеният към исковата молба документ /Клауза Е+ - л. 25 и 26/ не представлява добавък към процесната полица, не препраща към нея, не е подписан от страните, поради което и при наличието на спор няма как да се приеме, че съдържащите се в него задължения са част от съдържанието на процесния договор за застраховка. На последно място и за пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и да беше приет като доказателство представеният добавък, то доколкото поемането на задължения по него е спорно, документът не е достатъчен да докаже /предвид липсата на подписи/, че към датата на събитието е бил част от договора за застраховка. Действително в случая е приложимо правилото на чл. 293, ал. 2 ТЗ /чл. 343, ал. 2 КЗ/, но липсват конклудентни действия от страните /например плащане на допълнителна премия/, от които да се приеме, че са постигнали такова съгласие преди датата на събитието. Съгласие може и да е постигнато – застрахованият е поискал автомобил, а застрахователят му е предоставил, но този факт е последващ събитието, а уговорка за обезщетяване по силата на застрахователен договор на вече настъпили вреди е недействителна /арг. чл. 355, ал. 2 КЗ/. Доколкото ищецът не доказа, че по силата на процесния застрахователен договор е поел задължение да заплати разходите за наем на автомобил, и при прилагане чл. 154 ГПК, въззивният съд намира, че в негова полза не е възникнало регресното вземане за тази сума, каквото претендира. Само на това основание искът е неоснователен, като е излишно да се обсъжда наличието на останалите факти, включени във фактическия състав на процесното вземане. Решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено изцяло, като следва да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен. По разноските: При този изход на спора на въззивника следва да бъдат присъдени разноски, както следва: на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 125 лева – за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция; на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 300 лева - за възнаграждение за СТЕ и юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното производство. Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Така мотивиран, Софийският градски съд